Решение № 198 от 22.5.2023 г. на Окръжен съд - Кюстендил по дело № 145/2023 г.

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Образувано е по въззивна жалба, депозирана от В. С. Е., ЕГН: ••••••••••, с адрес: с.Г.с., общ.Б.д., насочена против Решение № 536 от 23.11.2022 г., постановено по гр.д. № 20221510101321 от описа на Районен съд – Дупница за 2022 г. Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния и процесуален закон. Твърди, че е допуснато процесуално нарушение с приемането на заверено извлечение от банковата сметка на ищцовото дружество, доколкото оспорването му било направено още с отговора на исковата молба и би могло да ангажира представеното доказателство по-рано, без потребност от снабдяването със съдебно удостоверение за това. Приемането, въпреки това, се възприема за нарушение на принципите за преклузиите по ГПК. Смята, че след като посоченото доказателство не е било представено в първото по делото заседание, съдът не е следвало да го цени. Освен това от посоченото извлечение от банковата сметка не ставало ясно кой е платил, на кого е платил и на какво основание го е сторил, като никоя от сумите пък не съответствала на наложената глоба от 2400 паунда. Самото плащане следвало да се извърши по референтен номер, но в случая липсвало такова посочване. Като наредител пък бил посочен „Лондон домашен офис“, а не ищецът, поради което не се установявало, че последното именно е платецът. Допълнително са наведени съображения, че цялата имейл кореспонденция имала характеристиките на частен документ и не доказвала наличие на неотложност за плащане на глоби, както и извършено плащане. Посочената кореспонденция не била подписана надлежно, поради което изобщо не следвало да бъде ценена. Освен това потвърждение от английска страна имало само по отношение на сумата от 2000 паунда, но не и за претендираната такава от 2400 паунда. Самото потвърждение също било неподписано и не можело да се цени като официален документ, удостоверяващ плащането. Допълва се, че на 09.06.2021 г. били извършени две плащания по 200 паунда и едно от 202 паунда, респ. за три глоби. Това плащане следвало да има един и същ референтен номер. И т.к. дружеството имало и други неплатени глоби, представените докумeнти не доказвали плащане на глобата именно на ответника. Като процесуално нарушение се сочи и това, че показанията на св. П. Атанасова не следвало да бъдат ценени, съгласно забраната на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК, т.к. било недопустимо с гласни доказателства да се установява погасяване на установени с писмен акт парични задължения. Допълнително се акцeнтира върху това, че не били установени всички предпоставки от състава на чл. 203, ал. 2 от КТ, доколкото и не било установено, че вредата е била причинена умишлено. Недоказан останал и искът по чл. 74 от ЗЗД, т.к. фактът на плащане не бил доказан. Несъстоятелно било обяснението, че глобата била платена, за да не бъдат задържани автомобили на ищеца. При развитите доводи иска да бъде отменено постановеното решение. Не ангажира доказателствени искания. Претендират се сторените пред тази инстанция деловодни разноски. В законоустановеният срок по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „••••••••“ ЕАД, ЕИК: ••••••••••••••••, със седалище и адрес: гр. ••••••••••••. По реда на чл. 250, ал. 3 от ГПК е депозирана жалба от „••••••••“ ЕАД, ЕИК: ••••••••••••••••, със седалище и адрес: гр. ••••••••••••, чрез процесуалния му представител адв. А. С., против постановеното по делото Допълнително решение № 54/01.02.2023 г., с което първостепенният съд е оставил без уважение молбата на тази страна за допълване на поставения съдебен акт, като се прибави и претенцията за законна лихва върху претендирана сума. Сочи се, че това искане било направено във второто съдебно заседание – на 17.11.2022 г., но сезираният съд не го приел с мотив, че било недопустимо подобно изменение след първото съдебно заседание. Твърди се, че неправилно съдът тълкувал разпоредбата на чл. 214, ал. 2 от ГПК, доколкото прибавянето на изтекли лихви не представлявало увеличение по см. на чл. 214, ал. 2 от ГПК. Цитира се в тази насока и съдебна практика - Решение № 316/2017 г. постановено по гр.д. № 4787/2016 г. на ВКС, IVг.о. Постъпилата жалба е съобщена на другата страна, която в срок е депозирала отговор по нея. Намира, че макар да е допустима, тя е неоснователна, а атакуваният съдебен акт – обоснован, валиден, допустим и правилен. Изложени са съображения по същество, като се споделят изцяло изводите на ДРС. Иска се да бъде потвърден атакуваният акт, т.к. жалбата била неоснователна. Не са заявени доказателствени искания. В съдебно заседание пред въззивния съд постъпилата жалба се поддържа от представителя на жалбоподателя и оспорва от ответника по жалбата чрез писмено изразено становище в този смисъл на пълномощника на дружеството, който от своя страна поддържа и жалбата против допълнителното решение. При извършване на контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства пред първата инстанция, намира следното от фактическа страна: Районен съд – Дупница е бил сезиран с искова молба на „••••••••“ ЕАД, ЕИК: ••••••••••••••••, със седалище и адрес: гр. •••••••••••• против В. С. Е., ЕГН: ••••••••••, с адрес: с.Г.с., общ.Б.д., за присъждане на сумата от 5448.00 лв., представляваща обезщетение за претърпените от дружеството имуществени вреди, съставляващи стойността на глоба от 2 400.00 британски лири към момента на плащането, която глоба е наложена на ответника за извършено от него на 04.02.2017г. нарушение - превозване на нелегални емигранти. Претенцията е била уважена изцяло, като е разпределена и отговорността за разноски. За да постанови този резултат сезираният съд е приел фактическа обстановка, която изцяло се споделя от този съдебен състав. Действително се установява от материалите по делото, че по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че на 04.02.2017г., в зоната за имиграционен контрол на Великобритания, намираща се в Кале, било установено от граничните власти на Великобритания, че в ремаркето на товарен автомобил с рег. № ••••••••••••••, управляван от ответника, се намират четири нелегално влизащи във Великобритания лица. По същия процесуален ред е било обявено за безспорно и това, че страните са били в трудово правоотношение в периода 06.01.2017г.-18.01.2018г., като ответникът е работил в дружеството-ищец на длъжност „шофьор международни превози“ (към момента на установяване на нарушението). В т.см. е и Трудов договор № 1/04.01.2017г., както и Заповед № 6/18.01.2018г. за прекратяване на трудовото правоотношение. Приобщени по делото са и Писмо от 04.02.2017г. от граничните власти на Великобритания до В. Е.; Отговор от 08.02.2017г., към който са приложени: ръководство за водачите за повишаване сигурността срещу контрабанда и тероризъм; допълнителен инструктаж за работа на водач; чек лист; 2 бр. писма от 31.10.2019 г. от граничните власти на Великобритания до „••••••••“ ЕАД; Разпечатка от имейл от 28.11.2019 г. от ищеца до граничните власти на Великобритания; 2 бр. писма от 06.12.2019 г. от граничните власти на Великобритания до „••••••••“ ЕАД и Решение от 06.12.2019г. за определяне на глоби, от които се установяват наложените санкции на дружеството-ищец и ответника, в качеството му на водач на автомобила, по повод установените нелегални имигранти. От анализа им е видно, че именно В. Е., в качеството на водач на превозното средство, е бил санкциониран с глоба в размер на 2400 паунда (по 600 паунда за всяко нелегално лице), както и че на „••••••••“ЕАД, в качеството на собственик/ползвател на превозното средство - също е наложена такава в размер на 2400 паунда (по 600 паунда на нелегално лице). След обжалване на наложените санкции в установения срок, на 06.12.2019г., Гранична служба се е произнесла с решение, че глобата на В. Е. остава непроменена, а тази на работодателя „••••••••" ЕАД се намалява на 1600 паунда (по 400 паунда на нелегално лице). Установимо е от доказателствата по делото и, че на същата дата друго превозно средство на ищеца, различно от това, в което са били намерени нелегалните лица, е задържано в гр. Доувър, Англия, поради неплащане на определените глоби във връзка с гореописания случай на откритите нелегални имигранти в управлявания от ответника автомобил. Разпоредено било незабавно - в рамките на един час, да се плати дължимата сума от 4000 паунда (2400 паунда, дължими от В. Е. и 1600 паунда, дължими от ищеца), като в противен случай превозното средство ще бъде задържано (конфискувано) – спр. Известие от граничните власти на Великобритания за задържане на автомобил на ищеца и електронна кореспонденция от 09.06.2021г., преведена на български език, Видно от приложените потвърждения от Министерството на вътрешните работи на Великобритания са направените плащания за глобите в размер на общо 4000 паунда. От съдържанието на приложеното банково удостоверение от „Банка ДСК“ АД, съдържащо извлечение от банкови сметки, се установява, че от разплащателни сметки с титуляри П.Н.А.[1]прокурист и Валентин Павлов Ненов-изпълнителен директор на дружеството, в периода 09.06.2021г.-11.06.2021г. са извършени три броя банкови операции на обща стойност 9332.21 лв., към Министерство на вътрешните работи на Великобритания. По делото са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите М.П.П.-ръководител „Транспорт“ и П.Н.А.-прокурист в „••••••••“ ЕАД, чиито показания сочат, че са били установени нелегални имигранти в управлявания от ответника автомобил, че са били наложени глоби на дружеството и шофьора от граничните власти на Великобритания, че се е стигнало до последващо задържане на друг товарен автомобил от граничните власти във връзка с неплатените глоби и заплащането им чрез банковите карти на служители на дружеството. Пред въззивната инстанция не са събирани други доказателства. Преценявайки гореизложеното, съдът приема от правна страна, следното: След обстоен анализ на материалите по делото настоящият съдебен състав приема, че въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка. В резултат на проверката по чл.269 от ГПК се установява, че решението, което се атакува, е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил. Т о е и допустимо. Първоинстанционният съд е разгледал допустим иск, предявен от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, което е надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба. По правилността на решението: По нормите на чл.203, ал.2 от Кодекса на труда /КТ/ и чл.207, ал.1, т.2 КТ, е формирана съдебна практика, според която се ограничават четири самостоятелни хипотези на пълна имуществена отговорност на служителя: 1/ умишлено причинени вреди, при и по повод изпълнение на трудовите задължения; 2/ причинени вреди, в резултат на такова противоправно поведение на служителя, което е съставомерно по НК; 3/причинени вреди от действия, които не са свързани с изпълнение на трудовите задължения; 4/ вреди от събития, вината и причините за които не са ясни, но които щети са под формата на липси (неустановени по произход и основание намаляване и недостиг на материални активи на работодателя), като задължено лице е отчетник. Всички те не подлежат на кумулиране. Досежно съставомерността на отговорността по чл.203, ал.2, пр.1 КТ доказателствената тежест е на работодателя, като няма презюмиран от закона елемент от състава. За това деянието, противоправността, вредата и умисълът подлежат на пълно и главно доказване от работодателя (така напр. Решение№9/31.01.2018 г. по гр. дело №1504/2017г. на ВКС; Решение №14/6.03.2018г. по гр. д. №2401/2017г. на ВКС и други). Деянието в тази хипотеза съставлява конкретно извършено от служителя поведение, което има вредоносен за работодателя резултат. То би било умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер и е предвиждал общественоопасните му последици, като е искал или допускал настъпването на тези последици, а това се определя от обективните обстоятелства и данни по делото. В контекста на горното по делото липсва спор, както вече се посочи, че страните се били в трудовоправни отношения в периода 06.01.2017г.-18.01.2018г., като ответникът е работил в дружеството-ищец на длъжност „шофьор международни превози“. В този смисъл са и събраните по делото писмени доказателства, подробно и надлежно анализирани от първостепенния съд. Страните не спорят и по това, че на 04.02.2017г., в зоната за имиграционен контрол на Великобритания, намираща се в Кале, било установено от граничните власти на Великобритания, че в ремаркето на товарен автомобил с рег. № ••••••••••••••, управляван от ответника, се намират четири нелегално влизащи във Великобритания лица. Това деяние обективно води до вредоносен за работодателя резултат, като предполага заплащане на наложената от властите глоба. Че на страните по делото били наложени санкции във връзка с горното, също не се спори. Спорно по делото е всъщност дали са заплатени процесните глоби от ищеца, респ. осъществен ли е съставът на чл. 203, ал. 2 от КТ в случая. За да бъде изяснен този спорен въпрос следва да се вземе предвид правната възможност по чл.74 ЗЗД за суброгация, при която претендиращият връщане на престираното, освен изпълненото чуждо задължение следва да установи и правен интерес от изпълнението му. Съдебната практика е последователна в разбирането, че в случая правният интерес се свързва с предотвратяване настъпването на неблагоприятни последици за този, който изпълнява чуждото задължение. С оглед данните по делото задължението на жалбоподателя тук е за глоба, наложена на ответника в личното му качество, за установено транспортно нарушение от публичен ред. Ангажирани с а доказателства, че на 09.06.2021г., друго превозно средство на ищеца, различно от това, в което са били намерени нелегалните лица, е задържано в гр. Доувър, Англия, поради неплащане на определените глоби във връзка с гореописания случай на откритите нелегални имигранти в управлявания от ответника автомобил. Разпоредено било незабавно - в рамките на един час, да се плати дължимата сума от 4000 паунда (2400 паунда, дължими от В. Е. и 1600 паунда, дължими от ищеца), като са дадени указания, че в противен случай превозното средство ще бъде задържано (конфискувано). Работодателят е предприел действия по спешност за заплащане на процесните суми, при наличен за това правен интерес, доколкото в противен случай е бил поставен по пад заплахата да бъде задържано собствено нему превозно средство. Твърдението, че от извлечението от банковата сметка не ставало ясно кой е платил, на кого е платил и на какво основание го е сторил, като никоя от сумите пък не съответствала на наложената глоба от 2400 паунда, не може да бъде споделено. Самото плащане, видно от приобщените писмени доказателства, е извършено по референтен номер CAL/CP/6984, като е било надлежно потвърдено. Същата референция е отразена и в поканата за плащане от граничните власти. Като наредител не е бил посочен „Лондон домашен офис“, както смята жалбоподателят, а самото плащане е извършено чрез ПОС терминал от разплащателна сметка на дружеството, посредством банкови карти с картодържатели П.А. и В.Н. в полза на Министерството на външните работи (Home Office) на Обединеното кралство. Home Office е термин, който не търпи буквален превод като „домашен офис“, т.к. се използва за означаване на структура в Министерството на външните работи на Обединеното кралство, която в случая е наредителя на задължението за плащане. Чрез тези карти в периода 09.06-11.06.2021 г. са извършени преводи в общ размер на 9332, 21 лв. в полза на Министерство на вътрешните работи, сред които и задължения на ответника, като плащането е отразено като успешно в последващата кореспонденция. Така е реализиран състава на чл. 74 от ЗЗД, а исковата претенция следва да бъде уважена – в т.см. Решение № 773/02 г. на V г. о. на ВКС и № 1023/07 г. на ВКС, ТК, Решение № 434/09 г. по гр. д. № 5983/07 г. на IV г. о. на ВКС е мн.др. До идентични правни изводи е достигнал и първостепенният съд, заради което решението му следва да бъде потвърдено като правилно, обосновано и законосъобразно. По доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения: Твърди се от жалбоподателя, че цялата имейл кореспонденция имала характеристиките на частен документ и не доказвала наличие на неотложност за плащане на глоби, както и извършено плащане. Не била подписана надлежно, поради което изобщо не следвало да бъде ценена. Според съдебната практика обаче – напр. Определение №169 от 06.04.2017 г. по ч.т.д. №672/2017г. на ВКС, Определение № 527 от 21.11.2018 г. по т. д. № 1278/2018 г. на ВКС, дори електронното съобщение да не е подписано с квалифициран електронен подпис, то не следва да се счита „правно нищо” и не следва да бъде игнорирано. Щом страните не спорят за авторството/титуляря на съдържащите се в имейлите електронни изявления и за тяхното получаване, то тези изявления могат да служат като доказателство дори за сключената между страните правна сделка и за нейните параметри (в този смисъл и Определение № 414 от 10.05.2012 г. по търг. д. № 852/2011 г. на ВКС). В случая в първото по делото съдебно заседание, в което са приети писмените доказателства, вкл. Е-мейл от 28.11.2019 г. от КНС до граничните власти и електронна кореспонденция от 09.06.2021 г., не е предприето оспорване както по отношение на автентичност, така и досежно тяхната вярност и истинност. Поради това липсва основание за тяхното игнориране, а процесуални нарушения в т.см. не са допуснати от първостепенния съд. Такива не са допуснати и при оценката на показанията на св. П. Атанасова, т.к. те не са ценени като такива, установяващи погасяване на установени с писмен акт парични задължения. Свидетелят е изяснила технологията на самото плащане, като в подкрепа на заявеното от нея са и приложените банкови документи, които дори не са оспорени. Или нарушения на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК не са допуснати. Не са нарушени при това и правилата и принципите за преклузиите по ГПК. В първото по делото съдебно заседание, с оглед разпределената доказателствена тежест, представителят на ищеца е обърнал внимание, че към исковата молба е приложено извлечение от картите, за установяване на извършеното плащане на процесната сума, но поради заявеното от ответника възражение за реално извършено плащане е поискал да му се издаде съдебно удостоверение, с което да се снабди с извлечение от Банка „ДСК“ за извършените операции в периода от 09-11.06.2021 г. от картите на Петя Атанасова и Валентин Ненов. Съдът е възприел искането за допустимо и свързано с предмета на доказване, поради което и разпоредил издаването на такова. Своевременно – в проведеното второ съдебно заседание посоченото удостоверение е приобщено надлежно, с което правилата на процесуалните преклузии не са били нарушени. Според нормата на чл.147 от ГПК до приключване на съдебното дирене страните могат: - да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства, само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно; - да твърдят нововъзникнали обстоятелства, които са от значение за делото и да посочат и представят доказателства за тях. Чисто стеснителното тълкуване на чл.147 ГПК ни води към извода, че ищецът може да поиска представянето на доказателства, за които знае или предполага, че са под контрола на ответника още със самата искова молба или с изрична молба в този контекст, в първото по делото заседание, до приключване на съдебното дирене от съда. Т. нар. доказателствена преклузия погасява възможността на страните за попълване на делото с факти. Но едва след доклада на съда по чл.146 от ГПК и даване отново възможност на страните да предприемат съответните процесуални действия, във връзка с дадените от съда с доклада указания /чл.146, ал.3 от ГПК/, следва да се приеме, че възможността за сочене на снови доказателства е преклудирана. И след като във връзка с указанията на съда по чл.146, ал.2 от ГПК е предоставена възможността по чл. 146, ал.3 от ГПК, то доказателствените искания на ищеца не са били преклудирани. Изложеното обосновава извод, че в хода на производството пред първата инстанция не са допуснати процесуални нарушения. Досежно депозирана жалба по реда на чл. 250, ал. 3 от ГПК: С жалбата на ищцовото дружество се атакува постановеното по делото допълнително решение № 54/01.02.2023 г., с което първостепенният съд е оставил без уважение молбата за допълване на поставения съдебен акт, като се прибави и претенцията за законна лихва върху претендирана сума. Твърди се, че това искане било направено във второто съдебно заседание – на 17.11.2022 г., но сезираният съд го приел за неоснователно с мотив, че било недопустимо подобно изменение след първото съдебно заседание. Неправилно съдът тълкувал разпоредбата на чл. 214, ал. 2 от ГПК, доколкото прибавянето на изтекли лихви не представлявало увеличение по см. на чл. 214, ал. 2 от ГПК. Цитира в тази насока и съдебна практика. Решение № 316/2017 г. постановено по гр.д. № 4787/2016 г. на ВКС, IVг.о. За да пристъпи към разглеждането на жалбата в този случай, съдът констатира, че определението, с което съдът е отказал да приеме за разглеждане акцесорната претенция на ищеца, въведена в предмета на спора по реда на чл. 214 от ГПК, не е проверено по реда на инстанционния контрол. Поради това проверката за правилността му се осъществява в случая с ревизията на крайния му съдебен акт. В сочения контекст, проверявайки предпоставките за допустимост на заявеното искане, съдът намира, че първостепенният съд неправилно е оставил без уважение същото, възприемайки го за заявено извън срока по чл. 214 от ГПК. Следва да се приеме за споделима тезата, че прибавянето на изтекли лихви не представлява увеличение на иска по см. на чл. 214, ал. 2 от ГПК. То не е самостоятелна претенция, тъй като вземането за лихви има акцесорен характер и присъждането му е законна последица от уважаване на иска. Според чл. 214, ал. 2 ГПК не се счита за увеличение на иска прибавянето на лихви, изтекли след предявяване на иска. Законната лихва е право на кредитора, което той може да упражни по своя преценка. Съдебната практика приема, че за да се направи валидно искане за присъждане на законната лихва върху главницата не е необходимо да се спазват изискванията на чл. 214 ГПК, както и н а чл. 127, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, и дори, че е достатъчно устно изявление за присъждане на законна лихва. Законът, наред с това, не създава ограничения относно крайния момент на предявяване на това искане или то може да се заяви при всяко положение на делото, вкл. и пред въззивния съд, разглеждащ спора по същество (в тази насока ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 32 от 15.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 1897/2013 г., I т. о., ТК, Решение № 221/08.06.99 г., на 5-членен състав на ВКС Решение № 36 от 12.05.2014 г. по т. д. № 1065 по описа за 2013 г. на ВКС, Т. К. първо отд., Решение №36 от 12.05.2014 г по търг.д.№1065/13 г на ВКС, IТО, Решение №265 от 08.01.2020 г по гр.д.№760/19 г на ВКС, III ГО, Решение №10 от 12.02.2021 г по гр.д.№1298/20 г на ВКС, I ГО и др.). С това следва да се приеме, че неправилно първостепенният съд не е приел за разглеждане искането за присъждане на законна лихва, считано от датата на сезирането на съда, а след като не се е произнесъл с основното решение по спора в този смисъл, налице са основания за допълването му – като именно по този ред съдът следва да изложи мотиви досежно основателността, респ. неоснователонстта му. Следва да се допълни, че и в основното исково производство, и в процедурата по чл. 250 ГПК съдът постановява два вида актове: 1) решение, с което се произнася по съществото на иск, който е бил надлежно предявен и по който липсва произнасяне с първоначалното решение – това допълнително решение има предвид и ал. 3 на чл. 250 ГПК, за което е предвидено обжалване по общия въззивен ред /при постановяване на такова не е необходимо съда да постанови в диспозитива си "допълвам", а е достатъчно да се произнесе по непроизнесената част от материалноправния спор/, и 2) определение, с което отказва /независимо от конкретно използвания езиков израз/ да се произнесе по съществото на иска, за който в молбата за допълване са твърди, че е бил надлежно предявен – това определение има прекратителен характер и то подлежи на обжалване по реда на чл. 274 – 278 ГПК с частна жалба. Ето защо обжалваният в настоящото производство съдебен акт по същността си представлява такова определение, а не решение – както неправилно е наименован, доколкото по същество сезираният съд не се е произнесъл по искането, приемайки погрешно, че не е сезиран с подобно такова, респ. не са налице условията на чл. 250 от ГПК. Той обаче, е дължал произнасяне по същество, т.к., както вече се посочи, то е било въведено като надлежен предмет на делото и по естеството си представлява отделна претенция, макар и с акцесорен характер, по която в главното решение липсва изразена воля на съда. Това препятства възможността по чл. 278, ал. 2 ГПК след отмяната въззивният съд сам да разгледа по същество иска, по който липсва произнасяне на първата инстанция - това би било недопустимо постановяване на решение по неразгледан от първата инстанция иск, което е възможно само в специалната хипотеза на чл. 271, ал. 2 ГПК, която в случая не е налице. ИЛИ постановеното допълнително решение (с характер на определение), с което като неоснователна е била отхвърлена молбата за допълване на постановеното по делото решение № 536/23.11.2022г., като се добави и претенцията на ищеца за присъждане на законна лихва върху присъдената сума от 5448.00 лв., считано от датата на предявяване на иска, до окончателното плащане, следва да бъде отменено, като делото следва да бъде върнато на ДРС за постановяване на допълнително решение по съществото на предявения с молбата на ищеца иск за присъждане на законна лихва върху главното вземане, считано от постъпването на исковата молба в съда, до окончателното му изплащане. По разноските пред въззивната инстанция: Страните не поддържат искания за присъждане на разноски, поради което произнасяне в т.см. не се следва. По обжалваемостта: Настоящото съдебно решение подлежи на касационен контрол, съобразно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът