Решение № 16499 от 21.8.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 29524/2024 г.

№ 20241110129524 по описа за 2024 година Предявени са от „Ю Б“ АД, ЕИК: ••••••••, седалище и адрес на управление: гр. С, бул. „О П“ № 260, срещу И. И. Л., ЕГН: ••••••••••, гр. С, ж.к. „Х. С.“, бл.40, ет.4, ап.13, искове по чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД и чл. 240, ал.2, да заплати по Договор за издаване на кредитна карта от 04.10.2005 г. сумата от 5572,25 лв., от които: 4297,00 лв. - главница, ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане; 439,80 лв. - договорна възнаградителна лихва за периода 06.12.2019 г.-22.05.2024 г.; 118,45 лв. - такси за периода 06.12.2019 г. - 01.02.2021 г.; 717,00 лв. - разноски за периода 04.02.2022 г. - 14.02.2024 г. Ищецът твърди, че отпуснал на наследодателя на ответника сумата от 4300 лв. по процесния договор, с който същият се задължил да заплаща възнаградителни лихви и такси. На 24.04.2017 г. между ищцовото дружество и наследодателя на ответника е сключено Допълнително споразумение към процесния договор, с което е извършена промяна във вида на кредитната карта, като същата е била заменена с вид кредитна карта Mastercard Cash. Съгласно чл. 3 от споразумението кредитния лимит остава непроменен, а всички непогасени задължения на Картодържателя по старата карта се прехвърлят по баланса на новата карта. На 31.10.2021 г. кредитополучателят И Л. И. е починал, като на основание чл.14.5 от Общите условия към Договора същият се прекратява. С оглед прекратяване на договора цялото задължение по него става незабавно изискуемо и дължимо. На основание чл. 60 ЗН И. И. Л. отговаря за задълженията на починалия И Л. И. към „Ю Б“ АД, като спрямо ответника е обявена предсрочна изискуемост, като извънсъдебните разходи за събиране на дълга възлизат на 717 лв. с отделно посочени суми в молба от 24.06.2024 г. на ищеца. В срока по чл. 131 ГПК И. И. Л. чрез особения представител адв. Д. М. не е подал отговор. В хода на производството процесуалният представител е взел становище за неоснователност на предявените искове. Поддържа, че ответникът не е приел наследството на И Л. И.. Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна: В доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване следните предпоставки: 1. наличието на валидно облигационно правоотношение между него и наследодателя на ответника въз основа на процесния договор със соченото в исковата молба съдържание, задълженията по който договор са наследени от ответника; 2. усвояване на процесната сума от наследодателя на ответника; 3. размер на процесните вземания и настъпване на изискуемостта им. В тежест на ответника при установяване на горните обстоятелства е да докаже погасяване на дълга. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна трябва да докаже фактите, от които черпи благоприятни за себе си правни последици. Когато се претендират права, възникнали от правна сделка, не е достатъчно само да се докаже, че такава е сключена, а за да породи правни последици, тя трябва да е валидна. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Когато предмет на делото са правоотношения, произтичащи от правна сделка, дори и при липса на възражения за нищожност, съдът не е обвързан да зачете нейните правни последици. Съдът, независимо от процесуалното поведение на страните, е длъжен да издири и приложи релевантните правни норми, както и да следи за спазването на повелителните разпоредби на закона като част от преценката за това, дали е доказано пораждане на права и задължения за страните. Императивните норми, уреждащи нищожността на сделките, не могат да бъдат дерогирани по волята на страните, които са ги сключили, поради което и договорната автономия е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, според който страните могат да свободно да определят съдържанието на договора, доколкото той не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. С оглед гореизложеното съдът намира, че следва служебно да провери действителността на договора – както съответствието му с императивните правни норми, така и съобразяването на клаузите му с правилата на добрите нрави по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В случая по делото е прието като доказателство заявление - договор за издаване на кредитна карта „Euroline“ от 04.10.2005 г., което представлява документ, обективиращ в себе си искане от заявителя И Л. И. към картоиздателя „Българска пощенска банка“ АД за издаване на кредитна карта „Euroline“. Заявлението е подписано за картодържател на 04.10.2005 г., а за за „Българска пощенска банка“ АД на 14.10.2005 г. Полагането на подписи от заявителя и служител на картоиздателя в края на този документ не е оспорено в хода на съдебното производство, поради което съдът намира, че същият се ползва с формална доказателствена сила – арг. чл. 180 ГПК. Видно от съдържанието на заявлението, в най-долната част на документа за „Българска пощенска банка“ АД са положени два подписа, като първият от тях е положен в графа „сверил копията на предоставените документи с оригиналите“ и вторият – в графа „За „Българска пощенска банка“ АД по пълномощие“. Същевременно при подписването на заявлението-договор от страна на банката други изявление не са правени. Следователно подписите са положени без оглед на конкретно изявление, още по-малко такова, позволяващо да се възприеме като приемане на съдържащото се в заявлението предложение. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че само по себе си приетото като писмено доказателство по делото заявление за издаване на кредитна карта, с оглед на съдържащите с в него волеизявления, не обуславя извод за постигнато между И Л. И., от една страна, и „Българска пощенска банка“ АД, от друга, съгласие за сключване на договор за издаване на кредитна карта, доколкото от него не се установява приемане на отправеното чрез него предложение за встъпване в договорни отношения от неговия адресат. За намерението на „Българска пощенска банка“ АД да встъпи в договорни отношения със заявителя като приеме адресираното до него предложение за сключване на договор за кредитна карта, не е достатъчен фактът на издаването на кредитната карта. Кредитната карта представлява електронен платежен инструмент - средство за извършване на безкасово плащане или за теглене на пари в брой - чрез която на оправомощения държател на картата се осигурява достъп до средства по предварително уговорен кредит, предоставяни от нейния издател. В този смисъл издаването от адресата на заявлението за издаване на кредитна карта действително свидетелства за неговото намерение за встъпване в договорни отношения със заявителя, но само по себе си не е достатъчно, за да се възприеме извод за постигнато договорно съгласие. Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗЗД договорът се смята сключен в момента, в който приемането достигне у страната, отправила предложението, т.е. приемането представлява едностранно волеизявление, което произвежда правни последици с достигането му до предложителя. От изложеното следва, че издаването на кредитната карта позволява да се възприеме като приемане на съдържащото се в заявлението предложение за встъпване в договорни отношения единствено в случай, че след издаването същата е била предадена на заявителя, с което на последния е осигурена възможността за извършване на безкасови плащания и за теглене на пари в брой. Предаването на кредитната карта във фактическата власт на заявителя не се установяват по делото, поради което не би могло да се приеме, че усвояванията на суми посредством кредитната карта, които заключението на ССчЕ за движението по картата установява са били извършени от И Л. И. (Решение № 260291 от 21.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 11304/2020 г.; Решение № 3779 от 26.06.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 16945/2019 г.; Решение № 7597 от 12.12.2025 г. на СГС по в.гр.д.№ 2991/2025 г.). Не се установява и дали извършените плащания на задълженията, начислени във връзка с използването на кредитната карта, посочени в заключението на ССчЕ, са били извършени от И Л. И., за да се приеме, че картата му им е била предоставена. Извод в обрания смисъл, а именно, че банката е предоставила на И Л. И., конкретната кредитна карта по процесния договор, не следва и от приложеното по делото допълнително споразумение от 24.04.2017 г., доколкото в него не е надлежно индивидуализиран нито конкретния договор, нито издадената въз основа на него кредитната карта. Действително в това допълнително споразумение е посочено, че „старата карта“ се заменя с „нова карта“, но същевременно в графа „стара карта“ са посочени 3 бр. карти, като нито една от тях не е индивидуализирана, с посочване на номер, дата на издаване или друг индивидуализиращ белег. Не са посочени и договорите, въз основа на които същите са били издадени, поради което не може да се направи извод, че изявленията на И Л. И., съдържащи се в това допълнително споразумение, са направени именно във връзка с процесния договор и процесната карта. При това, настоящият състав намира че, между „Българска пощенска банка“ АД и И Л. И. не е възникнало облигационно правоотношение по договор за банков кредит и установеното в производството, чрез приетата ССчЕ, движение на парични средства по посочената банкова сметка не променя сочения извод. Съответно, сключването на допълнително споразумение от 24.04.2017 г. според настоящия състав не санира липсата на установено облигационно правоотношение между страните във връзка с кредитна карта. Още повече, че както се посочи по - горе, от съдържанието на допълнителното споразумение не се установява конкретната му връзка с заявление - договор за издаване на кредитна карта „Euroline“ от 04.10.2005 г., На следващо място, дори да се приеме, че между „Българска пощенска банка“ АД и И Л. И. е било постигнато съгласие за сключване на договор за издаване на кредитна карта, то в случая, от съдържанието на заявлението се установява, че не е посочена сумата по кредита. Сумата по кредита е съществен елемент на този вид договори, по отношение на който страните следва да постигнат съгласие в предписаната от закона форма. Липсата на уговорена сума по кредита е порок, който се отразява на съставомерността на сделката, не може да бъде саниран и води до нищожността й по смисъла на чл. 26 ЗЗД (арг. от Определение № 465 от 12.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1603/2024 г., II т. о.; Решение № 1684 от 8.03.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 9481/2017 г.). Поради това и волеизявленията на страните по договора за кредит относно сумата, която банката се задължава да отпусне, трябва да бъдат обективирани по начин, който не поражда съмнение за постигнатото помежду им съгласие за настъпване на правните последици относно същата. От представеното заявлениедоговор и общите условия към него не се установява страните да са постигнали съгласие по този въпрос. Със заявлението, имащо характер на оферта по смисъла на чл. 13 ЗЗД, заявителят е отправил до банката искане за издаване на кредитна карта, в което е посочил данни за своята заетост, доходи, притежавано имущество и финансови задължения. Отправената от страна на заявителя оферта не включва сума по кредита, респ. определен кредитен лимит. Всъщност в процесното заявление не се съдържат никакви конкретни параметри на договора – размер на кредитен лимит, срок, лихва и др. Заявлението-договор е подписано за банката, като няма данни последната, от своя страна да е предложила на заявителя сума по кредита, респ. кредитен лимит, с който заявителят да се е съгласил. Доколкото общите условия на банката предвиждат тегленията в брой и плащанията в търговски обекти да се извършват в рамките на кредитен лимит и доколкото нарушаването на забраната за надвишаването му, както и неизплащането на минималната месечна вноска, са въздигната в съществено неизпълнение на общите условия, което съставлява основание за прекратяване на отношенията с картодържателя, то към момента на сключване на договора следва да е налице съгласие между страните относно размера на кредитния лимит и на минималната месечна вноска, каквото в случая не се доказва да е било постигнато. Размерът на кредита и на насрещната престация при изплащане на задължението на вноски като част от същественото съдържание на сделката, не могат да се определят едностранно от банката след сключване на договора, както и впоследствие многократно да бъдат променяни едностранно от нея с оглед действителните финансови възможности на картодържателя, кредитоспособността му, спазването на общите условия и общо риска, който се поема. От друга страна, в дадения случай не са налице повелителни правила на закона, които да могат да заместят по право липсата на постигнато между страните съгласие по обсъждания съществен признак на договора. На следващо място в заявление - договор за издаване на кредитна карта „Euroline“ от 04.10.2005 г. е предвидено, че за него се прилагат общи условия (в сила от 26.03.2005 г.). Като писмено доказателство по делото са приети общи условия в сила от 26.03.2005 г. на „Българска пощенска банка“ АД, които са приложими към заявление - договор за издаване на кредитна карта „Euroline“ от 04.10.2005 г. При извършената служебна проверка на представените по делото общи условия съдът констатира, че същите започват с изписано с голям шрифт заглавие „Общи условия за издаване на кредитна карта „Euroline“, а основният текст съдържа множество точки, изписани в две колони, сбито (без обособени абзаци) и с изключително ситен шрифт, което значително затруднява прочитането им дори при внимателно и целенасочено запознаване с тях. Налице е обективна невъзможност съдържанието на клаузите да бъде възприето без полагане на извънредни усИ, което препятства нормалното и пълноценно разбиране на правата и задълженията, произтичащи от тях. Това обстоятелство се установява непосредствено от съда при преглед на документа и не се нуждае от специални доказателствени средства. Макар заявление - договор за издаване на кредитна карта „Euroline“да е от 2005 г., т.е. преди въвеждането в специалното законодателство на изисквания относно минималния размер на шрифта (ЗПК, в сила от 10.06.2006 г.), правилата на добрите нрави и принципът на добросъвестност са действали и към този момент. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Те са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Накърняване на добрите нрави е налице, когато се нарушава правен принцип, трайно установено в обществото морално правило за поведение, което може и да не е законодателно закрепено, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право, което по правни последици е приравнено от законодателя на последиците от нарушаване на императивни разпоредби на закона. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските отношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен субект. В тези случаи накърняването на добрите нрави е установимо при съпоставка на съдържанието на договора, респ. на конкретна клауза от него и предписанието произтичащо от общия правен принцип и границите на нравствено допустимото, преценено във всеки конкретен случай към момента на сключване на договора (решение № 414/26.06.2024 г. по гр. д. № 3076/2023 г. на ВКС, III г. о., решение № 153/24.07.2015 г. по гр. д. № 3014/2014 г. на ВКС, III г.о.; решение № 24/09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на ВКС, III г.о. и цитираните в него решение № 384/10.05.2010 г. по гр. д. № 1190/2009 г. на ВКС, III г.о.; решение № 200/20.04.2011 г. по гр. д. № 876/2010 г. на ВКС, IV г.о. и др.). В случая съдът намира, че принципът на добросъвестност изисква страните да действат така, че другата страна да може реално да се запознае със съдържанието на договора и да формира информирано съгласие. В случая общите условия към заявление-договор за издаване на кредитна карта „Euroline“ от 04.10.2005 г., са представени по начин, който обективно възпрепятства запознаването с тях. Съдът намира, че представянето на общите условия в практически нечетлив вид, поради изключително ситния им шрифт, представлява недобросъвестно поведение, насочено към затрудняване на потребителя да възприеме съдържанието на клаузите, включително тези, които уреждат съществени елементи на договора – лихви, такси, неустойки и други финансови задължения. Подобно поведение нарушава принципа на добросъвестност и принципа на равнопоставеност и създава значителен дисбаланс между страните, като поставя кредитополучателя в неблагоприятно положение, лишавайки го от възможността да направи информиран избор. Съдебна практика приема, че клаузи, които не са били реално доведени до знанието на потребителя или са представени по начин, който обективно препятства запознаването с тях, противоречат на добрите нрави и са нищожни по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В случая, съдът приема, че начинът на оформяне на общите условия – чрез използване на изключително ситен и практически нечетлив шрифт – противоречи на добрите нрави, нарушава принципа на добросъвестност и препятства формирането на действително съгласие от страна на кредитополучателя. Формалното подписване на документа не може да легитимира съдържание, което поради начина на представяне е останало фактически недостъпно за страната. Това обуславя нищожност на съответните клаузи, независимо от липсата на специална нормативна уредба към момента на сключване на договора. С оглед гореизложеното съдът счита, че процесният договор за издаване на кредитна карта от 04.10.2005 г. е нищожен на основание чл. 26 ЗЗД – поради липса на съгласие относно съществен елемент от съдържанието му и поради накърняване на добрите нрави. Нищожността по чл. 26 ЗЗД е абсолютна и окончателно водеща до пълна невъзможност опорочената сделка да породи правни последици, т. е. непоправима е, без възможност за саниране, като за тази начална недействителност съдът следи служебно – арг. от Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, и при обективната й изводимост от установените факти, следва да я прогласи. След като процесният договор за кредит страда от порок, обуславящ неговата нищожност, то между ищеца и И Л. И. не е възникнало действително правоотношение и за ищцовото дружество не са възникнали срещу ответника и вземания на договорно основание, каквото в случая е заявено от страна на ищеца, а на извъндоговорно - при начална липса на основание (за връщане на отпуснатата като кредит парична сума) - чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Но тъй като предявените искове се основават на неизпълнение на договорни задължения, следва да бъдат отхвърлени изцяло. В допълнение на изложеното, съдът намира за необходимо да отбележи следното. От приложените по делото писмени доказателства, а именно преписизвлечение от акт за смърт от 11.08.2022 г. и удостоверение за съпруг/а и родствени връзки за И Л. И. от 11.08.2022 г., издадени от СО, район „Слатина“ се установява, че И Л. И. е починал на 31.10.2021 г., а ответникът И. И. Л. е негов син, респ. наследник по закон от първи ред – арг. чл. 5, ал. 1 ЗН. Разпоредбата на чл. 48 ЗН предвижда, че наследството се придобива с приемането му, а приемането произвежда действие от открИ.ето на наследството. Следователно наследството не преминава по право и автоматично към наследниците. В съдебната практика се приема, че за да се ангажира отговорността на наследниците на починало лице за негови задължения е необходимо те да са приели наследството. Чл. 48, ал. 1 ЗН изрично постановява, че наследството се придобива с приемането му, като начините за приемане са посочени в закона - чл. 49, чл. 51 ЗН. Кредиторът, който претендира, че наследник на негов длъжник отговаря за задълженията на наследодателя си, следва да докаже, че наследникът е приел наследството на длъжника по някой от предвидените в ЗН начина. (решение № 165/16.09.2013 г. по т. д. № 1057/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 3464/20.12.2024 г. на по т. д. № 1325/2024 г. на ВКС, I т. о.). Не съществува презумпция за прието наследство (определение № 283/21.06.2018 г. по ч. т. д. № 1583/2018 г. на ВКС, І т. о.). От момента на приемането на наследството наследникът отговаря за задълженията на наследодателя било изцяло, било ограничено - до размера на полученото наследство, ако го е приел по опис - чл. 60, ал. 2 ЗН. В случая, от ангажираните по делото доказателства не се установява ответникът да е приел наследството на своя наследодател по един от предвидените в ЗН начини. С оглед изложеното предявените искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. По разноските С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има единствено ответникът, но същият е бил представляван от особен представил и не е сторил разноски по делото. По изложените съображения, съдът