Решение № 6209 от 6.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 7068/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК. С решение от 21.02.2022 г., постановено по гр. дело №65516/2019 г. по описа на Софийския районен съд, 45 състав, е отхвърлен предявеният от „БНП П.П.Ф.“ С.А.“ – клон България срещу Л. М. по реда на чл. 422 ГПК иск за признаване за установено, че последната дължи сумата от 1 983, 22 лв., представляваща главница по договор за револвиращ потребителски кредит №PLUS-12594474, по който е активирана кредитна карта – Мастъркард на 05.07.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 22.04.2019 г. до окончателното погасяване на вземането; сумата от 360, 33 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 01.08.2018 г.. до 04.01.2019 г., сумата от 53, 65 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 04.01.2019 г. до 11.04.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 22951/2019 г. по описа на Софийския районен съд, 45 състав. Отхвърлен е и предявеният при условията на евентуалност осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал.1, вр. чл. 240, вр. чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за заплащане на същите суми. Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца „БНП П.П.Ф.“ С.А.“ – клон България, с която същото се обжалва като неправилно и необосновано. Въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че искът следва да бъде отхвърлен поради ненастъпила предсрочна изискуемост. Заявява, че предвид установената валидна облигационна връзка ответникът дължи изпълнение на онази част от дълга, по отношения на която е настъпил падежът, договорен от страните. Според въззивника последната падежна дата по процесния договор е била 01.01.2019 г., поради което вземането е станало изискуемо в цялост още преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Предвид изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск по чл. 422 ГПК да бъде уважен. Претендират се разноски. В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, с която оспорва същата като неоснователна и моли въззивният съд да я остави без уважение. Въззиваемата поддържа, че правилно първоинстанционният съд е приел, че по делото ищецът не е установил наличието на необходимите предпоставки за уважаване на иска, в това число обявяване на предсрочна изискуемост на процесното вземане. От друга страна се твърди, че съдът правилно е отхвърлил и предявеният в условията на евентуалност осъдителен иск, тъй като било установено, че ответницата е заплатила по-голяма сума от дължимата. Предвид изложеното моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение като правилно и обосновано. Претендира разноски. Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Предмет на настоящото въззивно производство е единствено решението в отхвърлителната част по предявения положителен установителен иск. Решението в частта, в която е отхвърлен евентуалният осъдителен иск, не е обжалвано и е влязло в сила. Доколкото въззивният съд е обвързан от оплакванията, изложени във въззивната жалба, въззивният съд дължи произнасяне по спора единствено в рамките на установителния иск и съобразно конкретните оплаквани, наведени от въззивника. В настоящия случай въззивникът излага оплаквания, касаещи изводите на първоинстанционния съд относно обявяване предсрочната изискуемост на кредита и настъпил падеж на последната вноска преди подаване на заявление по чл. 410 ГПК. По така релевираните оплаквания настоящата въззивна инстанция намира следното: Предмет на делото по установителния иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е вземането, основано на представения документ – извлечението от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени от страните при сключването му. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание. Дори когато в производството не бъде доказано, че претендираното вземане е изцяло изискуемо поради предявената предсрочна изискуемост, то не може изцяло да се отрече съществуването на вземането и да бъде отхвърлен изцяло искът при безспорно установено неизпълнение на същото това вземане по отношение на вече падежираните вноски. Доказването на настъпилата предсрочна изискуемост на договора за банков кредит е определящо единствено за размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора. Поначало предсрочната изискуемост не може да бъде приложена по отношение на вече падежиралите към момента на обявяването й вноски, а само спрямо тези, чиято изискуемост не е настъпила. Съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. След като се приема, че съществуването на вземането се установява към момента, в който се формира сила на пресъдено нещо, а не към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, искът по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК следва да се уважи за изискуемите вземания към датата, към която се формира сила на пресъдено нещо. В настоящия случай се касае за договор за револвиращ потребителски кредит №PLUS-12594474, съгласно чл. 15 от който същият е безсрочен, като длъжникът се задължава да направи месечни вноски в размер на начислените задължения. Съгласно приложение, което е неразделна част от договора, месечните погасителни вноски се правят до 1-во число на месеца, следващ издаването на извлечение. Видно от приложеното месечно извлечение вземането е с падеж 01.01.2019 г., а заявлението по чл. 410 ГПК е депозирано в съда на 22.04.2019 г. Следователно в настоящия случай не се касае за вземане, обявено за предсрочно изискуемо, а за ликвидно и изискуемо в цялост вземане към датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК. С оглед на изложеното в настоящия случай не намират приложение правилата за предсрочната изискуемост, а дължимостта на сумата следва да се установи съобразно общите правила. Въззивният съд обръща внимание, че макар и в тази част решението да не се обжалва от въззивника, евентуалният осъдителен иск на ищеца е отхвърлен поради погасяване на вземането чрез плащане. В тази част решението не е обжалвано, не се оспорват и фактическите констатации на съда, поради което с оглед ограничените предели на въззивното обжалване, съобразно нормата на чл. 269 ГПК, съдът не може да приеме друга фактическа обстановка. Въззивникът не оспорва и изводите на съда за установено плащане от страна на длъжника в по-голям размер от претендираното вземане, нито излага други възражения, свързани с доказателствения материал по делото. Предвид така изложеното настоящата въззивна инстанция намира, че макар и не по изложените от първоинстанционния съд мотиви, предявеният от ищеца главен иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен, с оглед на което и обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, съдът