Решение № 2964 от 6.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 7916/2022 г.

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК/въззивно обжалване/. Образувано е по въззивна жалба от „Б. КА“ ЕООД, ищец пред СРС, срещу решение № 3057 от 06. 04.2022 г. по гр.д.№ 42448 по описа за 2021 г. на СРС, Първо ГО, 157 състав, с което е отхвърлен, предявеният иск по чл.40, ал.1 ЗУЕС. Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение. Счита, че неправилно СРС бил приел, че макар ограничителната бариера да отговаря на легалната дефиниция за техническо средство, то същата не попадала в приложното поле на чл.17, ал.2, т.6 ЗУЕС, тъй като не следвало да бъде поставена върху сградата, а върху терена. Сочи, че в решението на ОС на ЕС не било посочено къде точно да бъде поставена бариерата. Затова изводът на СРС, че бариерата ще бъде поставена върху терена не отговарял на доказателствата по делото. Сочи, че с оглед характеристиката на комплекса, бариерата щяла да бъде монтирана, ако не върху самата сграда, то върху общите части, прилежащи към сградата в комплекса. Такова разграничение, каквото СРС бил приел, не било направено в ЗУЕС. Съгласно съдебната практика на ВАС електрическите бариери били преместваеми обекти. За тях приложение намирал чл.14 от Наредбата на СО за преместваемите обекти. С оглед на характеристиката на бариерата като преместваем обект било необходимо квалифицирано мнозинство от 50 на 100 идеални части. В случая решението на ОС на ЕС било прието с 29, 36 %. Така било прието и в постановеното и влязло в сила решение по гр.д.№ 42447 по описа за 2021 г. на СРС, 25-ти състав, където друго дружество било обжалвало идентично решение на ОС на ЕС на друг от блоковете в комплекса. Наред с това така взетото решение ограничавало достъпа до паркоместата, ползвани от търговските обекти – магазин № 25 и самостоятелната сграда с предназначение „Детска занималня-детски център“ и на които нямало как да им бъдат раздадени дистанционни управления за бариерата. Следвало да се има предвид, че магазин № 25 се ползвал за офис на Еконт и при това положение решението на ОС на ЕС в случая противоречало на чл.25 от Закона за пощенските услуги. Налице била дискриминация спрямо ползвателите на услуги. Наред с това поставянето на бариера обезценявало търговските имоти. Тези си доводи намира не по целесъобразност на взетото решение, а по законосъобразност. Сочи, че собствениците на търговски обекти следвало да търпят „неудобството“ от невъзможността да подсигурят на клиентите си паркоместа и това противоречало на закона. Решението на ОС на ЕС не отговаряло на дневния ред на ОС и не било достатъчно конкретизирано. Счита за неправилно изразеното от СРС, че избора на отделна бариера е въпрос на последващо решение, позовава се на приетото в решение по гр.д.№ 42447 по описа за 2021 г. на СРС, 25-ти състав. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо това да се постанови друго с което иска по чл.40, ал.1 ЗУЕС да бъде уважен.Претендират се разноски. В хода по същество се излагат доводи, че решението на ОС на ЕС следвало да бъде не принципно, а изпълняемо. Същото не било съобразено с нормите на СО за безопасност, за естетическо състояние, достъпност и проходимост на градската среда и т.н. Решението било незаконосъобразно, тъй като ограничавало достъпа и от съседни обекти, тъй като въпросната автомобилна алея, на която се предвижда да се постави бариера, ограничавала правото и на съседния обект – детска занималня, да ползва местата, прилежащи към този обект. Затова счита, че ОС на ЕС не следва да взема решения, които ограничават чужди права. По въззивната жалба е постъпил отговор от собствениците в ЕС с административен адрес: гр.София, ж.к.“•••••••, ответник пред СРС, в който се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СРС, решение. Счита, че същото е съобразено с фактите, които са установени до приключване на съдебното дирене. Сочи, че във въззивната жалба се въвеждат нови пороци на решението от 17.06.2021 г. на ОС на ЕС, които не се съдържали в исковата молба, а именно, че не било посочено къде ще се монтира бариерата, както и, че решението не отговаряло на дневния ред на ОС и не било достатъчно конкретизирано. Счита, че СРС е ограничен от основанията за незаконност на решението визирани в исковата молба и не дължи служебна проверка за спазване на процедурата като цяло, позовава се на решение № 58/25.03.2014 г. по гр.д.№ 5704/2013 г. на ВКС, Първо ГО. С оглед на това, новъведените основания за незаконност на решението на ОС на ЕС не следвало да бъдат разглеждани от въззивната инстанция. Освен това мястото на бъдещата бариера било определено- на „подхода“ на алеята по посока към надземните паркоместа и търговските обекти във вътрешния двор на комплекса /паркинг вх.Д/. С оглед така определеното място, цитираната от въззивника разпоредба на чл.17, ал.2, т.6 ЗУЕС била неприложима. Предложеното от въззивника разширително тълкуване на тази разпоредба не намирало опора нито в закона, нито в съдебната практика. Счита, че решението следва да бъде взето с обикновено мнозинство, както и било сторено. Дори да се приемела тезата на въззивника, че бариерата представлява преместваем обект, това не правело процесното решение на ОС на ЕС, незаконосъобразно. Осъществяването на процедурата по получаване на разрешение за поставянето на преместваем обект, в случая бариера, логически следвала решението на ОС, с което принципно се решавало да има такава бариера. Самото решение по т.6.2 от протокола от 17.06.2021 г. овластявало и задължавало представителния орган на ЕС да предприеме необходимите действия за изпълнение на решението на ОС. Дали бариера ще бъде поставена при спазване на режима за поставяне на преместваеми обекти бил въпрос, който касае законосъобразното изпълнение на решението на ОС по т.6.2 и се контролирал от органите по реда на ЗУТ и съответните наредби на СОС, а не на ЗУЕС. Сочи, че процедурата по ЗУТ не може да се реализира, ако преди това етажните собственици не са приели валидно решение за това по реда на ЗУЕС-принципно да се постави бариера, да се определи мястото, да се отделят средства от съответния фонд и др.въпроси, които логически предхождали подаването на заявление и получаването на разрешение за поставяне на преместваемия обект. Относно довода на въззивника, че чрез поставянето на бариера се ограничавал достъпа до паркоместа, ползвани от търговските обекти, поддържа изложеното в т.3 от отговора по исковата молба. Сочи, че позоваването на нарушение на чл.25 от Закона за пощенските услуги е нововъведен, а и неоснователен, тъй като ЕС не била носител на права и задължения по този закон. Останалите доводи във връзка с твърдените нарушени права, намира че касаят целесъобразност на атакуваното решение. Иска се решението на СРС да бъде потвърдено. Претендират се разноски. По допустимостта на въззивната жалба: За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 21. 04.2022 г. Въззивната жалба е подадена на 28.04.2021 г., т.е. в срока по чл.259, ал.1 ГПК. Същата е срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол; налице е правен интерес от обжалване. Следователно въззивната жалба е допустима. По основателността на въззивната жалба: Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата. Въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден процес и е допустимо. По доводите във въззивната жалба: За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че и щецът е собственик на индивидуални обекти - апартамент № В 22 и апартамент В 26, в жилищна сграда в режим на етажна собственост, в комплекс "Гардения", находяща се в гр. София, ж.к.“•••••••“, •••••••, вх.В, което право било установено като безспорно по делото. На 17.06.2021 г. на общо събрание на собствениците на индивидуални обекти в жилищна сграда в режим на етажна собственост, находяща се в гр. София, ж.к.“•••••••“, •••••••, вх.В, било взето решение по т. 6.2 от протокола, за поставяне на ограничителна бариера с дистанционно управление, веднага след стеснението на влизане в комплекса, като средствата за изграждане следвало да се покрият със средства от фонд "Ремонт и обновление". Предвид изложеното следвало да се разгледат доводите за пороци на решението като се започне от най - тежкия порок. Най - тежкият порок, сочен от ищеца, бил постановяване на решението в нарушение на чл. 17, ал. 2, т. 6 от ЗУЕС с мнозинство по - малко от повече от 50 на сто идеални части от общите части на сградата. Съгласно чл. 17, ал. 2, т. 6 от ЗУЕС за поставяне на рекламни или технически съоръжения върху сградата, за присъединяване на сградата към топлопреносната, водоснабдителната, електроснабдителната и газоснабдителната мрежа и за прекратяване на топлоснабдяването и газоснабдяването в етажната собственост, решението се вземало с мнозинство повече от 50 на сто идеални части от общите части. Безспрно по делото било, че макар ограничителната бариера да отговаря на легалната дефиниция за техническо средство, то същата била прието да се разположи на входа на комплекса, а не върху сградата, поради което това решение не попадало в хипотезата на чл. 17, ал. 2, т. 6 от ЗУЕС, а следвало да бъде прието в приложение на общото изискване на чл. 17, ал. 3 ЗУЕС с мнозинство повече от 50 на сто от представените идеални части от общите части на етажната собственост. Видно от представения по делото протокол събранието било проведено при представени 33, 8 % идеални части от общите части на етажната собственост, от които за процесното решение били гласували 29, 36 %, поради което следва ло да се приеме, че решението е прието с мнозинство, съответно на изискуемото по закон. Следващият, сочен от ищеца порок било противоречие на решението с клаузи от договора с инвеститора, сключен по реда на чл. 2 от ЗУЕС. На отмяна подлежали само решения взети в противорение с императивни правила на закона. Дори и да било налице поето в договор задължение, което не се изпълнява в резултат от взетото решение, то това неизпълнение нямало за последица незаконосъобраност на решението, а щяло да има последиците на договорното неизпълнение и то в случай, че насрещната страна реши да упражни правата си, възникнали в резултат от това неизпълнение. Последният сочен от ищеца довод за отмяна бил, че с него се ограничава достъпът до паркоместа, ползвани от търговски обекти - магазин и самостоятелната сграда с предназначение "Детска занималня", тъй като се предвиждало да се осъществява с дистанционно, което клиентите на обектите нямало да получат. Според СРС от компетентността на Общото събрание било да взема решения за управление на общите части, каквато по делото било безспорно, че представлява вътрешният двор на комплекса и парко местата, достъпът до които се целяло да бъде ограничен за външни лица с приетото решение. С решението било предвидено осигуряване на достъп до тази обща част на всички собственици на самостоятелни обекти в етажната собственост чрез дистанционно управление. Предвид изложеното и доколкото комплексът бил жилищен, въпросът, относно неудобството, което ограниченият достъп създавало за клиентите на търговските обекти, макар и важен за собствениците на тези обекти и обективно релевантен за търговската им дейност, бил такъв за целесъобразност на решението, доколкото законът, относно достъпа на собствениците, б и л спазен. Изборът на бариера, с характеристики позволяващи оптимизиране на достъпа на клиенти на търговските обекти бил освен въпрос на целесъобразност и такъв, свързан с начина на изпълнение на решението и вероятно предмет на друго такова, с което да се избере именно най - подходящата за нуждите и целите бариера. Пр и така изложените мотиви, искът е приет за неоснователен и като такъв- отхвърлен. Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното: Първият въпрос, който следва да бъде изяснен е обхвата на инстанционния контрол, а именно: От една страна, при действието на сегашния ГПК, въззивното производство е ограничено в рамките на доводите във въззивната жалба. От друга страна, обаче, с въззивната жалба не могат да се въвеждат нови доводи, респ. възражения, които не са били релевирани пред първата съдебна инстанция. Тъй като в случая се касае до иск по чл.40, ал.1 ЗУЕС, както и, че съда не следи служебно за законосъобразност на атакуваните по този ред, решения на ОС на ЕС/в този смисъл Решение № 58/25.03.2014 г., гр. д. № 5704/13 г., I ГО на ВКС/, то меродавни са доводите в исковата молба. В конкретния случая в обстоятелствената част на исковата молба са въведени следните твърдения, сочени от ищеца като такива за незаконосъобразност на приетото на 17.06.2021 г., т.6.2, решение на ОС на ЕС: 1-противоречие с договора с инвеститора по чл.2 от ЗУЕС, изразяващи се в забрана за промяна на фасадата на сградата и части от нея; 2-неспазване на изискуемото се мнозинство по чл.17, ал.2, т.6 от ЗУЕС, а не както погрешно е посочено от ищеца/въззивник- чл.17, ал.6 ЗУЕС, тъй като в случая се касаело до преместваемо съоръжение по смисъла на пар.5, т.80 от ДР на ЗУТ; 3- ограничаване на достъпа до паркоместата, ползвани от търговските обекти – магазин 25 и самостоятелна сграда с предназначение „Детска занималня-детски център“; 4- необоснованост на решението на ОС на ЕС /ищецът преброил, че дневно паркоместата се ползват от 35 автомобила, които според него не създавали толкова шум, както било прието в мотивите за вземане на процесното решение на ОС на ЕС; липсата на обща култура у някои от водачите на МПС не било основание за вземане на такова решение. Счита, че е по смислено средствата да бъдат заделени за поправка на хидроизолацията на гаражите, отколкото за поставяне на бариера/. Следователно, това са въпросите, които е задължен съда да разгледа, както и е сторил СРС. Всички останали доводи с въззивната жалба се явяват нововъведени и като такива не подлежат на обсъждане като преклудирани и несвоевременно заявени. Разпоредбата на чл. 40 и следв. от ЗУЕС регламентират правото на всеки от етажните собственици да оспори решение на общо събрание на етажните собственици относно неговата законосъобразност. В този смисъл съдът извършва контрол единствено относно законосъобразността на приетите решения на общото събрание на етажните собственици, без да се произнася относно тяхната целесъобразност. Единствените относими към законосъобразността на атакуваното решение на ОС на ЕС, въпроси са тези относно соченото противоречие с договора с инвеститора по чл.2 от ЗУЕС, както и въпроса за това при какво мнозинство следва да бъде взето решението от страна на ОС на ЕС и евентуално това относно достъпа до паркоместата в случай, че се нарушават правата на собствениците на обекти в сградата. Въпросът за обосноваността на решението на ОС на ЕС не е сред въпросите, които са относими към законосъобразността на тези актове. 1-противоречие с договора с инвеститора по чл.2 от ЗУЕС: Разпоредбата на чл. 2 от ЗУЕС предвижда особена форма на управление на общите части на т.н. комплекси от затворен тип, съгласно което, управлението на общите части на тези комплекси се урежда с писмен договор, с нотариална заверка на подписите, сключен между инвеститора на комплекса и собствениците на индивидуални обекти в същия. Разпоредбата на чл. 2 от ЗУЕС е специална по отношение на останалите норми на закона, касаещи управлението на етажната собственост, като се отнася единствено до комплекси от затворен тип, както и само до управлението на общите части на същия. Разпоредбите на чл. 8 и сл. от ЗУЕС имат за цел регламентацията на по-широк кръг от правомощия и задължения, свързани не само с общите части на сграда, но и ползуването им, контрол върху решенията и спазване на задълженията на собственици и ползуватели и т.н. Органите на управлението на етажната собственост, съгласно разпоредбата на чл. 10 от ЗУЕС, са общото събрание и управителен съвет /управител/. Договорните права и задължения, възникнали въз основа на договора по чл. 2 от ЗУЕС не могат да доведат до възникване на друг, непосочен в закона орган на управление на етажната собственост. Видно от самото решение на ОС на ЕС, т.нар. там „ограничителна бариера“ ще бъде поставена на подхода към паркинг Д. Това изяснява въпроса за мястото на бариерата, което се твърди от въззивника да не е посочено, както и, че при така определеното място няма как да бъде нарушена забрана за промяна на фасадата на сградата и части от нея; алеята не представлява част от фасадата на сградата. Самата забрана, видно от отразеното в нот.актове, касае усвояване на балкони, вкл. поставяне на климатици, местонахождение на греди, колони, шайби, стълбище, плочи, вертикални ВиК клонове, т.е. процесната бариера не попада в тази забрана. Освен това вписаното в нот.акт, представляващо уговорка между инвеститора /едно трето за спора лице/ и собственика на конкретния обект на собственост, обаче, не касае управлението на общите части. Настоящата инстанция намира, че посочената клауза не представлява договор за управление на общите части по смисъла на чл. 2 от ЗУЕС. Неспазването на конкретната клауза от договора за покупко-продажба влече специфична отговорност и то само спрямо инвеститора продавач. Поради изложеното приетото решение не противоречи на договор по смисъла на чл. 2 от ЗУЕС, а всъщност не противоречи и на договор за покупко-продажба. 2-неспазване на изискуемото се мнозинство по чл.17, ал.2, т. 6 ЗУЕС: Съгласно чл. 56, ал. 1 ЗУТ, в приложимата редакция, върху поземлени имоти могат да се поставят преместваеми увеселителни обекти и преместваеми обекти за търговски и други обслужващи дейности - павилиони, кабини, маси, зарядни колонки за електрически превозни средства, както и други елементи на градското обзавеждане (спирки на масовия градски транспорт, пейки, осветителни тела, съдове за събиране на отпадъци, чешми, фонтани, часовници и други). Настоящата инстанция споделя тезата на въззивника, че в случая се касае до преместваем обект по смисъла на чл.56, ал.1 ЗУТ във връзка с § 5. Т.80 от ДР на ЗУТ, където е дадена легална дефиниция на "Преместваем обект". Съгласно тази дефиниция „преместваем обект“ е обект, който няма характеристиките на строеж и може след отделянето му от повърхността и от мрежите на техническата инфраструктура да бъде преместван в пространството, без да губи своята индивидуализация и/или възможността да бъде ползван на друго място със същото или с подобно предназначение на това, за което е ползван на мястото, от което е отделен, като поставянето му и/или премахването му не изменя трайно субстанцията или начина на ползване на земята, както и на обекта, върху който се поставя или от който се отделя. Преместваемият обект може да се закрепва временно върху терена, като при необходимост се допуска отнемане на повърхностния слой, чрез сглобяем или монолитен конструктивен елемент, който е неразделна част от преместваемия обект и е предназначен да гарантира конструктивната и пространствена устойчивост на обекта и не може да служи за основа за изграждане на строеж. Съгласно чл. 17, ал. 2, т. 6 от ЗУЕС за поставяне на рекламни или технически съоръжения върху сградата решението на ОС на ЕС следва да е прието с мнозинство повече от 50 на сто идеални части от общите части. След като вече беше прието, че бариерата ще бъде поставена на подхода към паркинг Д, въззивната инстанция намира за правилен извода на СРС, че правилото на чл.17, ал.2, т.6 от ЗУЕС е неприложимо. Последната се отнася до технически съоръжения, които ще бъдат поставени върху сградата. В конкретния случай практически нелогично е да бъде поставена бариера върху сградата, т.е. върху покрива й, която да ограничава трафика на МПС-та. Съдът не споделя тезата на въззивника, че разпоредбата на чл. 17, ал. 2, т. 6 от ЗУЕС следва да се тълкува разширително. Разпоредбата урежда конкретни случаи и не намира приложение извън тези изрично уредени случаи. Действително, съгласно, ал. 2 на чл. 56 ЗУТ за обектите по ал. 1 се издава разрешение за поставяне по ред, установен с наредба на общинския съвет, а за държавни и общински имоти - и въз основа на схема, одобрена от главния архитект на общината. Основателен е довода на въззиваемия, че издаването на разрешение за поставяне е от компетентност на съответните органи, в случая на общинските такива. Първият елемент от процедурата по издаване на разрешение за поставяне на обектите по ал. 1 на чл.56 от ЗУТ, е сезирането на тези общински органи. В случая се касае до обща на ЕС, част, поради което решението за сезиране на тези органи е в компетентността на общото събрание. Именно такова е решението по т.6.2, което се атакува от ищеца/въззивник в производството по чл.40, ал.1 ЗУЕС. При така изложените мотиви неоснователен е довода за незаконосъобразност на решението на ОС на ЕС по т.6.2. от протокола от 17.06.2021 г. поради неспазване изискуемото се от закона мнозинство. Решението на което въззивникът се позовава не е представено по делото, липсват и данни приетото в него да е относимо за конкретния спор при конкретно наведените доводи с исковата молба. 3- ограничаване на достъпа до паркоместата, ползвани от търговските обекти – магазин 25 и самостоятелна сграда с предназначение „Детска занималня-детски център“: В молбата си от 16.08.2021 г./л. 47 и следв. пред СРС/ ищецът е навел довод, че имал правен интерес от дейността на входа, изразяваща се в приемане на решения на ОС на ЕС да не бъде противоправна и вредоносна за трети лица. Целта на иска по чл.40, ал.1 ЗУЕС е защита на правата на собствениците на обекти в сградата на ЕС. Освен това чужди права се предявяват по предвидения от закона ред, какъвто иска по чл.40, ал.1 ЗУЕС не е. Доколкото по делото е установено, че ще бъде осигурен достъп до тази обща част на всички собственици на самостоятелни обекти в етажната собственост чрез дистанционно управление, настоящата инстанция намира, че този довод за незаконосъобразност е неоснователен. Действително, както е приел и СРС, а и се установява от представените от самия ищец нот.актове, комплексът е жилищен. Правилен е извода на СРС, че въпроса, относно неудобството, което ограниченият достъп б и създал за клиентите на търговските обекти, макар и важен за собствениците на тези обекти и обективно релевантен за търговската им дейност, е такъв за целесъобразност на решението. Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции в първоинстанционното решение като правилно ще следва да бъде потвърдено. По разноските: Пред първата съдебна инстанция: При този изход на спора решението е правилно и в частта за разноските. Пред въззивната инстанция: На въззивника разноски не се следват. Въззиваемата страна претендира разноски, но липсват данни такива да е правила и затова не й се присъждат. От процесуалния й представител – адв.М.И. е направено искане да му бъде присъдено адв.възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата като се твърди материално затруднение на клиентите му. Настоящата инстанция намира, че разпоредбата на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата в случая е неприложима и затова не му присъжда адв.възнаграждение. Водим от гореизложеното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД