Решение № 1061 от 7.8.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 1551/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл.273 ГПК. С решение № 260403 от 20.11.2020г., постановено по гр.д. №1861/2019г., Софийски градски съд, ТО, 21 състав е обявил за окончателен, на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, сключения на 06.10.2017 г. предварителен договор, с който „Бумекс“ ЕООД, ЕИК 121117424 продава на „Икис Лайт“ ООД, ЕИК 131082644 следните недвижими имоти, находящи се в сградата с идентификатор 68134.1932.2155.1, с адрес: гр.София, Столична община, ул.“Мур“, № 72, а именно: 1) АТЕЛИЕ А4 (буква „А“ четири), вход „А“, съставляващ самостоятелен обект с идентификатор 68134.1932.2155.1.11 (ЕКАТТЕ шестдесет и осем хиляди сто тридесет и четири, кадастрален район хиляда деветстотин тридесет и две, поземлен имот две хиляди сто петдесет и пет, сграда едно, обект единадесет), с изложение - север-юг, на първия надпартерен /втори надземен етаж, на кота „+2, 95“ (плюс два деветдесет и пет), със застроена площ 125, 06 кв.м, състоящ се от два кабинета за творческа дейност, общо помещение, кухненски бокс, склад, баня с тоалетна и балкон, при съседи: двор, стълбищна клетка, етажен коридор, апартамент № АЗ (буква „А“ три), асансьорна шахта, стълбище, двор и калкан, при съседи по кадастралната карта: на същия етаж - обект с идентификатор 68134.1932.2155.1.8 и обект с идентификатор 68134.1932, 2155, 1.7, под обекта - обект с идентификатор 68134.1932.2155.1.2, обект с идентификатор 68134, 1932.2155.1.1 и обект с идентификатор 68134.1932.2155, 1.4, над обекта - обект с идентификатор 68134.1932.2155.1.18 и обект с идентификатор 68134.1932.2155.1.14, заедно с принадлежащите му 3, 530 % (три цяло петстотин и тридесет хилядни процента) идеални части от общите части на надземната част на сградата, съответните идеални части от общите части на цялата сграда; 2.) 43, 31/854, 17 (четиридесет и три цяло и тридесет и една стотни върху осемстотин петдесет и четири цяло и седемнадесет стотни) идеални части от общия подземен гараж на втория сутерен на кота „-5, 95“ (минус пет деветдесет и пет), съставляващ самостоятелен обект с идентификатор 68134.1932.2155, 1.48 (ЕКАТТЕ шестдесет и осем хиляди сто тридесет и четири, кадастрален район хиляда деветстотин тридесет и две, поземлен имот две хиляди сто петдесет и пет, сграда едно, обект четиридесет и осем), целият с площ 854, 17 (осемстотин петдесет и четири цяло и седемнадесет стотни) кв.м; при съседи: вътрешен двор, улица, рампа, стълбищна клетка и коридор, при съседи по кадастралната карта: на същия етаж - обект с идентификатор 68134.1932.2155, 1.49, обект с идентификатор 68134.1932.2155.1.47 и обект с идентификатор 68134.1932.2155.1.50, под обекта - няма, над обекта - обект с идентификатор 68134.1932.2155.1.44, заедно със съответно принадлежащите му идеални части от общите части на сградата, при разпределено ползване на МЯСТО ЗА ПАРКИРАНЕ № 23 (двадесет и три) с площ на разпределеното ползване 16, 17 (шестнадесет цяло и седемнадесет стотни) кв.м, при съседи на разпределеното ползване: от две страни - двор, маневрено пространство и място за паркиране №24 (двадесет и четири); 3.) 34, 47/854, 17 (тридесет и четири цяло и четиридесет и седем стотни върху осемстотин петдесет и четири цяло и седемнадесет стотни) идеални части от общия подземен гараж на втория сутерен на кота „-5, 95“ (минус пет деветдесет и пет), съставляващ самостоятелен обект с идентификатор 68134.1932.2155.1.48 (ЕКАТТЕ шестдесет и осем хиляди сто тридесет и четири, кадастрален район хиляда деветстотин тридесет и две, поземлен имот две хиляди сто петдесет и пет, сграда едно, обект четиридесет и осем), целият с площ 854, 17 (осемстотин петдесет и четири цяло и седемнадесет стотни) кв.м; при съседи: вътрешен двор, улица, рампа, стълбищна клетка и коридор, при съседи по кадастралната карта: на същия етаж - обект с идентификатор 68134.1932.2155, 1.49, обект с идентификатор 68134.1932.2155.1.47 и обект с идентификатор 68134.1932.2155.1.50, под обекта - няма, над обекта - обект с идентификатор 68134.1932.2155.1.44, заедно със съответно принадлежащите му идеални части от общите части на сградата, заедно със съответно принадлежащите му идеални части от общите части на сградата при разпределено ползване на МЯСТО ЗА ПАРКИРАНЕ № 24 (двадесет и четири) с площ на разпределеното ползване 12, 87 (дванадесет цяло и осемдесет и седем стотни) кв.м, при съседи на разпределеното ползване: място за паркиране № 23 (двадесет и три), маневрено пространство, място за паркиране № 25 (двадесет и пет) и двор и ПРИ УСЛОВИЕ, че в двуседмичен срок от влизането на решението в сила „Икис Лайт“ ООД заплати остатъка от уговорената продажна цена в размер на 161 568, 50 евро. С решението СГС, ТО, 21 състав е осъдил „Бумекс“ ЕООД да заплати на „Икис Лайт“ ООД сумата от 9601, 88 лв., представляваща разноски по делото за държавна такса по делото, депозит за свидетел и адвокатско възнаграждение. С решението СГС, ТО, 21 състав е осъдил „Икис Лайт“ ООД да заплати по бюджетната сметка на Софийския градски съд сумата от 1232, 72 лева- държавна такса, на основание чл.364, ал.1 ГПК. С решението СГС, ТО, 21 състав е осъдил „Икис Лайт“ ООД да заплати на Столична община, Дирекция „ПАМДТ”- „Витоша”, сумата 5079, 19 лв.., представляваща данък по ЗМДТ при прехвърляне на недвижим имот. С решението СГС, ТО, 21 състав е наредил, на основание чл.364, ал.1 ГПК, да се впише възбрана върху описаните по-горе недвижими имот до заплащане на дължимите по решението разноски по прехвърлянето по сметка на СГС и Столична община. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – „Бумекс“ ЕООД, чрез пълномощника си, с възражения за недопустимост на решението, тъй като имотът, описан в диспозитива на решението, бил различен от имота, описан в исковата молба и в предварителния договор. Релевира се оплакване, че имотът, предмет на предварителния договор, не бил индивидуализиран с поне три от границите си, поради което се прави извод за липсата на годен предмет. Изтъква се довод, че първостепенният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, тъй като ищецът не бил заплатил по делото дължимата държавна такса, която следвало да се определи върху стойността на вещното право, а именно стойността на предварителния договор. Прави се оплакване, че съдът в съдебното решение не се е произнесъл по всички направени възражения от страните. Поддържа се становище, че страните в чл. 5 от предварителния договор са уговорили срок за сключване на окончателен договор, споразумели са се в зависимост от настъпването на кои събития започва да тече този срок. Прави се извод, че щом като срокът изрично е бил уговорен между страните не била нужна допълнителна покана след изтичането на този 45-дневен срок. Излага се твърдение, че на 09.07.2019г., упълномощено от ответника „Бумекс“ ЕООД лице, чиято легитимност не била оспорена в процеса от ищеца, е отправило покана до „Икис Лайт“ ООД за сключване на окончателен договор с приложен проект на нотариален акт, а на 10.07.2019г. е било изпълнено и второто условие, посочено в чл.5 на предварителния договор, издаване на удостоверение за въвеждане на сградата в експлоатация, като до ищеца и всички други собственици в сградата бил изпратен този документ. Прави се извод, че с изпълнението на двете условия, уговорени в чл.5 на предварителния договор, е започнал да тече 45-дневния срок на купувача за придобиване на имота, който изтекъл на 24.08.2019г. Релевира се възражение, че след изтичането на този 45-дневен срок продавачът е изчакал още 15 дни, като е водел устни разговори с купувача, но едва след този допълнителен срок е отправил нотариална покана за разваляне на договора на 09.09.2019г., която била редовно връчена на „Икис Лайт“ ООД. Сочи се, че към момента на предявяване на исковата молба между страните не било налице валидно обвързващо ги облигационно правоотношение, което представлявало отрицателна процесуална предпоставка за водене на иск по чл.362 ГПК. Прави се оплакване, че първоинстанционният съд е направил погрешни изводи, приемайки, че страните са уговорили само едно условие за сключване на окончателен договор, а именно въвеждане на сградата в експлоатация. В жалбата се излага становище, че дори и да бъде възприет този извод на съда, недоказано останало твърдението на ищеца, че е поискал да придобие имота, а ответникът е бездействал. Релевира се довод, първоинстанционният съд не се е произнесъл и по възражението на ответното дружество, че „Икис Лайт“ ООД не е сключил окончателен договор, поради липса на средства за заплащане на 90 % остатъка от цената. Поддържа се твърдение, че от събраните по делото доказателства не се установявало, че ищецът е осигурил банков кредит за остатъка от 90 % от продажната цена. В жалбата се излагат доводи, че твърдението на ищеца за липса на воля от страна на ответника - продавач за сключване на окончателен договор не било подкрепено с никакви доказателства - нито писмени, нито гласни. Прави се оплакване, че решаващият съд не е ценил представения анекс от 04.06.2019г., с който ищецът е поискал удължаване на срока за сключване на окончателен договор от 45 дни на 90 дни, поради липса на финансиране от негова страна. Релевира се възражение, че първостепенният съд не е ценил и приложеното по делото и неоспорено от ищеца писмо от 05.08.2019г., което потвърждавало непрекъснато поставените изисквания от страна на ищеца за прекратяване на исковото и обезпечителното производство. Прави се искане въззивният състав, след като се запознае с изложеното във въззивната жалба и се убеди в нейната основателност, да постанови решение по същество на спора, с което изцяло да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. В срока по чл. 263, ал.1 ГПК въззиваемият – „Икис Лайт“ ООД, чрез своя процесуален представител, е подал отговор на въззивната жалба на насрещната страна. Прави се искане обжалваното решение да бъде потвърдено, като се излагат подробни съображения. В о.с.з. пред въззивната инстанция въззивникът-ответник, чрез своя процесуален представител, поддържа подадената жалба, а въззиваемият- ищец, чрез процесуалния си представител, оспорва същата и поддържа подадения отговор. Двете страни предявяват претенция за присъждане на направените разноски, съгласно приложени списъци по чл. 80 ГПК. Въззивната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.259 от ГПК и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл.258 от ГПК съдебен акт. Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 19, ал.3 ЗЗД, предявен от „Икис Лайт“ ООД против „Бумекс“ ЕООД. За да постанови обжалваното решение, първостепенният съд е приел, че между страните е бил валидно сключен предварителен договор. Посочил е, че ответникът, който носи тежестта, не е доказал по делото твърденията си, че е изпълнил задължението си след въвеждане на сградата в експлоатация да покани ищеца за сключване на окончателен договор. С оглед на това е направил извод, че по делото не било установено, че ищецът е в неизпълнение на задължението си да се отзове на тази покана, а още по-малко да е изтекъл уговорения срок за изпълнение на това задължение. Поради това е приел, че за ответника не е възникнало право за разваляне на предварителния договор. Същевременно е приел, че са налице всички предпоставки предварителният договор да бъде обявен за окончателен. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата и в отговора на въззивната жалба. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към същите. Във връзка с доводите, съдържащи се във въззивната жалба въззивният съд приема следното: Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ответник, че първостепенният съд се е произнесъл по нередовна искова молба. Ненамиращо опора в закона /ГПК/ е твърдението на ответника, че като база за определяне на дължимата държавна такса по предявения иск с правно основание чл. 19, ал.3 ЗЗД следвало да се приеме цената, посочена в предварителния договор. Съгласно чл. 71, ал.2 ГПК, когато предмет на делото е право на собственост или други вещни права върху имот, както и по исковете за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договор с предмет вещни права върху имот и за сключване на окончателен договор с такъв предмет, размерът на държавната такса се определя върху една четвърт от цената на иска. Съгласно чл. 69, ал.1, т.4 ГПК размерът на цената на иска по искове за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на окончателен договор е стойността на договора, а когато договорът има за предмет вещни права върху имот - размерите по т. 2 - данъчната оценка. Настоящият случай попада именно в тази хипотеза - чл. 69, ал.1, т.4, вр. с т.2 ГПК – предявен е иск за сключване на окончателен договор с предмет вещни права върху имот. С оглед цитираните разпоредби, размерът на държавната такса е 1/4 от данъчната оценка, а не, както твърди ответникът, върху стойността на предварителния договор. Първостепенният съд е определил дължимата държавна такса именно по посочения начин, същата е изцяло внесена, поради което не е налице нередовност на исковата молба. По релевираните в жалбата възражения, касаещи съществото на предявения иск. Основателността на конститутивния иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, се обуславя от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ предварителният договор да е сключен в писмена форма и да е валиден; 2/ предварителният договор да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор-вещ и цена /чл. 19, ал. 2 от ЗЗД/; 3/ ищецът да е изправна страна по предварителния договор; 4/ настъпила изискуемост на задължението на ответника да обективира волеизявление за сключване на договор за продажба в изискуемата форма; 5/ при поето задължение за сключване на окончателен договор с вещнотранслативен ефект, продавачът следва да е собственик на вещта и да са налице другите изисквания на закона за прехвърляне на собствеността по нотариален ред /чл.363 ГПК/. Съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК в тежест на ищеца е да установи фактите, пораждащи съдебно предявеното му потестативно право - валидно възникнало между страните правоотношение от сключен предварителен договор за продажба, съдържащ съществените елементи на окончателния договор за продажба. В тежест на ответника е да докаже възраженията си за нищожност, както и че е поканил ищеца за сключване на окончателния договор, респективно след изтичане на уговорения срок за това /при бездействие на купувача/ е упражнил надлежно правото си на разваляне, чрез отправяне на писмено изявление за разваляне, което е достигнало до ищеца. Неоснователно е релевираното от жалбоподателя възражение, че имотът, описан в диспозитива на съдебното решение, бил различен от имота, описан в исковата молба и в предварителния договор. В мотивите на съдебното решение първоинстанционният съд изрично е посочил, че при постановяването му следва да съобрази настъпилите в хода на производството факти по нанасянето на имотите в кадастъра, присвояването на административен адрес на сградата, поради което и в диспозитива на решението имотът е индивидуализиран по действащите КККР с посочен идентификатор. Настоящият въззивен състав допусна изслушване на съдебно- техническа експертиза, от заключението на която, приема за установено, по категоричен начин, че имотите, предмет на предварителния договор, индивидуализирани в исковата молба и в констативния нотариален акт от 25.10.2019г. /лист 141- 146 /вкл.//, са физически идентични – по отношение на местоположение, площ и граници. Съдът изцяло кредитира заключението на допуснатата СТЕ, тъй като същата е изготвена от вещо лице – специалист в съответната област, обективно е, експертът се е запознал с всички относими към предмета на експертизата документи, посетил е имотите на място, в резултат на което е изготвил пълно и обосновано заключение. В о.с.з. въззивният състав е допуснал уточнение в описанието на имотите, съгласно актуалния им статут. Следва да се посочи, че противно на твърденията на ответника в случая не е налице изменение на иска, тъй като уточнението е допуснато само относно индивидуализацията на имотите, съобразно новите идентификационни номера. Следователно посочените в диспозитива имоти са идентични с посочените в предварителния договор, респ. в исковата молба. Неоснователно е възражението на ответника, поддържано и в жалбата, че предварителният договор от 06.10.2017г. - източник на съдебно предявеното потестативно право по чл.19, ал.3 ЗЗД, е нищожен, поради липса на предмет. Описанието на имотите в предварителния договор е било съобразено с одобрените строителни книжа, като към момента на сключване на предварителния договор обектите не са били построени /договорът има смесен характер /изработка и продажба/, с предмет-построяване и продажба на обектите/. Към този момент е било невъзможно посочването на административен адрес и идентификатори. Последните се получават след завършването на строежа. Липсата на административен адрес и идентификатор не прави описанието на обектите непълно, нито води до извод за липса на предмет, тъй като, за да има предварителният договор предмет, е достатъчно недвижимият имот да е описан по начин, който несъмнено го идентифицира като отделен, самостоятелен обект на правото на собственост и го различава от други такива обекти, както и този обект да съществува към момента на сключване на окончателния договор или заместването му със съдебно решение. Такъв е и настоящият случай. По отношение релевираното възражение за нищожност на предварителния договор, тъй като предмет на същия били - прехвърляне право на собственост върху две паркоместа. Действително трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че паркомястото не е самостоятелен обект на правото на собственост (респ. - и обект по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ), а представлява необособена и несамостоятелна реална част от такъв обект - парцел, сграда или отделен обект в нея, и поради това не може да бъде предмет на прехвърлителна сделка, както и на предварителен договор, (който сам по себе си няма вещно-прехвърлително действие). Приема се, че паркомястото (като необособена и несамостоятелна реална част от съответния обект) не може да бъде прехвърлено с договор (респ. - не може да е годен, възможен предмет и на предварителен договор), но прехвърлянето на идеални части от самия обособен обект (парцел, сграда или отделен обект в нея) е напълно възможно. Такъв е и настоящият случай, в предварителния договор постигнатото съгласие обхваща съответните идеални части от подземните етажи, предвидени за паркиране, които подлежат на общо ползване от съсобствениците. С оглед изложеното, въззивният състав приема, че предварителният договор е действителен, поради това неговите клаузи валидно обвързват двете страни. По отношение на останалите предпоставки, за да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл. 19, ал.3 ЗЗД, съдът приема следното: Страните са уговорили цена на недвижимите имоти в размер на 179 520.50 евро с ДДС, платима на две вноски, първата от които в размер на 17 952 евро е платена от ищеца, в качеството му на купувач, а втората в размер на 161 568.50 евро, платима с банков кредит, след сключване на окончателния договор и представяне на удостоверение за тежести, удостоверяващо липсата на вещни права и тежести на трети лица. Страните по делото не спорят, а и това се установява от приложените доказателства, че ищецът е изпълнил задължението си за заплащане на първата вноска от цената. В чл.5 от договора, страните са се задължили да сключат окончателен договор в нотариална форма за прехвърляне на собствеността върху имотите, които са предмет на договора, в срок до 45 дни след покана от страна на продавача-изпълнител и след въвеждане на сградата в експлоатация с разрешение за ползване. Посочената уговорка определя началото на срока за сключване на окончателния договор, в зависимост от изпълнението на две условия, а именно: въвеждането на сградата в експлоатация и отправянето на покана за сключване на окончателен договор от продавача едновременно с или след получаване на разрешението за ползване, като изпълнението и на двете условия е задължение на продавача. В този смисъл са и мотивите на първоинстанционния съд, като противно на твърденията на ответника- жалбоподател, съдът не е приел, че единственото условие за сключване на окончателен договор е въвеждане на сградата в експлоатация. Неоснователно и недоказано е възражението на жалбоподателя, че е изпълнил и двете условията, регламентирани в чл. 5 от процесния предварителен договор. По делото се установи, че разрешението за ползване е издадено на 10.07.2019 г., като с електронно писмо от същата дата е изпратено от ответника на ищеца и на още 24 електронни адреса. Съдържанието на писмото е в следния смисъл: “Уважаеми собственици, уведомяваме Ви, че получихме Разрешение за ползване № 852/10.07.19г., което изпращаме като приложен документ. Поздрави, Бумекс“. Възражението на жалбоподателя, че това писмо представлява именно покана за сключване на окончателен договор не може да бъде споделено. Това електронно писмо с посоченото съдържание, адресирано до множество субекти, не сдържа каквато и да било покана за насрещни действия, а само уведомление за осъществил се факт. Безспорно окончателният договор, с оглед предмета си, следва да бъде сключен във формата на нотариален акт, поради което поканата за сключването му предполага продавачът да предложи и покани купувача да се яви в конкретен ден и час при конкретен нотариус или респ. покана от продавача към купувача последният да определи мястото и времето за сключване на договора. По делото нито се твърди, нито е приложена покана с такова съдържание. Категорично електронното писмо не може да бъде прието за покана. Без значение за спора е изпратеното на 09.07.2019г. електронно писмо от упълномощено от ответника „Бумекс“ ЕООД лице, тъй като изпращането му предхожда издаденото разрешение за експлоатация. Безспорно логиката на цитираната точка от договора е, че поканата за сключване на окончателен договор от продавача трябва да бъде изпратена едновременно с или след получаване на разрешението за ползване. Дори и да бъде разгледано това електронно писмо, то видно от неговото съдържание липсва обективирано предложение от продавача до купувача да сключат окончателен договор под формата на нотариален акт. Към това писмо е прикачен файл с проект на нотариален акт, чиито клаузи да бъдат подложени на обсъждане между страните. От изложеното следва, че не са били изпълнени двете условия на чл. 5 от предварителния договор, за да може да бъде прието, че от настъпването им е започнал да тече 45-дневния срок за сключване на окончателен договор. В заключение: ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал по делото твърденията си, че е изпълнил задължението си след въвеждане на сградата в експлоатация да покани ищеца за сключване на окончателен договор. Ето защо, не се установява ищецът да е в неизпълнение на задължението си да се отзове на тази покана, а още по-малко да е изтекъл уговорения срок за изпълнение на това задължение, поради което и за ответника не е възникнало право за разваляне на предварителния договор. Дори и да беше възникнало правото за разваляне, обаче, за надлежното му упражняване би било необходимо предоставянето на подходящ срок за изпълнение, какъвто не е предоставен с връчената на ищеца на 09.09.2019 г. нотариална покана, съдържаща изявление на ответника за разваляне на предварителния договор. Противно на твърденията на жалбоподателя, изискването за предоставяне на подходящ срок следва пряко от закона. Следва да се посочи, че по делото не се установява законовото изключение от общото правило, а именно сделката да е сключена при уговорка за фиксиран срок за изпълнение. Приетият в чл. 5 от договора 45-дневен срок определя началото на срока за сключване на договора, в зависимост от едновременното изпълнение на две условия, но това не представлява уговорка с фиксиран срок на изпълнение. В потвърждение на изложеното от съда е и приетото от страните с разпоредбата на чл. 20 (iii) от предварителния договор. Следователно изпратената на 09.09.2019г. покана за разваляне на договора не е породила желаното правно действие и договорът не следва да бъде считан за развален. Без значение за изхода на спора е приложения по делото анекс от 04.06.2019г., с който ищецът е поискал удължаване на срока за сключване на окончателен договор от 45 дни на 90 дни. Същият би имал значение в случай, че носи дата следваща издаването на разрешение за ползване на обектите и покана от продавача до купувача да бъде сключен окончателен договор. Ирелевантно е и изпратеното от ищеца до ответника писмо от 05.08.2019г., тъй като същото не е изпратено от купувача след получаване на покана за сключване на окончателен договор. Следователно нито един от тези два документа не е свързан с изискуемостта на задължението за сключване на окончателен договор. В този смисъл без значение са и други спорове между страните относно изпълнение на довършителни работи и за неустойка за забавено изпълнение на задълженията за построяване и въвеждане на сградата в експлоатация, обезпечителни производства и др., тъй като никой от тези спорове не е въведен в процеса във връзка с изискуемостта на задълженията по сключване на окончателния договор. Без значение за изхода на спора е възражението на жалбоподателя, че ищцовото дружество не било ангажирало доказателства, че било одобрено за банков кредит за заплащане остатъка от цената, което обстоятелство налагало извод, че исковата претенция следва да бъде отхвърлена. Неплащането на цената не е основание за отхвърляне на конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, тъй като ищецът разполага с потестативното право да иска обявяване на предварителния договор за окончателен и ако не е заплатил цената – изцяло или отчасти. Самият закон предвижда, че е възможно да се обяви за окончателен предварителен договор, по който не е платена цялата цена и урежда условията, при които става това – чл. 362 ГПК. В този смисъл съдът приема за неоснователно искането на ответника въззивният съд да отхвърли предявения иск. По изложените съображения съдът приема, че ищцовото дружество е изправна страна; предварителният договор между страните не е развален, ответникът е собственик на имотите по предварителния договор, което право не се оспорва, а и се установява от представения по делото констативен нотариален акт. В заключение: Настоящият въззивен състав намира, че са установени всички предпоставки, предвидени в чл. 19, ал. 1 и 2 ЗЗД, както и на чл. 363 ГПК, поради което предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен. Сключеният предварителен договор от 06.10.2017 г. следва да бъде обявен за окончателен. Налице е съвпадение в крайните изводи на двете съдебни инстанции, поради което обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено. Не са налице релевираните в жалбата основания за неговата незаконосъобразност. Въззивната жалба се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, въззивното дружество следва да бъде осъдено да заплати на въззиваемото дружество направените разноски. Съгласно списък по чл. 80 ГПК разноските възлизат на сумата от 8000лв. – адвокатско възнаграждение, съгласно приложени доказателства за реално заплащане на същото. Поради това „Бумекс“ ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на „Икис Лайт“ ООД сумата от 8000лв. Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав