Решение № 127 от 30.8.2022 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 40/2022 г.

Предявен е иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ от ищеца Х.П. против ответника Прокуратурата на РБ за сумата 76 630 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди вследствие на водено срещу него наказателно производство, което е прекратено. На основание чл.86 от ЗЗД ищецът претендира и за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от 29.07.2016г., на която дата е прекратено наказателното производство, водено срещу него, до окончателното ѝ изплащане. Първоинстанционното решение е обжалвано в неговата цялост. С него е отхвърлен и акцесорният иск за законна лихва за периода от 29.07.2016 г. до 29.07.2018 г. В тази част решението на Габровския окръжен съд е влязло в сила, тъй като против тази част на първоинстанционния съдебен акт не е подадена въззивна жалба от нито една от страните. Със събраните по делото доказателства се установява следната фактическа обстановка: От приложеното по делото ДП № 206/2009 г. по описа на ОД на МВР – Габрово се установява, че е образувано досъдебно производство срещу трима неизвестни извършители, съставляващи организация или група, за това, че на 27.11.2009 г. в местност край гр. Габрово принудили лице от същия град да поеме имуществено задължение – да подпише запис на заповед за сумата от 1 500 лева, като го заплашили с насилие – престъпление по чл. 213а, ал. 3, т. 3 от НК. На 27.02.2010 г. ищецът Х.П. бил привлечен като обвиняем по ДП № 206/2009 г. по описа на ОД на МВР – Габрово за престъпления по чл. 354а, ал. 1 и ал. 2 от НК и по чл. 321, ал. 3, т. 1 във вр. ал. 1 от НК. Впоследствие квалификацията била прецизирана. С Определение от 28.02.2010 г. на ГОС по ЧНД № 78/2010 г. по отношение на Х. К. П. била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, потвърдена от Апелативен съд – Велико Търново по ВЧНД № 71/2010 г. Ищецът бил приведен в следствения арест в гр. Габрово. Многократно правил искания за изменение на мярката за неотклонение в по- лека. Същата била изменена с постановление от 28.02.2011 г. в по-лека, а именно „парична гаранция“, поради изтичане на срока по чл. 63, ал. 4 от НПК. На 11.06.2013 г. досъдебното производство било спряно, на основание чл. 244, ал. 1, т. 1 вр. чл. 25, ал. 2 от НПК и възобновено на 19.10.2015 г. На 24.11.2015 г. Окръжна прокуратура – Габрово е изпратила делото на Специализирания наказателен съд с обвинителен акт против 9 обвиняеми, сред които и Х. К. П.. На 30.11.2015 г. било образувано НОХД № 1482/2015 г. по описа на Специализирания наказателен съд, което било прекратено на 12.12.2015 г., на основание чл. 249, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 248, ал. 2, т. 3 от НПК, а делото – върнато на Специализираната прокуратура за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. На 19.05.2016 г. разследващият полицай изпратил делото на Специализираната прокуратура с мнение за предаване на съд на Х. К. П.. На 29.07.2016 г., в производство по ЧНД № 522/2016 г. Специализираният наказателен съд постановил определение, с което на основание чл. 369, ал. 2 от НПК прекратил наказателното производство по всички повдигнати обвинения срещу Х. К. П.. Определението е влязло в сила на 29.07.2016 г. От показанията на разпитания по делото свидетел Кунчо Х. П., баща на ищеца, се установява че производството срещу сина му е започнало през м. Февруари 2010 г. Имало публикация във в. „100 вести“, че ищецът бил арестуван във връзка с организирана престъпна група. Бил направен обиск в дома им. По отношение на Х. била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Същият имал високо кръвно налягане още преди да бъде задържан, както и много бенки, за които се притеснявали. По време на задържането „отключил“ стрес. Консултирали го с лекари и психиатри. След разрешение от страна на прокуратурата била извършена консултация със специалист от Кожното отделение в Габровската болница, от където насочили Х. за допълнителна консултация в Националния онкологичен център. След като напуснал ареста, ищецът се „изчервявал“. Продължил да работи в Англия, където ходел и преди задържането. Свидетелят Д. Х. Г. установява в показанията си, че познава Х. още от времето, когато завършил гимназия. Свидетелят работи като съдебен лекар, а през 2002 г. е бил адвокат в гр. Габрово. Х. му казвал, че иска да завърши право и да стане съдия. След катостанали „тези неща през 2010 г.“, бащата на Х. го намерил в болницата във Велико Търново. Търселнякаква помощ от лекари. Споделил, че момчето му било задържано и не било добре. И той и родителите му били в голям шок. Казал му, че изживяванията са тежки и неприятни и го попитал какво да прави. Свидетелят упътил бащата на ищеца към д-р Т. Ц. по отношение на психичното здраве на Х..Впоследствие Х. лично разказал на свидетеля какво е преживял, колко време е стоял в следствения арест, както и че все още не бил добре. Работел в погребална агенция. Не можел да спи, сънувал кошмари, постоянно се връщал към времето, когато нелепо бил задържан и смятал, че се е провалил като човек, но въпреки всичко завършил „Право“. С Х. често се виждали, тъй като свидетелят е съдебен лекар, а ищецът - управител на погребална агенция. Често му споделял тревогите и изживяванията си. Той го помолил за помощ. Преди пет, шест, седем години се върнал във Велико Търново и редовно посещавал кабинетите на д-р К. и д-р Ц.. Свидетелят разговарял с д-р Ц., който му обяснил, че Х. е направил реактивна психоза във връзка с изживяното, която се изразява в безпокойство. Знае, че ищецът е бил на бригада в Англия, тъй като и неговите деца са се устроили там. Периодично ходел всяко лято и се връщал. Знае, че Х. е работил в Англия като сезонен работник в периода след 2010 г. – 2011 г., 2012 г., 2013 г. Не са разговаряли за условията му на труд, а предимно за това да занесе багаж и лекарства на децата на свидетеля. По делото са приложени писмени доказателства, относими към здравословното състояние на ищеца /епикризи, становища, амбулаторни листи, молба до Спешна помощ/ и такива, свързани с работата му като сезонен работник в Англия за периода от 06.04.2006г. до 05.04.2015 г. Приложени са заверени копия на първа страница на Диплома за висше образование за образователно – квалификационна степен „Бакалавър“ по специалност „Социални дейности“ от Стопанския факултет на Великотърновски университет „Св. Кирил и Методий“, както и Диплома от Юридическия факултет на същия университет за придобита образователно – квалификационна степен „Магистър“ по специалността „Право“. Приложено е заверено копие на удостоверение за правоспособност № 219 от 16.02.2017 г., издадено от Министерство на правосъдието. По делото са приети като доказателства и заверени копия на статии, публикувани във вестник „100 вести“. От приложената справка за съдимост към досъдебното производство се установява, че ищецът не е осъждан и е с чисто съдебно минало. Видно от събраните по делото доказателства, подробно анализирани по- горе, наказателното производство против ищеца е продължило 6 години, 5 месеца и 2 дни. Ищецът е привлечен като обвиняем на 27.02.2010г. за престъпления по чл. 354а, ал. 1 и ал. 2 от НК и по чл. 321, ал. 3, т. 1 във вр. ал. 1 от НК, като впоследствие квалификацията била прецизирана. С Определение от 28.02.2010 г. на ГОС по ЧНД № 78/2010 г. по отношение на Х.П. е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, която е изменена с постановление от 28.02.2011 г. в по-лека, а именно „парична гаранция“, поради изтичане на срока по чл. 63, ал. 4 от НПК. В периода от 11.06.2013 г. до 19.10.2015 г. досъдебното производство било спряно, на основание чл. 244, ал. 1, т.1 вр. чл. 25, ал. 2 от НПК. След възобновяването му, на 24.11.2015 г. Окръжна прокуратура – Габрово изпратила делото на Специализирания наказателен съд с обвинителен акт против 9 обвиняеми, сред които и Х.П.. На 30.11.2015 г. било образувано НОХД № 1482/2015 г. по описа на Специализирания наказателен съд, което било прекратено на 12.12.2015 г., на основание чл. 249, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 248, ал. 2, т. 3 от НПК, а делото – върнато на Специализираната прокуратура за отстраняване на съществени процесуални нарушения. Впоследствие, на 29.07.2016 г., Специализираният наказателен съд, с определение по ЧНД № 522/2016 г., на основание чл. 369, ал. 2 от НПК е прекратил наказателното производство по всички повдигнати обвинения срещу Х. К. П.. Определението е влязло в сила на същата дата - 29.07.2016г. Тези приети за установени факти водят до един единствен извод и той е, че в случая е осъществена хипотезата на чл.2 ал.1 т.3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди по отношение на ищеца. Съгласно посочената разпоредба Държавата чрез своите правозащитни органи отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление. Според практиката на ВКС в случаите на прекратяване на наказателното производство на основание чл. 369 от НПК /в редакцията му към 29.07.2016 г./ поради бездействие на прокуратурата да отстрани допуснатите процесуални нарушения и да внесе делото в съда в указания срок, следва да бъдат подведени под хипотезата на недоказаност на обвинението, недоказаност на участието на обвиняемия в престъплението /чл. 243, т. 2 от НПК/, който съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди по ЗОДОВ – деянието не е извършено от ищеца. Основанието за прекратяване по чл. 369, ал. 3 НПК следва да бъде приравнено на коментираното в т. 7 от ТР № 3/2006 г. на ОСГК на ВКС основание за прекратяване на наказателното производство от прокуратурата, тъй като и в този случай прекратяването се дължи на недоказаност на обвинението /в тази насока - решение № 291/16.11.2011 г. по гр. дело № 109/2011 г. на ВКС, III г. о./. В случая при приетата за установена фактическа обстановка Въззивният съд намира, че е налице хипотезата на чл.2. ал.1 т.3 от ЗОДОВ поради недоказаност на обвинението спрямо ищеца за извършване на престъпление като наказателното производство е приключило със съдебен акт, с който наказателното производство спрямо него е прекратено на основание чл. 369, ал. 3 от НПК, който съдебен акт е влязъл в сила. Отговорността е за Прокуратурата, тъй като срещу ищеца е водено досъдебно наказателно производство, наблюдавано и ръководено от прокурор при Окръжна прокуратура-Габрово, а впоследствие и от Специализираната прокуратура, което е приключило с изготвяне на обвинителен акт, внесен в Специализирания наказателен съд, по който образуваното съдебно производство е било прекратено и върнато на Прокуратурата за доразследване поради допуснати съществени процесуални нарушения, а впоследствие наказателното производство спрямо ищеца е прекратено поради бездействие от страна на прокуратурата да внесе делото в съда в срока по чл. 369, ал. 2 от НПК. Съгласно чл.4 от ЗОДОВ Държавата, чрез Прокуратурата в случая, дължи обезщетение на ищеца за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Това е обхватът на отговорността на Държавата за вреди в посочения случай. Същият е установен с нормата на чл.4 от ЗОДОВ. Съгласно §1 от Заключителните разпоредби на същия закон приложение намира и разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съгласно която обезщетение за претърпените неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Безспорно е, че справедливостта не е абстрактно понятие, а във всеки конкретен случай е обусловена от конкретните обстоятелства. Освен това нормално е и е житейски оправдано в такива случаи всеки да преживее дискомфорт, негативни емоции, дори стрес. От съществено значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, които са дължими на ищеца, на посоченото основание, са следните значими обстоятелства в случая: продължителността на воденото наказателно производство – 6 години, 5 месеца и 2 дни, от които 6 години 4 месеца и 20 дни досъдебно производство; взетата мярка за процесуална принуда спрямо ищеца- „задържане под стража“ за срок от 1 година в рамките на досъдебното производство, впоследствие заменена с „парична гаранция“, поради изтичане на максимално допустимия срок съобразно чл. 63, ал. 4 от НПК; притесненията и неудобствата, които ищецът е преживял вследствие на повдигнатото му обвинение за извършено тежко умишлено престъпление по чл. 354а, ал. 1 и ал. 2 от НК и по чл. 321, ал. 3, т. 1 във вр. ал. 1 от НК; злепоставянето му пред приятели, познати и пред обществото като цяло; накърняване на доброто име и авторитета на П.; негативните психически преживявания, най-малкото от които е дискомфорт, а също така страх, притеснения, стрес, които обстоятелства се установяват по делото макар и да не е изслушана психологическа или психиатрическа експертиза, както и обстоятелството че същият е бил на 26 години по време на воденото наказателно производство. Взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ е най-тежката възможна и безспорно е ограничила правата и свободата на ищеца за периода, през който същият е бил задържан. Следва да се отчете обстоятелството, че най-тежката мярка за неотклонение води до ограничаване на свободата и придвижването на лицето, по отношение на което е наложена, като именно с оглед тежестта в досъдебното производство са установени правила за максималния срок, за който може да бъде налагана. При съвкупната преценка на всички тези конкретни правно значими обстоятелства, установени по начин и до степен с ангажираните от ищеца по делото доказателства, съдебният състав стига до извода, че претърпените от ищеца болки и страдания би било подходящо да бъдат обезщетени със сумата 16 500 лева. С оглед вида, интензитета и продължителността на конкретните неимуществени вреди, подробно описани по-горе, според Апелативния съд в случая дължимото, подходящо и необходимо тяхно обезщетение възлиза именно на сумата 16 500 лева. Този размер обезщетение за неимуществените вреди в случая отговоря и на житейски оправданото, както и е съобразен със съдебните решения па аналогични случаи. Неоснователно са оплакванията на Прокуратурата на РБ, че определеното обезщетение е завишено по размер. В случая не е налице основание за определяне на обезщетение и в по- висок размер, доколкото по делото не беше доказано, че влошаването на психическото здраве на ищеца (с настъпване на панически атаки) се дължи изцяло и единствено на воденото срещу него наказателно производство. Не са налице данни и че така отразеното в представената по делото медицинска документация състояние би довело до трайни последици за психичното здраве на ищеца. Не бяха доказани и конкретни неимуществени вреди, които Х.П. да е претърпял вследствие на публикациите в местния вестник „100 вести“. Съдът отчита също така и младата възраст на ищеца, както и данните по делото, че воденото наказателно производство не се е отразило трайно на трудоспособността му и същият е в състояние да полага труд, с което да осигурява за себе си и за близките си средства за издръжка. В тази насока оплакванията на въззивникът ищец са неоснователни. Всичко изложено по-горе в своята съвкупност мотивира Въззивния съд да приеме, че именно сумата от 16 500 лв. представлява онзи справедлив еквивалент, необходим в случая за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди по повод воденото срещу него наказателно производство. До този размер предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен. По отношение на претенцията за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, Въззивният съд намира същата за неоснователна, по следните съображения: Според задължителното за съдилищата тълкуване, дадено с т. 11 от ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Пропуснатата полза пък е имуществено увреждане, изразяващо се в неосъществено увеличаване имуществото на увредения. То се основава на предположение за състоянието, в което това имущество би се намирало, ако деликвентът не беше извършил противоправното деяние. Самото предположение обаче трябва да се изгражда на доказаната възможност за увеличаване на имуществото, която възможност е сигурна, а не се презюмира. В настоящия случай от данните по делото не следва извод за несъмнено, сигурно и реално увеличение на имуществото на ищеца, в случай, че срещу него не бе водено процесното наказателно производство. Действително, по делото са ангажирани доказателства за полаган от ищеца труд във Великобритания за годините, предхождащи и следващи задържането му под стража. Ищецът обаче не е установил по категоричен начин, че за периода на воденото срещу него наказателно производство, и по-конкретно за 2010 г. и 2011 г. той със сигурност би реализирал доходите, които е реализирал през предходните години. В тази насока не са представени никакви доказателства по делото, които да установяват трудовоправна връзка с конкретен работодател, нито поет ангажимент от страна на ищеца да полага своя труд именно в процесния период. От приложените писмени доказателства, установяващи реализираните доходи за годините, извън периода на задържането на ищеца, би могла да се установи само възможността той да реализира същите доходи и през този период. Липсват обаче данни възможността за това, респективно за получаване на доходи от реализирания труд, да е сигурна. Предвид изложеното, исковата претенция в частта, касаеща присъждането на обезщетение за имуществени вреди, претърпени от ищеца под формата на пропуснати ползи, е недоказана и поради това – неоснователна, поради което подлежи на отхвърляне в тази част. Всички доводи на жалбоподателя ищец в обратната насока са неоснователни. Първоинстанционният съд е достигнал до същите крайни решаващи изводи, поради което решението следва да бъде потвърдено изцяло в обжалваните части, с които исковата претенция е уважена до размер на 16 500 лева и отхвърлена за разликата над присъдената сума от 16 500 лева до пълния предявен размер от 76 630 лева. Въззивните жалби не съдържат оплакване относно акцесорния иск за законна лихва, поради което решението е влязло в сила в тази част, а определеното обезщетение за неимуществени вреди в размер на 16 500 лева се дължи ведно със законната лихва, считано от 29.07.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, така, както е присъдена от първостепенния съд. Предвид обстоятелството, че страните не претендират в своя полза присъждането на разноски за производството пред въззивната инстанция, такива не следва да бъдат присъждани. Водим от изложеното Апелативният съд