Решение № 1329 от 18.11.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 864/2025 г.

Производството е по чл.258 и сл.ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ищеца Д. И. Д. чрез пълномощник адв. Т. против решение от 22.11.2024г по гр.д. № 11720/2021г по описа на Софийски градски съд ГО, 1-7 състав, с което са отхвърлени предявените от него искове против Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство и Министерство на външните работи искове, с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, във вр. чл.79, ал.1 ЗС, за признаване за установено, че ищецът е собственик на основание придобивна давност на АПАРТАМЕНТ № 36, находящ се в •••, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор №68134.4091.169.12.36 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, общ. Столична, обл. София, одобрени със Заповед РД-18-15/06.03.2009г., на ИД на АГКК, последно изменение, засягащо самостоятелния обект: от 14.07.2021 г., адрес на поземления имот: •••, намиращ се на ет. 13 в сграда с идентификатор № 68134.4091.169.12, с предназначение: жилищна сграда- многофамилна; разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.4091.169; предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта-1, площ: 162.50 кв.м.; прилежащи части: мазе № 36; 2.789% ид. ч. от общите части на сградата; стар идентификатор: 68134.4091.169.12.38, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж 68134.4091.169.12.37; под обекта - 68134.4091.169.12.33; над- няма, като неоснователен. Във въззивната жалба се поддържат оплаквания, че първоинстанционният съд е достигнал до неправилен фактически и правен извод, че не е доказан субективния елемент на владението, а именно, че жалбоподателят – ищец е владял имота за себе си и демонстрирал пред собственика свойствено намерение. За грешен в тази връзка се посочва извода, че с отправеното искане до областен управител за приключване на процедурата по закупуване на жилището, фактически ищецът направил признание, че е държател на апартамента, без да се вземат предвид многократно направените откази да плаща наем, защото се счита за собственик. Твърди се, че съдът необосновано приел, че държанието върху имота е основано на договор за наем, като такъв въобще не съществувал, нито била опредЕ. наемна цена. Изводите на съда били направени в нарушение на презумпцията на чл.69 ЗС, че който упражнява фактическа власт върху чужда вещ се счита, че я държи за себе си. Твърди се, че всички негови действия – извършване на ремонти, участие в общи събрания на ЕС, погасяване на такси и данъци, включително отказа да плаща наем със заявлението, че е собственик, представлява ясно демонстрирано собственическо отношение спрямо държавата, и тези му действия се подкрепяли от гласните и писмени доказателства. Изтъква, че са неправилни изводите на съда във връзка с периодите, в които давността е текла и е била прекъсвана с наложения мораториум. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо това постановяване на ново по същество, с което се уважат исковете. В срок са постъпили отговори на въззивната жалба от насрещните по нея страни Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и Министерство на външните работи със сходни и подробно изложени възражения против оплакванията и искане за потвърждаване на обжалваното решение. Сочат за правилни изводите на съда, че ищецът и семейството му са упражнявали държание върху спорния имот, тъй като настаняването е станало по силата на наемно правоотношение, и че евентуалното течение на давностния срок е било прекъсвано от подаваните от ищеца молби до държавни институции за приключване на продажбената процедура, което сочело, че има ясното съзнание, че имотът не е негов. Софийският апелативен съд, при служебната си проверка приема, че решението е валидно и допустимо / чл.269, изр.първо ГПК/. Предмет на разглеждане пред първата инстанция са субективно съединени положителни установителни искове за собственост по чл.124 ГПК върху недвижим имот - апартамент № 36, находящ се в •••, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.4091.169.12.36 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, който като основание за придобиване на собственически права е посочил давностно владение, чието начало датира от 1991г. Ответниците Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и Министерство на външните работи оспорват исковете по основание. Не оспорват твърденията в исковата молба, че ищецът е бил служител на БОДК, и че в това му качество е настанен в имот, частна държавна собственост през 1991г, предоставен за управление на МВнР, но възразяват против осъществяването на правопораждащите факти във фактическия състав на чл. 79 ЗС. Поддържат, че ищецът е предприел действия по закупуване на имота, заплатил е опредЕ.та цена, но продажбеното правоотношение е останало с незавършен фактически състав и не е произвело действие. Изтъкват, че имотът не може да бъде придобит по давност, тъй като ищецът е държател на облигационно основание и поради действието на пар.1 от ПЗР към ЗД на ЗС, и че има доказателства, адресирани до държавни институции, представляващи признание по см. на чл. 116, б.“а“ ЗЗД, прекъсващи течението на давностния срок. От събраните пред първата инстанция писмени доказателства се установяват като безспорни фактите, че ищецът Д. е бил служител на Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус (БОДК) на длъжност монтажник в периода 1986-1991г, и че със заповед от 18.02.1991г на Директора на БОДК на осн. чл.18 от Закона за наемните отношения (ЗНО) е бил настанен в процесния имот заедно с петчленното си семейство. Видно от представената по делото заповед на БОДК е, че имотът е предоставен срещу задължение за плащане на наем в размерите по $ 1 от Тарифата за отдаване на жилища под наем на граждани /ДВ бр.49/1970г/ и Постановление №25 от 1982г на МС, както и че настаненият няма право да прави ремонти в апартамента, и че същият не подлежи на продажба. Не се спори, а и се установява от доказателствата по делото, че е започнала процедура по НДИ /отм./ за закупуване на процесния имот от ищеца Д., и че е заплатена на 10.12.1991г по сметка на БОДК от съпругата му С. Д. сумата от 49 061лв, представляваща продажна цена за жилището. Безспорен на следващо място е и фактът, че не се е стигнало до сключване на договор за продажба, за което свидетелства писмо от Областен управител на Област София от 23.10.1997г, адресирано до ищеца и съпругата му, с което са уведомени, че продажба на жилището не може да бъде извършена, тъй като не са приложими разпоредбите на пар.12 и пар.13 от ПЗР на ЗДС - в преписката липсва съгласие на БОДК, както и плащането през юни 1991 г е извършено без правно основание, тъй като няма заповед по чл. 120 НДИ. Видно от молба с входящ номер от 29.12.1997г до Областен управител София е, че ищецът Д. е поискал да сключи договор за продажба на предоставеното му ведомствено жилище срещу платената вече продажна цена, и че с писмо от 03.06.2001г Агенция „Дипломатически имоти в страната“ го е уведомила, че няма основание за приключване на процедурата по закупуване на имота и дължи наем за същия. За задължението за наем ищецът е бил уведомен и с писмо от 14.12.1999г. от БОДК, а със заявление № 94 ДД-303/15.12.2003г е поискал приключване на преписката по закупуване на имота. От писмените доказателства се установява, че с Акт за държавна собственост (АДС) № 3688/06.03.1990г. на председателя на Изпълнителния комитет на ОНС жилищната сграда, в която се намира процесният апартамент, е предоставена за стопанисване на държавна организация – БОДК, и че със забележка от 05.03.1997г. са отбелязани отписани апартаменти, продадени по реда на НДИ, сред които не фигурира процесният. Последващ Акт за държавна собственост № 03518 е съставен на 11.12.2003г за апартаменти в сградата в район •••, сред които и апартамент № 36, в който като основание е посочен чл. 68, ал. 1 ЗДС, чл. 147 ППЗДС, ПМС № 252/05.11.2001г, и е отразено, че има съставен предходен АДС № 3688/06.03.1990г. с посочен бивш собственик Изпълнителна агенция "Дипломатически имоти в страната". На 11.02.2015 г. е съставен последният по ред Акт № 08803 за частна държавна собственост за апартамент № 36, който е описан съобразно характеристиките му по ЗКИР: самостоятелен обект с идентификатор 68134.4091.169.12.36, със застроена площ от 162.50 кв.м. Приети като писмени доказателства са писма от 21.09.2018г на министъра на външните работи до областен управител София за издаване на заповед за изземване на апартамент №36 на осн. чл.80 ал.1 ЗДС, в отговор на което е отразено, че не се установяват обитатели на посочения адрес; писмо от 23.07.2019г. на областен управител, с което ищецът е уведомен за започналата административна процедура по изземване на апартамента и нотариална покана от 24.03.2020г. за предаване държанието на МВнР, поради това, че го държи без правно основание. Пред първата инстанция са събрани гласни доказателствени средства. В показанията си свидетелите С. и Ц. /съседи на ищеца/ потвърждават твърденията му, че със семейството си се е настанил в процесния апартамент през 1991г, че участвал в събирането на суми от ЕС и правел ремонти в жилището. Свидетелите П. /портиер в периода 2020-04.12.2023г/ и Р. изтъкват сходни обстоятелства относно ползването на процесния апартамент № 36 от семейството на ищеца, но за разлика от другите свидетели, посочват, че ползването на жилището не е било постоянно, като от доста време семейство Д.и живеели в САЩ и се връщали за около месец в годината, когато плащали консумативни разходи. Св.Р. е пояснила, че жилищната сграда е ведомствена на МВнР, където повечето живущи били под наем, сем. Д.и обитавали жилището постоянно до около 2005г, когато заминали да живеят постоянно в САЩ и се връщали един път в годината, от тогава на вратата се появявали бележки от фирми за комунални услуги, включително били търсени от представители на МВнР за неплатени наеми. От така изяснените факти настоящият състав достига до идентични с първата инстанция изводи, че не са се осъществили материалните предпоставки, предвидени във фактическия състав на чл.79 ЗС за възникване право на собственост по давностно владение. Съгласно чл. 79 ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно - с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Добросъвестно владение е налице при наличието на две предпоставки: владелецът да е придобил владението на правно основание, годно да го направи собственик, без да знаят, че праводателите им не са били собственици / чл. 70, ал. 1 ЗС/. Такова правно основание е всяка правна сделка, като покупко – продажба, дарение, прехвърляне срещу задължение за издръжка и гледане и др. Няма спор между страните, че имотът- апартамент №36 е бил държавна собственост към 1991г, когато в него са настанени ищецът и неговото семейство, към който момент редът за закупуване на държавни и ведомствени имоти е уреден с Наредбата за държавни имоти /отм/. С разпоредбите на чл. 109 и сл. от Наредбата за държавните имоти/НДИ/ (отм.) е определен реда и условията за продажба на държавните жилищни имоти, гаражи и ателиета, включително и тези предоставени на различните ведомства. Разпоредбите на чл. 120 и чл. 121 НДИ /отм/ установяват сложен фактически състав на сделката покупко- продажба на държавен/ведомствен/ имот, който съдържа административноправен елемент /заповед на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет ИК на ОбНС/ и гражданско-правен елемент /договор за продажба между страните/. По делото няма спор, че не е изпълнен предвидения фактическия състав за ищеца –не е издадена заповед на ИК на ОбНС, нито е сключен договор, поради приемане на решение № 166 на Министерски съвет от 04.05.1992 г. (обн., ДВ. бр. 39 от 12.05. 1992 г.), с което е прогласена абсолютна забрана за продажба или замяна на жилищни имоти, включени в основните средства на БОДК. Съгласно § 66 от ПЗР към ЗИД на Закона за държавната собственост (ДВ, бр. 87 от 2010 г.), започнатите производства за продажба на държавни ведомствени жилища, ателиета и гаражи на лица, настанени по установения ред до 1 юни 1996 г., по които има издадена заповед и извършено плащане на опредЕ. цена, се довършват в едногодишен срок от влизането в сила на този закон. В случая, издадена заповед няма, поради това правилно първоинстанционният съд е приел, че и цитираният § 66 е неприложим. Следователно, процедурата по продажба на държавен недвижим имот не е приключила, независимо от платената продажна цена, а незавършеният фактически състав на сделката не е от естество да породи правни последици, респ. да се приравни на годно правно основание. По тази причина ищецът би могъл да се позове на недобросъвестно владение като предвидено в закона основание за придобиване на вещно право, ако е упражнявал фактическа власт явно, необезпокоявано и непрекъснато в продължение на 10-години със собственическо намерение, демонстрирано пред собственика на имота. Правилно в този случай първоинстанционният съд е изследвал периода, в който би могъл да тече давностен срок за имоти държавна собственост. С решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд по к. д. № 16/2021 г. са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал.1 ЗД ЗС /обн., ДВ, бр.46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр.18/2020 г./ и на § 2 от Заключителните разпоредби на ЗИД ЗС /ДВ, бр. 7/2018 г./. В последвалата практика на ВКС, свързана с прилагане на това решение на конституционния съд, се приема, че за периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум; същата започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 08.03.2022 г. Давността е текла само в периода 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. – в този смисъл решение № 50080 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2021 г., II г. о. Приема се също, че по отношение на давностните срокове, които са започнали да текат от 01.06.1996 г., както и за тези, за които давността е изтекла в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. след обявяването на § 2 ЗР на ЗИЗС за противоконституционен, следва да се зачетат придобитите права при позоваване на придобивна давност поради обявяване за противоконституционно обратното действие на изменението на ЗС от 19.01.2018 г. – в този смисъл решение № 50141 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3194/2021 г., I г. о. В настоящия случай и да се приеме, че владението е установено през 11.12.1991г /датата на представеното платежно нареждане/ до изменението на чл.86 ЗС /ДВ бр.33 от 19.04.1996г, в сила от 01.06.1996г/ за него не е текла придобивна давност, тъй като разпоредбата на чл.86 ЗС /в ред. ДВ бр.31 от 1990/ забранява придобиване по давност на имоти държавна собственост. Имотите – частна държавна или частна общинска собственост могат да се придобиват по давност, считано от 01.06.1996г. Периодът от 01.06.1996г до началото на мораториума 31.05.2006г. следва да се зачете като срок, в който би могъл да тече давностен срок. Съгласно пар.1 ЗС, в сила от 01.06.2006г, давността за придобиване на право на собственост върху имоти частна държавна и общинска собственост е спряна, която норма е действаща до 07.03.2022г до влизане в сила на решение № 3 от 24 февруари 2022г по к.д. № 16 от 2021г на Конституционен съд на РБ /обн. ДВ, бр. 18 от 4 март 2022г/, с което е обявена противоконституционността на разпоредбата на пар 1 от ЗР на ЗД на ЗС. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията на РБ последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане в сила на решението на КС и имат действие занапред. В конкретния казус давностният срок евентуално би могъл да тече от 01. 06.1996 г., като в периода 31.05.2006г - 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г.- 07.03.2022 г. придобивна давност за имоти частна държавна собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум. Давността не се счита за спряна, а е текла в периода 31.12.2017 г до 19.01.2018г., поради обявената противоконституционност на & 2 от заключителните разпоредби на ЗИ на ЗС. Следователно, ако към периода 01.06.1996г до началото на мораториума 31.05.2006г. се прибави периода 31.12.2017 г. - 19.01.2018 г., в който мораториумът не действа с оглед прогласяването за противоконституционна на разпоредбата на § 2 ЗР ЗИЗС /ДВ, бр.7/2018 г./, то нужните десет години за придобиване на собственост като обективен елемент от фактическия състав на чл.79 ЗС, би се осъществил, ако не са настъпили факти, прекъсващи течението на давностния срок. Според легалната дефиниция на чл. 68, ал. 1 ЗС, владението е упражняване на фактическа власт (corpus) върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя (animus). В чл.69 ЗС е предвидена оборима презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не бъде доказано, че я държи за другиго. Според разясненията в ТР №1/2012г. по тълк.дело № 1/2012г на ОСГК, ВКС въведената с чл.69 ЗС оборима законна презумпция се прилага на общо основание, когато съсобствеността произтича от общ юридически факт, различен от наследяването. Правилно въз основа на писмените и гласни доказателства първоинстанционният съд е приел, че ищецът Д. е установил фактическа власт върху имота на основание договор за наем, сключен с БОДК. Този факт безспорно се установява от представената заповед от 18.02.1991г на Директора на БОДК на осн. чл.18 от Закона за наемните отношения (ЗНО), с който той и петчленното му семейство са настанени във ведомственото жилище. Видно от представената по делото заповед /в оригинал/ е, че имотът е предоставен срещу задължение за плащане на наем в размерите по $ 1 от Тарифата за отдаване на жилища под наем на граждани /ДВ бр.49/1970г/ и Постановление №25 от 1982г на МС. Неоснователни са оплакванията на въззивника против изводите на съда, че е упражнявал фактическа власт в качеството на държател въз основа на наемно правоотношение, поради липсата на наемен договор. Съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗНО /отм./ разпределението на държавните жилища, предоставени на учреждения или предприятия, както и жилищата на обществени организации, се извършва от съответното административно ръководство, съгласувано с профкомитета и с изпълнителния комитет на общинския (районния) народен съвет, съответно е кметството, а чл. 18, ал. 2 от ЗНО /отм./ предвижда, че настаняването по предходната алинея, се извършва със заповед на ръководителя на съответното учреждение, предприятие, обществена или кооперативна организация. От цитираните разпоредби на ЗНО /отм./ следва, че наемните правоотношения са възниквали въз основа на заповед на ръководителя на съответното учреждение, каквато е надлежно издадена в полза настанените лица срещу наемна цена в размери съгласно цитираните в нея поднормативни актове. По тази причина ищецът и семейството му са упражнявали фактическа власт върху имота като държатели по силата на наемен договор. В този случай, при наличие на облигационно основание, въз основа на което държат, следва да се приеме, че презумпцията на чл.69 от ЗС не ползва ответника и неговия праводател. Същите държат процесния имот за своя наемодател. Така установеното държане е възможно да се превърне във владение, но само ако се докаже, че ищецът е променил субективното си намерение и е манифестирал по явен и несъмнен начин пред собственика своето намерение да счита имота за изцяло своя собственост /в този смисъл е трайната съдебна практика /пр. решение от 21.05.2013г по гр.д. №1535/2013г ВКС, решение от 28.10.2016г по гр.д. № 977/2016г на ВКС и др./ Правилно първоинстанционният съд е приел, че по делото няма доказателства ищецът да е демонстрирал пред собственика собственически намерения. Неплащането на наемна цена, на което се позовава в исковата молба и поддържа в жалбата, не означава обръщане на държането във владение, а е неизпълнение на договорно задължение. Ремонтирането на имота е нормално действие на ползвателите, които осигуряват собственото си нормално съществуване в имот, който обитават в продължение на години, и само по себе си не може да се приеме за демонстрация на владелческо отношение. По делото не са представени доказателства за плащане на данъци, а разходите за битови нужди са такива, които обичайно се извършват от фактическите обитатели на имота. Този извод се подкрепя както от писмените, така и гласните доказателствени средства. Действително и двете групи свидетели потвърждават твърденията му, че със семейството си се е настанил в процесния апартамент през 1991г, и че участвал в събирането на суми от ЕС и плащал разходи. Но нито едно от доказаните действия на ищеца не представлява демонстрация пред собственика на фактическо собственическо отношение към имота. Нещо повече, двама от свидетелите опровергават твърденията на ищеца, че ползването на имота е било постоянно, те изтъкват лично известни им факти, че семейство Д.и от години живее в САЩ и се връща за около месец в годината. Правилни поради това са изводите на първата инстанция, че нищо от доказаните действия на ищеца не представлява демонстрация пред собственика на фактическо собственическо отношение към имота. Вярно е, че отсъствието от имота не представлява факт по смисъла на чл.81 ЗС, и че предприетите от МВнР и държавата чрез областен управител действия по връчване на уведомления за предаване на имота, респ. за процедура по принудителното му изземане, нямат за последица прекъсването на давността по см. на ЗЗД. За разлика от тях, обаче характер на признание правата на държавата имат писмата на ищеца от 29.12.1997г до Областен управител София, с което е поискал да сключи договор за продажба на предоставеното му ведомствено жилище срещу платената вече продажна цена, както и заявление от 15.12.2003г, с което е поискал приключване на преписката по закупуване на имота. В този смисъл и да се приеме, че от най-ранния възможен момент 1996г ищецът е променил фактическата власт върху имота и вместо за друг, е започнал да го владее за себе си /каквито убедителни доказателства няма/, то с изричното позоваване на неприключилата продажбена процедура пред съответния държавен орган, е направил признание по см. на чл. 116 б.“а“ от ЗЗД, прекъсващо течението на давностния срок /в съответствие с разясненията в ТР №4/2019г по тълк.дело № 4/2019г/, тъй като ясно е изразил съзнанието си, че последиците, свързани с прехвърляне на собствеността не са настъпили, и че държи чужд имот. От прекъсване на давността през 2003г започва да тече нов 10-год. давност, който не би могъл да изтече поради мораториума в периода 01.06.2006г-07.03.2022г. В обобщение, поради съвпадане в изводите на двете инстанции, че не е осъществен фактическият състав на чл.79 ЗС и съответно реализиран в полза на ищеца регламентираният в чл.77 ЗС способ за придобиване на собственост чрез давностно владение, обжалваното решение, с което са отхвърлени положителните установителни искове за собственост по чл.127 ГПК, ще подлежи на потвърждаване. По въпроса за разноските. При този идентичен изход на спора няма основание да се изменят присъдените пред първата инстанция разноски. Пред въззивната инстанция право на разноски по правилата на чл.78 ал.6 ГПК ще имат само въззиваемите – ответници, които са претендирали и им се следва ю.к. възнаграждение по чл. 25 от Наредбата за плащане на правната помощ в размер на 300лв С оглед на изложеното, САС