Решение № 524 от 29.11.2024 г. на Окръжен съд - Плевен по дело № 753/2024 г.

Производство по чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 718 от 28.05.2024г., постановено по гр.д. № 287/2024г. Районен съд – Плевен е осъдил на осн. чл.55, ал.1 ЗЗД М. Б. М. да заплати на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД, ЕИК••••••••••, със седалище и адрес на управление гр.София, п.к.••••••••••, ••••••••••, сумата 358, 93лв. от платения от ищеца данък по чл.42 от ЗДДФЛ, като отхвърля предявения от „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД против М. Б. М. иск за разликата до претендираните 3085, 36лв. /за сумата 1695, 75лв. - обезщетение изплатено по чл.220 от КТ и за сумата 1030, 68лв. - платен данък по чл.42 от ЗДДФЛ/, като неоснователен.Присъдил е по компенсация деловодни разноски в полза на М. Б. М. в размер на 379.27лв. Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД, представлявано от изп.директор А. Ц., чрез юрисконсулт Р. С.. В жалбата се правят оплаквания, че постановеното решение е незаконосъобразно, тъй като РС е изложил мотиви в абсолютна противоположност с диспозитива на съдебното решение. Съображенията са изложени по-подробно в жалбата. Въззивникът моли съда да отмени решението на РС Плевен, в обжалваните му части и да постанови друго по съществото на спора, с което да бъде уважен предявения иск изцяло. Въззиваемата страна М. Б. М., чрез пълномощника си адв.А. Д.а, е взел становище, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение по изложените в отговора и в пледоарията по същество аргументи. Въззивният съд, като обсъди оплакванията в жалбата, взе предвид направените от страните доводи, прецени събраните пред първата инстанция доказателства, съобрази изискванията на закона, намира за установено следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по чл.55 от ЗЗД за заплащане/връщане/ на сума в размер общо на 3085, 36 лв., от които: 1695.75лв. - платено на ответника обезщетение по чл. 220, ал.1 КТ, основанието за изплащане на което е отпаднало и 1389, 61лв., представляваща платен от ищеца/за сметка на ответника/ данък върху доходите по чл.42 от ЗДДФЛ-върху платеното обезщетение по чл.225, ал.1 КТ и лихвите върху него. Претендирани са и разноски за производството. Ищецът твърди, че претенцията му произтича от следното: От 16.05.2014г. до 29.11.2018г. ответникът М. М. е работил по трудов договор в ищцовото дружество на длъжност „експерт, физическа и техническа охрана и управление при кризи, отбранително мобилизационна подготовка - МЕР Плевен“. Трудовото правоотношение е било прекратено със Заповед № 500/29.11.2018г. на Изпълнителния директор на „ЕСО“ ЕАД, на основание чл. 328, ал.1, т.6, предл. първо от КТ, като на основание чл. 220, ал. 1 КТ на работника е било изплатено обезщетение поради неспазено едномесечно предизвестие, в размер на брутното трудово възнаграждение за един месец - сумата 1695.75лв. С влязло в сила решение по гр. д. №236 по описа за 2019г. на Плевенски районен съд е отменено уволнението, като на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ, на М. М. е присъдено обезщетение в размер на 10 174, 50лв., ведно със законната лихва върху главницата от 16.01.2019г. до окончателното й изплащане. Тъй като е отпаднало основанието, на което е било заплатено обезщетението по чл.220 от КТ, работодателят, с писмо до работника - № ЦУ-ЕКО-6573/06.07.2022г. е направил изявление за прихващане между обезщетенията по чл.225 от КТ и чл.220 от КТ. По отношение на другата сума претендирана за заплащане от ответника, се твърди, че платеното от работодателя обезщетението по чл.225 от КТ представлява облагаем доход от трудово правоотношение, поради което за него е възникнало задължение преди плащането да удържи авансов данък по чл.42 от ЗДДФЛ. На основание чл.42, ал.2 и ал.3 от ЗДДФЛ е начислил ДОД в размер на 1376.38лв. върху обезщетението/10 174.50лв./ и законната лихва/3589.34лв./ върху главницата, към дата 08.07.2022г. общо върху сумата 13 763.84лв. На тази дата, след приспадане/прихващане на сумата 1376.38лв. за данък и 1695.75лв. за обезщетение по чл.220 КТ, доброволно е платена сума в общ размер 10 691.71лв. - остатък от главницата присъдена с решението по гр.д. №236/2019г. за обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ, ведно със законната лихва върху сумата 10 174, 50лв., за периода от 16.01.2019г. до 08.07.2022г. Платена е и сумата 3 568.32лв. представляваща разноски за трите съдебни инстанции, като общата платена на 08.07.2022г. по банков път сума на ответника М. е в размер на 14 260.03лв. На същата дата е заведено от М. Изпълнително дело № 1077/2022г. по описа на ЧСИ В. С., по което работодателят е получил ПДИ за сумата 21 209.15лв., в т.ч. за 2 100лв. разноски по изпълнението и 1 726.12лв. за такси по ЗЧСИ. След като ЧСИ е отказал да прекрати изпълнителното производство, на 11.01.2023г. работодателят е заплатил разликата от 7 120.37лв. за покриване на общия размер на задължението. В исковата молба се твърди, че след заплащане в цялост на сумите по изпълнителното дело е направено и отразяване на плащанията в индивидуалната ведомост за заплати за януари 2023г. за М. М.. Съгласно тази ведомост, след приспадане на дължимия ДОД, общият размер на недължимо изплатените суми възлиза на 3085.36лв. - обезщетението за оставане без работа в размер на 1695.75 лв. и данък общ доход в размер 1389, 61лв. С оглед принудителното изпълнение, при което изявлението за прихващане не е взето предвид, от работодателя са заплатени в цялост и обезщетението по чл.220 КТ, и авансовия данък по чл. 42 от ЗДДФЛ.Тези суми според ищеца са недължимо платени от „ECO“ ЕАД, тъй като отговорността за внасянето на данъка е на физическото лице, получател дохода, което трябва да подаде годишна данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ, а основанието за плащане на обезщетението по чл.220 КТ е отпаднало.Ищецът е поканил ответника да му възстанови исковите суми, на което последния е отговорил, че претенцията на „ECO“ ЕАД е неоснователна, а отношенията между страните са финализирани с изплащането по изпълнителното дело. Всички изложени по-горе факти и обстоятелства не са спорни между страните. Подкрепят се от събраните писмени доказателства и от заключението на ВЛ Т. И. – основно и допълнително. В писмения отговор по чл. 131 от ГПК ответникът М. М., чрез пълномощника си адв. А. Д. е възразил срещу връщане на сумата 1695.75лв., както и срещу заплащане на сумата 1389.61лв. за спестен от него разход за ДОД. Наведен е доводът, че с признаване на уволнението за незаконно, не отпада правото на служителя да получи обезщетение за неспазено предизвестие, което се дължи, защото работодателят не е изпълнил задължението си да предизвести служителя 30 дни /за безсрочен трудов договор съгл.чл. 326, ал.2 от КТ/ преди прекратяване на договора, в който месец насрещната страна би получавала трудово възнаграждение.Позовава се на решение на ВКС №18/08.02.2013г., като счита, че отмяната на уволнението като незаконно не санира договорното неизпълнение и не заличава основанието, поради което неизправната страна е обезщетила изправната. Отделно от това счита, че е приложима разпоредбата на чл.271, ал.1 КТ, съгл. която не подлежат на връщане сумите от трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение, когато те са изплатени неправилно, ако работникът или служителят е бил добросъвестен. В отговора е посочено, че добросъвестно в този случаи означава, че основанието за плащане трябва да е липсвало към момента на получаване на сумата, а работникът или служителят да не е знаел за него. Счита, че тезата му се подкрепя от решение № 623 от 24.06.2002г. по гр.д.№ 933/2001г. с което е прието, че последващото отпадане на основанието няма отношение към добросъвестността по смисъла на чл. 271, ал.1 КТ, защото не може да се отнесе към момента на получаването на сумата. От друга страна, ответникът счита, че дори да е основателен иска за връщане на обезщетението по чл.220 КТ, то той е погасен по давност, която е започнала да тече на 11.12.2018г. когато то е било изплатено/чл. 358, ал.1, т.3 КТ/. Позовава се на ТР № 135 от 01.12.1965г., като счита, че споровете за връщане на недължимо изплатено трудово възнаграждение са трудови и за предявяване на иска за връщане е приложима 3-годишна давност по КТ. По отношение на иска за сумата на начисления и заплатен авансово данък върху обезщетението по чл.225, ал.1 и лихвата върху него, е взето становище, че сумата не се дължи, тъй като лихвата е санкция за неизпълнение на длъжника в срок и е недопустимо кредитора да заплаща данък върху нея. Спорни по делото са въпросите обогатил ли се е неоснователно ответника с исковите суми и дължи ли връщане на обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ, респ. плащане на заплатената от ищеца, за негова сметка, сума за данък върху доходите по чл.42 от ЗДДФЛ. Погасено ли е вземането на ищеца по давност. За да отхвърли иска с правно основание чл. 55, ал.1, предложение трето ЗЗД, РС Плевен е приел, че обезщетението за неспазено предизвестие е добросъвестно получено, съгласно разпоредбата на чл.271, ал. 1 от КТ и не подлежи на връщане, въпреки че е отпаднала причината за получаването му с възстановяването на работника по чл.344, ал.1 от КТ на длъжността, която е заемал преди уволнението. Приел е, че връщането на сумата в един много късен етап би затруднила съществено работника и обезсмислило закрилата по КТ. Възприел е становището на ответника, че с неспазването на предизвестието работодателят не е дал възможност на ответника да работи и да получи трудово възнаграждение за още един месец, или закрила за осигуряването на доход в рамките на общо седем месеца. По отношение на сумата 1389, 61лв., позовавайки се на заключението на вещото лице, РС е приел, че при изплащане на обезщетението по чл.225 КТ се прави отчисление във ведомостта за данък ДОД, който се заплаща от работодателя, но само върху обезщетението, не и върху лихвата за забавено плащане на това обезщетение. Установил е с помощта на вещото лице, че размерът на данъка върху лихвата е 358, 93лв., като е приел, че този данък се дължи от работника, който следвало да бъде заплатен с подаване на декларация по чл.50 от ЗДДФЛ. В резултат на тези изводи, РС е уважил иска за сумата 358, 93лв. и го е отхвърлил за разликата до 1389, 61лв. Изложените от районния съд изводи, почиващи на безспорно установена фактическа обстановка, не се споделят от настоящия състав на въззивната инстанция. По отношение на обезщетението по чл.220 КТ, действително се касае за основателна претенция за връщане на даденото при отпадане на основанието за плащане. Платено е въз основа на заповед за прекратяване на ТПО, която впоследствие с обратна сила е отпаднала, с влизане в сила на решението по гр.д. № 236/2019г. на Плевенски РС, с което уволнението е отменено като незаконно. Работодателят е пропуснал възможността да предяви насрещен иск за връщане на сумата 1695.75лв. още в производството по посоченото гражданско дело и тя не е била предмет на делото и съответно липсва произнасяне на съда относно връщането и. Даденото на отпаднало основание подлежи на връщане и вземането на кредитора е станало изискуемо, но длъжникът не изпада в забава с факта на влизане в сила на съдебното решение. Следвало е ищецът да покани ответника да върне сумата на полученото обезщетение по чл.220 КТ. Тъй като въз основа на решението е дължал присъдените на работника суми за обезщетение по чл.225, ал.1 КТ, работодателят е направил изявление за прихващане, като способ за погасяване на част от дължимото на работника чрез удържане на това което последния му дължи – обезщетението по чл.220 КТ. Това прихващане не е произвело целеното с него правно действие. Работникът го е оспорил и в рамките на заведеното от него изпълнителното дело, ЧСИ е събрал всички присъдени с решението, с което трудовият спор е приключил, суми за главница, лихви и разноски, а също и разноските по изпълнението. ЧСИ не е имал право да съобрази изявлението за прихващане, като факт настъпил след приключване на съдебното дирене в производството по което е издадено изпълнителното основание, а това е могъл да стори само съда. Длъжникът, от своя страна не е оспорил изпълнението предприемайки искова защита по реда на чл.439, ал.1 ГПК и предявявайки пред съда правото си, а доброволно е заплатил изяло всички присъдени с решението по гр.д. № 236/2019г. на Плевенски РС суми. Така сумата 1695, 75лв. е останала невъзстановена на работодателя. Въззивният съд намира за неоснователен довода в отговора на исковата молба, възприет от РС, че в случая намира приложение защитната разпоредба на чл.271, ал.1 КТ, съгласно която работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение, които е получил добросъвестно, тъй като ал.2 на същия текст ясно сочи, че тя се прилага при неоснователно изплатени на работника суми, за които случаи виновните длъжностни лица, които са наредили или допуснали неоснователното изплащане носят имуществена отговорност, т.е. тези длъжностни лица възстановяват сумата, а не работника. Впрочем такова е изложеното от ответника в отговора му виждане, че „добросъвестно в този случаи означава, че основанието за плащане трябва да е липсвало към момента на получаване на сумата, а работникът или служителят да не е знаел за него“. Настоящият случай е съвършено различен, тъй като към меродавния момент на издаване на заповедта и плащането, работникът е имал право и е получил на законно основание обезщетение по чл.220 КТ, а не се касае за неоснователно плащане допуснато поради някаква грешка на длъжностно лице. Тъй като сумата е изплатена от работодателя и получена от ответника М. в изпълнение на законоустановените с оглед на уволнението задължения на работодателя, т.е. основателно, а не неоснователно по смисъла на чл.271, ал.2 КТ, то в случая въпросът за добросъвестност въобще не може да се поставя. Въззивният съд счита за неоснователен и довода, че работника има право на кумулиране на двете обезщетения – на обезщетението по чл.220, ал.1 КТ за неспазен едномесечен срок на предизвестие и на обезщетението по чл.225, ал.1 КТ за шестмесечния срок, в който работника е останал без работа поради незаконно уволнение. Цитираната съдебна практика е изолиран случай, а преобладаващата такава, която се споделя и от настоящия състав, приема, че това е недопустимо, тъй като в случай на незаконно уволнение правата на работника, който е останал без работа, респ. без трудово възнаграждение, са по-ефикасно защитени от разпоредбата на чл.225, ал.1 КТ, която предвижда заплащане на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца. В противен случай ще се стигне до надхвърляне на законоустановения лимит на отговорността на работодателя за едно и също действие – незаконното уволнение. Такова разширително тълкуване на посочените норми, което води до получаване на 7 брутни трудови възнаграждения, в случай на незаконно прекратяване на ТПО, по което не е бил спазен срока за предизвестие от страна на работодателя, не би било законосъобразно. С оглед на това, съдът приема, че с отмяната на уволнението и възможността да са възстанови съществувалото ТПО, отпада основанието за получаване на обезщетение за неспазен срок на предизвестие за същото прекратяване и работникът дължи връщане на даденото на отпаднало основание. По отношение на претенцията за заплащане на сумата 1389.61лв., с която ответникът неоснователно се е обогатил, спестявайки си разход за заплащане на ДОД, правилно в мотивите на РС е посочено, че съгласно разпоредбата на чл.24, ал.1 ЗДДФЛ, облагаемият доход от трудови правоотношения е ТВ и всички други плащания в пари и/или в натура от работодателя или за сметка на работодателя, с изключение на доходите, посочени в ал.2. Доколкото обезщетението по чл.225, ал.1 от КТ не попада в изключенията по чл.24 ал.2 от ЗДДФЛ, нито е освободено от облагане на друго основание, същото представлява облагаем доход от ТПО за съответното физическо лице. Правилно е прието и това, че сумата на присъденото обезщетение подлежи на авансово и годишно облагане по реда и при условията на ЗДДФЛ, установени за облагането на доходи от трудови правоотношения. Правилни са и доводите, че доходът от лихва за забавено плащане на обезщетението по чл.225, ал.1 от КТ получен от физическото лице, също представлява облагаем доход. Съдът правилно е приел, че работодателят е бил задължен да отчисли авансово ДОД върху сумата на обезщетението и да го внесе в републиканския бюджет. Неправилен е логическият извод от тези верни констатации, а именно, че искът за заплащане на сумата 1036.68лв. - платен от ищеца данък по чл.42 от ЗДДФЛ върху сумата на обезщетението по чл.225, ал.1 КТ, е неоснователен. По отношение на сумата от 358.93лв. – платен ДОД върху лихвите за това обезщетение, изтекли за периода от влизане в сила на съдебното решение до изплащане на обезщетението, решението на РС-Плевен е влязло в сила и не е обект на въззивна проверка. Въззивният съд намира, че исковата претенция е основателна и доказана и следва да се уважи до размера 1017.45лв. Съгласно чл.44а, ал.1 от ЗДДФЛ, паричните доходи по чл. 35 се облагат авансово с данък, когато платецът на дохода е предприятие или самоосигуряващо се лице. Размерът на данъка се изчислява, като облагаемият доход по чл. 35 се умножи по данъчна ставка 10 на сто. В случая ищецът-работодател, като платец на сумите за обезщетение по чл.225, ал.1 КТ е заплатил ДОД в размер на 1017.45лв., съгласно заключението на ВЛ Т. И./на л.135 от делото на РС. Присъденото обезщетение, без съмнение, е облагаем доход по смисъла на чл.12, ал.1 ЗДДФЛ. Предвид вида на обезщетението, то не попада в изключенията по чл.13 ЗДДФЛ, поради което е облагаем доход по смисъла на чл.12, ал.1, вр. чл.10, ал.1, т.1, вр. чл.35 ЗДДФЛ, за който се дължи авансов данък по чл.44а ЗДДФЛ. Данъкът съгл. чл.44а, ал.2 ЗДДФЛ се определя и удържа от платеца на дохода при изплащането му.В случая няма спор, че съдът е присъдил и ответникът е получил пълния размер на обезщетението по чл.225, ал.1 КТ отговарящо на съответния размер на брутното му трудово възнаграждение, а не чистата сума за получаване след приспадане на дължимия данък, т.н. нетна сума. Неоснователното обогатяване със сумата 1017.45лв. произтича именно от спестения /неплатения/ данък върху този доход, който бидейки длъжен по закон е платил авансово работодателя му, но който е данъчно задължение на ответника. При така изложеното, настоящият състав на въззивната инстанция приема, че следва исковите претенции са основателни и следва да се уважат в посочените по-горе размери. Това налага отмяна на решението, в обжалваната му част досежно сумата 1695.75лв. за обезщетение по чл.220, ал.1 КТ и до размера на сумата 1017.45лв. за заплатен авансово данък, както и в частта за разноските и постановяване на друго по същество за уважаването на иска в посочените размери. Решението следва да бъде потвърдено в останалата му отхвърлителна част, за разликата над 1017.45лв. до 1030.68лв., в която иска е неоснователен. При този изход на делото следва М. Б. М. да заплати на въззивника направените пред първата инстанция деловодни разноски, съобразно списъка по чл.80 ГПК/на л.149/, и разпоредбите на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл.37 ЗПП, в размер на 1363.41лв., от които 600лв. за юрисконсултско възнаграждение и разноски в размер на 654.52лв., от които 600лв. за юрисконсултско възнаграждение - направени във въззивното производство. Водим от горното съдът