Решение № 136 от 4.6.2024 г. на Окръжен съд - Кюстендил по дело № 484/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Делото е образувано по въззивна жалба с вх. № 8710/27.09.2023 г. от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК •••••••••, със седалище и адрес на управление: гр. София, Столична община, район Люлин, бул. „•••••••••••••“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 чрез процесуалния му представител по пълномощие юрисконсулт K=H=M=-D=, насочена против Решение № 424 от 11.09.2023 г., постановено от РС – Дупница по гр.д. № 2226/2022 г. по описа на същия съд. С обжалвания съдебен акт Дупнишкият районен съд е отхвърлил като неоснователни исковете на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД гр. София срещу Х. Г. Х. за установяване на оспорено вземане от 498.47 лева. главница, 440.54 лева. лихва, 72.22 лева. Обезщетение за забава, законна лихва и разноски. Въззивното дружество навежда доводи за неправилност, в смисъл на необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като постановен при допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Възразява срещу изводите на решаващия състав, че процесните вземания са погасени по давност. Подчертава, че задълженията са възникнали въз основа на договор за банков кредит, по отношение на който са приложими специалните разпоредби на ТЗ и общите разпоредби на ЗЗД. Аргументира се с цитирана съдебна практика, обективирана в решения на ВКС, както и ТР № 3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, че в процесния случай приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД и твърди, че същият не е бил изтекъл към датата на входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда. В условия на алтернативност, и в случай, че се приеме, че е приложима кратката погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, счита, че давността не е изтекла по отношение на цялото вземане. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново решение по съществото на спора. Претендират се разноските в производството. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна Х. Г. Х., с който се изразява становище за неоснователност на депозираната въззивна жалба и се възразява срещу наведените в нея оплаквания. Акцентира се върху обстоятелството, че спорът касае задължения по кредитна карта, спрямо която приложима е тригодишната давност, която в случая е изтекла. Иска се отхвърляне на въззивната жалба. Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира за установено от фактическа страна следното: Съдът е приел въззивната жалба за допустима като изхождаща от страна в първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка. В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил. Решението е и допустимо. По правилността: Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните. Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 9 от ЗПК, във вр. с чл. 99 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, предявени от "Агенция за събиране на вземания" ЕАД срещу Х. Г. Х. за установяване дължимостта на суми, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч. г. д. № 1767/2022 г. на РС Дупница, а именно: 498.47 лева главница за периода от 14.02.2018 г. до 24.11.2021 г.; 440.54 лева възнаградителна лихва за периода от 14.02.2018 г. до 24.11.2021 г.; 72.22 лева обезщетение за забава, за периода от 15.02.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва върху главницата, дължима от датата на подаване на заявлението в съда до погасяване на вземането, както и сторените разноски по ч.гр.д.№1767/2022 г. по описа на РС Дупница. Претенцията е обоснована с твърдения за сключен между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, като кредитор и Х. Г. Х., като кредитополучател, договор за потребителски кредит с № •••••••••. Посредством сключения договор кредиторът предоставил на кредитополучателя финансиране чрез отпускане на средства по кредитна карта в размер на 500 лева, която сума кредитополучателят се задължил да върне посредством заплащане на вноска, платима всеки месец до тридесето число на месеца, считано от месеца, следващ усвояването на сумата. За използвания финансов ресурс се начислявала договорна лихва от датата на теглене на парите до датата на погасяване на дълга, като олихвяването се изчислявало на дневна база върху усвоения кредитен лимит при договорения от страните годишен лихвен процент, разделен на 360 дни. Съгласно клаузите на договора при забава на плащанията кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху неплатената главница. Въз основа на тази договореност и поради забава на плащанията, на кредитополучателя била начислена лихва за забава в размер на 72.22 лева, дължима за периода от 15.02.2018 г. до датата на входиране на заявлението в съда. Вземанията по процесния договор са цедирани на ищеца на 25.11.2021 г., когато е подписано Приложение № 1 към Договор за покупко – продажба на вземания от дата 31.08.2018 г. между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, към които вземания попадало и процесното. Ответникът не заплатил дължимия заем, което породило правния интерес от търсената съдебна защита. За предявените суми е депозирано заявление и издадена Заповед за изпълнение на парично задължение против Х. Г. Х. по ч. г. д. № 1767/2022 г. на РС - Дупница, срещу която длъжникът е подал в срок възражение по чл. 414 от ГПК. В тази връзка на заявителя са дадени указания за предявяване на иск за установяване съществуването на вземането, удостоверено в заповедта за изпълнение, с което се обосновават предявените по делото искове в законоустановения едномесечен срок. В срока по чл. 131 от ГПК е подаден отговор от ответника Х., в който не се оспорва постигнатата между страните договорна обвързаност. Уточнено е, че кредитополучателят е спрял плащане по процесната кредитна карта в края на 2018 г. Заявено е възражение за погасяване вземането по давност, с твърдение, че спрямо вземанията, произтичащи от кредитни карти е приложима кратката тригодишна давност. За да постанови обжалваното решение, Районен съд - Дупница е приел, че крайният срок за погасяване на дълга е 14.02.2019 г. и доколкото заявлението е подадено през месец 09, .2022 г., т.е. след изтичане на 3 годишния давностен срок, е отхвърлил претенциите като погасени по давност. Пред РС - Дупница са ангажирани писмени доказателства, приложени към исковата молба, които не са били оспорени за автентичност, поради което и документите следва да се преценяват от съда като писмено изявление, отразяващо действителната воля за обвързване на ответника с ищеца. От фактическа страна не е спорно сключването на договор за потребителски кредит за ползване на кредитна карта № ••••••••• между ответника и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД. Договора е сключен на 14.02.2018 г., със срок на действие – 1 година, при уговорена възможност за продължаване на срока, при условията на чл.6.2. от Договора. Общия размер на отпуснатия кредит е 500 лева, като е уговорено сумата да се преведа от кредитора по картовата сметка на кредитополучателя в срок от 3 работни дни, считано от датата на сключване на договора. Уговорения лихвен процент е в размер на 18% при покупка и 20% при теглене в брой, като лихвения процент за ден се начислява като 1/360 –та от посочените стойности. Годишния процент на разходите е посочен в размер на 26.1%. Уговорено е, че дължимата от потребителя месечна вноска се формира като сбор от дължимите лихви и такси за съответния месец плюс 5% от размера на усвоения лимит. В случай на допуснато от кредитополучателят просрочие на дължимите от него плащания, той дължи на кредитора и законната лихва върху цялата просрочена сума за целия период на просрочието – от датата на падежа до датата на ефективното изплащане на сумата. В чл.20 от Договора е уговорена възможност за кредитополучателят да се откаже от договора в срок от 14 дни, считано от датата на сключване на договора. Предвидена е възможност кредитора да променя едностранно лихвения процент по договора само в изключителни случаи, когато това се налага от настъпването на обективни икономически обстоятелства, като например съществено увеличение на ОЛП, обявен от БНБ, съществено увеличение на лихвените равнища на банковите кредити, съществено увеличение на официално обявения индекс на инфлацията и др. основателни причини по см. на чл.144, ал.2 ЗПК. Тази промяна влиза в сила в 30 дневен срок от уведомяване на потребителя, като в посочения срок последния има право да погаси предсрочно и изцяло непогасеното си задължение при старите финансови условия и съответно незабавно да прекрати действието на договора. Видно от приложения Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 31.08.2018 год., сключен на основание чл. 99 от ЗЗД, между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и ищеца, както и Анекс към договора от 25.11.2021 г. между същите страни, ведно с Приложение № 1 към Договора е, че на ищеца било прехвърлено вземането му срещу ответника изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви. Приложена е и Извадката от Приложение №1 към договора, съдържаща описание на процесното вземане на името на настоящия ответник. С представено по делото пълномощно на л. 34 „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД била упълномощена да извърши от името на упълномощителя уведомяване на длъжниците по смисъла на чл. 99, ал.3 от ЗЗД, чиито вземания са предмет на индивидуален договор за прехвърляне на вземанията. Било изготвено и изпратено от цедента чрез цесионера уведомление от 25.11.2021 г. по реда на чл. 99, ал. 3 от от ЗЗД до длъжника за извършените продажби на вземането. Видно от приложеното на л. 54 от делото известие за доставяне, длъжникът е преместил своя адрес и пратката е върната в цялост. При така установеното от фактическа страна, съдът от правна приема следното: Предявените кумулативно обективно съединени положителни установителни искове по чл. 422 от ГПК за установяване на парични вземания са допустими, като е налице правен интерес от предявяването им. В хода на производството по предявения иск по чл. 422 от ГПК следва да се докаже възникването на задължението на ответника, размера на същото, основанието за пораждането му и качеството на изправна страна на ищеца чрез установяване точно изпълнение на неговите задъжения по договора. В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване чрез установяване плащане в уговорения срок на дължимите суми или съответно доказване на правопогасяващите или правоизключващите си възражения. Ответникът Х. не е възразил срещу приемането на представените от ищеца доказателства, т.е. не е оспорил сключването на договора за кредит и усвояването на сумата по договора за кредит, извършването на цесията и уведомяването му за цесията с исковата молба, в който смисъл са и изричните му изявления в депозирания по реда на чл.131 ГПК отговор. Предвид изложеното и доколкото съдът се произнася само по спорните между страните факти и обстоятелства на основание чл. 153 ГПК, посочените факти следва да се приемат за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване. От събраните по делото доказателства се установява, че действително ответника Х. Х. е сключил с праводателя на ищеца „Ти Би Ай Банк“ ЕАД договор за потребителски кредит № ••••••••• от 14.02.2018 г. за сумата от 500 лева, който факт не се оспорва от ответника. Следователно по делото безспорно доказано е изпълнението на задълженията по договора от страна на кредитодателя „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, т.е. качеството му на изправна страна. Същото обаче не се установи по отношение на ответника Х., за който съгласно договора за кредит са възникнали задължения в договорените срокове да погасява дължимите месечни погасителни вноски, ведно с договорната лихва и евентуално при просрочие да заплаща и съответната лихва за забава. Това следва от уговореното между страните в чл. 9, чл. 11 и чл. 15 от договора. Съгласно чл. 154, ал.1 от ГПК именно в тежест на ответника бе да докаже тези изгодни за него факти и обстоятелства, което той не стори /напротив е налице признаване на факта на спиране плащането в депозирания по делото по реда на чл.131 ГПК отговор/, като не ангажира никакви доказателства, установяващи своевременното погасяване на задълженията си спрямо "Ти Би Ай Банк" ЕАД. Що се касае до възражението за погасяване на задълженията по давност, следва да се отбележи, че съгласно преобладаващата практика на ВКС, съдържаща се в решения № 65 от 06.07.2018 г. по т.д.№ 1556/2017 г. на ТО, № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ІІІ ГО, № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ІV ГО, решение № 38/2019 по т. д. № 1157/2018 г. на II ТО на ВКС и е обобщена в Решение № 50173 гр. д. № 4674 по описа за 2021 г. на ВКС, уговореното между страните връщане на предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Това становище съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД. С оглед мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични плащания /вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги/ се налага извода, че макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора /в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото се задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през съответния период, а на другата страна – за заплащането на конкретно получените през този период стоки и услуги/. По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части /чл. 66 от ЗЗД/. Ето защо приложима по отношение на това задължение е общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски. Съществуващото противоречие следва да се счита за преодоляно посредством решаващите мотиви, съдържащи се в ТР от 21.01.2022 г. по т. д. № 5/2019 г.на ОСГТК на ВКС. В тези мотиви се утвърждава практиката на ВКС, че при разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респективно при уговорката плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се погасява на части, в интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД. При договорите с периодично или продължително действие, през всеки период от време и двете страни по правоотношението престират и за тях възникват относително самостоятелни задължения с отделни падежи, които имат общ правопораждащ факт, но не представляват части от едно цяло вземане. Обратното - при уговорка за разсрочване на части на едно по правило еднократно задължение, престира само длъжникът, след като вече кредиторът е изпълнил, а този факт сам по себе си не е достатъчен, за да определи изпълнението като периодично. Поради това при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Следователно така направеното възражение за изтекла погасителна давност е неоснователно, тъй като най-ранният падеж на първата погасителна вноска е през месец март 2018 г., а заявлението е подадено през месец септември 2022 г., т.е. преди да е изтекъл петгодишният давностен срок. Изложеното води до извод за основателност на предявените обективно кумулативно съединени искови претенции. Достигайки до обратен правен извод РС - Дупница е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него да се постанови решение, с което са се уважат предявените установителни искове. По разноските: За процесулано представителство в настоящото производство на ищеца се дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал. 8 от ГПК, което съдът определи в размер на по 100 лева за двете съдебни инстанции, съгласно чл. 37 от ЗПП и чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. В полза на ищеца следва да бъдат присъдени и разноски за заплатена държавна такса, която за първоинстанционното производство е в размер на 125 лева, а за въззивното в размер на 75 лева. По обжалваемостта: Въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по аргумент от разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 271 ал.1 ГПК, Кюстендилски окръжен съд