Решение № 124 от 12.6.2026 г. на Окръжен съд - Враца по дело № 178/2023 г.

гражданско дело № 20231400500178 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба с вх.№3143/09.03.2023г., подадена от „•••“ АД, със седалище и адрес на управление: •••, ЕИК: 106011086, представлявано от Т. К. Т. - изпълнителен директор, чрез адв. В. Ч. от АК - Враца с адрес на кантората: •••, срещу Решение № 61/03.02.2023г. по гр. дело №2289/2022г. по описа на Районен съд - Враца, с което районният съд е отхвърлил иск за вреди от непозволено увреждане, причинени в резултат на допуснато обезпечение в полза на ответника по гр.дело № 3059/2020г. по описа на същия съд. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно. Излага се, че когато обезпечителната мярка е запор върху вземане към трето лице, а претендираната вреда - законна лихва върху запорираното вземане, е необходимо запорираното вземане да съществува и да е изискуемо, и се твърди, че тези обстоятелства районният съд неправилно е приел за недоказани от ищеца. Излагат се подробни съображения досежно невъзможността на дружеството да използва процесната сума за задоволяване на свои нужди и да реализира от нея доход, поради което е пропуснало да реализира и полза. Цитира се съдебна практика. Прави се искане да бъдат дадени указания относно разпределението на доказателствената тежест, като се твърди допуснато съществено нарушение от страна на първоинстанционния съд във връзка с разпределяне на доказателствената тежест е доклада по делото и се позовава на т.2 от TP № 1 от 09.12.2013г. по тълк.дело № 1/2013г., ОСГТК на ВКС. Не се сочат нови доказателства и не се правят други искания. Претендират се разноски. В законоустановения срок е постъпил отговор от въззиваемата страна И. Ш. чрез пълномощника адв. Н. П.. Въззиваемият излага становище за неоснователност на жалбата. Поддържа, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно. Развива подробни доводи, целящи да оборят всеки от аргументите във въззивната жалба. Оспорва развИ.ата дейност от търговското дружество-ищец да води автоматично до извод, че блокираните средства са били необходими за дейността му по всяко време на процесния период, без да се изисква ищецът да доказва конкретна сделка или правоотношение. Твърди, че по делото не са представени доказателства запорираното вземане да е изискуемо към периода, за който се претендира лихвата за забава, нито за намерение или необходимост на ищеца - въззивник да разполага е парите, блокирани по банковата сметка. Посочва, че съдът с протоколно определение в съдебно заседание е допълнил предварителния доклад, като е дал възможност на ищеца да представи доказателства за реално претърпени вреди и му е дал възможност да вземе становище и евентуално да направи доказателствени искания, поради което намира, че не е налице твърдяното във въззивната жалба процесуално нарушение. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. С протоколно определение по протокол №55/18.02.2026г.на ищецажалбоподател е указано да уточни исковата си молба, като посочи дали исковата сума се претендира като пропусната полза или като реално претърпяна вреда, съответно въз основа на какви конкретни обстоятелства се основава претенцията. В изпълнение на тези указания ищецът е подал молба вх.№1448/23.02.2026г., в която поддържа, че исковата сума съставлява ползата, която е пропуснал да реализира, тъй като не е могъл да разполага със средствата си, заради наложения запор и тази полза е съизмерима със законната лихва. При проверка на допустимостта и редовността на въззивната жалба настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл.259, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК. При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение, настоящият съдебен състав взе предвид следното: Районен съд – Враца е сезиран с искова молба подадена от „•••“ АД, със седалище гр. Враца, ЕИК 106011086, чрез адв. В. Ч. срещу И. М. Ш. от гр. •••, с която са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 403, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 4476.99 лв.- представляваща претърпени от "Опал -94" АД вреди в резултат на наложената обезпечителна мярка „запор“ върху парични средства на ищеца в размер на 27 042.22 лв. по банкова сметка в ”ОББ”АД клон Враца за периода от 24.11.2020г. до 12.07.2022г. В исковата молба се твърди, че пред РС-Враца е било образувано гр.дело №3059/2020г.на РС-Враца, по което настоящият ответник И. М. Ш. е предявил против „•••“АД, обективно съединени осъдителни искове за сумата от 30000.00 лв. обезщетение за причинени му неимуществени вреди от трудова злополука, която е възникнала на 30.06.2020г. в гр. Мюнхен Германия/иск по чл. 200, ал. 1 от КТ/, както и за сумата от 1200.00 лв. -обезщетение за забава, считано от 30.06.2020г. до завеждане на исковата молба/иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД/. Сочи се още, че в това исково производство по молба на Ш., с определение № 260529/23.11.2020г. е било допуснато обезпечение на предявените исковете чрез налагане на запор върху банковите сметки на „Опал94“АД във всички търговски банки в Република България/25 бр. по списък/ до размера на претендираната сума от 31200.00лв. Въз основа на издадената обезпечителна заповед е било образувано изп. дело № 718/2020г. на ЧСИ Ц. Д., с район на действие Окръжен съд – Враца, като на 24.11.2020г. е била блокирана сметката на дружеството в "ОББ"АД клон Враца за сумата от 31200.00лв. В последствие, по силата на решение №260464/01.11.2021г., по гр.дело №3056/2020г. предявените от И. Ш. искове били уважени съответно в размер на сумата от 2000.00лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 78.90лв. обезщетение за забава. С влязло в законна сила решение № 85/09.04.2022г. по в. гр. дело № 31/2022г. на ВрОС, на ответника Ш. е присъдена допълнително и сумата от 2000.00 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 78.88 лв. обезщетение за забава. При тези обстоятелства ищецът „•••“АД твърди, че има право на обезщетение чл. 403, ал.1 от ГПК, тъй като по силата на обезпечителната заповед запорирана е била сумата от общо 31200.00 лв., а предявените искове са били уважени за сумата от общо 4 157,78 лв. В срока по чл.131,ал.1 ГПК ответника И. М. Ш. не е депозирал писмен отговор, а с определение №1569/17.10.2022г. районният съд е оставил молбата на ответника за възстановяване на срока за подаване на отговор, без разглеждане. При така подадената искова молба, в производството пред районния съд са били събрани писмени доказателства, въз основа на които с обжалваното решение РС- Враца е отхвърлил като неоснователни предявените искове по чл. 403, ал.1 ГПК, вр. с чл.45 от ЗЗД. За да се произнесе по спора, настоящият съдебен състав обсъди събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства, поотделно и в тяхната пълнота, във връзка с наведените от страните твърдения и доводи, при което приема следното: Страните не спорят, а това се установява и от събраните пред първата инстанция писмени доказателства, че И. М. Ш. от гр. ••• е предявил против „•••“АД, с ЕИК 106011086, обективно съединени осъдителни искове за сумата от 30000.00 лв. – обезщетение за причинени му неимуществени вреди от трудова злополука, която е възникнала на 30.06.2020г. в гр. Мюнхен Германия/иск по чл. 200, ал. 1 от КТ/, както и за сумата от 1200.00 лв. -обезщетение за забава, считано от 30.06.2020г. до завеждане на исковата молба/иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД/. По исковата молба е образувано гр. дело № 3059/2020г. по описа на ВРС, по което по искане на ответника Ш., с определение № 260529/23.11.2020г. е допуснато обезпечение на предявените исковете чрез налагане на „запор“ върху банковите сметки на ищцовото дружество във всички търговски банки в Република България до размера на претендираната сума от 31200.00лв. Въз основа на издадената обезпечителна заповед е образувано изп. дело № 718/2020г. по описа на ЧСИ Ц. Д., с район на действие Окръжен съд – Враца, като на 24.11.2020г. е запорирана сметката на „•••“АД за сумата от 31200.00 лв. С постановеното по гр.дело №3056/2020г. решение №260464/01.11.2021г., предявените от И. Ш. искове били уважени съответно в размер на сумата от 2000.00 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 78.90 лв. обезщетение за забава. С влязло в законна сила решение № 85/09.04.2022г. по в. гр. дело № 31/2022г. на ВрОС, на ответника Ш. е присъдена допълнително и сумата от 2000.00 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 78.88 лв. обезщетение за забава. С определение №260416/12.07.2022г., постановено по гр.дело №3059/2020г., районният съд е отменил допуснатото по делото обезпечение на предявените искове по чл.200 от КТ, вр. с чл.86, ал.1, вр. с чл.84, ал.3 от ЗЗД. При така изложеното от фактическа страна съдебния състав излага следни правни изводи: Предявен е иск с правно основание чл. 403, ал.1, вр. с чл. 45 ЗЗД. Съобразно текста на посочената разпоредба лицето по отношение на което е допусната обезпечителна мярка може да поиска от ищеца да му заплати причинените вследствие на обезпечението вреди, ако искът бъде отхвърлен или ако не бъде предявен в дадения на молителя срок, или ако делото бъде прекратено. Отговорността по чл.403 от ГПК е специфична извъндоговорна безвиновна отговорност, изхождаща от общата забрана да не се вреди другиму. Тя се различава от деликтната по чл.45 от ЗЗД по това, че е безвиновна, като се отличава и от отговорността за злоупотреба с процесуални права, която изисква наличието на умисъл. Макар отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК да се отличава от тази по чл. 45 ЗЗД, и двете представляват извъндоговорна, деликтна отговорност, което прави правилата на ЗЗД, отнасящи се до непозволеното увреждане, приложими съответно и към отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК. Тъй като отговорността по чл.403 от ГПК е основана на накърняването на т.нар.“негативен интерес“, тя се за всички преки и непосредствени последици, които обезпечаването на иска е причинило на търсещия защита. Следователно и вредите, които има предвид чл. 403, ал. 1 ГПК, могат да бъдат както имуществени, така и неимуществени по смисъла на чл.82 ЗЗД. Имуществени са както понесените загуби, така и пропуснатите ползи. Такива имуществени вреди могат да бъдат напр.: обезценяване на запорирани или възбранени вещи; лихва върху запорирано изискуемо вземане от трето лице; пропуснати ползи в размер на нереализиран търговския оборот и др. Възможно е и ищецът по чл. 403, ал. 1 ГПК, който твърди, че е претърпял вреди, да е допринесъл за вредите и чрез своето собствено поведение, поради което разпоредбата на чл.51, ал.2 от ГПК също се явява приложима при определяне размера на този специфичен вид отговорност. За да бъде уважен искът по чл.403, ал.1 от ГПК следва да са налице при условията на кумулативност следните предпоставки: да е налице обезпечително производство по което да е допусната обезпечителна мярка; искът, по който е допуснато обезпечението да бъде отхвърлен или ако не е предявен в указания му срок, или ако делото бъде прекратено; наличието на вреда в правната сфера на длъжника, която може да бъде както претърпяна загуба, така и пропусната полза и наличие на причинна връзка между допуснатото обезпечение и настъпилия вредоносен резултат. В процесния случай спорът между страните е останал единствено по отношение на последните две предпоставки- наличието на вреда в правната сфера на длъжника и наличието на причинна връзка между допуснатото обезпечение и настъпилия вредоносен резултат С постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 216/03.04.2024г. по гр.дело № 1536/2023г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, се приема, че обезщетение се дължи за настъпила вреда, пряка и непосредствена последица от увреждането, като с оглед изискването на чл.51, ал.1 от ЗЗД вредите и причинната връзка се установяват във всеки конкретен случай. От своя страна с постановеното по реда на чл. 290 ГПК, Решение № 22 от 28.01.2026г. по к. т. д. № 2343/2024 г., Т.К., ІІ т.о. ВКС категорично е приел, че относима към отговорността по чл.403, ал.1 от ГПК е задължителна съдебна практика по ТР № 3 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. по описа на ОСГТК на ВКС, с която е прието, че причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност и пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение, в който смисъл е тълкуването, дадено с ТР № 3 от 12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС. В цитираната практика е изтъкнато също така за да възникне правото на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението. Прието е, че на обезщетяване подлежат само реалните вреди, т. е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. Изтъкнато е, че възможността за увеличение на имуществото на увреденото от деликта лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Счетено е, че дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност, като при иск за обезщетение за вреди увреденото лице трябва да установи всички елементи, включени във фактическия състав на увреждането, включително и вредите. Подчертано е, че вредите са обективна категория и затова за уважаването на иска не е достатъчно настъпването им да е предполагаемо и хипотетично, а е необходимо да се установи реалното им съществуване, като на доказване подлежат фактите, от които произтича възможността за реализиране на ползата, както и че реализирането й е станало невъзможно поради деликта. Тези факти са конкретни и обективно съществуващи, затова при спор относно претърпяна пропусната полза съдът следва да преценява всички както преки, така и косвени доказателства за действително съществуващите факти и състояния, от които може да се направи обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, което е осуетено от деликта. Актуалната съдебна практика приема също така, че нито в специалната норма по чл. 403 от ГПК, нито в общата норма на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД е уредена презумпция, че вреда под формата на пропусната полза от невъзможността поради наложен запор да бъде ползван паричен ресурс или да бъде искано изпълнение на парично вземане от трето лице, е налице винаги. От друга страна, липсва и законодателно уреждане на размера на вредата. Изключение от принципа за сигурно доказване на пропуснатите ползи не може да бъде изведено и от нормата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, той като тя уреждаща отговорността на длъжника при забава и е виновна отговорност, докато отговорността по чл.403, ал.1 от ГПК е безвиновна. В разглеждания случай жалбоподателят не е представил никакви доказателства, от които да се установява, че в резултат на обезпечението е станало невъзможно реализирането на полза, измерима със законната лихва върху запорираната сума. Доколкото жалбоподателят-ищец не излага никакви твърдения и не представя доказателства било за договорени между него и банката лихви по средствата в сметките му, които лихви евентуално е пропуснал да реализира вследствие запора, било за лихви, които евентуално е можел да получи, ако бе разполагал със средствата си, то обсъждането на фактически хипотези за пропуск да бъде реализирана полза не е допустимо. В случая жалбоподателят твърди единствено, че само вследствие простият факт на налагане на запора той следва да бъде обезщетен в размер на законната лихва върху неоснователно запорираната сума. Както обаче бе посочено по-горе, такава форма на обезщетяване не е предвидена в закона, а вредата или пропускът да се реализира полза следва да са настъпили като резултат от конкретно осъществили се факти и те да са в причинна връзка с обезпечението. Следователно, неоснователно е поддържаното от въззивника, че при иска по чл. 403, ал. 1 от ГПК пропуснатата полза е съизмерима със законната лихва върху запорираната сума за периода на нейното задържане. Достигайки до същите фактически и правни изводи, районният съд е постановил правилно решение, с което предявеният иск е бил отхвърлен и това решение ще следва да се потвърди. Предвид изхода на делото, на осн.чл.78, ал.3 от ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия И. Ш. сумата от 255,65 евро (500 лв.) деловодни разноски за адвокатска защита в производството пред въззивната инстанция. Водим от горното,Врачанският окръжен съд