Решение № 2332 от 15.4.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 3197/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 20223265/16.12.2021 г., постановено по гр. д. № 62555/2020 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 166 състав, Т. П. Г., ЕГН ••••••••••, е осъден да заплати на П. А. П., ЕГН ••••••••••, на основание чл. 45 ЗД, сумата в размер на 1 000, 00 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, от настъпило на 30.11.2020 г. пред бл. № •••••••“, гр. София, ухапване по лявата ръка от разхождано от ответника куче, ведно със законната лихва от 30.11.2020 г. до окончателното изплащане. С посоченото решение искът с правно основание чл. 45 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 3 000, 00 лева. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът Т. П. Г., ЕГН ••••••••••, е осъден да заплати на ищцата П. А. П., ЕГН ••••••••••, сумата в размер на 340, 00 лева – разноски в първоинстанционното произовдство. На основание 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, ищцата П. А. П., ЕГН ••••••••••, е осъдена да заплати в полза на адвокат И. Н., САК, с личен № •••••••, сумата в размер на 300, 00 лева – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна помощ на ответника в първоинстанционното производство. С Определение № 20012203/10.02.2022 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, първоинстанционният съд е оставил без уважение искане на ответника Т. П. Г. за изменение на решението в частта за разноските. Срещу първоинстанционното решение в частта, в която предявеният иск е уважен, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от ответника Т. П. Г., чрез адвокат И. Н., САК. В жалбата се излагат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и при необоснованост на крайните изводи на решаващия съд. Поддържа се, че районният съд неправилно е квалифицирал исковата претенция като такава по чл. 45 ЗЗД при ясната воля на ищеца, изводима от фактическите му твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, да ангажира отговорността на ответника по реда на чл. 50 ЗЗД. Развиват се доводи, че ищецът не е провел пълно и главно доказване по делото на елементите от фактическия състав на предявения иск, като се навеждат подробни съображения, че обалваното решение е постановено на база единствено твърденията на ищцата за настъпилите вреди и механизма на увреждането. В тази насока се счита, че неправилно районният съд е кредитирал събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелката Л.С. предвид изложеното от последната, че не е пряк очевидец на процесното събитие. При идентични аргументи се поддържа, че необосновано СРС е дал вяра на експертното заключение на съдебно – медицинската експертиза /СМЕ/, изготвено въз основа на медицински документи, обективиращи сведения само на ищцата П. А. П.. Независимо от така изложеното, се поддържа, че с оглед на разясненията, дадени от вещото лице в съдебно заседание пред първата инстанция, съществува вероятност уврежданията на ищцата да са получени и при падане на същата или при досег с остър или тъп предмет, което обосновава извод за липса на причинно-следствена връзка между твърдените от нея вреди и описания в исковата молба механизъм на настъпване на събитието. Твърди се, че други доказателства в подкрепа на твърденията на ищцата за настъпване на вменения на ответника инцидент с куче, намиращо се под неговия надзор, не са ангажирани по делото, поради което и разглежданата претенция е недоказана. Счита се, че определеният от СРС размер на присъденото обезщетение е прекомерно завишен с оглед на конкретните особености на случая, поради което е нарушен принципът на справедливост, уреден в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Отделно от това се твърди съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата – самостоятелно основание за намаляване на размера на обезщетението. При тези аргументи се моли въззивният съд да отмени решението на районната инстанция в обжалваната част, а при условията на евентуалност – да намали размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Претендират се разноски по делото. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищцата П. А. П., чрез адвокат С. И., САК. Излагат се съображения за неоснователност на заявените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение в осъдителната му част и се моли за неговото потвърждаване. Претендират се разноски по делото. Срещу Определение № 20012203/10.02.2022 г., в законоустановения срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, е депозирана частна жалба от ответника Т. П. Г., чрез адвокат И. Н., САК. Излагат се съображения за неправилност на обжалвания акт и прекомерност на присъдените в полза на ищцата разноски за платен адвокатски хонорар. В законоустановения срок по чл. 276, ал. 3 ГПК е постъпил писмен отговор на частната жалба от ищцата П. А. П., чрез адвокат С. И., САК, с изразено становище за нейната неоснователност. В открито съдебно заседание пред настоящата инстанция въззивникът Т. П. Г., редовно призован, не се явява и не изпраща представител. С молба от 09.06.2022 г. процесуалният представител адвокат И. Н., САК, заявява от името на своя доверител, че поддържа въззивната жалба, няма нови доказателствени искания пред въззивната инстанция и моли за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск. Прави искане за присъждане на сторените по делото разноски. В открито съдебно заседание пред настоящата инстанция въззиваемата страна П. А. П., редовно призована, не се явява, представлява се от адвокат С. И., САК. Процесуалният представител заявява от името на своя доверител, че оспорва въззивната жалба, няма нови доказателствени искания пред въззивната инстанция и моли за потвърждаване на решението в обжалваната му част. Прави искане за присъждане на сторените по делото разноски. Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, в която е отхвърлена исковата претенция на П. А. П., ЕГН ••••••••••, за осъждане на ответника Т. П. Г., ЕГН ••••••••••, да заплати горницата над сумата от 1 000, 00 лева до пълния предявен размер от 3 000, 00 лева. Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Решението е постановено при задълбочено обсъждане на събраните по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от страна на СРС, поради което въззивният съд не намира за необходимо да я преповтаря изцяло, а препраща към нея на основание чл. 272 ГПК. Съдът обсъжда доказателствата, относими към доводите на ответника по въззивната жалба. По релевираните във въззивната жалба доводи във връзка с правилността на решението съдът намира следното: Софийски районен съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 50, вр. чл. 45 ЗЗД. Когато първоинстанционният съд е определил неправилна правна квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на които страната не се е позовала, въззивната инстанция следва да даде вярната правна квалификация, доколкото тя не е обвързана от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. В този смисъл непротиворечивата практика на ВКС, обективирана в Решение № 124/24.03.2011 г. по гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ІV ГО и др. В конкретния случай първоинстанционният съд е разгледал всички факти, на които ищцата се е позовала в исковата молба, но е определил неправилна квалификация на спорното право, което задължава въззивният съд да даде вярната квалификация и да се произнесе по същество на спора. Когато въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприема различна правна квалификация, следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание. По съществото на спора, въззивният съд намира следното: Съгласно чл. 50 ЗЗД „За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило.“. Отговорността е обективна и безвиновна и е свързана със задължението за упражняване на надзор върху животното, като за да бъде ангажирана тя, не е необходимо последното да е носител на някакви особени качества, нито да е източник на повишена опасност. Носител на задължението за обезвредата може да е едновременно собственик, който като такъв поначало упражнява надзор върху вещта/животното, от която/което е произтекъл вредоносният резултат, но може това да е и трето лице, което юридически или фактически упражнява надзор върху вещта/животното. Фактическият състав на чл. 50 ЗЗД изисква, за да бъде ангажирана отговорността на собственика и/или на лицето, под чийто надзор се намира животното, да бъдат установени причинени вреди (имуществени и/или неимуществени) от животно, които вреди да са в причинно-следствена връзка с поведението на съответното животно. За разлика от общата отговорност по чл. 45 ЗЗД, отговорността по чл. 50 ЗЗД не се обуславя от вината на отговарящите – собственикът и/или надзираващият, а от връзката между вредите и свойствата/поведението на самата вещ. В конкретния случай, доколкото се касае за вреди, за които се твърди, че са причинени от животно – куче, то за да се ангажира отговорността на ответника на основание чл. 50 ЗД, е необходимо да се установи, че ответникът е съответно собственик или лице, под чийто надзор се намира животното; че са нанесени вреди на ищеца; че животното с вредоносните си качества е причинило тези вреди. Във въззивната жалба се навеждат конкретни доводи за недоказаност на исковата претенция поради липса на събрани по делото преки доказателства, установяваши по обективен начин осъществяването на елементите от фактическия състав на предявения иск. В тази насока се поддържа, че ангажираните по делото доказателства са такива, изготвени единствено на база на твърденията на ищцата, поради което не могат да послужат за установяване на обективната истина. След извършен съвкупен анализ на доказателствата по делото въззивният съд намира тези доводи за неоснователни. Мотивите на съда за това са следните: Трайна и последователна е практиката на ВКС /така Решение № 80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 208/15.12.2020 г. по гр. д. № 127/2020 г. на ВКС, III ГО; Решение № 50180/12.10.2022 г. по гр. д. № 3675/2021 г. на ВКС, III ГО; Решение № 50161/24.10.2022 г. по гр. д. № 3574/2021 г. на ВКС, III ГО, и други/, че „пълно доказване“ е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. Пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт. В конкретния случай между страните не е спорно, а и се установява от приетите по делото като писмени доказателства паспорти, че Г. Г. – брат на Т. П. Г., и Л. Г.а – племенница на Т. П. Г., са собственици на 2 броя кучета, порода „Българско овчарско куче“, цвят – бели на черни петна. По делото не е спорно, а и в този смисъл е обективирано изрично призние в отговора на исковата молба, че ответникът Т. П. Г. живее в общо домакинство със своя брат и племенницата си и претежаваните от тях 2 броя кучета, порода „Българско овчарско куче“, включително, че той извежда кучетата на разходки в района на съвместно обитаваното от тях жилище – гр. София, ж. к. „•••••••. В подкрепа на последното са и събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелката Л.С., която описва и други случаи, когато е засичала ответника да разхожда процесните кучета. За установяване на факта на настъпване на процесния инцидент при описания в исковата молба механизъм, в изпълнение на правилно възложената доказателствена тежест, ищцата е ангажирала по делото писмени доказателства – лист за преглед на пациент от 30.11.2020 г., съдебномедицинско удостоверение /СМУ/ № 387.12/2020 г. на специалист по съдебна медицина и Постановление за отказ за образуване на досъдебно произовдство на прокурор при СРП от 26.01.2021 г., и гласни такива – свидетелските показания на Л.С.. Събраният доказателствен материал, анализиран съвкупно с приетото по делото без възражения на страните в срока по чл. 200, ал. 3, изр. 2 ГПК експертно заключение на вещото лице по изслушаната СМЕ, еднопосочно установяват, че вечерта на процесната дата – 30.11.2020 г., ищцата е посетила лечебно заведение, като след личен преглед на същата специалист от болничното заведение е констатирал „повърхностна рана на лява мишница“, „няма данни за сетивни, моторни увреди“, „ухапване от куче“, а при извършен на следващия ден преглед от специалист по съдебна медицина е установено обективното състояние на П. А. П.: „По задната повърхност на лявата мишница, в долната трета има мораво- синкаво кръвонасядане, с размери 12/10 см, върху което има червеникави кръгловати охлузвания, с диаметри по 0, 8 см всяко“ и е направено следното експертно заключение: „уврежданията са в резултат от действието на твърди тъпи и тъпоръбести предмети и могат да се получат при ухапване от куче по време и начин, както съобщава пострадалата“. В аналогичен смисъл са и показанията на свидетелката Л.С., която макар фактически да не е присъствала на инцидента, обективира пред съда лични впечатления относно вида и състоянието на пострадалата на следващите дни, непосредствено след процесното събитие. Всички тези обстоятелства въззивният съд цени в контекста и на изявленията на ответника в отговора на исковата молба, които по правната си същност имат характер на призние на факта, че привечер на 30.11.2020 г. Т. П. Г., разхождайки процесните две кучета, е засякъл ищцата П. А. П., която разхождала своето куче порода „пинчер“. Неподкрепени с каквито и да е доказателства по делото са твърденията на ответника, че това се е случило вечерта след 20: 30 часа предвид обективния факт, отразен в съставен от длъжностно лице при Многопрофилна болница за лечение „Света София“ АД, че П. А. П. е приета в болничното заведение на 30.11.2020 г. в 20: 35 часа, което прави фактически невъзможно пребиваването в кв. „Дружба-2“ в соченото от ответника време. Що се касае до доводите в жалбата за неустановеност по делото на причинно – следствена връзка между констатираните по лявата предмишница на ищцата увреждания и сочения от нея механизъм на получаването им с оглед на изложените от вещото лице теоретични възможности за тяхното получаване и по друг начин, въззивният съд намира същите за бланкетни и опровергани от целия събран доказателствен материал. От една страна, изслушан в съдебно заседание пред първата инстанция експертът заявява, че при запознаване с материалите по делото сам е установил, че няма данни за друго травматично въздействие, което да показва изрично друг вид контактуваща повърхност, която да причини процесните увреждания. От друга страна, следва да бъдат съобразени и констатациите на специалиста по съдебна медицина за конкретно проявени по лявата предмишница на ищцата „две червеникави кръгловати охлузвания, с диаметри по 0, 8 см“, които дори житейски изключват възможността подобни по вид и размер увреди да са получени по различен от твърдения от ищцата начин. С оглед на изложеното и съобразявайки процесуалното поведение на ответника и признанията на същия, инкорпорирани в писмения отговор по чл. 131 ГПК, както и съдържащите се в приетите по делото писмени доказателства непосредствени формирани впечатления и констатации на медицинските органи относно обективно съществуващото телесно увреждане по лявата предмишница на П. А. П., което по вид и размери съответства на увреждане от захапка на куче от вида на процесните кучета порода „Българско овчарско куче“, въззивният съд споделя крайният извод на СРС, че е проведено пълно и главно доказване на твърдените в исковата молба обстоятелства, че ищцата е получила телесно увреждане в резултат на ухапване от куче, което е било под надзора на ответника, т. е. че е установено, че причинените на ищеца вреди са в пряка причинна връзка с поведението на определено животно. Съгласно чл. 35, ал. 2 от Закона за защита на животните, собственикът е длъжен да предотврати всяка проява на необоснована агресия на кучето, проявена на обществени места и при ситуации, застрашаващи живота или здравето на хора или животни. Съдът намира, че ответникът като лице, под чийто надзор са се намирали процесните кучета към момента на реализиране на процесния инцидент, е нарушил разпоредбата на чл. 35 от Закона за защита на животните. Ответникът е нарушил и разпоредбата на чл. 4 от Наредба за придобиване, притежаване и отглеждане на домашни животни на територията на Столична община, съгласно която всеки собственик е длъжен да не допуска в непосредствена близост животни, притежаващи естествена или придобита нетърпимост едно към друго, както и да отглежда животното домашен любимец по начин, изключващ възможността за неконтролиран физически контакт с други лица. С оглед на това настоящият въззивен съдебен състав приема, че следва да бъде ангажирана отговорността на ответника по реда на чл. 50 ЗЗД за причинените на ищцата вследствие на нападението от намиращо се под негов надзор куче порода „Българско овчарско куче“ болки и страдания от кръвонасяданията и охлузванията по лявата предмишница. По доводите за прекомерност на присъденото обезщетение При определяне конкретния размер на причинените неимуществени вреди, съдът следва да се ръководи от въведения в чл. 52 ЗЗД критерий справедливост. По въпроса за съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, е установена константна съдебна практика на ВКС, вкл. и по реда на чл. 290 ГПК /с тълкувателен характер/, според която справедливостта - като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Затова справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики. Принципът справедливост изисква в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице. Този принцип изисква индивидуална преценка на моралните вреди, причинени на пострадалото лице, като размерът на обезщетението се определя от съда съобразно обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което и обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение на съда. Понятието "вреда", което не е нормативно определено, следва да се тълкува в широк смисъл – като всяко смущение, накърняване или засягане на човешко благо, имущество, телесна цялост, здраве, душевност и психическо състояние. По реда на чл. 45 ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди, за които е установено, че са в причинна връзка /резултат на/ противоправното и виновно поведение на дееца. При определянето на размера на дължимото в полза на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съдебен състав съобрази указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и с Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС и отчете от една страна: броя и вида на травматичните увреждания – две кръгловати охлузвания с кръвонасядане по задната повърхност на лявата мишница в долната трета; общата продължителност на възстановителния период – около 7-10, дни; възрастта на пострадалата П. А. П. към датата на процесния инцидент – 54 г.; обстоятелствата, при които е настъпил същият – внезапно нападение от куче порода „Българско овчарско куче“, силата, продължителността и интензивността на болките и психическите страдания на ищцата, както са описани по-горе при установяване на фактическата страна на спора; социално- икономическите условия в страната към датата на инцидента, а от друга страна – липсата на трайни последици за здравето на ищцата. Предвид всички тези обстоятелства по настъпването на вредите, вида и характера на уврежданията, претърпените болки и страдания, степента на увреждане, съдът намира, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза общо на сумата от 1 000, 00 лева. В тази насока и с оглед доводите във въззивната жалба относно прекомерност на присъденото в този размер обезщетение от районната инстанция, обосновано в контекста на лекия характер на конкретно полученото по вид телесно увреждане, въззивният съд намира за нужно да изтъкне, че наред с вида и броя на получените увреждания и продължителността на търпените болки, съдът отчита и механизма на тяхното получаване, както и емоционалният шок, който е преживяла ищцата и трайно оставеното от инцидента психическо притеснение и страх у нея от придвижване в обичайната среда /около жилището, в което живее/ и при среща с кучета, особено с оглед на факта, че тя ежедневно разхожда собственото си куче в района на процесния инцидент. При съобразяване на всички посочени обстоятелства, относими към преживените както физически, така и душевни болки и страдания, съдът приема, че сумата от 1 000, 00 лева съставлява справедлив паричен еквивалент на претърпените от ищцата неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД, с който същите да бъдат съразмерно компенсирани. При това положение, съдът следва да разгледа евентуалното възражение на ответната страна за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. По обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата съдебна практика – т. 7 от ППВС № 17/1963 г. В константната си практика по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК практика (Решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ІІ т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2011 г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на І т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г., решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.). Върховният касационен съд последователно е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в причинна връзка с настъпването на вредите, т. е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не се изисква. Или, от съществено значение е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до увреждането като неблагоприятен резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. При преценката на събраните по делото доказателства, съдът приема, че към момента на реализиране на процесния инцидент, пострадалата П. А. П. е разхождала собственото си куче – порода "пинчер", за което по делото не са събрани данни да не е било на повод. Възраженията във въззивната жалба, че причина за реализиране на процесния инцидент всъщност е агресивно и провокиращо поведение на ищцата, демонстрирано спрямо ответника, са недоказани в настоящото производство от ответната страна, чиято е именно доказателствената тежест по отношение на тези обстоятелства. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва чрез пълно и главно доказване да са установени конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е допринесъл за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил настъпването му. С оглед на това и предвид установените по-горе факти, настоящият съдебен състав намира, че в конкретния случай липсва основание за приложението на чл. 51, ал. 2 ГПК, поради което възражението на ответника за съпричиняване от страна на ищеца на вредоносния резултат е останало недоказано в процеса. При задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, поради което върху определеното обезщетение се дължи лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - от деня на увреждането (аргумент от чл. 84, ал. 3 ЗЗД). В този смисъл е и константната практика на ВКС – решение № 6/28.01.2010 г. по т. д. № 705/2009 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/08 г. на ВКС, ТК, решение № 72/30.04.09 г. по т. д. № 475/08 г. на ВКС, ТК, решение № 594/17.10.2006 г. по т. д. № 192/2006 г. на ВКС, ТК и др. Следователно присъденото обезщетение за неимуществени вреди е дължимо от ответника, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 30.11.2020 г. Предвид горното предявения иск за неимуществени вреди, претърпени от ищцата в резултат на процесния инцидент, се явява основателен и доказан до размера от 1 000, 00 лева, до който именно следва да бъде уважен. Като е достигнал до същия краен извод, първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди. По частната жалба С Определение № 20012203/10.02.2022 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, първоинстанционният съд е оставил без уважение искане на ответника Т. П. Г. за изменение на решението в частта за разноските. Срещу Определение № 20012203/10.02.2022 г., в законоустановения срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, е депозирана частна жалба от ответника Т. П. Г., чрез адвокат И. Н., САК. Излагат се съображения за неправилност на обжалвания акт и прекомерност на присъдените в полза на ищцата разноски за платен адвокатски хонорар. В законоустановения срок по чл. 276, ал. 3 ГПК е постъпил писмен отговор на частната жалба от ищцата П. А. П., чрез адвокат С. И., САК, с изразено становище за нейната неоснователност. Частната жалба е процесуално допустима. Подадена е от легитимирано лице, в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260, чл. 261 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 50 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на сумата от 3 000, 00 лева. Искът е частично уважен – до размера на сумата от 1 000, 00 лева. Съобразно уважената част от предявения иск, СРС е присъдил в полза на ищцовата страна сумата от 340, 00 лева, в т. ч. 200, 00 лева – платен адвокатски хонорар, като е счел за неоснователно релевираното в срока по чл. 78, ал. 5 ГПК възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Според разясненията в т. 3 на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС преценката дали адвокатското възнаграждение е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е винаги конкретна и се свежда до съпоставяне на цената на адвокатската защита с фактическата и правна сложност на делото. Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер /решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/. В случая по делото е установено, че ищцата е заплатила адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 600, 00 лева. Предявен е оценяем иск с правно основание чл. 50 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД в размер на 3 000, 00 лева и съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в приложимата редакция – към датата на сключване на процесния договор, минималният размер на възнаграждението е 440, 00 лева. При съобразяване на предмета на спора, продължителността на производството, обема на доказателствения материал – писмени и гласни доказателства и СМЕ, подлежащите на разглеждане относими възражения и доводи на страните, се налага извод, че възнаграждението в размер на 600, 00 лева не е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. С оглед на това първоинстанционното определение е правилно и следва да се потвърди. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане, в полза на въззиваемата следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на 500, 00 лева – платен в брой адвокатски хонорар по договор за правна защита и съдействие от 31.01.2022 г. /л. 9 СГС/. Последният, противно на доводите на въззивника, съгласно отбелязаното в чл. 2 от него, има значение на „квитанция за изплатената сума“, т. е. удостоверява факта на извършено в брой плащане при подписване на договора. Като съобрази конкретно извършените от процесуалния представител на въззиваемата страна процесуални действия, съдът намира, че претендираното възнаграждение не е прекомерно и следва да се присъди в цялост. Относно обжалваемостта на въззивното решение: На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и с оглед цената на предявения иск настоящото решение не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав