Решение № 22 от 10.2.2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 516/2024 г.

Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С Решение №340 от 15.10.2024г., постановено по гр.дело №79/2024г. по описа на Окръжен съд-П., П.Р.Б. е осъдена да заплати на С. А. П. с ЕГН: ••••••••••, от гр.П., ул.“П.В.“№••, сумата от 10000лв., обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на ДП №••••/1992г. на ОСлО при ОП- П., пр.преписка №••••/1993г. на ОП-П., на основание чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ, ведно със законната лихва от 13.04.2023г. до окончателното плащане, както и 10лв. – държавна такса, на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, като иска за разликата над присъдените 10000лв. до претендираните 300000лв. е отхвърлен като неоснователен. Недоволна от така постановеното решение е останала жалбоподателят С. А. П., която чрез пълномощника адв.В. С. го обжалва в частта му, с която е отхвърлен предявения от нея иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за размера над присъдената сума от 10000лв. до претендираната от 300000лв., считайки присъденото обезщетение да не отговаря на изискванията за справедливост като занижено и несъобразено с продължителността на наказателното производство от повече от тридесет години, както и с практиката на ЕСПЧ. Въззивна жалба против решението е подадена и от П.Р.Б., посредством която то се атакува в осъдителната му част относно присъденото обезщетение от 10000лв. с доводи за неправилност, според които от събраните доказателства не се установяват действително претърпени неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, както и присъденото обезщетение да е завишено по размер и несъответно на принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД и на икономическия стандарт на живот. Претендира за отмяна на решението в осъдителната му част с отхвърляне на иска или евентуално за намаляване на размера на обезщетението. Съдът, след преценка на събраните в хода на производството доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното: Предмет на въззивно разглеждане е предявеният от С. А. П. против П.Р.Б. иск с правна квалификация чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение в размер на 300000лв. за претърпените от нея неимуществени вреди вследствие нарушаване на правото й по чл.6, пар.1 от КЗПЧОС на разглеждане и решаване в разумен срок на ДП №••••/1992г. на ОСлО при ОП- П., пр.преписка №••••/1993г. на ОП-П., ведно със законната лихва от 13.04.2023г. Искът се основава на твърдения ищецът П. да е била привлечена като обвиняема с постановление от 14.10.1992г. за престъпление по чл.256, ал.2 във връзка с чл.199, ал.2, т.2 и т.3 от НК като непълнолетна. Била задържана за 24 часа в полицията, а след това й била наложена мярка за неотклонение „под надзор на инспектор ДПС“. През периода 14.10.1992г.-14.04.1993г. били извършени 13 разпита и 6 очни ставки, били назначени две експертизи и на 09.11.1993г. бил внесен обвинителен акт в съда, в производството пред който по НОХД №231/1993г. на ОС-П. били разпитани подсъдимите и свидетелите, приети били заключенията на вещите лица и бил даден ход по същество на делото, но на 09.11.1994г. делото било върнато на прокуратурата, която го спряла, защото един от свидетелите бил извън страната, като впоследствие било възобновявано и отново спирано. П. завела гр.дело №85/2023г. по описа на Окръжен съд-П., но по него се решило, че наказателното производство е приключило на 13.04.2023г. и трябва да се изчерпи административната процедура. В тази връзка тя подала заявление до Инспектората към ВСС №РС-23-241/12.06.2023г., но министърът на правосъдието отказал обезщетение. По този начин наказателното производство протекло повече от 31 години в нарушение на всякакви разумни срокове, от което за нея произтекли значителни неимуществени вреди – притеснения, обида, възмущение, страхове. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска по основание и размер с твърдения за липса на доказателства в подкрепа на изложеното от ищеца. Поддържа срокът за провеждане на наказателното производство, прекратено с постановление от 02.01.2014г., да е бил напълно разумен, с оглед значителната фактическа и правна сложност на делото и тежестта на обвинението, а в периодите, в които производството е било спряно, както и в периода след прекратяването му, спрямо ищеца не са били извършвани процесуални действия, поради което няма как обективно да търпи вреди от неразумна продължителност на производството. Изложил е съображения за съпричиняване, изразяващо се в бездействие на ищеца да поиска ускоряване на наказателното производство по реда на Глава 26 от НПК, както и в дезинтересиране от производството след прекратяването му на 02.01.2014г. С обжалваното първоинстанционно решение искът е приет за допустим като предявен при наличие на процесуалните предпоставки по чл.8, ал.2 от ЗОДОВ след изчерпана безрезултатно административна процедура за заплащане на обезщетение. Прието е въз основа на писмените доказателства наказателното производство да е протекло за период от почти 21 години, считано от 16.04.1993г., когато ищцата е привлечена като обвиняема, до 02.01.2014г., когато е издадено постановлението за прекратяване, а не 31 години, както се твърди в исковата молба. Прието е, че този срок на провеждане на наказателното производство е неразумен и той е резултат единствено от поведението на органите на ответника след 09.11.1994г., когато са дадени указания от съда за допълнително разследване, тъй като при установената невъзможност за повторен разпит на ключовия свидетел А. е следвало да прекратят наказателното производство със съществуваща опция за възобновяване /при откриване на свидетеля/ било по чл.237, ал.7 от НПК /отм./, респективно по чл.243, ал.10 от НПК, освен ако преди това прекратяването не се обжалва от заинтересованите лица, което би довело до стабилизирането му. Приети са за неоснователни възраженията на ответника за съпричиняване. Прието е, че необосновано дългият общ срок от почти 21 години на наказателното производство неизбежно е довел до неимуществени вреди за ищеца под формата на стрес, отчаяние, загуба на доверие в институциите, постоянно емоционално напрежение, усещане за безизходица и безпомощност, несигурност и липса на спокойствие, с оглед съзнанието, че не е направено всичко възможно, за да бъде установена обективната истина по отношение на извършеното деяние, наличието на каквито се презумира през целия период на висящност, като те са в рамките на обичайните за подобни случаи при липса на доказателства за такива, които да ги надхвърлят. Прието е, че законната лихва за забава се дължи от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство, съгласно т.4 от ТР №3/2004г. на ОСГК на ВКС, като постановлението на прокурора за прекратяването му не е сред актовете по чл.412, ал.2 от НПК, които влизат в сила, тъй като, ако то не е било обжалвано, може служебно да бъде отменено, съгласно чл.243, ал.10 от НПК, от прокурор от по-горестоящата прокуратура, при което стабилитетът му като основание за възникване на отговорността на държавата изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите и то да не е поискало наказателното производство да продължи и да завърши с оправдателна присъда. В случая постановлението за прекратяване на наказателното производство е било съобщено на ищцата на 05.04.2023г. и не е обжалвано, поради което от този момент ответникът е в забава, но претендираната законна лихва е от по-късна дата – 13.04.2023г., от която, с оглед диспозитивното начало, следва да се присъди. Настоящата инстанция, с оглед служебните си правомощия по чл.269 от ГПК, намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо. Изпълнено е процесуалното изискване на чл.8, ал.2 от ЗОДОВ за изчерпване на предварителната административна фаза по Глава трета „а“ от ЗСВ на производството по обезщетяване на вреди, произтекли от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, в рамките на която споразумение не е постигнато, тъй като, според приложеното писмо изх.№ 94-С-211/23 от 04.01.2024г. на зам.министъра на правосъдието, заявлението на П. е отхвърлено на основание чл.60е, ал.1, т.1 и т.2 от ЗСВ, поради това, че периодите на спиране на наказателното производство следва да се изключат от общата му продължителност, а след неговото прекратяване през 2014г. няма никакви данни тя да се е интересувала от развитието на делото. Безспорно от фактическа страна въз основа на приложените материали по наказателното производство се установява, че с Постановление от 10.08.1992г. е образувано сл.дело №••••/1992г. по описа на РСС-П. срещу неизвестен извършител за това, че на 10.08.1992г., около 2, 30 часа, в дома на Д.Д.Г. от с.З., П. област, две неизвестни лица са се опитали да отнемат държавна или обществена вещ от владението на Г., а именно 11200лв. с намерение противозаконно да я присвоят, като употребяват за това сила и заплашване, а също така и оръжие, вследствие на което е прострелян Г. и е настанен в К.-О. П. с опасност за живота, съставляващо престъпление по чл.199, ал.2, т.2 и т.3 във връзка с ал.1, т.2 във връзка с чл.18 от НК. Извършени са огледи на местопроизшествието, назначени са комплексна биологическа и балистична експертиза, биологически експертизи, извършено е изследване на следи от миризми с помощта на следово куче, проведени са 20 разпита на 13 свидетели. С Постановления от 14.10.1992г. като обвиняеми са привлечени В.К.П., И.А.Б. и Г.Ц.В.. Впоследствие квалификацията е прецизирана на чл.256, ал.2 във връзка с чл.199, ал.2, т.2, чл.18, ал.1 и чл.20, ал.2, ал.3 и ал.4 от НК, като тримата са привлечени като обвиняеми и за престъпление по чл.339, ал.1 от НК. С Постановление от 15.04.1993г. спрямо ищеца С. П. в качеството й на заподозряна е взета мярка за неотклонение задържане за срок от 24 часа и с Постановление от 16.04.1993г. П., родена на 01.04.1976г., тогава непълнолетна на 17 години, а към датата на деянието 16 годишна, е привлечена като обвиняема за това, че е извършила действия на помагач при извършването на опита за грабеж и убийство от тримата обвиняеми, като дала сведения за наличност на голяма сума пари в дома на пострадалия Г. и направила опит да задържи неговата дъщеря М. Г.а до извършване на престъплението. Спрямо нея е взета мярка за неотклонение „надзор на инспектор при ДПС“. На датата на привличането й е отказала да даде обяснения. Такива е дала при разпита й на 21.10.1992г., на която дата е извършена и очна ставка между нея и св.Й. А.. Извършени са още пет очни ставки между свидетели и останалите обвиняеми. Извършени са разпознавания. С протокол от 15.06.1993г. е предявено на П. предварителното производство. Изготвено е обвинително заключение от 08.07.1993г. На 09.11.1993г. е внесен обвинителен акт в съда спрямо четиримата обвиняеми, по който е образувано НОХД №231/1993г. по описа на Окръжен съд-П.. По делото са били насрочени общо 6 съдебни заседания, на които П. в качеството й на подсъдима е присъствала лично. В последното проведено на 09.11.1994г. открито съдебно заседание производството е прекратено и делото е изпратено на ОП-П. за допълнително разследване поради допуснати съществени нарушения при извършване на процесуално следствени действия, включително с участието на св.Й. А.. Дадени са указания при новото разследване да се съберат доказателства относно авторството на престъплението и отстраняване на допуснатите процесуални нарушения във връзка с разпита на св.Й. А., разпознаването на подсъдимия Г.В., идентифициране на изследваната ловна пушка, за която не е съставен протокол за изземване, приобщаване и на останалите описани в обвинителния акт веществени доказателства. Мярката за неотклонение спрямо П. е заменена с „подписка“, а спрямо останалите подсъдими от „задържане под стража“ в „парична гаранция“ в размер на по 150000лв. Още в хода на съдебното производство св.А. с телеграма №••••/30.05.1994г. на ДНСП-С. е бил обявен за общодържавно издирване. Тъй като същият не е намерен за изпълнение на дадените указания спрямо него, с постановление от 30.11.1995г. наказателното производство е спряно. С постановление от 11.06.2003г. производството е възобновено с указания за разпит на св.А.. С постановление от 27.07.2005г. производството отново е спряно на основание чл.239, ал.1, т.3 от НПК /отм./ - поради отсъствието на св.А.. С постановление от 02.05.2007г. производството е възобновено. При проведените издирвателни мероприятия са постъпили данни от 15 години А. да е с неизвестно местонахождение. С постановление от 25.07.2007г. наказателното производство отново е спряно на основание чл.244, ал.1, т.3 от НПК, а с постановление от 14.05.2009г. е възобновено. При извършените издирвателни мероприятия са постъпили данни, че и тримата обвиняеми П., Б. и В. са напуснали пределите на страната, във връзка с което от разследващия е изготвено заключително постановление от 07.07.2009г. с мнение за спиране на наказателното производство. С постановление от 02.01.2014г. след възобновяване наказателното производство е прекратено на основание чл.243, ал.1, т.2 от НПК поради недоказаност на обвинението. Постановлението е връчено на ищеца С. П. на 05.04.2023г. При така установеното от фактическа страна и във връзка с поддържаното от жалбоподателя-ищец П. наказателното производство да е протекло за период от повече от 30 години, настоящата инстанция намира, че спрямо нея то е започнало на 16.04.1993г. с привличането й като обвиняема и е приключило на 05.04.2023г. с уведомяването й за неговото прекратяване с постановлението от 02.01.2014г., при което е протекло за период от 30 години, а не почти 21 години, както е приел първоинстанционният съд. Изложените от него мотиви досежно началната дата на забавата във връзка с дължимата законна лихва, които настоящата инстанция споделя, са релевантни и за възникването на основанието за отговорността на държавата. Според разясненията по т.4 от Тълкувателно решение №3 от 22.04.2004г. по тълк.дело №3/2004г. на ОСГК на ВКС, отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство. Според формираната съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение №197 от 17.05.2011г. по гр.дело №1211/2010г., IIIг.о., и Решение №191 от 20.05.2015г. по гр.дело №6686/2014г., IVг.о., постановлението за прекратяване на наказателното производство не е между актовете по чл.412, ал.2 от НПК /чл.371, ал.2 от НПК /отм.//, които влизат в сила, тъй като, според чл.243, ал.10 /предишна ал.9/ от НПК, постановлението, което не е било обжалвано от обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници или от ощетеното юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от по- горестоящата прокуратура, поради което стабилитетът му по смисъла на т.4 от цитираното ТР като основание за възникване на отговорността на държавата изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите и същото да не е поискало наказателното производство да продължи и да завърши с оправдателна присъда. При това положение и доколкото в случая се претендират за обезщетяване неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по приключило като прекратено, а не по висящо, наказателно производство, посочените съображения са относими към момента на неговото прекратяване, с оглед преценката за продължителността му. Предметът на наказателното производство е бил с немалка фактическа и правна сложност като касаещ извършване на тежко умишлено престъпление – опит за грабеж, придружен с опит за убийство, в условията на съучастие на четири лица в различни роли при извършването му. Разследването в досъдебната фаза е протекло в оптимален срок от 11 месеца от образуване на досъдебното производство на 10.08.1992г. до изготвяне на обвинителното заключение на 08.07.1993г. при извършени множество процесуално- следствени действия. Съдебната фаза е протекла в рамките на една година от внасяне на обвинителния акт на 09.11.1993г. до прекратяването на съдебното производство на 09.11.1994г. при насрочени 6 съдебни заседания, на всяко от които ищецът П. се е явявала. След 09.11.1994г., когато делото е върнато за допълнително разследване, процесуално-следствени действия на практика не са извършвани, а единствено издирвателни мероприятия по отношение на обвиняемите Б., В. и П. и главно спрямо св.Й. А., поради невъзможността за разпит на който производството няколкократно е било спирано и възобновявано за период от 19 години и почти 2 месеца до 02.01.2014г., когато е прекратено поради недоказаност на обвинението. Постановлението за прекратяване е било съобщено на обвиняемата П. 9 години и 3 месеца по- късно – на 05.04.2023г. Видно е при това положение, че след връщане на делото от съда на прокуратурата за допълнително разследване е налице неоправдано бездействие, довело до драстично надхвърляне на разумния срок за приключване на наказателното производство. Обстоятелството, че св.А. е в неизвестност и до днес, на което акцентира ответникът, не държи сметка, че делото е било върнато за допълнително разследване свързано не само с разпита на този свидетел, както и, че, според разпоредбата на чл.239, ал.11 /Нова, ДВ, бр.50 от 2003г./ от НПК /отм./, в случаите по ал.1, т.3 – при продължително отсъствие на единствен свидетел-очевидец, наказателното производство се спира за срок не повече от една година, аналогична на която е разпоредбата на чл.244, ал.8 /предишна ал.7/ от НПК, а също, че невъзможността да се съберат достатъчно доказателства в подкрепа на обвинителната теза е основание по чл.243, ал.1, т.2 от НПК за прекратяване на наказателното производство далеч преди изтичане на разумния срок за провеждането му. Възражението на ответника за бездействие на П., способствало за удължаване на времето за провеждане на наказателното производство, е неоснователно, тъй като обстоятелството, че не е търсила информация за хода на разследването и приключващия го прокурорски акт и не е поискала ускоряване на наказателното производство по реда на Глава 26, касае упражняване на нейни процесуални права, преценката дали да се възползва от които е обусловена от интереса й, предвид угрозата от възможно осъждане, и по никакъв начин не освобождава компетентните органи от задълженията им за извършване на необходимите действия по разследването и спазване на процесуалните срокове така, че да обезпечат своевременното приключване на производството. Обсъденото обосновава извода за нарушаване на правото на ищеца по чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на ДП №••••/1992г. на ОСлО при ОП-П. в разумен срок. Всяко увреждащо действие е свързано с негативни преживявания за пострадалия от него, които са обичайна последица от такова действие или специфични, с оглед конкретните обстоятелства. На доказване подлежат именно специфичните вреди. Неразумната продължителност на наказателното производство обичайно е съпътствана с притеснение, несигурност, обида и възмущение за всяко наказателно преследвано лице, за които негативни преживявания не е необходимо да се събират нарочни доказателства, в който смисъл възраженията на жалбоподателя-ответник за липса на претърпени каквито и да е неимуществени вреди са неоснователни. Основателно, обаче, е застъпваното от него досежно интензитета на тези вреди, който е обоснован единствено с продължителността на наказателното производство и липсата на ангажирани от ищеца доказателства за надхвърляне на обичайните. След връщане на делото за допълнително разследване не са извършвани никакви процесуално-следствени действия, още по-малко такива с участието на ищеца П., за да се приеме, че през изминалите след това години са й били създавани неудобства и че тя през цялото време е била подложена на постоянно притеснение и тревога. Не се установява воденото производство да е повлияло негативно на личния и професионалния й живот или на нейното здравословно състояние при положение, че към началото му тя е била непълнолетна. Обстоятелството, че за такъв продължителен период, обхващащ най- продуктивните й и активни години, не се установява да е била заинтересована от развитието на наказателното производство и предприеманите по него действия, обосновава минимален интензитет на отрицателните й преживявания във връзка с него. Всичко това дава основание на настоящата инстанция, независимо от значителната обща продължителност на наказателното производство, да приеме за справедлив размер на дължимото обезщетение такъв от 10000лв., каквато сума правилно като резултат е присъдена с обжалваното решение, а за разликата над нея до претендираната от 300000лв. искът е отхвърлен, поради което същото следва да се потвърди. Предвид изложените мотиви, съдът