Решение № 2583 от 3.5.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 13168/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от „С.“ЕООД срещу решение № 20142037/18.06.2021г. постановено по гр.д. № 36252/2018г. по описа на Софийския районен съд, I I г.о., 66 състав, с което са уважени предявените от „Л.К.“ООД искове по реда на чл.422 от ГПК с правно основание чл.327 ал.1 от ТЗ за общата сума от 6003, 70 лв., представляваща неплатена цена на доставени стоки -гориво по договори за продажба, обективирани в 36 броя фактури. В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон при преценка на доказателствата, както и поради необоснованост на правните изводи. Сочи, че първоинстанционният съд не е обсъдил направените от ответника възражения, че между страните не е налице договор за разсрочено плащане, а издадените от ищеца фактури са с цел присвояване на средства от бюджета – ДДС. Моли решението да бъде отменено и постановено ново, с което иска се отхвърли като неоснователен. Претендира разноски. Въззиваемата страна „Л.К.“ООД в срока по чл.263 ал.1 ГПК не депозира отговор, но в молба подададена преди съдебното заседание във въззивнаната инстанция изразява становище за правилност и обоснованост на съдебното решение и несъстоятелност на доводите изложени във въззивната жалба. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви: Търговската продажба е неформална сделка с оглед липса на законово изискване за определена форма – чл.293 ТЗ, поради което е валидна с постигането на съгласие между страните. Според разпоредбата на чл.327 ал.1 от ГПК задължението на купувача става изискуемо и същия изпада в забава /при условие, че друго не е уговорено/ едва след получаване на стоката или на документите, които му дават право да я получи. По делото са представени 3 броя фактури - издадени от ищеца в първоинстанционното производство и неподписани от страните. От заключението по ССчЕ, се установява, че счетовдството на ищеца е редовно водено, процесните фактури / са осчеводени надлежно, включени в дневниците за продажба по ДДС, информацията е подадена до НАП и е внесъл начисления по фактурите ДДС в републиканския бюджет. От същото заключение по ССчЕ се установява, че ответникът също е осчетодовил процесните фактури и ползвал данъчен кредит, както и че е налице частично плащане по фактурите. Според разпоредбата на чл.182 от ГП вр. чл.55 от ТЗ К счетоводните записвания могат да служат като доказателство и за лицето или организацията, които са водили книгите, като в настоящия случай с оглед установеното редовно водено счетоводство от ищеца, подаването на декларации за продажби в съответния месец, внасяне на ДДС върху доставката, съдът приема, че счетоводните записвания са също доказателство по делото за съществуването на договорните правоотношения между страните и съответно неизпълнение от страна на ответника на задължението за заплащане на пълния размер на цената на получените стоки. Направените възражения във въззивната жалба, че липсват доказателства за получаване на стоката, съдът намира за несъстоятелни, предвид гореизложеното, както и обстоятелството, че в случая е налице хипотезата по чл.301 от ТЗ и следва да се счита, че ответника е потвърдил действията във връзка с цитираните фактури и получените въз основа на същите стоки – гориво, доколкото след получаването същия е осчетоводил фактурите, не е възразил и дори е извършил частично плащане, което е извънсъдебно признание както за съществуване на договорните правоотношения, така и за тяхното съдържание и получаване на стоката. Следователно несъмнен е извода за наличието както на договорни правоотношения по договори за продажба на стоки, така и получаването на стоката от ответника - В т.см. константната практика на ВКС - решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 47/08.04.2013 г. по т. д. № 137/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 109/07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 114/26.07.2013 г., решение № 46/27.03.2009 г. по т. д. № 454/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 42/19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 166/26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 23/07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 30/08.04.2011 г. по т. д. № 416/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др., като ирелевантно е с оглед събраните доказателства, че една от фактурите не е осчетоводена от ответника. На следващо място с оглед частичните погасявания на задълженията по процесните фактури, настоящият състав изцяло споделя мотивите изложени в първоинстнационното решение, , поради което и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях и стават част и от мотивите на въззивното съдебно решение, а именно относно приложение на разпоредбата на чл.76 от ЗЗД. Предвид гореизложеното съдът приема, че ищецът при пълно и главно доказване установи всички фактически /материални/ предпоставки, установяващи притезателното му право да получи плащане на процесната сума от 6003, 70 лв. – изискуемо и ликвидно вземане, а именно: действителни договори за продажба на стоки между страните, предаване на стоките предмет на същите на купувача, незаплатена уговорена цена на предадените стоки. Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271 ал.1 хип.1 от ГПК. По разноските С оглед изхода на делото, изрично и своевременно заявено искане за присъждане на разноски от въззивника, представен списък на разноските по чл.80 от ГПК и доказателства за реално направени такива – договор за правна защита и съдействие – л.53 от въззивното дело, инкорпориращ и разписка за получаване на сумата на основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК следва да се присъдят такива в общ размер от 600, 00 лв. Останалите претендирани разноски за платени такси по обезпечение на исковете внесени по сметка на СГС, като подлежащи на връщане, не следва да се присъждат. С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК решението на въззивната инстанция не подлежи касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд