Решение № 576 от 6.10.2017 г. на Административен съд - Хасково по дело № 201/2017 г.

Производството е по чл.145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.211 от Закон за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР). Образувано е по жалба на М.Х.К. •••, със съдебен адрес •••, подадена чрез пълномощник, против Заповед №3282з-332/01.02.2017г. на Директора на Главна дирекция „Гранична полиция“ (ГДГП). Жалбоподателката счита, че заповедта е незаконосъобразна. В заповедта липсвали мотиви за издаването ѝ. Не ставало ясно какви са фактическите причини за отстраняването ѝ от длъжност, нито били посочени доказателства, обосноваващи извод за наличие на такива и даващи правно основание за издаването ѝ. Твърди, че предпоставките на ЗМВР за отстраняването ѝ от длъжност не били налице. Посочените в заповедта правни норми не били свързани с фактите по делото. Моли заповедта да бъде отменена. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Подробни съображения излага в писмено становище, депозирано чрез пълномощник. Ответникът - Директора на ГДГП, в писмено становище, депозирано чрез процесуален представител моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В случай на уважаване на жалбата, моли адвокатското възнаграждение да се присъди в минимален размер предвид липсата на правна и фактическа сложност на делото. Съдът, въз основа на събраните по делото доказателства, намира за безспорно установено от фактическа страна следното: С Постановление за задържане от 31.01.2017г. на прокурор при Окръжна прокуратура Хасково е постановено да се задържи обвиняемия М.Х.К. по д.п. №9/2017г. по описа на Окръжен следствен отдел при Окръжна прокуратура Хасково за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“, но за не повече от 72 часа, считано от 16.00ч. на 31.01.2017г. Видно от постановлението, задържането е постановено във връзка с направено искане до Окръжен съд Хасково за вземане на мярка за неотклонение по реда на чл.64 от НПК и осигуряване присъствието на привлечената като обвиняема за съдебното заседание по решаване на въпроса за вземане на мярка за неотклонение. Постановлението е получено в ГДГП на 01.02.2017г., където е заведено под вх.№328200-1868 от същата дата. На 01.02.2017г. е издадена оспорената в настоящото производство Заповед №3282з-332/01.02.2017г., с която Директорът на ГДГП, на основание чл.214, ал.3 и чл.215, ал.5 от ЗМВР е отстранил временно от длъжност младши инспектор М.Х.К. - старши полицай в 01 група на ГКПП-Капитан Андреево към ГПУ-Свиленград, РДГП – Елхово и е разпоредил да ѝ бъдат иззети служебните карта, личен знак и оръжие, считано от 16.00ч. на 31.01.2017г. Видно от направеното отбелязване, М.Х.К. е запозната със заповедта срещу подпис на 02.02.2017г. Жалбата е подадена на 16.02.2016г. чрез куриер, видно от приложеното копие от разписка от „Спиди“ за експресна пратка, като на съда е служебно известно, че оригиналът на разписката е приложен по адм.д.№202/2017г., образувано по жалба на М.Х.К. срещу Заповед №3282з-333/01.02.2017г. на Директора на ГДГП. Жалбата е депозирана директно пред Административен съд – Хасково, където е заведена с вх.№1206/17.02.2017г. При така установеното от фактическа страна, от правна съдът намира следното: Жалбата е подадена в законоустановения срок, срещу годен за обжалване административен акт и от лице с правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество е основателна. Оспорената заповед е издадена от компетентен орган, предвид разпоредбите на чл.214, ал.3 от ЗМВР вр. чл.159 ал.1 и чл.37, ал.1, т.1 от ЗМВР. Обективирана е в изискуемата съгласно чл.214 ал.1 и ал.3 от ЗМВР писмена форма. Съдът не споделя оплакването за немотивираност на заповедта. Същата съдържа посочени фактически и правни основания за издаването ѝ. От фактическа страна заповедта е обоснована със задържането на мл.инспектор К., постановено от прокурор при Окръжна прокуратура Хасково с постановление, постъпило в ГДГД и заведено с УРИ 328200-1868/01.02.2017г., а от правна страна е мотивирана с разпоредбите на чл.214 ал.3 и чл.215 ал.5 от ЗМВР. Дали изложените факти и представените в тяхна подкрепа доказателства обосновават разпоредения от административния орган краен резултат е въпрос по материалната законосъобразност на акта. При издаването на заповедта не се констатира да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, а и в жалбата липсват оплаквания в тази насока. Съдът счита, че оспорената заповед не съответства на материалния закон. Същата е издадена на основание чл.214, ал.3 от ЗМВР и чл.215, ал.5 от ЗМВР. Съгласно разпоредбата на чл.214, ал.3 от ЗМВР държавен служител, на когото е наложена мярка за неотклонение "задържане под стража" или "домашен арест" по реда на НПК, се отстранява временно от длъжност с писмена заповед на съответния орган по чл. 158 и 159, докато съответната мярка бъде отменена или заменена с гаранция или подписка. В чл.215, ал.5 от ЗМВР е предвидено, че в случаите по чл. 214, ал. 3 съответният орган по чл. 158 и 159 издава заповед за изземване на служебната карта, личния знак и служебното оръжие. Съдът намира за неоснователно възражението на пълномощника на жалбоподателката, че при на привличане на държавния служител в МВР в качеството на обвиняем, съответният административен орган няма задължение да го отстрани от длъжност. За разлика от чл.214, ал.1 от ЗМВР, когато административният орган действа при условията на оперативна самостоятелност, в хипотезата на ал.3 от чл.214 от ЗМВР правомощията се осъществяват при обвързана компетентност. За да бъде отстранен държавният служител в МВР временно от заеманата длъжност е необходимо да му е наложена мярка за неотклонение "задържане под стража" или "домашен арест" по реда на НПК. В случая не се установява тези предпоставки да са налице. Между страните не се спори, че към момента на издаване на оспорената заповед М.Х.К. е държавен служител в МВР, а именно младши инспектор - старши полицай в 01 група на ГКПП-Капитан Андреево към ГПУ-Свиленград, РДГП – Елхово. Не е спорно също и е видно от представеното Постановление за задържане от 31.01.2017г. на прокурор при Окръжна прокуратура Хасково, че последната е привлечена като обвиняем по д.п. №9/2017г. по описа на Окръжен следствен отдел при Окръжна прокуратура Хасково. Не се установява обаче, по отношение на мл.инспектор К. да е наложена мярка за неотклонение "задържане под стража" или "домашен арест" по реда на НПК. Постановеното от прокурор при ОП-Хасково задържане не представлява мярка за неотклонение по смисъла на чл.58 от НПК. Съгласно разпоредбите на чл. 62 ал.2 и чл.64 ал.1 от НПК мерките за неотклонение „домашен арест“, съотв. „задържане под стража“, в досъдебното производство се вземат от съда. В случая задържането на мл. инспектор К. с Постановление от 31.01.2017г. на ОП-Хасково, на което се позовава административният орган, представлява такова по чл.64 ал.2 от НПК, а именно за не повече от 72 часа и е постановено в изпълнение на вмененото с тази разпоредба задължение на прокурора да осигури незабавно явяването на обвиняемия пред съда, доколкото е направено искане до Окръжен съд Хасково за вземане на мярка за неотклонение. Задържането на обвиняемия за не повече от 72 часа, постановено от прокурора на основание чл.64 ал.2 от НПК в хода на досъдебното производство не представлява мярка за неотклонение „задържане под стража“ и неправилно в конкретния случай е приравнено на такава от административния орган. Предвид гореизложеното, отстраняването от длъжност на жалбоподателката е разпоредено при липса на материалноправните предпоставки по чл.214 ал.3 от ЗМВР, поради което в тази ѝ част оспорената заповед противоречи на материалния закон. Доколкото не се установява в случая да е налице хипотезата по чл.214 ал.3 от ЗМВР, то няма как да бъде приложена и обвързаната с нея норма на чл.215 ал.5 от ЗМВР, при което обжалваната заповед в частта на разпореденото изземване на служебните карта, личен знак и оръжие също се явява несъответна на материалния закон. По изложените съображения оспорената заповед е незаконосъобразна по смисъла на чл.146 т.4 от АПК и следва да се отмени. При този изход на спора основателна се явява претенцията на жалбоподателката за присъждане на направените по делото разноски, платими от бюджета на ответника. Съгласно представения списък и наличните в тази насока доказателства, същите в случая възлизат на 610.00 лева, от които 10.00 лв - държавна такса за образуване на производството и 600.00 лв – договорено и изплатено адвокатско възнаграждение. Съдът намира за неоснователно възражението на пълномощника на ответника за намаляване на платеното адвокатско възнаграждение. Съдът има право да редуцира размера на възнаграждението за един адвокат, ако то е прекомерно. Съгласно чл.8, ал.2, т.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения при процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без материален интерес, при спорове по ЗМВР минималният размер на адвокатското възнаграждение е 400 лв. Договореното и изплатено в случая такова от 600 лв съдът не намира за прекомерно, доколкото същото е в размер, близък до минимално определения. Водим от горното и на основание чл.172 ал.2 от и чл.143 ал.1 от АПК, съдът