Решение № 243 от 14.6.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 126/2024 г.

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Обжалвано е решение № 365 от 28.09.2023г., постановено по т.д.№ 582 по описа за 2021г. на ОС Пловдив, в частта, с която е уважен предявения от „М.“ ЕАД ЕИК ••• със седалище и адрес на управление гр. С., район В., ул. Р. № 4, ет.6 иск да бъде признато за установено по отношение на „О.“ ЕООД, ЕИК ••• със седалище и адрес на управление с. В., община М., ул. К. № 4, О. Л. Т. ЕГН •••••••••• и А. Б. А. ЕГН •••••••••• и двамата с адрес с. В., община М., ул. К. № 4, че съществува вземането му в размер на 36 211.82 лв., част от вземане в общ размер на 88 797.73 лв., дължимо на основание запис на заповед, издаден на 26.10.2017г., ведно със законната лихва, считано от 21.12.2020г. до окончателното заплащане, за която сума е издадена Заповед № 5564 от 14.12.2020г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, поправена с разпореждане № 17932 от 08.09.2021г. по ч.гр.д. № 17088/2020г. по описа на РС Пловдив. Решението в коментираната част е обжалвано от ответника А. Б. А. ЕГН ••••••••••, представлявана от адв. Д. К. с твърдения за неправилност и незаконосъобразност на оспорения съдебен акт, а искането отправено до въззивния съд е решението в атакуваната част да бъде отменено и постановено друго, с което искът бъде отхвърлен. Претендира разноски. Въззивна жалба срещу решението в посочената вече удовлетворяваща за ищеца част е постъпила и от „О.“ ЕООД, ЕИК ••• със седалище и адрес на управление с. В., община М., ул. К. № 4 и О. Л. Т. ЕГН •••••••••• с твърдения за неправилност, като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Искането, отправено до въззивния съд е да бъде отменено решението в обжалваната част и постановено друго, с което иска бъде отхвърлен изцяло. Претендира разноски за двете инстанции. В срока за отговор е постъпил такъв от „М.“ ЕАД ЕИК ••• със седалище и адрес на управление гр. С., район В., ул. Р. № 4, ет.6, с който жалбата на „О.“ ЕООД, ЕИК ••• и О. Л. Т. ЕГН •••••••••• е оспорена като неоснователна, а искането е съдебното решение в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност и при съобразяване предметните предели на въззивното производство, намери за установено следното: Първоинстанционното производство е образувано по иск на „Е.“ ЕАД, с актуално наименование „М.“ ЕАД, ЕИК ••• против „О.“ ЕООД, ЕИК •••, О. Л. Т., ЕГН •••••••••• и А. Б. А. ЕГН •••••••••• с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 415 ГПК вр. с чл. 124 ГПК. Твърденията са, че с разпореждане за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 17088/2020г., ІХ с. на ПРС е удовлетворено заявление на ищеца, като е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист. С разпореждане, получено от ищеца на 07.07.2021г. му е указан едномесечен срок за предявяване на настоящия иск, поради което и същия настоява съда да постанови решение, с което да признае за установено съществуването на вземането му по издадения изпълнителен лист срещу издателя на запис на заповед от 26.10.2017г. „О.“ ЕООД и солидарните длъжници и авалисти О. Л. Т. и А. Б. А. в размер на 49 980.17 лв., частично от 88 797.73лв.. Твърди, че с издадения на 26.10.2017 г. запис на заповед „О.“ ЕООД се е задължил безусловно и неотменимо при предявяването му да заплати на ищеца сумата от 88 797.73 лв., без разноски и протест, а О. Л. Т. и А. Б. А. са авалирали записа на заповед. Ищецът, като сочи, че записа на заповед е предявен за частично плащане в уговорения 36 месечен срок и в определен 7-мо дневен срок, плащане не е постъпило, нито от издателя, нито от авалистите, настоява съда да постанови решение, с което да признае, че вземането му съществува. Заявява, че записа на заповед е издаден за обезпечаване на вземания по лизингов договор № •• от 26.10.2017г., както и че съгласно т.13.10 от Общите условия към договора за финансов лизинг, които съгласно т.7 от договора лизингополучателя е приел, при кражба последния не се освобождава от задълженията си за плащане на лизингови вноски с настъпил падеж до датата на изплащане на застрахователното обезщетение. Затова и твърди, че са налични изискуеми и неплатени задължения в размер общо на 49 980.17 лв., както и че лизингования автомобил е противозаконно отнет за времето от 18.30ч. на 29.04.2018г. до 12.20ч. на 30.04.2018г. и въпреки сключения договор за застраховка пълно Каско, застрахователя е отказал да заплати застрахователно обезщетение, което е наложило предявяване на иск срещу него. Ответникът – А. Б. А. ЕГН ••••••••••, представляван от адв. Д. К. е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявения иск. Признава, че между страните на 26.10.2017г. е сключен договор за финансов лизинг № •••, по който „Е.“ ЕАД е лизингодател, „О.“ ЕООД е лизингополучател, а А. А. и О. Т. са солидарни длъжници. Не оспорва, че за лизингования автомобил е сключен договор за застраховка пълно Каско, както и че е образувано ДП – 230 ЗМК-1203/18г. по описа на VІ РУ при СДВР по повод противозаконното му отнемане, а от страна на застрахователя е постановен отказ да заплати застрахователно обезщетение. Твърди, че вземането по записа на заповед, по който е авалист е всъщност, вземането по договора за финансов лизинг и това вземане следва да бъде удовлетворено от застрахователя, поради което и счита иска предявен срещу нея за неоснователен. Ответниците - „О.“ ЕООД, ЕИК ••• и О. Л. Т., ЕГН ••••••••••, представлявани от адв. П. К. считат иска за допустим, но неоснователен. Признават, че „О.“ ЕООД е издател на запис на заповед от 26.10.2017г., поемател по който е ищеца, както и че О. Т. е авалирал същия запис на заповед. Признават и, че записът на заповед им е предявен за плащане, но твърдят, че това е сторено след изтичане на 36 месечния срок от издаването му, поради което и с позоваване на чл. 514, ал.1, т.1 ТЗ настояват иска да бъде отхвърлен. Отделно, навеждат и самостоятелно основание за отхвърляне на иска, като се позовават на сключения договор за застраховка „Каско“ и считат, че при кражба на лизингования автомобил, именно застрахователя следва да покрие причинената на ищеца вреда, формирана от сбора на неплатените лизингови вноски. В срока по чл. 372 ГПК е постъпила допълнителна искова молба от ищеца, с която пояснява исковата молба, като заявява, че наред с установителния иск за признаване съществуването на вземането на основание издадения запис на заповед, предявява и още един иск, съединен при условията на евентуалност за солидарното осъждане на ответниците да му заплатят сумата от 49 980.17 лв., която се дължи на основание т.13.13. във вр. с т.13.14 от Общите условия към договор за финансов лизинг № •• от 26.10.2017г.. Твърди, че при „кражба“, „грабеж“ и „пълно погиване“ /“тотална щета“/ на имуществото и отказ на застрахователя да изплати застрахователното обезщетение по причини, които могат да се вменят във вина на лизингополучателя, вкл. неизвършване на необходимите действия за гарантиране непрекъснатост на действието на застраховката, отговорността за нанесената на лизингодателя икономическа вреда се носи от лизингополучателя. Сочи, че икономическата вреда се изразява в неизплатената част от лизинговата цена по договора с ДДС, която е дължима от лизингополучателя на лизингодателя в срок до 1 месец след писмения отказ на застрахователя да изплати застрахователно обезщетение и която е в размер на 49 9817 лв., формирана от сбора на вземането от 48 080.17 лв., представляваща дължимите лизингови вноски с падеж от 20.03.2019г. до 20.10.2020г.; вземане в размер общо на 1561.83 лв., представляващо неустойки за забава плащането на лизингови вноски с падеж 20.01.2019г., 20.02.2019г., 20.03.2019г. и 20.12.2018г., дължима на основание т. 2.11 от договора и вземане в размер на 338.24 лв. за местен данък за 2020г., дължимо на основание т.12.2, б.г от Общите условия към договора. В срока по чл. 373 ГПК е постъпил допълнителен отговор от ответника А. Б. А. ЕГН ••••••••••, представлявана адв. Д. К., с който счита иска за неоснователен. В срока по чл. 373 ГПК е постъпил допълнителен отговор от ответниците „О.“ ЕООД и О. Л. Т., ЕГН ••••••••••, представлявани от адв. П. К., с който оспорват да е налице хипотезата на т.13.14 от Общите условия към договора за финансов лизинг, към която препраща т.13.13 от Общите условия, като твърдят, че О. Т., в качеството му на застрахован по застрахователния договор по застраховка „Каско“ е уведомил своевременно застрахователя за настъпилото застрахователно събитие – кражба на лизингования автомобил; уведомен е бил и лизингодателя. Сочат, че именно застрахователя следва да изплати застрахователно обезщетение, с което да възмезди претърпяната от лизингодателя „икономическа вреда“, а в случай, че изплатеното застрахователно обезщетение надвишава по размер „икономическата вреда“ за лизингодателя, заявява възражение за прихващане с вземането за застрахователно обезщетение, представляващо разлика между дължимата на ищеца от ответника сума или разлика между полученото от „Е.“ ЕАД застрахователно обезщетение и претендираната от ищеца сума. От приложеното ч.гр.д. № 17088/2020г. по описа на РС Пловдив се установява, че със заявление от 21.12.2020г. „Е.“ ЕАД е поискал да му бъде издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК въз основа на запис на заповед от 26.10.2017г. за сумата от 49 980.17 лева, частично от 88 797.73 лв.. Искането е удовлетворено, като на 24.12.2020 г. е издадена срещу издателя и солидарните длъжници - авалисти, ответници в настоящото производство, заповед за изпълнение на парично задължение за сумата от 49 980.17 лева, дължима по запис на заповед, издаден на 26.10.2020г., ведно със законната лихва, считано от 21.12.2020г. до окончателното й заплащане и разноски в размер на 999.60 лв., представляващи заплатена държавна такса и сума в размер на 50 лв. юристконсултско възнаграждение. На 30.12.2020г. е издаден изпълнителен лист, а на 23.04.2021г. същия е получен от заявителя. След постъпили възражения по чл. 414 ГПК от длъжниците, за което заявителя е уведомен с нарочно съобщение на 08.07.2021г. в срока по чл.415, ал.1 ГПК е предявен и установителния иск, който предвид изложеното, съдът намира за процесуално допустим. Няма спор между страните, че със запис на заповед, издаден на 26.10.2020г. „О.“ ЕООД се е задължил безусловно и неотменимо да заплати на „Е.“ ЕАД при предявяване на на записа на заповед сумата от 88 797.73 лв., както и че записа на заповед е авалиран от О. Л. Т. и А. Б. А.. По правило – чл. 535 ТЗ записът на заповед, който съдържа реквизитите, посочени в цитираната разпоредба, удостоверява наличието на валидно възникнало задължение на основание именно едностранно издадения документ. В конкретният случай посочената разпоредба е изпълнена – налице е редовен от външна страна документ, който удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, предвид предявяването му на издателя. Основанието, с оглед на което се поема задължението стои извън абстрактната сделка, но издаването й винаги е свързано с конкретно каузално правоотношение, за чиято цел е създадено. От ищеца е наведено каузално отношение, за обезпечаване задълженията, по което е издаден записа на заповед, а същото е признато и от ответниците. Така, според страните с издадения запис на заповед се обезпечава изпълнението на задълженията на лизингополучателя по договор за финансов лизинг № •• от 26.10.2017г.. Или основателността на иска е последица от установяване на налични неизпълнени от страна на лизингополучателя задължения по сключения договор за лизинг, които вземания на ищеца следва да бъдат погасени с вземането по издадения запис на заповед. С договора за финансов лизинг от 26.10.2017г. „Е.“ ЕАД, в качеството му на лизингодател се е задължил да придобие и предостави на лизингополучателя „О.“ ЕООД в сроковете и при условията, предвидени в Общите условия по договори за финансов лизинг на „Е.“ ЕАД и лизинговия договор лек автомобил, марка и модел •, индивидуализиран с инвентарни номера на шаси и двигател с доставна цена без ДДС 95 000 лв. срещу поетото задължение от лизингополучателя да полза лизинговия обект в съответствие с общите условия по договора при заплащане на първоначална вноска от 19 000.01 лв. и 36 месечни лизингови вноски в размер на 2466.60 лв., при уговорена променлива лихва и фиксирана такса за управление в размер на 1616.96 лв.. В т.2.11 от договора е предвидена неустойка за забавено плащане от лизингополучателя на лизингови вноски и/или вноска по застрахователна премия по сключените застрахователни договори с повече от 5 дни в размер на 0.25 % на ден върху просрочената сума, изчислена от датата, на която сумата първоначално е станала изискуема. Между страните не е спорно, а това се установява и от удостоверение рег. № ••, издадено от Шесто РУ СДВР – л.52, че на 30.04.2018г. О. Е. Т. е заявил за противозаконно отнет лек автомобил марка • с ДКН •, собственост на „Е.“ ЕАД. Лизингополучателят е уведомил и застрахователя по сключената застраховка „Каско на МПС“ - ЗАД „А.“, който с писмо изх. № 100-4573 от 25.08.2018г. е постановил отказ да изплати застрахователно обезщетение, тъй като не е установено наличието на застрахователно събитие. С влязло в законна сила на 15.06.2022г. решение № 260328 от 11.05.2022г. по т.д. № 637/2021г. по описа на СГС, ТО, VІ-8 състав „ЗАД А.“ АД, ЕИК ••• със седалище и адрес на управление гр. С., Район С., ул. С. № 2 е осъдено да заплати на „Е.“ ЕАД сума в размер на 82 300 лв., представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Каско“ и „Злополука“ по комбинирана застрахователна полица № 0306Х0367947 от 12.03.2018г. за настъпило за времето от 18.30 ч. на 29.04.2018г. до 12.20 ч. на 30.04.2018г. застрахователно събитие /противозаконно отнемане на цялото МПС/ за застрахования и лизингован обект, а именно лек автомобил • • и сума в размер на 21 948 лв., представляваща законната лихва върху главницата, считано от 24.07.2018г. до 12.03.2020г. и за периода от 09.04.2020г. до 05.04.2021г.. Дебитната сметка на лизингодателя е заверена на 09.06.2022г. с плащане на застрахователно обезщетение по щета от ЗАД „А.“ в размер на 122 396.59 лв., видно от приетата ССчЕ, която съдът кредитира като компетентно изготвена и неоспорена от страните. След проверка в счетоводството на „М.“ ЕАД експертът е констатирал, че с постъпилата сума са погасени вземания за съдебни разноски в размер на 8369.38 лв., за неустойки за забавено плащане на лизингови вноски към 09.06.2022г., дължими за периода м.04.2019г. – м.10.2020г. в размер на 100 258.86 лв. и лизингови вноски за периода от м.03.2019г. до м.08.2019г., данък ПС и неустойки за забавено плащане в размер на 13 768.35 лв.. Съгласно т.13.13. от ОУ на „Е.“ ЕАД по договор за финансов лизинг, които лизингополучателя е приел при сключване на договора, при „кражба“, „грабеж“ и „пълно погиване“ на имуществото лизингополучателят не се освобождава от задължението си за плащане на лизинговите вноски с настъпил падеж и други парични задължения по договора до датата на пълното изплащане на застрахователното обезщетение. Няма спор, а това се установява и от данните по приетата и допълнително възложена ССчЕ, изготвена от в.л. П.Т., че лизингополучателя е заплатил лизингови вноски падежирали до 20.03.2019г., като всички извършени плащания по договора за финансов лизинг от „О.“ ЕООД са в размер на сумата от 73 189.78 лв.. Съгласно разпоредбата на чл. 342, ал.2 от ТЗ с договора за финансов лизинг лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Анализът на тази разпоредба води до извод, че този тип договор има финансово кредитен характер и с него се цели лизингодателя да кредитира лизингополучателя във връзка с придобиване на дадена вещ. Особеността в случая е свързана с обстоятелството, че на получателят се предоставя не самата парична сума, а придобитата с нея вещ т.е. кредитирането не е парично, а вещево. Затова и лизингодателя е лицето определящо условията, при които лизингополучателя ще придобие на свое име и за своя сметка съответната вещ, а запазване на вещните права в патримониума на лизингодателя е свързано с необходимостта да се изпълни задължението за връщане на кредита т.е. на средствата за придобиване на вещта и съответната печалба. В тази връзка тя се предоставя за ползуване, а възстановяването се извършва чрез периодично заплащане на лизингова вноска от страна на лизингополучателя, след което настъпват предпоставките за прехвърляне и на вещните права на негово име. Въззивният съд приема, че записът на заповед, издаден на 26.10.2017г. обезпечава вземането на лизингодателя за периодични лизингови вноски. Този извод следва от сумата, за която е издадена ценната книга, а именно 88 797.75 лв., която е идентична на сбора от лизинговите вноски по погасителния план към договора за финансов лизинг – л.13 и се подкрепя от предвиденото в договора, че записа на заповед ще бъде актуализиран периодично в съответствие с остатъка от задължението. Приетото означава, че за основателността на иска по чл. 422 ГПК от значение е дали съществува вземането за лизингови вноски, а отговора на този въпрос е отрицателен, тъй като това вземане следва да се приеме, че е погасено с платеното застрахователно обезщетение. Извършеното извънсъдебно погашение от страна на лизингодателя на вземания за неустойка с платеното застрахователно обезщетение не може да бъде зачетено, тъй като е в нарушение на предвидения в т.13.11 от Общите условия към договора за финансов лизинг ред за удовлетворяване в случай на кражба на лизингованата вещ и при заплатено застрахователно обезщетение. В посочената разпоредба изрично е предвидено правото на лизингодателя да задържи платеното застрахователно обезщетение до размера на претърпяната от него „икономическа вреда“, която включва неплатена част от главницата по договора към датата на заверяване на сметката на лизингодателя с пълния размер на застрахователното обезщетение и други непогасени ликвидни задължения по договора за лизинг, в случай, че са налични такива. Или уговорената с Общите условия поредност на удовлетворяване на лизингодателя е следната: с платеното застрахователно обезщетение първо да се погасят вземанията за главница, формирани от просрочени лизингови вноски и едва след това други задължения с произход договора за лизинг. Дори и да се приеме, че между страните не е постигнато съгласие за изричен ред за погашение, то приложение намира разпоредбата на чл. 76, ал.1 от ЗЗД, тъй като се касае за задължения формирани от лизингови вноски и съответно от неустойки за забава плащането на тези лизингови вноски. Правилото, съгласно чл.76, ал.1 ЗЗД е, че се погасява най – обременителното задължение, като в конкретният случай това е задължението за лизингови вноски, тъй като при неизпълнението му е предвидена неустойка за забава. Изводът е, че извършеното отнасяне на платеното застрахователно обезщетение за погасяване на неустойки за забава и след това на просрочени лизингови вноски е в нарушение на уговореното в т. 13.11 от Общите условия на договора за финансов лизинг, а и на чл. 76, ал.1 ЗЗД и затова е непротивопоставимо на длъжника. С платеното на лизингодателя застрахователно обезщетение в размер на 122 396.59 лв. са погасени неплатените лизингови вноски, които към 05.08.2021г. – датата на исковата молба, съгласно данните от ССчЕ, възлизат на сумата от 49 980.17 лв.. След като вземането, което е обезпечено с издадения запис на заповед е погасено, то предявеният установителен иск за неговото съществуване е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Предвид изложеното, без особено практическо значение са възраженията на жалбоподателите касаещи действителността на клаузата за неустойка, но за пълнота на изложението ще се посочи, че същите са неоснователни. Уговорената чл.2.11 от договора неустойка е за забава и противно на възраженията на жалбоподателя А. А. не съдържа неяснота досежно начина й на изчисляване, нито е предвидено да се начислява върху цялата непогасена част от предоставената сума. Съгласно чл. 2.11. дължимата неустойка е в размер на 0.25 % на ден върху просрочената сума, изчислена от датата, на която тази сума е станала изискуема. Така уговорена неустойката за забавено изпълнение не е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като страните са уговорили отнапред обезщетение за кредитора, с което да се компенсират вредите, които е претърпял, вследствие забавеното изпълнение, а обстоятелството, че не е предвиден краен предел за начисляването на неустойката не може да обоснове нейната нищожност, съгласно разясненията, дадени с ТР № 1 от 15.06.2010г. на ОСТК на ВКС. До кога ще продължи забавата на длъжника е обстоятелство поставено в зависимост единствено от неговото поведение. В този смисъл са мотивите и на решаващия първоинстанционен съд, които настоящия състав възприема и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. С отхвърляне на главния иск настъпва процесуалното условие за разглеждане на евентуалния такъв, заявен с допълнителната искова молба осъдителен иск. Същия обаче е процесуално недопустим, тъй като е предявен при условията на последващо евентуално съединяване, което е недопустимо. Вярно е, че съгласно чл. 372, ал.2 ГПК е допустимо изменение на предявения с първоначалната искова молба иск, но не и предявяването на нов иск. Изключение е предвидено единствено за инцидентния установителен иск, какъвто предявения иск не е. Недопустимо е самото съединяване, а не и иска, заявен с допълнителната искова молба по чл.372 от ГПК, който като последица е следвало да не бъде приеман за съвместно разглеждане, а докладван на съответния заместник председател за образуване и разглеждане в отделно производство. Затова и производството образувано по него следва да бъде прекратено, като и след стабилизиране на настоящото решение евентуалната претенция, предявена с допълнителната искова молба, следва да се докладва за образуване на отделно производство. Въз основа на всичко изложено решението в обжалваната част, като несъобразено с материалния и процесуален закон, следва да бъде отменено, а иска отхвърлен. С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция разноски се дължат на жалбоподателите. В полза на А. А. ще се присъдят направените от нея разноски, съгласно приложения списък по чл. 80 ГПК, а именно в размер на 4724.24 лв., представляващи платено възнаграждение за адвокат и държавна такса. На жалбоподателите «О.» ЕООД и О. Л. Т. ще се присъдят по 4275 лв., представляващи разноски по заплащане възнаграждение на адвокат и държавна такса, съгласно списъка по чл.80 ГПК. Мотивиран от изложеното, съдът