Решение № 12093 от 18.6.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 20316/2025 г.

дело № 20251110120316 по описа за 2025 година Производството по делото е образувано въз основа на подадена от И. С. М. срещу „Обединена българска банка“ АД, искова молба. Ищцата твърди, че на 02.10.2007г. е сключила Договор за банков кредит с „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД /с правоприемник „Обединена българска банка“ АД/, по силата на който й бил отпуснат заем в размер на 20 300 лева. Уговорен бил годишен лихвен процент в размер на 7,70 %, както и погасяване на задължението чрез заплащане на 120 месечни вноски, всяка в размер на по 243,09 лева. Поддържа, че на 21.07.2010г. между страните бил сключен Анекс №1 към договора за кредит, с който страните предоговорили условията на договора. Сочи, че е погасила чрез плащане дължимата главница в размер на 20 300 лева, като е заплатила и недължими суми в размер на 25 000 лева. Навежда твърдения, че договорът за банков кредит е нищожен поради противоречи с чл.6, чл.7, т.4 - 14, чл.8, ал.1, чл.9, ал.1 и чл.10 ЗПК /отм./. Поддържа, че същият не отговаря и на изискванията на чл.7, т.7, т.9, т.10 и т.12 ЗПК /отм./. Сочи, че макар в договора да е посочен размер на годишния процент на разходите /ГПР/ от 8,16 % съгласно изискването на чл.7, т.6 ЗПК /отм./, липсва конкретизация относно начина, по който последният е формиран, което води до неяснота относно включените в него компоненти и представлява нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин, заложено в чл.7 ЗПК /отм./. Твърди, че договорът не отговаря по съдържание и на чл.7, т.7 ЗПК /отм. /, тъй като в чл. 4.1. от договора не са посочени условия, при които може да бъде променян годишният процент на разходите /ГПР/ или че същият не подлежи на промяна. Поддържа, че в договора за кредит няма данни и за това как и при какви условия може да бъде променяна възнаградителната лихва. Сочи, че в договора не са посочени и разходите по чл.21, ал.2 ЗПК /отм./, съгласно чл.7, т.9 ЗПК /отм./, извън уговорената лихва и обезщетение за неизпълнение на договора, като твърди, че такИ. са начислявани от банката и плащани от ищцата. Счита, че е нА.це и нарушение на т.10 от чл.7 ЗПК /отм./, тъй като не е посочен начинът на изчисление на елементите на кредита, съответно не е ясно как се изчислява т. нар. „надбавка“ при определяне на дължимия лихвен процент /чл.4 от договора/ и уговореното в чл.10.1 от договора обезщетение за забава, което създава неяснота относно механизма на изчисление на дължимите лихви по кредита. Твърди, че лихвата е изчислена неправилно, доколкото като основа е взета главницата от 20 300 лева, без да бъде отчетено, че банката е удържала сума в размер на 152,25 лева като комисионна. В тази връзка сочи, че съгласно чл.10а, ал.2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, поради което посочената сума се явява неоснователно удържана. Твърди, че не е спазено и изискването на чл.7, т.12 ЗПК /отм./, тъй като в договора не са посочени условия за неговото прекратяване. Въз основа на изложеното счита, че целият договор за потребителски кредит е недействителен, поради което заплатените разходи по същия се явяват недължимо платени. Твърди, че нищожни като неравноправни са и отделни негови клаузи. Сочи, че възнаградителната лихва е била увеличавана едностранно, без да е било нА.це обективно основание за това, с оглед на което заплатените суми, представляващи разликата между вноската за лихва по първоначално уговорения лихвен процент и едностранно увеличения се явяват недължимо платени и подлежат на връщане. Поддържа, че сключеният анекс е нищожен, тъй като представлява споразумение върху забранен договор. Счита, че предвиденото в чл.7 от сключения между страните анекс, а именно, че лихва се дължи за ползването на всяка сума по кредита, води до анатоцизъм, който е допустим само в отношенията между търговци, но не и в настоящия случай. Твърди, че не се дължи и начислената от банката наказателна лихва, тъй като уговорката за нея е нищожна поради нейното противоречие със закона- чл.19, ал.2 ЗПК /отм./. Поддържа недължимост и на заплатената такса за управление, тъй като същата противоречи на чл.10а, ал.2 ЗПК. Обосновава, че посочената разпоредба намира приложение, независимо че в стария ЗПК няма такава уговорка, тъй като забраната за начисляване на тази такса произтича от общите разпоредби на правото. Предвид изложеното отправя искане към съда за уважаване на предявения иск. Претендира разноски. В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба. Твърди, че към договора за кредит са сключени два анекса- освен сочения от ищцата Анекс №1, така също и Анекс №2 от 31.08.2015г., с който са предоговорени условията на процесния договор- страните са постигнА. споразумение относно дължимите по кредита суми, променили са възнаградителната лихва по кредита, както и сроковете за погасяване на същия, потвърдили са сключената от ищцата застраховка върху живота и телесната й цялост. Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен Договор за банков кредит от 02.10.2007г. и Анекс от 21.07.2010г. със сочените от ищцата параметри, както и че процесният кредит е погасен, като твърди, че последната вноска по него е платена на 28.07.2022г. В същото време намира твърдението на ищцата, че освен главница е платила и сума в размер на 25 000 лева за невярно, като заявява, че общо платената от кредитополучателя сума е в размер на 35 930,66 лева, включваща главницата по кредита и останА.те уговорени акцесорни задължения- възнаградителна лихва, комисиона за управление, обезщетение за забава /наказателна лихва/, както и премията по посочената по-горе застраховка по кредита. Излага твърдения, че с подписването на Анекса от 21.07.2010г. ищцата е била наясно, че се предоговорят условията по договора. Оспорва твърдението за нА.чие на неравноправни клаузи. Навежда подробни аргументи относно вА.дността на договора и оспорените негови клаузи, като счита, че същите отговарят на изискванията на ЗПК и ЗЗП в приложимите редакции и не са нА.це сочените от ищцата пороци. Поддържа, че всяка промяна на лихвата по кредита е извършвана коректно, в уговорените срокове и единствено на основание договореното между страните. Прави възражение за изтекла погасителна давност на всички задължения, чиито падеж е настъпил преди 08.04.2020г. В заключение сочи, че всички суми по кредита са били платени на вА.дно договорно основание, тъй като оспорваните от ищцата клаузи не са неравноправни или противоречащи на закона, и следователно не са нищожни. С оглед на това отправя молба към съда да отхвърли предявения иск. Претендира направените по делото разноски. Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна: От подаденото от ищцата И. М. на 20.09.2007г. искане се установява, че същата е кандидатствала за получаване на финансов пакет „Универсал“, включващ предоставяне на потребителски кредит в размер на 20 000 лева, сключване на застраховка „Живот“, както и издаване на кредитна и дебитна карта. Съгласно представено по делото Извлечение от процедура за прилагане на политиката за предоставяне на потребителски кредити на физически лица и на политиката за жилищно кредитиране на физически лица при предоставяне от страна на кредитоискателя на пълен комплект документи за кандидатстване, кредитният специА.ст преглежда декларираните от клиента данни в Искането за кредит и проверява за съответствие с данните от представените документи и информира клиента за възможността за сключване на Застраховка на кредитни вноски и прави справка дА. лицето е попълнило коректно полетата за застраховката в “Искане за кредит + кредитна карта”. Приета по делото е и Инструкция за работа със застраховки на кредитни вноски за физически лица по потребителски и жилищни кредити на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, одобрена на 04.05.2007г. и в сила към 02.10.2007г. /“Инструкцията“/, в чл.1 от която е посочено, че банката предлага застраховка на кредитни вноски на своите клиенти по потребителски и жилищни кредити със суми до 200 000 лева или равностойност във валута, като сключването на такава не е задължително, а е по избор на клиента. Отбелязано е, че при обработка на искане за кредит кредитният специА.ст информира клиента за възможността за сключване на застраховка на кредитни вноски. Видно от приетия Договор за банков кредит, сключен между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД и И. М. на 02.10.2007г., на последната е предоставен кредит в размер на 20 300 лева, който да бъде ползван за рефинансиране и потребителски нужди, при годишен лихвен процент в размер на 7,70% и краен срок- 25.09.2017г. В чл.4 от него е посочено, че уговорената лихва представлява СБР /стойност на банковия ресурс/, определен от банката +2,70% пункта надбавка годишно, като при промяна на пазарните условия банката може едностранно да променя лихвата в частта СБР. Предвидено е, че банката си запазва правото едностранно да променя размера на лихвата съгласно действащата политика на банката, при условие че кредитополучателя не осигури превеждане на трудовото си възнаграждение в пълен размер или месечното си възнаграждение по открита от него в банката сметка в рамките на 45-дневен срок от подписване на договора, както и ако на по-късен етап цялото или част от разполагаемия размер на трудовото възнаграждение на кредитополучателя не се получава по негова сметка в банката. В чл.4.4 е уговорено, че при първо усвояване на суми по договора кредитополучателят заплаща на банката еднократна комисионна за управление в размер на 0,75% върху размера на кредита, която не подлежи на връщане при предсрочно пълно или частично погасяване на кредита. В чл.4.5 е предвидено, че при забава в плащането на дължими суми по кредита кредитополучателя дължи на банката наказателна надбавка към лихвата в размер на 12 пункта годишно. Уточнено е, че наказателната надбавка представлява договорената лихва, увеличена с наказателната надбавка, начислявана на годишна база върху цялата усвоена и непогасена главница за времето на забава до окончателното изплащане на забавените задължения. В чл.5.10 е посочено, че на кредитополучателя се предоставя възможност да ползва застраховка на кредитни вноски съгласно действащата политика на банката. Отразен е и годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита към момента на сключване на договора- 8,16%. От представения към договора за банков кредит погасителен план се установява, че изпълнението на задължението за връщане на предоставената сума е разсрочено на 120 погасителни вноски в размер на 243,09 лева, както и че размерът на начислената комисионна за управление е 152,25 лева. Видно от приложените към исковата молба уведомления от 05.03.2008г., 04.08.2008г. и 06.11.2008г., банката е променила СБР, респективно и размера на възнаградителната лихва, като е изпратила нови погасителни планове на кредитополучателя. Приет по делото е сключен на 21.07.2010г. Анекс №1 към Договора за банков кредит, с който страните приемат по-детайлна дефиниция на СБР, именно – „Стоиност на банковия ресурс – лихвеният процент за съответната валута, при които банката осигурява ресурс за финансиране на клиенти, увеличен с разходите по управление на падежната структура на активите и пасивите на банката, и други законоустановени разход“, като посочват, че неговата стойност се определя от Комитет по управление на активите и пасивите на банката и може ежемесечно да бъде преразглеждан и променян. Уговарят и предпоставките за промяна на СБР, а именно – при промяна на пазарните условия, представляващa изменение в едно или повече от посочените подолу условия, които в своята съвкупност влияят върху стоиността на банковия ресурс, банката може едностранно да променя лихвата в частта СБР, а именно: 1/ изменение с минимум 5% за месец на стоиността на средните годишни лихвени нИ. по привлечените срочни депозити от нефинансови предприятия и домакинства, обявявани в статистиката на Централната банка, или изменение с минимум 9% кумулативно за три месеца; 2/ изменение с минимум 5% за месец на основния пазарен измерител за кредитен риск на Република България Credit Default Swap (CDS) за периоди между 1 и 5 години; 3/ промяна в кредитния реитинг на Република България според някоя от основните реитингови агенции (S&P, Moody’s, Filch и др.); 4/ изменение с минимум 1% за месец на общоприетите индекси на паричните пазари за съответната валута (SOFIBOR, EURIBOR, LIBOR и др.); 5/ промени в нормативната база и/или регулациите на Централната банка, засягащи функционирането на банките и изискванията към тях, в това число и въвеждане на рестрикции; 6/ промяна в падежната структура на пасивите спрямо падежната структура на активите, влияеща върху разходите на банката за управлението им. Съгласяват се, че размерът на задължението на кредитополучателя е 16 521,93 лева- главница и 127,68 лева- текуща редовна лихва, като се споразумяват, че крайният срок за погасяването му е 05.03.2022г. Променят и падежната дата от 25-то число на 5-то число. Представен е и сключен на 31.08.2015г. Анекс №2 към Договора за банков кредит, с който страните са уговорили просрочената главница в размер на 353,16 лева, както и просрочената възнаградителна лихва в размер на 211,08 лева, текущата лихва за периода от 05.08.2015г. до 30.08.2015г. и лихвата и наказателна надбавка върху просрочената главница за периода 05.06.2015г.-30.08.2015г. да станат редовна главница, както и за периода от 20.09.2015г. до 20.08.2016г. кредиторът да заплаща фиксирана годишна лихва в размер на 6,25%, а след неговото изтичане- годишна лихва в размер на 6-месечен SOFIBOR+ 5,129 пункта надбавка. Съгласяват се, крайният срок за погасяване на всички задължения по договора е 20.06.2022г., като променят падежната дата от 5-то число на 20-то число. Приложен към анекса е и нов погасителен план. По делото са приети и заключение на съдебно-счетоводна и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза. Съгласно посоченото в тях за периода от 03.10.2007г. до 28.07.2022г. по процесния кредит са платени суми в общ размер на 35 930,66 лева, от които главница- 20 299,62 лева, възнаградителна лихва- 14 311,99 лева, плащания по отложени лихви- 386,41 лева, плащания за наказателна лихва- 480,39 лева, такса за управление- 152,25 лева и застраховка- 300 лева. Отбелязано е, че отразеният в договора за кредит ГПР в размер на 8,16% не включва застрахователната премия. Посочено е, че лихвеният процент по договора е променян, като е изчислено, че е платена сума в размер на 2 523,80 лева вследствие неговата промяна. Отбелязано е, че по кредита е платена една такса за управление на 03.10.2007г. в размер на 152,25 лева, както и наказателни лихви в общ размер на 480,39 лева. Направен е извод, че фактически наредител на застрахователната премия по смисъла на ЗПУПС е ищцата И. С. М., която е инициирала с подаването на искане за финансов пакет на 20.09.2027г. нейното плащане. При изслушването си в открито съдебно заседание вещото лице е заявило, че банката би могла в някакъв краткосрочен хоризонт с оглед случващите се икономически събития в света, съответно в страната, да предположи и да даде прогноза относно посоката на промяна в лихвата, но не и относно конкретния размер. Уточнило е, че главницата по процесния кредит в размер на 20 300 лева включва 300 лева застрахователна премия и реално усвоена сума- 20 000 лева. Посочило е, че от представеното му платежно нареждане се установява, че кредитополучателят е наредил заплащането на застрахователната премия. При така установената фактическа обстановка и след като съобрази възраженията на страните в настоящото производство, съдът намира следното от правна страна: Предмет на разглеждане в настоящото производство е предявен от И. С. М. срещу „Обединена българска банка“ АД осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата от 2 523,80 лева, частична претенция от 25 000 лева /съгласно допуснато с протоколно определение от 01.12.2025г. увеличение на размера на иска/, представляваща недължимо платена по Договор за потребителски кредит от 02.10.2007г. сума за периода от датата на сключване на договора 02.10.2007г. до 07.04.2025г., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба- 08.04.2025г., до окончателното й изплащане. Основателността на предявения иск предпоставя установяване от страна на ищцата при условията на пълно и главно доказване извършеното от нея плащане на исковата сума в полза на ответника. В тази връзка следва да бъде посочено, че съгласно установената съдебна практика в искова молба, с която се претендира връщане на дадено без основание, е достатъчно ищецът да посочи само фактът на предаването на сумата и твърдението, че за това няма основание. Други обстоятелства ищецът не е длъжен да сочи, а само ако ответникът възрази за нА.чие на основание, той може да репликира, че това основание е нищожно или че е зА.чено с обратна сила /в този смисъл Определение №920 от 15.07.2013г. на ВКС по гр. д. №4186/201 г., IV г. о., ГК/. От изложеното следва, че наведените в исковата молба възражения за недействителност на сключения между страните договор, евентуално- на отделни негови клаузи, не обуславят нА.чието на обективно съединени при условията на евентуалност искове, а представляват защитно средство срещу вероятно поддържаното от ответника основание за получаване на сумата. С Определението по чл.140 ГПК съдът на основание чл.146, ал.1, т.3 ГПК е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за банков кредит от 02.10.2007г. и Анекс от 21.07.2010г. със сочените от ищцата параметри, както и че процесният кредит е погасен чрез плащане. Извършеното плащане се установява и от приетото по делото заключение на съдебносчетоводна експертиза, изводите на което съдът кредитира като обективно и компетентно изведени. Съгласно посоченото в него по сключения с „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД кредит са платени от ищцата суми в общ размер на 35 930,66 лева. Съобразявайки изложеното, съдът намира за доказано по делото извършеното от страна на ищцата И. С. М. предаване на сумата от 2 523,80 лева на ответника „Обединена българска банка“ АД /правоприемник на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД/, като в доказателствена тежест на последния е да установи нА.чието на основание за нейното получаване, което с оглед съдържащите се в отговора на исковата молба твърдения се състои в нА.чие на вА.дно облигационно правоотношение по Договор за банков кредит, сключен между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД и И. М. на 02.10.2007г. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл.4 ЗПК /отм./, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената му парична сума. В случая видно от приетия по делото Договор за банков кредит от 02.10.2007г., на ищцата е предоставен заем „за рефинансиране и потребителски нужди“, с оглед на което спрямо същия приложение намира Закон за потребителския кредит /отм./, както и разпоредбите на Закона за защита на потребителите, като на основание чл.7, ал.3 ГПК съдът следи служебно за нА.чието на неравноправни клаузи в него, каквито възражение са изрично наведени и от ищцата. За да бъде прието, че дадена договорна клауза е неравноправна следва същата да отговаря на следните условия: 1/ да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. НА.це е трайно установена практика, съгласно която уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание, когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна. За да се извърши преценка относно нейната неравноправност, следва да се изследва освен нА.чието на горепосочените предпоставки, така и липсата на основание да бъде приложено изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, а именноизменението да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Когато кредиторът се позовава на такИ. фактори /колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не може да е поставено под негов контрол, защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективна власт на търговеца и или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо, че ощетената при увеличение на цената, винаги е по-слабата, потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението е въведено следователно при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. От изложеното следва, че нА.чието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле на изключващата неравноправността норма на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, което следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл.144, ал.4 ЗЗП - при клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора” /така Решение №378 от 28.03.2019г. по т. д. №2775/2017г. на II т. о. на ВКС /. В случая в чл.4 от процесния договор за кредит страните са уговорили лихва в размер на 7,70%, като същата представлява определения от банката СБР за лева /стойност на банковия ресурс/+ 2,70% пункта надбавка годишно. В чл.4.1 са уговорили, че при промяна на пазарните условия банката може едностранно да промени лихвата в частта СБР, като новият лихвен процент влиза в сила от датата, посочена в уведомлението до кредитополучателя. Съгласно Решение №424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, IV г.о. уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, е допустима само ако същата отговаря на следните кумулативни условия: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в общите условия, 2/ тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора – тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или общите условия /чл.144, ал.4 ЗЗП/, т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; 4/ при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва – ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до „значително неравновесие между правата и задълженият на търговеца и потребителя“ съгласно чл.143 ЗЗП. Съобразявайки изложеното, съдът намира, че клауза на чл.4.1 от процесния договор е неравноправна и за нея не се прилага изключението на чл.144, ал.4 ЗЗП, доколкото от нейното съдържание се установява, че промяната на СБР е предоставена изцяло на преценка на банката без в договора да са посочени конкретни параметри на изменение във факторите, формиращи СБР и с колко всеки един от тях участва при образуването на СБР, което налага евентуалното изменение на посочената компонента на лихвата. В случая липсва обвързаност на изменението на лихвения процент с конкретни обективни показатели, поради което не може да се счете, че кредитополучателят е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който банката може едностранно да промени цената на предоставената финансова услуга, като по този начин се създава възможност за субективна преценка на кредитора, несъответстваща на изискването за добросъвестност и водеща до неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за банков кредит, поради което е изпълнено общото изискване по чл.143 ЗЗП. Едновременно с това е осъществен фактическият състав на чл.143, т.10 ЗЗП – съобразно формулировката на горепосочената клауза промяната в договорната лихва би настъпила при промяна на СБР, без в съдържанието на договора да е включена методиката за това изменение, т. е. на „непредвидено в него“ по смисъла на чл.143, т.10 ЗЗП основание. Посочената в договора дефиниция на понятието СБР, а именно- лихвеният процент по междубанковите депозити за съответния период и валута по котировка „предлага“ плюс законоустановените разходи на Банката, в т.ч. за поддържане на ЗМР и свързаните с Фонда за гарантиране на влоговете, изчисляван текущо от отдел „Ликвидност и иивестиции“ при Банката сама по себе си не внася яснота у потребителя относно условията, при които лихвеният му процент може да бъде изменян. Посоченото се отнася и до клаузата на чл.1.2. от Анекс №1, която предвижда, че банката може едностранно да променя възнаградителната лихва в частта на СБР при изменение на което и да е от изброените изрично условия - средни годишни лихвени нИ., основният пазарен измерител за кредитен риск на България, кредитният рейтинг на България, общоприетите индекси на паричните пазари за съответната валута, нормативната база и/или регулация на БНБ, падежната структура на пасивите спрямо падежната структура на активите, влияещи върху разходите на банката за управлението им. Независимо, че за някои от изброените предпоставки са дадени конкретни параметри на изменение, трябва да се има предвид, че тези нИ. са регламентирани единствено само като условие, за да се предприеме от страна на кредитора едностранно изменение в договорената възнаградителна лихва. Липсва изрична конкретизация, като част от съдържанието на договора, как промяната във всяка една от тези предпоставки влияе върху промяната в образуващите СБР фактори, и оттук на уговорения лихвен процент. Посочената неяснота е самостоятелно основание да се приеме, че кредиторът е действал недобросъвестно, независимо от обстоятелството дА. изменението на лихвеният процент се дължи на външни причини, които не зависят от доставчика на финансови услуги, с оглед на което заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза в тази част не е решаващо за извода за неравноправност на посочената клауза. Нещо повече, самият факт, че за извършване на преценка относно обстоятелствата, при които се променя лихвеният процент са необходими специални знания на вещо лице води до извод, че за потребителя не е съществувала възможност да разбере начина, по който се формира възнаградителната лихва по сключения от него договор, както и условията за нейното изменение. Следва да бъде отбелязано, че от заключението на вещото лице става ясно, че банката е имала методология за определяне на СБР, за която обаче няма данни да е доведена до знанието на потребителя. Отбелязано е, че правилата за преглед и промяна на СБР са отразени на сайта, като в тази връзка следва да бъде посочено, че обявяването на методиката на сайта на банката и на публични места в банковите офиси, не я прави част от договорното съдържание, в което следва методът за индексиране и промяна на цените да е описан по ясен и недвусмислен начин и потребителят да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът може да промени едностранно цената. С оглед на гореизложеното съдът намира за нищожни клаузите от договора и Анекс №1 към него, касаещи предвидена възможност за банката едностранно да променя лихвения процент в частта на СБР. В този смисъл са и Решение №378 от 28.03.2019г. по т. д. №2775/2017г. на II т. о. на ВКС и Решение №189 от 18.01.2019г. по т. д. №1607/2017г. на I т. о. на ВКС, обсъждащи неравноправния характер на договорни клаузи в договори за кредит на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД в периода 2006г. – 2008г. На следващо място, по делото не е спорно, а и от събраните доказателства се установява, че банката е упражнявала правото си едностранно да изменя приложимия към процесния договор лихвен процент. Доколкото изменението е основано на нищожни клаузи в договора за кредит и сключения към него Анекс №1, то същото не обвързва кредитополучателя- в този смисъл Определение №60560 от 11.11.2021г. по т. д. №2048/2021г., II т. о. на ВКС и др., съгласно които при прогласена нищожност на подобна уговорка, потребителят дължи договорна лихва в нейния абсолютен размер, посочен при сключването на договора. В същото време със сключения на 31.08.2015г. Анекс №2 към Договора за банков кредит страните са уговорили просрочената главница в размер на 353,16 лева, както и просрочената лихва в размер на 211,08 лева, текущата лихва за периода от 05.08.2015г. до 30.08.2015г. и лихвата и наказателна надбавка върху просрочената главница за периода 05.06.2015г.-30.08.2015г. да станат редовна главница, както и за периода от 20.09.2015г. до 20.08.2016г. кредиторът да заплаща фиксирана годишна лихва в размер на 6,25%, а след неговото изтичане- годишна лихва в размер на 6- месечен SOFIBOR+ 5,129 пункта надбавка. Съдът намира така постигнатите от страните уговорки за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителни лихви за нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 във вр. с чл.10, ал.3 ЗЗД, тъй като както Наредба №9/03.04.2008г. /отм/, така и другите наредби на БНБ, не предвиждат възможност за подобно олихвяване на изтекли лихви, като достигнатият от съда извод за нищожност на посочените клаузи изключва възможността размерът на дължимите от потребителя суми да бъде определен по приетия с допълнителното споразумение начин. Наред с това, постигнатата с Анекс №2 уговорка за промяна на дължимия лихвен процент представлява и спогодба върху непозволен договор, доколкото прибавените към главницата лихви са изчислени въз основа на приетите от съда за нищожни като неравноправни клаузи на Договора за кредит и Анекс №1 към него, касаещи предвидена възможност за банката едностранно да променя лихвения процент в частта на СБР /в този смисъл Решение №122 от 18.05.2022г. на ВКС по гр. д. №3201/2021г., IV г. о., ГК/. Предвид изложеното съдът намира, че задължението на потребителя за заплащане на възнаградителна лихва следва да бъде определено в съответствие с уговореното в Договора за банков кредит. Видно от заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, в случай че бъде прието, че лихвата не е била променяна и приложим е останал уговореният в договора за кредит неин размер, нА.це е надплащане от страна на ищцата в размер на 2 523,80 лева /1 290,40 евро/. Следователно тази сума е предадена на кредитора без основание, поради което и предявеният иск за нейното връщане се явява основателен и следва да бъде уважен. С отговора на исковата молба ответникът е релевирал своевременно възражение за погасяване на претенцията по давност. НА.це е обилна практика на СЕС относно приложението на правния институт на погасителната давност, съгласно която установените от националните законодателства ред и условия не следва да бъдат понеблагоприятни от тези относно сходни съдебни производства по вътрешното право /принцип на равностойност/ или да бъдат уредени по начин, който прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правов ред /принцип на ефективност/. Прието е, че съвместимо с принципа за ефективност е разрешение, при което давностният срок започва да тече от датата, на която влиза в сила съдебният акт, с който е установена неравноправността на съответната договорна клауза в потребителския договор и е обявена нищожността й, тъй като потребителят има възможност да се запознае с правата си, преди този срок да започне да тече или да изтече, като в същото време продавачът/доставчикът си запазва възможността да докаже, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността й, преди да бъде постановен такъв съдебен акт / в този смисъл Решение от 10.06.2021г. по съединени дела C-776/19 и C-782/19, т. 46; Решение от 09.07.2020г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18, т. 67; Решение от 16.07.2020г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19, т. 91/. Това разрешение е възприето и от касационната инстанция в Решение №106/15.07.2024г. по т.д. №2746/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., според което началният момент, от който тече 5-годишната погасителна давност за вземане по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание /т.7 от ППВС №1/79г./, но при условие че към този момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса на така посоченото условие – моментът на осъществяването му, като преценката за това е винаги конкретна, въз основа на установените по делото обстоятелства. Съобразно даденото тълкуване в практиката на СЕС относно приложението на института на давността при реституционната претенция за връщане на надплатени от потребител в изпълнение на неравноправна клауза суми, която е задължителна за националните съдилища, както и установената съдебна практика на националните съдилища, и при преценка на данните в конкретния случай, включително липсата на твърдения от ответника и доказателства за по-ранна дата на узнаване от потребителя, следва да се приеме, че кредитополучателят не е знаел за неравноправността на клаузата преди постановяване на решението, с оглед на което давността не е започнала да тече и възражението на ответника за погасяване на вземането на това основание се явява неоснователно. По разноските: С оглед изхода на спора право на разноски има единствено ищцата. Същата претендира сумата от 51,63 евро, представляваща заплатена държавна такса за разглеждане на предявения иск, сумата от 616,09 евро, представляваща заплатен депозит по допуснатите съдебно-счетоводна и допълнителна съдебно-счетоводни експертизи, които следва да й бъдат присъдени изцяло. Представя доказателства и за заплатен адвокатски хонорар в размер на 736,26 евро с ДДС, като в рамките на предвидения за това срок ответникът е релевирал възражение за неговата прекомерност, което съдът намира за основателно с оглед фактическата и правна сложност на спора, като счита за съответен на правната и фактическа сложност на спора хонорар в размер на 600 евро с ДДС. При определяне на неговия размер съдът съобрази фактическата и правна сложност на спора, като отчете активната роля на процесуалния представител на ищцата за събиране на доказателства и изясняване на делото, конкретно извършените от същия действия, броя проведени съдебни заседания, но и нА.чието на обилна съдебна практика по дела от този вид, рефлектираща върху правната сложност на поставения за разглеждане правен спор. Така мотивиран, СЪДЪТ