Решение № 6702 от 2.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 10323/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Със съдебно решение № 20034206 от 05.05.2022 год., постановено по гр.д.№22940 по описа за 2020 год. на СРС І ГО, 49 състав, е отхвърлен предявения от Р. А. И. - Х., ЕГН ••••••••••, със съдебен адрес за призоваване: гр. София, бул. “•••• иск по чл. 365 ЗЗД вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника П. П. П., ЕГН ••••••••••, със съдебен адрес: гр. София, ул. •••• да заплати сумата от 4000 лева, изискуемо вземане по сключен между страните договор за спогодба от 02.08.2012 год. Р. А. И. - Х. е осъдена на основание чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на П. П. П. сумата от 510 лева, представляваща направени разноски по делото и на основание т.4 от ТР №6/2012 на ОСГТК, ВКС сумата от 430 лева, направени разноски по гр.дело №3224/2019, ВКС, III ГО. В срока по чл.259 от ГПК въззивна жалба срещу решението е подадена от ищцата. Счита, че първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно. Въвежда като основание за невъзможността си да се яви на съдебното заседание, проведено на 09.02.2023 год., респ. да представи изисквания многократно от съда документ – оригинал на представената в заверен препис декларация, служебната му ангажираност по друго дело, което посочва като номер, дата и съд, в който е проведено заседанието. Със същото аргументира и важни обстоятелства, поради които следва да му се предостави възможност да представи исканият от съда документ. Иска от съда, от една страна, да допусне до разпит един свидетел при режим на довеждане, който да установи твърдените факти, и от друга страна, да му издаде съдебно удостоверение, което да му послужи пред СРС за да се снабди с документ, който доказва ангажираността му по цитираното във въззивната жалба дело. Моли съда да отмени първоинстанционното решение, като постанови ново, с което исковата претенция на ищцата да бъде уважена изцяло. В установения от закона срок по чл.263 от ГПК ответникът представя отговор срещу депозираната въззивна жалба. Твърди, че въззивната жалба е неоснователна и недоказана. Оспорва наличието на важни обстоятелства, възпрепятствали явяването на процесуалния представител на ищцата в съдебното заседание по делото. Твърди, че за извинително неявяване по делото следва да е налице невъзможност, която да бъде и доказана, както за процесуалния представител на ищцата, така и за самата ищца. Отново във връзка с това, навежда възможността ищцата да ангажира и друг адвокат, от която същата видно се не е възползвала. Въвежда възражение, че възможността да представя документ, изискан от насрещната страна – ответника, респ. задължен от съда да го представи няколко пъти, е преклудирана. Сочи, че обстоятелствата, които се домогва да докаже с искания да бъде допуснат до разпит свидетел, е недопустимо да се установяват със свидетелски показания. Моли съда да остави без уважение подадената въззивна жалба, а първоинстанционното решение да потвърди като правилно и законосъобразно. Претендира и разноски, за които прилага договор за правна защита и съдействие и списък с разноски. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното: Жалбата е допустима като подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу акт, който подлежи на обжалване. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато следи за приложението на императивна материалноправна норма. Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по отношение на неговата правилност, съдът намира следното: Р. А. И. - Х. е предявила срещу П. П. П. иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.365 от ЗЗД за сумата от 4000 лева –изискуемо вземане по сключен между страните договор за спогодба от 02.08.2012, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба-10.02.2015 до окончателното плащане. Ищцата твърди, че на 02.08.2012 ответникът е подписал декларация, с която е признал задълженията си към нея по сключен договор за наем в общ размер от 4000 лева и се е задължил да погаси в срок от една година от датата на подписване на декларацията. След настъпване на изискуемостта на вземането и въпреки отправените му покани за плащане ответникът не е заплатил на ищеца дължимата сума. Поради това ищецът е предявил иск за осъждане на ответника за заплащане на сумата от 4000 лева. В срока по чл.131 от ГПК ответникът П. П. П. оспорва предявения иск. Твърди, че претендираната сума е погасена чрез плащане. Поддържа, че по първоначално решение е издаден изпълнителен лист за присъдените суми и ищцата е образувала срещу него изпълнително дело №97/2019 по описа на ЧСИ С.С.. Поддържа, че от него е събрана сумата от 7960 лева и след събиране на целия дълг изпълнителното дело е прекратено. Прави възражение за давност. По делото е представена декларация от П. П. П. от 02.08.2012, с която същият е декларирал, че дължи на Р. А. И. - Х. сумата от 4000 лева за наем на имот, както и че същите ще бъдат изплатени за 1 година. По делото е представено платежно нареждане от 16.04.2019 за сумата от 5000 лева, наредена от П. П. П. в полза на ЧСИ С.С. по изпълнително дело №20198590400097. По делото е представено платежно нареждане от 16.04.2019 за сумата от 2960 лева, наредена от П. П. П. в полза на ЧСИ С.С. по изпълнително дело №02198590400097/2019. Видно от удостоверение от 09.07.2020, издадено от ЧСИ С.С. въз основа на изпълнителен лист от 16.11.2018 по гр.дело №6608/2015, СРС е образувано изпълнително дело №20198590400097 срещу длъжника П. П. П. за сумата от 4000 лева-изискуемо вземане по сключен между страните договор за спогодба от 02.08.2012, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба-10.02.2015 до окончателното плащане, която към 17.04.2019 е 1698.57 лева и сумата от 1070 лева – разноски по делото и разноски по съдебното изпълнение в размер на 941.43 лева и заплатено адвокатско възнаграждение по изпълнителното производство в размер на 250 лева.Общо задължение в размер на 7960 лева.Видно от удостоверението с разпореждане от 17.04.2019 изпълнителното дело е приключено на основание чл.433, ал.2 от ГПК. С Решение №34 от 04.03.2020 по гр.дело №3224/2019, ВКС, III ГО е отменено влязлото в сила решение №469211 от 13.08.2018 по гр.дело №6608/2015, СРС, 1 ГО, 44 състав. Изложеното дотук обуславя потвърждаване на първоинстанционното решение. При съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на искането, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд в неблагоприятната за въззивника част следва да бъде потвърдено. Налице е спор между страните относно съществуването на декларацията, въз основа на която ответникът се е задължил да заплати посочената сума, представляваща задължение по сключен договор за наем на недвижим имот. Оспорена е както валидността, така и истинността на документа, в който е материализирана -съдържанието, дата и авторство. Както преценката за валидността на договора, така и тази относно истинността на документа е предпоставена от представянето на документа в оригинал, както е поискано по делото от ответника с оглед прилагането му в заверено от ищеца копие. От ищцата са представени документи, които от външна страна и по негови твърдения представляват препис от посочената в исковата молба декларация. По искане на ответника и с оглед на заявено от същия оспорване на авторството на този документ, на основание чл. 183 ГПК съдът е задължил ищцата да представи същите в оригинал. Доказването е процес по установяване на истината относно фактите, релевантни за спорното право и предопределя правните изводи на съда. Когато доказването има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствената тежест - то е главно. Главното доказване трябва винаги да е пълно, т. е. да създава сигурно убеждение в съда в истинността или неистинността на съответното твърдение. Доказването се осъществява с доказателствени средства. По общото правило на чл. 183, ал.1 от ГПК, когато частен документ е представен в заверен от страната препис и при поискване не бъде представен оригинал или официално заверен препис, губи качеството на годно доказателствено средство, вкл. когато оригиналът се е намирал в държане на трето за спора лице. Разпоредбата на чл. 183, ал.2 от ГПК задължава съда да изключи от доказателствата по делото такъв документ, а решението не може да бъде основано на препис от документ, изключен съгласно чл. 183 изр.ІІ-ро от ГПК. В настоящия случай, ищцата нито е изпълнила това свое процесуално задължение, на основание изр. 2 от чл. 183 ГПК съдът е изключил въпросният препис от доказателствата по делото, нито е ангажирала други релевантни към предмета на делото доказателства, поради което следва да се приеме, че не е изпълнила възложената й доказателствена тежест, правната последица от което е отхвърляне на предявения иск като недоказан. Първоинстанционният съд, възприемайки посоченото разрешение, е постановил правилно и законосъобразно съдебно решение. С оглед изхода на делото, на въззивника разноски не се следват и не се присъждат. Въззиваемият е претендирал разноски, като представя и списък по чл. 80 ГПК и доказателства за реално сторване, поради което следва да му се присъдят. Настоящето решение не подлежи на касационно обжалване, предвид предвиденото в чл. 280 ал. 3 ГПК, ограничение. По изложените мотиви и на основание чл. 271 ал. 1 ГПК, Софийски градски съд