Решение № 258 от 11.11.2025 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 247/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 511 от 03.12.2024 г., постановено по гр. д. № 1 по описа за 2023 г. на Окръжен съд – Русе, съдът е отхвърлил предявения от „Тексим“ ООД, ЕИК 175444625, със седалище и адрес на управление гр. Омуртаг, •••••••••••, срещу Държавата, чрез министъра на финансите на Република България – гр. София, ул. „Г. С. Раковски“ № 102, иск с правно основание чл. 108 ЗС, с който да се установи по отношение на Държавата, че „Тексим“ ООД е собственик на влекач Volvo 440 с рег. № Т 41•••• (при закупуването му), впоследствие рег. № Т 54-••••, а понастоящем рег. № ВА 118•••, рама № YV2AS02A08••••••••, гориво – дизел, цвят – бял, година на производство – 2008, и Държавата бъде осъдена да му върне владението върху този товарен автомобил, като неоснователен.

Съдът е отхвърлил с решението си предявения, в условията на евентуалност спрямо иска с правно основание чл. 108 ЗС, иск на „Тексим“ ООД, гр. Омуртаг, срещу Държавата, чрез министъра на финансите на Република България – гр. София, с правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД за сумата от 44 400 лв. (след допуснато в съдебно заседание от 16.09.2024 г. изменение размера на иска – л. 1141, т. 3 от делото), представляваща равностойността на ППС-то, ведно със законната лихва, считано от момента на разпореждането до окончателното плащане на сумата, като неоснователен.

Окръжен съд – Русе е отхвърлил предявения от „Тексим“ ООД, гр. Омуртаг, срещу Държавата, чрез министъра на финансите на Република България – гр. София, иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата от 30 898, 60 лв. (след допуснато изменение на иска чрез увеличение на размера му в открито съдебно заседание на 09.10.2023 г. – л. 595, т. 2 от делото), представляваща обезщетение за лишаване на ищеца без основание от ползването на собственото му ППС за периода от 17.11.2017 г. до 17.12.2022 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска до окончателното плащане, като неоснователен.

Съдът е осъдил с решението си „Тексим“ ООД, гр. Омуртаг, да заплати на Държавата, чрез министъра на финансите на Република България – гр. София, сумата от 540 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение по делото.

Срещу това решение е постъпила въззивна жалба от „ТЕКСИМ“ ООД, ЕИК 175444625, със седалище и адрес на управление в гр. Омуртаг, •••••••••••, обл. Търговище, община Омуртаг, представлявано от управителя В. Б. Н., със съдебен адрес: гр. Варна, •••••••••••, чрез адв. М. К. Д., ВАК.

Обосновават се доводи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.

Жалбоподателят счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че държавата е придобила собствеността върху процесния седлови влекач „Volvo 440“, с рег. № Т 54••••, на основание чл. 84, ал. 14 ЗМВР. Посочва, че сочените от ответника административни актове – заповед № 5403з-21/24.01.2020 г. на началника на ГПУ – Русе, решение № 1081/27.01.2021 г. по адм. д. № 11933/2020 г. на ВАС и последващата заповед № ЗМФ-906/29.09.2022 г. на министъра на финансите, с която автомобилът е предоставен за нуждите на Командването за логистична поддръжка, не съставляват правомерен придобивен способ по смисъла на чл. 77 ЗС. Твърди се, че тези актове удостоверяват административно разпореждане с вещта, но не и придобиване на право на собственост от държавата, тъй като изземването по чл. 84 ЗМВР не разрешава спор за собственост. Сочи се, че решението е постановено при неправилно прилагане на материалния закон, тъй като е прието, че ищецът е изгубил собствеността поради изоставяне на вещта в полза на държавата, без да са налице законовите предпоставки за това.

Въззивникът поддържа, че е придобил собствеността върху процесното моторно превозно средство въз основа на постановление за възлагане от 05.05.2017 г. по изп. д. № 20167110400802 по описа на ЧСИ Д. П. - Я., като купувач от публична продан. Излага се, че по силата на чл. 482, ал. 2 ГПК купувачът на движима вещ, придобита на публична продан, става неин собственик, независимо дали вещта е принадлежала на длъжника. Поради това публичната продан представлява оригинерен придобивен способ, чието действие е противопоставимо на трети лица, включително и на държавата. В тази връзка се позовава на Тълкувателно решение № 1/10.07.2018 г. по т. д. № 1/2015 г. на ОСГТК на ВКС, както и на задължителната съдебна практика, в която се приема, че публичната продан на движими вещи поражда оригинерен придобивен ефект, изключващ възможността за евикция на купувача. Според жалбоподателя съдът не е формирал правен извод относно противопоставимостта на извършената публична продан спрямо държавата и не е обсъдил приложението на чл. 77 ЗС и чл. 482, ал. 2 ГПК.

Въззивната жалба съдържа и оплакване за непълнота и вътрешно противоречие в мотивите на първоинстанционния съд по въпроса за собствеността върху автомобила. Сочи се, че съдът не е обсъдил в съвкупност всички доказателства, включително постановлението за възлагане, свидетелството за регистрация, както и доказателствата за фактическото владение и ползване от страна на ищеца до момента на изземването на 17.11.2019 г. Не е отчетено и значението на регистрацията в КАТ на името на „Тексим“ ООД, която има декларативно действие, но удостоверява правопораждащ факт – придобиването на собствеността.

Според въззивника първоинстанционният съд е допуснал и неправилна правна квалификация и тълкуване по отношение на евентуалния иск по чл. 57, ал. 2 ЗЗД. Подчертава се, че този иск е бил предявен в условията на евентуалност именно за хипотезата, при която съдът приеме, че вещта не може да бъде върната, тъй като е разпоредена или погинала, а не за случаите, когато се отрича правото на собственост на ищеца. Следователно, като е разгледал и отхвърлил иска при липса на такава хипотеза, съдът е постановил неправилно решение.

Жалбоподателят излага подробни доводи относно приложението на чл. 84 ЗМВР и връзката му с Шенгенската информационна система. Твърди, че изземването на процесния влекач е резултат от административно производство, в което спорът за собственост не е разрешен, а упражнените от органите на МВР правомощия по ШИС имат чисто фактически характер, насочен към предаването на вещта на държавата, въвела сигнала за издирване. Изземването, извършено в противоречие с чл. 482, ал. 2 ГПК, представлява противоправно посегателство върху правото на собственост на добросъвестния купувач от публична продан. Подчертава се, че Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген не е ратифицирана от Република България и не е част от вътрешното право, поради което не може да дерогира национални правни норми и конституционни принципи. Изтъкват се гаранциите на чл. 17 от Конституцията и чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ относно неприкосновеността на частната собственост, като се позовават решения на ЕСПЧ („Unsped Paket Servisi срещу България“, „Микроинтелект“ ООД срещу България) и на Съда на ЕС по дело C- 393/2019, според които не може да се конфискува имущество на добросъвестен трети собственик без ефективни средства за защита. Посочва се и решение № 12/30.09.2021 г. на Конституционния съд, с което е прието, че разпоредби, допускащи отнемане на имущество, независимо от собствеността, са противоконституционни.

Въззивникът излага съображения относно пасивната процесуална легитимация.

Счита за неправилно възражението на ответника, че исковете са недопустими, тъй като процесното превозно средство е предоставено за управление на военно формирование 48940 – Бургас. Поддържа се, че държавата, като титуляр на правото на собственост, запазва своята процесуална легитимация независимо от това на кое ведомство е предоставено управлението на вещта, като ищецът има право да насочи иска си именно срещу нея. В тази насока се цитира трайна практика на ВКС, според която предоставянето на вещ за управление не променя процесуалната легитимация на държавата като страна по исковете за собственост.

Жалбоподателят навежда и оплакване срещу отхвърлянето на иска по чл. 59 ЗЗД. Твърди, че в случая са налице всички елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване – ищецът, като собственик на автомобила, е бил лишен от възможността да го ползва и да реализира доходи от него, докато държавата го владее и използва без правно основание, като по този начин се е обогатила чрез спестяване на разходи. Поддържа се, че обезщетението за лишаване от ползване е изчислено на база пазарния наем за сходно превозно средство в размер на 700 лв. месечно, общо 25 900 лв. за периода от 17.11.2019 г. до 17.12.2022 г., ведно със законна лихва от предявяване на иска до окончателното плащане. Изтъква се, че съдът не е обсъдил доказателствата по приетата експертиза, определила пазарния наем на 30 855 лв., нито е обосновал защо приема, че ползването от страна на държавата е било на годно правно основание.

В заключение въззивникът отправя искане, въззивният съд да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови ново, с което да признае за установено по отношение на държавата, че „Тексим“ ООД е собственик на процесния влекач „Volvo 440“, да осъди държавата да му предаде владението върху него, а при невъзможност – да му заплати равностойността на вещта в размер на 44 400 лв. по чл. 57, ал. 2 ЗЗД, както и да уважи иска по чл. 59 ЗЗД за 25 900 лв. обезщетение за лишаване от ползване, ведно със законната лихва. Претендират се направените разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по исковете – Държавата, представлявана от Теменужка Петкова, министър на финансите на Република България, представлявана по пълномощие от ст. юрисконсулт Р. С.. Обосновават се доводи за неоснователност на въззивната жалба.

В отговора се излагат подробни съображения, че всички доводи във въззивната жалба почиват на неправилно тълкуване на закона и на погрешна преценка на събраните доказателства. Според въззиваемата страна първоинстанционният съд правилно е приел, че държавата е станала собственик на процесния товарен автомобил въз основа на приложението на чл. 84, ал. 14 от Закона за Министерството на вътрешните работи, съгласно който вещ, която не е потърсена в шестмесечен срок от издаването на заповедта по ал. 8 или ал. 9, се смята за изоставена в полза на държавата.

Въззиваемата страна излага, че процесният влекач е бил иззет от органите на ГПУ – Русе на 17.11.2019 г. по сигнал, въведен в Шенгенската информационна система от Кралство Белгия, като е било безспорно установено, че първоначален собственик на превозното средство е белгийското дружество „BVBA The Truck Company“, а за същото е настъпило застрахователно обезщетяване. На това основание началникът на ГПУ – Русе е издал заповед по чл. 84, ал. 8 ЗМВР за връщане на автомобила на правоимащото лице – собственик или застраховател, което е потвърдено и с влязло в сила решение № 1081 от 27.01.2021 г. по адм. д. № 11933/2020 г. на Върховния административен съд. След като нито собственикът, нито застрахователят са потърсили вещта в законоустановения шестмесечен срок, считано от издаване на заповедта, тя по силата на закона е станала държавна собственост. На основание чл. 3, ал. 1, т. 13 от Закона за Националната агенция за приходите, във връзка с чл. 84, ал. 14 ЗМВР, автомобилът е бил предаден на НАП, а впоследствие със заповед № ЗМФ- 906/29.09.2022 г. на министъра на финансите е предоставен за управление на Министерството на отбраната – Командване за логистична поддръжка, като е съставен акт за приемане и предаване от 28.10.2022 г. Сочи се, че по този начин държавата се легитимира като собственик към момента на предявяване на исковете, поради което правилно първоинстанционният съд е отхвърлил ревандикационния иск по чл. 108 ЗС като неоснователен, тъй като ищецът не е доказал правото си на собственост към релевантния момент. Изложено е, че позоваването на чл. 482, ал. 2 ГПК относно придобиването на вещта от публична продан не променя правния извод, тъй като тази норма урежда момента на възникване на собствеността към датата на възлагането, но не гарантира запазването при последващо законно придобиване от държавата по силата на изоставяне.

По отношение на иска по чл. 57, ал. 2 ЗЗД въззиваемата страна поддържа, че не са налице неговите предпоставки, тъй като не е установено държавата да е отчуждила, изразходвала или погубила процесното МПС, а напротив – вещта е предоставена безвъзмездно за управление на друго ведомство, при което липсва разместване на имуществени блага. Освен това, дори и хипотетично да се приеме приложимост на нормата, ищецът не е доказал размера на твърдяното обедняване, като експертизите по делото установяват значително по-ниска пазарна стойност на автомобила (19 085 лв.) спрямо претендираната сума от 44 400 лв. Навежда се и възражение за погасителна давност относно претендираните лихви по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

Относно иска по чл. 59 ЗЗД се поддържа, че същият е недопустим, а при условията на евентуалност – изцяло неоснователен. Според въззиваемата страна институтът на неоснователното обогатяване има субсидиарен характер и не може да се прилага, когато за защита на твърдяното нарушено право са предвидени други искове – в случая чл. 73 ЗС или чл. 57 ЗЗД. Наред с това не е доказано обедняване на ищеца, нито обогатяване на държавата, нито причинна връзка между тях. Държавата е упражнявала фактическа власт върху вещта като собственик, въз основа на валидно придобито право, поради което липсва неоснователно разместване на имуществени ценности.

В отговора се оспорват и доказателствените искания на въззивника за назначаване на нова съдебно-автотехническа експертиза, като се поддържа, че вече са изготвени и приети няколко експертизи през 2023 и 2024 г., от чието изслушване не е изминал значителен период от време и не са настъпили нови факти, които да налагат повторно изследване. Поради това искането е квалифицирано като несвоевременно и неотносимо.

Въззиваемата страна прави искане въззивната жалба да бъде оставена без уважение и решението на Русенски окръжен съд да бъде потвърдено изцяло, като на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция.

С решение № 29 от 22.01.2025 г., постановено по гр. д. № 1 по описа за 2023 г. на Окръжен съд – Русе, съдът е отхвърлил молба вх. № 14082 от 30.12.2024 г., подадена от „Тексим“ ООД, ЕИК 175444625, със седалище и адрес на управление гр. Омуртаг, •••••••••••, за поправка на очевидна фактическа грешка (правно основание чл. 247 ГПК) в решение № 511 от 03.12.2024 г., постановено по гр. д. № 1/2023 г. по описа на ОС – Русе, в условията на евентуалност за допълване на същото съдебно решение (правно основание чл. 250 ГПК) – като неоснователна.

Срещу това решение е постъпила въззивна жалба от „ТЕКСИМ“ ООД, ЕИК 175444625, чрез адв. М. К. Д., ВАК. Иска се отмяната му и постановяване на друго решение, с което да бъде уважено искането му с правно основание по чл. 247 ГПК за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка, евентуално допълване на основание чл. 250 ГПК, в диспозитива на решение № 511/03.12.2024 г. на Русенски окръжен съд по гр. д. № 1/2023 г. по описа на ОС – Русе. Навеждат се доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.

В срок е постъпил отговор по тази въззивна жалба от Държавата, представлявана от Теменужка Петкова, министър на финансите на Република България, представлявана по пълномощие от ст. юрисконсулт Р. С.. Отправя се искане да бъде оставена жалбата без уважение от въззивния съд като неоснователна и недоказана.Не се оспорва жалбата относно началната дата на периода за изчисляване на обезщетението по чл. 59 ЗЗД. Същото е заявено и в отговора на молбата за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 511 от 03.12.2024 г., респ. допълване на същото.

Въззивният съд е оставил без уважение, като неоснователно, искането на жалбоподателя „ТЕКСИМ“ ООД за допускане на съдебно-автотехническа експертиза, която да даде отговор след оглед в какво техническо състояние е процесното ППС към момента на изготвяне на техническата експертиза, а също и съдът да изиска информация за процесния автомобил от Командването за логистична поддръжка относно наличието на документация за технически преглед на процесното ППС и данни за пътни листи след с. з. от м. 11.2024 г. до настоящия момент.

Въззивният съд намира, че въззивните жалби са подадени в срок, от страна с правен интерес да атакува първоинстанционните решения, и отговарят на формалните изисквания на процесуалния закон по чл. 260 и чл. 261 ГПК за редовност.

Установява се от материалите по делото, че пред първоинстанционния съд, с исковата молба, „Тексим“ ООД, със седалище и адрес на управление в гр. Омуртаг, е твърдял, че е придобил собствеността върху товарен автомобил – влекач „Volvo 440“ с регистрационен № Т 41••••, идентификационен № на рама YV2AS02A08••••••••, гориво – дизел, бял на цвят, произведен през 2008 г., въз основа на постановление за възлагане от 05.05.2017 г., издадено по изпълнително дело № 20167110400802 по описа на ЧСИ Д. П.-Я., за сумата от 52 730 лв. След придобиването е било издадено свидетелство за регистрация от 14.08.2017 г., с което дружеството е въвело вещта в експлоатация за нуждите на своята основна дейност – международен автомобилен превоз на товари.

Ищецът е поддържал, че на 17.11.2019 г. при проверка на ГКПП „Дунав мост“ – Русе, автомобилът е бил иззет от полицейските органи по реда на чл. 84, ал. 2 ЗМВР, тъй като е бил обявен за издирване в Шенгенската информационна система по сигнал на Кралство Белгия. Със заповед № 5403з-21/24.01.2020 г. на началника на ГПУ – Русе, издадена на основание чл. 84, ал. 8 ЗМВР и във връзка със заповед № 8121з- 529/31.03.2017 г. на министъра на вътрешните работи, е разпоредено товарният автомобил да бъде предаден на представител на компанията „BVBA The Truck Company“ или на застрахователното дружество „Maesstad B.V.“ – Ротердам.

„Тексим“ ООД е оспорило тази заповед пред Административен съд – Русе, но с определение № 11/25.02.2020 г. по адм. д. № 83/2020 г. жалбата е оставена без разглеждане, а производството – прекратено; определението е влязло в сила. Последващо искане на дружеството от 01.07.2020 г. за издаване на заповед по чл. 84, ал. 9 ЗМВР за връщане на автомобила е било отхвърлено, като с решение № 1081/27.01.2021 г. по адм. д. № 11933/2020 г. Върховният административен съд е потвърдил мълчаливия отказ на началника на ГПУ – Русе.

С писмо от 09.03.2022 г. директорът на РДГП – Русе е уведомил дружеството, че автомобилът не е бил потърсен в срока по чл. 84, ал. 14 ЗМВР и поради това е изоставен в полза на държавата. Впоследствие, със заповед № ЗМФ-906/29.09.2022 г. на министъра на финансите, същият автомобил е предоставен на Министерството на отбраната за нуждите на Командването за логистична поддръжка и е предаден на ВФ 48940 – Бургас с акт от 28.10.2022 г. Ищецът е поддържал, че като купувач от публична продан е придобил собствеността по оригинерен придобивен способ съгласно чл. 482, ал. 2 ГПК, независимо от това дали вещта е принадлежала на длъжника, поради което изземването е незаконосъобразно и представлява противоправно отнемане на владението му.

На това основание е поискал съдът да признае за установено спрямо държавата, представлявана от министъра на финансите, че „Тексим“ ООД е собственик на описания влекач „Volvo 440“ и да осъди държавата да предаде владението върху него, заедно със свидетелството за регистрация – част II и контактния ключ (чл. 108 ЗС).

В условията на евентуалност дружеството е поискало, в случай че държавата се е разпоредила с вещта, да бъде осъдена да му заплати сумата от 44 400 лв., представляваща равностойността на превозното средство, ведно със законната лихва от момента на разпореждането до окончателното изплащане (чл. 57, ал. 2 ЗЗД).

Освен това е предявен и самостоятелен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата 30 898, 60 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на собственото ППС за периода от 17.11.2017 г. до 17.12.2022 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане.

По делото е допуснато изменение на размера на иска по чл. 57, ал. 2 ЗЗД в открито заседание на 16.09.2024 г. (л. 1141, т. 3 от делото), както и увеличение на размера на иска по чл. 59 ЗЗД в заседание от 09.10.2023 г. (л. 595, т. 2 от делото).

По-късно, с протокол № 285/22.05.2023 г., е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в исковата молба, с която началната дата на периода по иска по чл. 59 ЗЗД е уточнена да се чете 17.11.2019 г. вместо 17.11.2017 г. Ответникът – Държавата, представлявана от министъра на финансите, е оспорил исковете като недопустими, неоснователни и недоказани. Поддържал е, че производството следва да бъде прекратено поради липса на пасивна процесуална легитимация, тъй като по силата на заповед № ЗМФ-906/29.09.2022 г. процесният автомобил е предоставен на Министерството на отбраната, което като самостоятелно юридическо лице по чл. 60 ЗОВСРБ и ведомство по § 2 ДР на ЗДС е носител на правата и задълженията относно вещта.

По същество ответникът е поддържал, че автомобилът е изоставен в полза на държавата по реда на чл. 84, ал. 14 ЗМВР, след като не е потърсен в 6-месечния срок, и всички последващи действия по неговото управление и предоставяне на друго ведомство са извършени законосъобразно.

Оспорени са и евентуалните искове, като се поддържа, че:

– искът по чл. 57, ал. 2 ЗЗД е неоснователен, тъй като автомобилът е използван от ищеца за транспортна дейност до 17.11.2019 г.; – искът по чл. 59 ЗЗД е недопустим, алтернативно – неоснователен, поради липса на доказано обедняване и обогатяване, както и поради изтекла погасителна давност; – акцесорната претенция за законна лихва е недопустима, а при условия на евентуалност – погасена по давност съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД за периода до 30.12.2019 г. Ответникът е отправил искане за изцяло отхвърляне на исковете и присъждане на направените разноски.

От събраните по делото писмени доказателства, експертни заключения и гласни свидетелски показания Апелативен съд – Велико Търново приема за установено следното от фактическа страна:

Ищецът „Тексим“ ООД, със седалище и адрес на управление в гр. Омуртаг, е придобил собствеността върху товарен автомобил – седлови влекач марка „Volvo“, модел 440, с регистрационен номер Т 41•••• (при закупуването), с идентификационен номер на рама YV2AS02A08••••••••, гориво – дизел, цвят – бял, година на производство – 2008, въз основа на постановление за възлагане от 05.05.2017 г., издадено по изп. дело № 20167110400802 по описа на ЧСИ Даниела П.-Я., рег. № 711 на КЧСИ с район на действие ОС – Варна, за сумата 52 730 лв. Постановлението е влязло в сила на 06.06.2017 г., а преди това с Протокол от 21.04.2017 г. ищецът е бил обявен за купувач след проведена публична продан с участие на четирима наддавачи.

След придобиването на собствеността на 14.08.2017 г. е издадено от МВР свидетелство за регистрация на МПС № 007822304, с което автомобилът е регистриран на името на дружеството. Влекачът се е използвал активно за осъществяване на основната дейност на „Тексим“ ООД – международен автомобилен превоз на товари, осъществяван въз основа на издаден от Министерството на транспорта лиценз за международен автомобилен превоз на товари в рамките на Европейския съюз.

На 17.11.2019 г., при излизане от страната през ГКПП – Русе, при стандартна проверка е установено, че автомобилът е обявен за издирване с шенгенски идентификатор, въведен в Шенгенската информационна система (ШИС) от Кралство Белгия. Съставен е протокол за доброволно предаване на вещи по чл. 84, ал. 2 ЗМВР от 17.11.2019 г., с който водачът Ивайло Гонев, служител на дружеството, е предал доброволно товарния автомобил, заедно със свидетелството за регистрация и контактен ключ. В протокола е удостоверено, че автомобилът е приет при пробег 812 508 км, като водачът е дал писмени обяснения, че автомобилът е собственост на „Тексим“ ООД и се използва в международни курсове.

Във връзка с установеното съобщение в ШИС е издадена заповед № 5403з- 21/24.01.2020 г. на началника на ГПУ – Русе, на основание чл. 84, ал. 8 ЗМВР и в изпълнение на заповед № 8121з-529/31.03.2017 г. на министъра на вътрешните работи, с която е разпоредено процесният товарен автомобил да бъде предаден на представител на белгийската компания „BVBA The Truck Company“ или на представител на застрахователна компания „Maesstad B.V.“, Ротердам. Заповедта е била оспорена от дружеството пред Административен съд – Русе, но производството е оставено без разглеждане и прекратено с определение № 11/25.02.2020 г. по адм. д. № 83/2020 г., което е влязло в сила.

На 01.07.2020 г. дружеството „Тексим“ ООД е отправило писмено искане до РДГП – Русе за издаване на заповед за връщане на автомобила по чл. 84, ал. 9 ЗМВР, но с отговор от 02.07.2020 г. е уведомено, че в рамките на 60-дневния срок по ал. 8 е постъпило искане от държавата, въвела сигнала, и началникът на ГПУ – Русе е издал заповед за връщане на вещта на лицето, посочено в това искане. С писмо от 24.06.2020 г. началникът на отдел „SIRENE“ при ДМОС – МВР е препратил съобщение от белгийското бюро „SIRENE“, според което компания „BVBA The Truck Company“ е обезщетена от застрахователна компания и правото на собственост е преминало върху застрахователя.

Последвало е ново искане от дружеството от 13.07.2020 г. за връщане на автомобила, а на 30.07.2020 г. е подадена жалба пред Административен съд – Русе, препратена по подсъдност на Адм. съд – Търговище. С решение № 1081/27.01.2021 г. по адм. д. № 11933/2020 г. на ВАС е отхвърлена жалбата на дружеството срещу мълчалив отказ на началника на ГПУ – Русе да издаде заповед за връщане на автомобила по чл. 84, ал. 9 ЗМВР.

Впоследствие, с писмо рег. № 540300-389/13.09.2021 г. ГПУ – Русе е уведомило ТД на НАП – Варна, че автомобилът не е потърсен в шестмесечния срок по чл. 84, ал. 14 ЗМВР, който е изтекъл на 17.08.2021 г., и се счита за изоставен в полза на държавата. Същото е потвърдено с писмо рег. № 5403р-2095/15.02.2021 г. до ДМОС – МВР и отговор рег. № А-25162/23.09.2021 г., удостоверяващи, че автомобилът не се издирва.

С писмо изх. № 41866-1/20.09.2021 г. ТД на НАП – Варна е изискала информация за статуса на автомобила, а с писмо изх. № 41866-3/24.09.2021 г. е отправено искане до ОДМВР – Търговище за отбелязване, че автомобилът е придобит от държавата. В отговор ОДМВР – Търговище с писмо рег. № 363000-23165/29.09.2021 г. е изпратило справки от АИС „КАТ – Регистрация“, от които е видно, че на 28.09.2021 г. е вписано, че МПС е държавна собственост.

С молба вх. № 10787/05.05.2022 г. „Тексим“ ООД е поискало връщане на автомобила от НАП, но преписката е изпратена в ЦУ на НАП, а впоследствие със заповед № ЗМФ-906/29.09.2022 г. министърът на финансите, на основание чл. 3, ал. 5 ЗНАП и чл. 239, ал. 7 ЗМ, е наредил автомобилът, отнет в полза на държавата, да бъде предоставен на Министерството на отбраната за нуждите на Командването за логистична поддръжка.

С акт за приемане и предаване на дълготрайни активи № 177462/28.10.2022 г. автомобилът е предаден от Министерството на финансите на военно формирование 48940 – Бургас, подчинено на КЛП, като за това е издадена заповед № РД- 1145/18.10.2022 г. на командира на Командването. Автомобилът е заведен на отчет и е издадено ново свидетелство за регистрация на МПС на името на военното формирование.

От представените по делото доказателства и експертни заключения се установява, че при получаването на 24.10.2022 г. тахографът на автомобила не е работил, поради което не е отчетен пробегът, а след ремонт от 12.12.2022 г., на стойност 5 150, 82 лв., е установен пробег 450 015 км.

Съгласно комплексната автотехническа и икономическа експертиза и втората съдебно-автотехническа експертиза, към датата на изземването – 17.11.2019 г., автомобилът е бил технически изправен, преминал е технически преглед с допускане до движение (протокол № 20662294/24.10.2019 г.), и пазарната му стойност е 44 400 лв. Към датата на предоставянето му на военното формирование – 28.10.2022 г., стойността е 25 550 лв., а към датата на експертния оглед – 10.05.2024 г., пазарната стойност възлиза на 19 085 лв.

От данните по делото е видно, че при огледа автомобилът е бил в движение, но със следи от корозия, износени гуми, счупени степенки и теч на гориво, а тахографът е бил заменен с емулатор. Вещите лица са констатирали редица технически неизправности, възпрепятстващи получаването на удостоверение за техническа изправност, като стойността на ремонта за отстраняването им възлиза средно на 22 210, 76 лв.

Съгласно експертизата за оценка на пазарния наем, стойността на ползването на влекача за периода 17.11.2017 г. – 17.12.2022 г. е 30 855 лв. без ДДС, като първоначално определената дата 17.11.2017 г. е коригирана с протокол № 285/22.05.2023 г., по който е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, като навсякъде в исковата молба следва да се чете 17.11.2019 г. Показанията на свидетелите Петър Широков и Ахмед Ибрахимов, водачи в „Тексим“ ООД, кореспондират с експертните изводи – според тях автомобилът преди отнемането му е бил в добро техническо състояние, без видими повреди или корозия, с нови предни гуми и нормално износени задни, и е използван както в страната, така и в чужбина. Свидетелите заявяват, че след отнемането са виждали същия автомобил в движение, но в лошо състояние, с липсващи части и видими повреди.

При така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е достигнал до краен извод за неоснователност на предявените от „Тексим“ ООД искове по чл. 108 ЗС, по чл. 57, ал. 2 ЗЗД, предявен в условията на евентуалност, и по чл. 59 ЗЗД.

Съдът е приел за безспорно, че процесният седлови влекач марка „Volvo 440“, първоначално регистриран с № Т 41••••, впоследствие Т 54-••••, а към момента ВА 118•••, е бил придобит от ищеца „Тексим“ ООД по реда на публична продан, въз основа на постановление за възлагане от 05.05.2017 г., издадено от ЧСИ Д. П.-Я.. Първоинстанционният съд е направил извод, че въпреки това, поради последващите действия на компетентните административни органи – изземване на превозното средство на 17.11.2019 г. от органите на ГПУ – Русе, издаване на заповед № 5403з- 21/24.01.2020 г. за предаването му на посочено от белгийските власти лице и изтичане на срока по чл. 84, ал. 14 ЗМВР, собствеността върху вещта е преминала в патримониума на държавата – и към момента на предявяване на исковете ищецът не е носител на правото на собственост. Поради това е заключил, че ревандикационният иск по чл. 108 ЗС е неоснователен, тъй като не е доказано ищецът да притежава право на собственост върху процесната движима вещ, нито държавата да я държи без правно основание.

Относно предявения при условията на евентуалност иск по чл. 57, ал. 2 ЗЗД съдът е приел, че същият също е неоснователен, тъй като собственикът на процесната вещ може да ползва вещта както намери за добре, в това число да предоставя ползването на когото намери за добре, и не дължи връщане на стойността на вещта на лице, което към завеждане на иска, респективно към настоящия момент, не е собственик на тази вещ.

Искът по чл. 59 ЗЗД съдът е счел за неоснователен, тъй като липсват доказателства за обедняване на ищеца и съответно за обогатяване на ответника, както и за причинна връзка между тях.

Като е взет предвид изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащане на правната помощ, на Държавата е присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 540 лв.

С оглед съдържанието на въззивната жалба и писмения отговор, настоящият състав констатира, че между страните не съществува спор по установените от първоинстанционния съд факти. Въззивните оплаквания и възражения са насочени единствено срещу правните изводи на решаващия съд и тълкуването на приложимите материалноправни норми.

От правна страна въззивният съд излага следното: Предметът на спора и правната квалификация на предявените искове се определя от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищеца субективно право, вида и обема на търсената защита. Първоинстанционният съд е разгледал искове за защита на правото на собственост на ищеца по отношение на процесното ППС, евентуално съединен с иск за плащане на паричната му равностойност поради погиване или отчуждаване (чл. 108 ЗС, евентуално чл. 57, ал. 2 ЗЗД), кумулативно съединени с иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за обезщетение за вреди от лишаване от ползването на процесното ППС за процесния период, както и обезщетение за забава на основание чл. 86 ЗЗД.

Относно правилната правна квалификация на предявените искове:

При съпоставка на твърденията в исковата молба с отправените искания и изложените фактически основания въззивният съд намира, че първоинстанционният съд е дал правилна правна квалификация на заявените искове. Главният предявен иск е с правно основание чл. 108 от Закона за собствеността, като ищецът „Тексим“ ООД твърди, че е придобил правото на собственост върху процесния седлови влекач „Volvo 440“ по силата на постановление за възлагане след проведена публична продан по изпълнително дело и че вещта се държи от Държавата без правно основание. Тези фактически твърдения изцяло покриват елементите от фактическия състав на ревандикационния иск – упражняване на правото на собственост срещу лице, което владее или държи вещта без основание. Следователно квалификацията по чл. 108 ЗС е правилна.

В условията на евентуалност ищецът е предявил иск за заплащане на равностойността на вещта, като е навел твърдения, че същата не може да бъде върната, тъй като е била унищожена или отчуждена от Държавата. При така изложените факти съдът правилно е приел, че претенцията има за предмет възстановяване на стойността на индивидуално определена вещ, която е следвало да бъде върната, но е погинала или изразходвана без основание. Това съответства на фактическия състав на чл. 57, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите, поради което и тази правна квалификация е правилна. Евентуалният характер на този иск не го прави недопустим, доколкото съединяването му с ревандикационния иск е допустимо и предвидимо при обективно обусловена взаимна зависимост на исканията – претенцията по чл. 57, ал. 2 ЗЗД възниква само в случай че се установи, че вещта не може да бъде върната в натура.

Третата заявена претенция е с правно основание чл. 59 ЗЗД, като ищецът претендира обезщетение за лишаване от ползването на собствената си вещ за конкретен период. Така очертаните фактически твърдения обосновават субсидиарния иск за неоснователно обогатяване, приложим при липса на друг специален ред за защита. В този смисъл е и константната съдебна практика, че искът по чл. 59 ЗЗД има вторичен характер и е допустим, когато не се дублира с друг предвиден от закона способ за защита на същото правоотношение. В случая искът по чл. 59 ЗЗД има различен предмет от евентуалния по чл. 57, ал. 2 ЗЗД – последният касае равностойността на вещта, докато първият е насочен към обезщетяване на пропуснатите ползи от нейното ползване.

По иска с правно основание чл. 108 ЗС: Искът по чл. 108 ЗС е вещен иск, чрез който невладеещият собственик упражнява правомощието си за възстановяване на изгубената фактическа власт върху вещта срещу лице, което я държи или владее без правно основание. За уважаването му следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване трите кумулативни предпоставки на фактическия състав – наличието на право на собственост у ищеца към момента на предявяване на иска, липса на фактическа власт върху вещта и упражняване на такава от ответника без правно основание. При липсата на някоя от тези предпоставки искът е неоснователен.

В конкретния случай ищцовото дружество „Тексим“ ООД основава претендираното право на собственост върху постановление за възлагане от 05.05.2017 г., издадено по изпълнително дело № 20167110400802 на ЧСИ Д. П.-Я.. От събраните доказателства е безспорно, че постановлението е влязло в сила и дружеството е придобило първоначално собствеността върху процесния влекач „Volvo 440“ с идентификационен номер на рама YV2AS02A08••••••••.

Безспорно е също така, че на 17.11.2019 г. моторното превозно средство е било предадено на органите на ГПУ – Русе при проверка на ГКПП „Дунав мост“, след констатиране на вписване в Шенгенската информационна система като предмет на международно издирване. Процедурата по изземване е проведена по реда на чл. 84 ЗМВР с цел осигуряване изпълнението на международните ангажименти на Република България за съдействие при възстановяване на вещи, обявени за издирване от друга държава – членка на ЕС.

От представеното писмо на ГПУ – Русе от 15.09.2021 г. е видно, че шестмесечният срок по чл. 84, ал. 14 ЗМВР е изтекъл на 17.08.2021 г., без вещта да бъде потърсена от лицето, посочено като собственик в сигнала, въпреки че е било заявено желание за връщане. С изтичането на този срок е настъпила предвидената в закона последица – вещта се смята за изоставена в полза на държавата. Националната агенция за приходите, на основание чл. 3, ал. 1, т. 13 ЗНАП, е предприела действия по нейното управление и последващо предоставяне с издадена от министъра на финансите заповед № ЗМФ-906/29.09.2022 г. за нуждите на Командването за логистична поддръжка при Министерството на отбраната. Фактическото предаване е извършено с акт от 28.10.2022 г. По оплакванията във въззивната жалба: Жалбоподателят е навел следните доводи:

• че публичната продан по чл. 482, ал. 2 ГПК е оригинерен придобивен способ, който защитава приобретателя срещу противопоставими права; • че административната процедура по чл. 84 ЗМВР не може да дерогира придобитото чрез проданта право на собственост; • че Шенгенската конвенция не е ратифицирана и не поражда вътрешноправни последици; • че първоинстанционният съд е постановил непълен и неточен диспозитив, накърняващ правната сигурност.

Нито едно от тези оплаквания не се споделя от въззивния съд. Разпоредбата на чл. 84 ЗМВР, както е разяснено в решение № 50214/30.12.2022 г. по гр. д. № 3652/2021 г. на ВКС, III г. о., урежда специален ред за изземване и предаване на вещи, издирвани по чл. 100 от Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген. Тези вещи – откраднати, незаконно присвоени или изгубени моторни превозни средства, огнестрелни оръжия, празни документи и др. – подлежат на връщане на държавата, която ги издирва. В Република България този ред е възложен на полицейските органи, а последиците от неизпълнение на искането за връщане са уредени изчерпателно в чл. 84, ал. 14 ЗМВР – ако в шестмесечен срок вещта не бъде потърсена, тя се смята за изоставена в полза на държавата. Действително публичната продан на движима вещ по чл. 482, ал. 2 ГПК има оригинерен характер и погасява противопоставимите права към момента на възлагането. Този ефект обаче не изключва възможността впоследствие да настъпят нови правопораждащи факти, предвидени в закона. Нормата на чл. 84, ал. 14 ЗМВР установява законова фикция на изоставяне в полза на държавата, при настъпване на чиито предпоставки собствеността преминава ex lege. Това придобиване е резултат от осъществяването на публичноправна функция – изпълнение на международно задължение и защита на обществения ред, а не от акт на разпореждане или спор за частноправна собственост.

Последиците по чл. 84, ал. 14 ЗМВР имат приоритет пред ефекта на публичната продан, доколкото законът предвижда специален ред за преминаване на собствеността върху вещите, непотърсени от заявителя в срока, като това придобиване от държавата настъпва по силата на закона и с дерогиращ ефект спрямо частноправните титули. Титулът на ищеца, макар и оригинерен, не може да се противопостави на последвалото придобиване по чл. 84, ал. 14 ЗМВР, тъй като последното има основание в специален закон и произтича от властническо действие на органите на изпълнителната власт.

Наведените доводи за неприложимост на Шенгенската конвенция са неоснователни. Предаването на автомобила е извършено по реда на българския закон – чл. 84 ЗМВР – който имплементира задълженията на Република България по Регламент (ЕО) № 1987/2006 и по Решение № 2007/533/ПВР на Съвета. Конституционният съд на РБ с решение № 16/2016 г. прие, че действията по изземване и връщане на вещите имат административен характер и не представляват разрешаване на спор за собственост, а средство за възстановяване на фактическото положение отпреди незаконното отнемане на вещта. С приключване на фактическия състав на изземването /в случая доброволното предаване/ фактическата власт върху вещта преминава върху държавата до изтичане на сроковете, предвидени в закона. Вещта, предмет на постановлението за публична продан, вече е отнета от владението на купувача по нея заради право на собственост на трето лице, от компетентен държавен орган.

В настоящия случай фактическата власт върху процесния влекач е била доброволно предадена от ищеца поради установени права на трето лице, посочено като собственик по линията на полицейското сътрудничество, и впоследствие е настъпила предвидената от закона последица на изоставяне в полза на държавата. Следователно към момента на предявяване на иска ищецът не притежава ново противопоставимо право на собственост върху вещ, която да може да ревандикира, а правата върху вещта на Държавата се основават на законово оправомощаване по силата на чл. 84, ал.14 ЗМВР.

Въззивникът излага подробни доводи, че действията на държавните органи, довели до отнемане на владението върху процесния автомобил, противоречат на гарантираната от Конституцията неприкосновеност на частната собственост и на стандартите за закрила, установени в практиката на Конституционния съд, Европейския съд по правата на човека и Съда на Европейския съюз. Позовава се на Решения № 12 от 8.07.1993 г., № 5 от 21.03.1996 г., № 6 от 25.02.1997 г. и № 12 от 30.09.2021 г. на Конституционния съд, според които намесата на държавата в правото на собственост е допустима само ако е предвидена със закон, преследва легитимна цел от обществен интерес и е пропорционална на тази цел. Цитира и решенията на ЕСПЧ по делата Unsped Paket Servisi срещу България и Микроинтелект ООД срещу България, както и решението на СЕС по дело С-393/2019, където се приема, че конфискация на имущество на добросъвестен трети собственик, без ефективни средства за защита, представлява непропорционално нарушение на правото на собственост.

Безспорно тези принципи очертават конституционната и международноправна рамка на закрилата на частната собственост. Те обаче са формирани в контекста на санкционни мерки – конфискация или отнемане на имущество в наказателно производство, при които държавата действа като страна с репресивни правомощия и се лишава добросъвестен собственик от вещ без съдебна защита. Настоящият случай е качествено различен. Действията на полицейските органи не представляват конфискация или санкция, а са част от административна процедура по чл. 84 ЗМВР, осъществявана във връзка с международното полицейско сътрудничество по линия на Шенгенската информационна система. Целта на тази процедура е да осигури връщането на вещи, обявени за издирване като откраднати, загубени или незаконно присвоени, на държавата, въвела сигнала, а не да разрешава частноправен спор за собственост.

От фактическите данни по делото е видно, че автомобилът не е бил иззет насилствено, а доброволно предаден от водача на дружеството – служителя Ивайло Гонев – при проверка на 17.11.2019 г. на ГКПП „Дунав мост“ – Русе. Съставен е Протокол за доброволно предаване по чл. 84, ал. 2 ЗМВР, в който е удостоверено, че превозното средство, свидетелството за регистрация и контактният ключ са предадени доброволно, без упражняване на принуда. Следователно фактическата власт е преминала върху органите на МВР на законово основание и при пълно съдействие от страна на представител на дружеството.

Тази първоначална намеса е била последвана от издаване на заповед по чл. 84, ал. 8 ЗМВР за връщане на вещта на лицето, посочено от държавата, въвела сигнала, и последващо влизане в сила на съдебен акт на Върховния административен съд (решение № 1081/27.01.2021 г. по адм. д. № 11933/2020 г.), с който е потвърден мълчаливият отказ да се издаде заповед за връщане на автомобила на жалбоподателя. Това сочи, че процедурата по чл. 84 ЗМВР е преминала през съдебен контрол и е призната за законосъобразна.

Последвалото прилагане на чл. 84, ал. 14 ЗМВР, според който вещ, която не е потърсена в шестмесечен срок от издаването на заповедта, се смята за изоставена в полза на държавата, представлява правна фикция за законно преминаване на фактическата власт и владението върху вещта към държавата. С оглед на чл. 14 ЗДС и чл. 3, ал. 1, т. 13 ЗНАП, от този момент Националната агенция за приходите е натоварена с управлението на вещта, а министърът на финансите може да я предоставя за служебно ползване на други ведомства. В случая това е извършено със Заповед № ЗМФ-906/29.09.2022 г., с която автомобилът е предоставен на Министерството на отбраната за нуждите на Командването за логистична поддръжка, като впоследствие е съставен акт за приемане и предаване.

Следователно фактическата власт върху автомобила е упражнявана от държавата на законово основание и в изпълнение на публичноправни функции, а не като израз на самоволно или противоправно присвояване. Процедурата по чл. 84 ЗМВР е насочена единствено към уреждане на фактическото разпореждане с вещ, а не към разрешаване на спор за право на собственост. Поради това тя не накърнява същността на правото на собственост на добросъвестния приобретател, а представлява допустима, предвидена със закон и пропорционална намеса в защита на обществения интерес и изпълнението на международни задължения на държавата.

Следва да се подчертае, че макар публичната продан да има оригинерен придобивен ефект, тя не изключва настъпването на последващи правопораждащи факти, установени в специален закон. Изтичането на шестмесечния срок по чл. 84, ал. 14 ЗМВР представлява именно такъв факт – настъпването на законовата последица „изоставяне в полза на държавата“, която води до придобиване на владението и правото на управление от публичноправен субект. Това придобиване не може да бъде приравнено на конфискация и не попада в обсега на практиката на Конституционния съд и ЕСПЧ, посочена от въззивника.

Ето защо доводите за противоконституционност и несъответствие с международните стандарти за защита на собствеността са неоснователни. В случая не е налице „отнемане“ на собствеността в смисъла на чл. 17 КРБ и чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ, а законова уредба на последиците от непотърсена вещ, намираща се във фактическата власт на държавата. Намесата е предвидена в закон, служи на легитимна цел от обществен интерес – предотвратяване на злоупотреба с откраднати МПС и изпълнение на международни ангажименти – и е пропорционална, тъй като предоставя възможност за съдебен контрол и защита на засегнатите лица.

Следователно при прилагането на чл. 84 ЗМВР в конкретния случай не е налице нарушение на конституционната гаранция за неприкосновеност на частната собственост. Фактическата власт върху автомобила е преминала върху държавата по силата на закон, а не вследствие на противоправни действия.

По възражението на ответната страна за липса на пасивна легитимация съдът намира, че искът е надлежно предявен срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, доколкото вещта е предоставена за управление на Командването за логистична поддръжка при Министерството на отбраната, което я владее от името и за сметка на държавата по смисъла на чл. 14 ЗДС.

С оглед изложеното въззивният състав намира, че изводът на първоинстанционния съд е правилен и законосъобразен: към момента на предявяване на иска ищецът не е материалноправно легитимиран собственик на процесното ППС, а Държавата упражнява фактическа власт върху вещта на законово основание. Искът по чл. 108 ЗС следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Следващ предмет на въззивната проверка е правилността на извода на първоинстанционния съд относно неоснователността на предявения в условията на евентуалност иск по чл. 57, ал. 2 ЗЗД.

Въззивникът поддържа, че съдът неправилно е разгледал и отхвърлил този иск, тъй като същият е обусловен от изхода по главния иск по чл. 108 ЗС – само при уважаването му и признаване на ищеца за собственик на вещта, но при невъзможност за фактическото предаване, би следвало да намери приложение чл. 57, ал. 2 ЗЗД. Поради това, при отхвърляне на главния иск, съдът е следвало да приеме, че отпада и условието за разглеждане на евентуалния иск.

Ответникът по жалбата противопоставя довод, че първоинстанционният съд правилно е приел процесуалната допустимост на иска, тъй като евентуалното съединяване на искове е предвидено в чл. 210 ГПК и не се влияе от изхода на главния иск, а само определя предпоставките, при които евентуалният подлежи на уважаване.

Въззивният съд намира, че доводите на въззивника са неоснователни. Искът по чл. 57, ал. 2 ЗЗД е осъдителен и се предявява, когато задължението за връщане на индивидуално определена вещ не може да бъде изпълнено поради погиване, отчуждаване или друго обективно отпадане на възможността за предаване. Той обезщетява собственика с паричната равностойност на вещта и има акцесорен характер – предпоставя вече установено право на собственост и неправомерно отнемане или задържане на вещта.

Възможността този иск да бъде съединен при условията на евентуалност с ревандикационен по чл. 108 ЗС е изрично призната в практиката на ВКС, поради което първоинстанционният съд правилно е приел процесуалната допустимост на съединяването.

От материалноправна страна за уважаване на иска по чл. 57, ал. 2 ЗЗД е необходимо кумулативно да се установят:

(1) възникнало задължение за връщане на индивидуално определена вещ; (2) последваща обективна невъзможност за връщане; (3) стойността към момента на настъпване на невъзможността. В конкретния случай първата предпоставка не е налице. С отхвърлянето на главния иск по чл. 108 ЗС се приема, че ищецът не е доказал по несъмнен начин правото си на собственост спрямо Държавата, поради което за последната не е възникнало задължение за връщане на вещта. При липса на такова задължение не може да възникне и парично обезщетение по чл. 57, ал. 2 ЗЗД.

Освен това процесният автомобил е бил задържан и впоследствие преминал в собственост на Държавата по силата на чл. 84, ал. 14 ЗМВР – специална публичноправна норма, която урежда придобиването по закон при непотърсване на вещта в 6-месечен срок. Това придобиване не е без основание, а ex lege, което изключва приложението на разпоредбата на чл. 57, ал. 2 ЗЗД.

При тези данни не може да се приеме, че Държавата е дължала връщане на автомобила, нито че е възникнала обективна невъзможност за изпълнение на подобно задължение по смисъла на чл. 57, ал. 2 ЗЗД. Неоснователно е и оплакването, че съдът не е отчел пазарната стойност на вещта към момента на изземването – този факт е ирелевантен при липса на основание за отговорност.

При така изложените съображения въззивният съд намира, че първоинстанционното решение в тази част е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

При очертаната по-горе процесуална и материалноправна рамка следва да се обсъди и предявеният кумулативно съединен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД.

С оглед на изложените от ищеца фактически твърдения този иск се различава по предмет и основание от иска по чл. 57, ал. 2 ЗЗД. Докато последният има за предмет паричната равностойност на вещ, чието връщане е обективно невъзможно поради унищожаване или отчуждаване, то искът по чл. 59 ЗЗД цели компенсиране на лишаването от ползването на вещта за определен период, през който ищецът счита, че е бил неоправдано възпрепятстван да упражнява правомощията си на собственик.

Поради това искът по чл. 59 ЗЗД е процесуално допустим. Субсидиарният му характер по отношение на други облигационни претенции не засяга допустимостта му, а единствено налага съдът да провери по същество дали е налице неоснователно имуществено разместване по смисъла на чл. 59 ЗЗД. Тази постановка е трайно застъпена в практиката на ВКС, която приема, че субсидиарността има материалноправен, а не процесуален характер.

От материалите по делото се установява, че в открито съдебно заседание на 22.05.2023 г. Русенският окръжен съд, с протокол № 285, е постановил определение, с което е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в исковата молба, като „навсякъде в исковата молба датата 17.11.2017 г. се чете 17.11.2019 г.“, включително и в петитума на иска по чл. 59 ЗЗД. С това определение съдът е коригирал предмета на претенцията и е очертал релевантния период – от 17.11.2019 г. до 17.12.2022 г., по който следва да се произнесе.

Въпреки това, при постановяване на решение № 511/03.12.2024 г. първоинстанционният съд е разгледал и отхвърлил иска по чл. 59 ЗЗД за по-широк период – от 17.11.2017 г. до 17.12.2022 г., тоест и за време, което не е било предмет на иска след извършената поправка.

Направеното в първото открито съдебно заседание изявление на ищеца, с което е поискано уточняване на началната дата на претенцията от 17.11.2017 г. на 17.11.2019 г., не представлява едновременно изменение на иска по основание и размер по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК. Това уточнение няма характер на нов иск, а представлява допустимо конкретизиране на вече заявеното вземане чрез поправка на очевидна техническа грешка. Следователно първоинстанционният съд е бил длъжен служебно да съобрази уточнението при постановяване на решението. Като се е произнесъл за по- ранен период, съдът е излязъл извън пределите на търсената защита и е постановил решение свръх петитум.

Произнасянето на съда извън обема на търсената защита е в нарушение на диспозитивното начало. Уредбата му в чл.6 ГПК визира начало на съдебното производство по молба на заинтересованото лице и определяне предмета на делото и обема на търсената защита от страните. Защитата на накърненото право е обусловена от волята на лицето, легитимирано да я търси. Тя се дава когато, доколкото и докато е искана. Съдът не може да се произнася служебно, а само по повод сезирането -по претенция, която е заявена в исковата молба, в рамките, определени от ищеца с основанието и петитума на предявения иск. Произнасянето извън посочените граници води до постановяване на недопустимо решение.

Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК въззивният съд следи служебно за допустимостта на решението. Поради това решението на Окръжен съд - Русе следва да бъде обезсилено в частта, с която е разгледан искът за периода 17.11.2017 – 17.11.2019 г., а производството в тази част – прекратено. По същество подлежи на разглеждане единствено претенцията за периода 17.11.2019 – 17.12.2022 г. При разглеждането по същество въззивният съд намира, че искът е неоснователен. За да е налице неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 59 ЗЗД, е необходимо да са установени кумулативно: обедняване на ищеца, обогатяване на ответника, липса на правно основание за имущественото разместване и причинна връзка между тях. В конкретния случай доказателства за тези предпоставки липсват. Не се установява ищецът да е понесъл действително имуществено намаление от лишаването от ползване на вещта, нито Държавата да е реализирала имуществена полза вследствие на държането. Напротив – след изтичането на шестмесечния срок по чл. 84, ал. 14 ЗМВР вещта е преминала в собственост на Държавата като изоставена, поради което държането е упражнявано на законно основание.

Допълнително, след предоставянето на автомобила на Министерството на отбраната по силата на заповед № ЗМФ-906/29.09.2022 г., Държавата не е извлякла икономическа полза от използването му, а е направила разходи за ремонт и въвеждане в експлоатационно състояние. Липсва елементът „обогатяване“, което изключва приложението на чл. 59 ЗЗД.

Неоснователно е и възражението на въззивника, че претенцията следва да се уважи поне за периода до изтичане на срока по чл. 84, ал. 14 ЗМВР. През този период държането на вещта от органите на МВР е осъществявано въз основа на административна заповед и в рамките на законово уредена процедура, което изключва неоснователност на държането.

Що се отнася до събраните гласни доказателства, показанията на свидетелите Петър Широков и Ахмед Ибрахимов се отнасят единствено до състоянието и използването на автомобила до момента на изземването му и не съдържат данни за имуществено обогатяване на ответника или за обедняване на ищеца вследствие на държането на вещта. Поради това те са неотносими към елементите на фактическия състав на чл. 59 ЗЗД.

Следователно искът по чл. 59 ЗЗД е неоснователен и правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд, като въззивният съд ще потвърди решението в тази му част, в която разглежда този иск по същество и за относимия и поискан период на обезщетение.

С оглед неоснователността на главния иск не се дължи разглеждане на акцесорната претенция за законна лихва, тъй като тя споделя правната съдба на главното вземане.

По въззивната жалба на „Тексим“ ООД, насочена срещу Решение № 29/22.01.2025 г. на Окръжен съд - Русе, постановено по реда на чл. 247 и чл. 250 ГПК, с което е отхвърлена молбата му за поправка на очевидна фактическа грешка и за допълване на Решение № 511/03.12.2024 г.:

В първоинстанционния акт съдът е приел, че липсва несъответствие между формираната в мотивите воля и изразяването в диспозитива – диспозитивът кореспондира изцяло с мотивите по всички три иска (чл. 108 ЗС, чл. 57, ал. 2 ЗЗД – в условията на евентуалност, и чл. 59 ЗЗД). Отказано е и допълване, тъй като съдът се е произнесъл по целия спорен предмет; пропуски от типа на непосочено основание „въз основа на постановление за възлагане…“ или изброяване на „свидетелство за регистрация – част II“ и „контактен ключ“ не са елементи на спорното право и не съставляват очевидна фактическа грешка. Не е уважено и искането за замяна на началната дата по иска по чл. 59 ЗЗД (17.11.2017 г. → 17.11.2019 г.), тъй като според съда не е налице изрично искане и постановено изменение на периода, а само увеличение на размера; по делото липсва произнасяне, което да налага поправка по реда на чл. 247 ГПК.

В жалбата, подадена чрез адв. М. Д., въззивникът „Тексим“ ООД поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано.

Твърди, че първоинстанционният съд е отхвърлил молбата му, без да отчете наличието на действителни очевидни фактически грешки, изразяващи се в:

• липсата в диспозитива на решението на основанието, на което се претендира собственост по чл. 108 ЗС – постановление за възлагане от 05.05.2017 г.;

• липсата на посочване, че искането за предаване на владението обхваща и свидетелството за регистрация – част II, и контактния ключ;

• пропуска на израза „за осъждане да заплати“ при осъдителните искове по чл. 57, ал. 2 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД;

• несъобразяването на допуснатата в първо заседание поправка на очевидна грешка в исковата молба, с която началната дата на претенцията по чл. 59 ЗЗД е коригирана от 17.11.2017 г. на 17.11.2019 г. Жалбоподателят счита, че изброените пропуски представляват неточности, които подлежат на поправка, тъй като не променят съдържанието на съдебната воля. Иска се отмяна на решението и допускане на поправка на очевидните фактически грешки, съответно – допълване на решението.

В законоустановения срок е постъпил отговор от Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез юрисконсулт Р. С.. В него жалбата се оспорва като неоснователна, с доводи, че между мотивите и диспозитива на решението няма несъответствие; че липсата на посочените от жалбоподателя изрази не представлява грешка, а въпрос на редакция; и че решението е пълно и обхваща целия спорен предмет. В частта относно началната дата на иска по чл. 59 ЗЗД обаче не се възразява, ако въззивният съд приеме различен извод.

Настоящото производство по тази въззивна жалба има за предмет контрол върху правилността на отказа на първоинстанционния съд да допусне поправка на очевидна фактическа грешка по чл. 247 ГПК, респективно да допълни съдебния акт по чл. 250 ГПК. Следователно въззивната проверка се концентрира не върху материалноправната правилност на Решение № 511/03.12.2024 г. по съществото на предявените искове (чл. 108 ЗС, чл. 57, ал. 2 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД), а върху това дали в диспозитива на този акт е налице разминаване между формираната воля на съда и нейното външно изразяване (чл. 247 ГПК), респективно – дали съдът е пропуснал да се произнесе по част от спорния предмет или по надлежно заявено искане (чл. 250 ГПК).

Апелативен съд – Велико Търново, в настоящия си съдебен състав, приема, че въззивната жалба е частично основателна.

Съображения: 1. Относно иска по чл. 108 ЗС: Съдът намира, че следва да бъде извършена поправка на очевидна фактическа грешка, тъй като действително е налице противоречие между действителната воля на съда и нейното външно изразяване. Този пропуск не е свързан нито с неправилна оценка на доказателствата, нито с неправилни правни изводи, а съставлява техническа неточност, подлежаща на поправка. Очевидна фактическа грешка е всяко разминаване между формираната воля и нейното изразяване, дължащо се на технически пропуск при изготвянето на акта. Предметът на делото по иска по чл. 108 ЗС съдържа две искания за правна защита, както е разяснено в т. 2А от ТР № 4/2014 г. от 14.03.2016 г. на ОСГК, поради което съдът дължи произнасяне и по двете в диспозитива. В случая и двете искания са надлежно заявени в петитума на исковата молба. В диспозитива на Решение № 511/03.12.2024 г. е пропуснато да бъде посочено придобивното основание, на което ищецът основава правото си на собственост – „въз основа на постановление за възлагане от 05.05.2017 г., издадено по изп. д. № 20167110400802 по описа на ЧСИ Д. П.-Я.“. Този елемент е изрично посочен в исковата молба и подробно разгледан в мотивите, поради което липсата му в диспозитива представлява пропуск, подлежащ на поправка по реда на чл. 247 ГПК.

В диспозитива не е възпроизведено искането за предаване на владението заедно със свидетелството за регистрация – част II и един брой контактен ключ, което действително е част от петитума. Съдът обаче е отхвърлил искането за предаване на главната вещ. Тази непълнота не представлява очевидна фактическа грешка, подлежаща на поправка. Изброяването на принадлежности, които следват главната вещ, не е необходимо в диспозитива при отхвърляне на иска, тъй като тези вещи нямат самостоятелно вещноправно значение извън главната вещ.

2. Относно исковете по чл. 57, ал. 2 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД:

Неоснователно е оплакването, че диспозитивът е непълен поради липсата на израза „за осъждане да заплати“. В мотивите и в обстоятелствената част съдът ясно е квалифицирал тези искове като осъдителни и се е произнесъл по тях, като ги е отхвърлил като неоснователни. Изразът „ОТХВЪРЛЯ предявения иск по чл. 57 (или чл. 59) ЗЗД за сумата от …“ съдържа пълния смисъл на съдебната воля и не поражда неяснота относно вида и резултата на произнасянето. Липсата на конкретния глаголен израз не представлява очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК.

3. Относно началната дата на периода по чл. 59 ЗЗД:

Жалбоподателят сочи несъответствие между допуснатата с протокол № 285/22.05.2023 г. поправка в исковата молба (датата 17.11.2017 г. да се чете 17.11.2019 г.) и постановения диспозитив, в който съдът е разгледал иска за периода 2017–2022 г. Това несъответствие не е резултат на техническа грешка при изписването на волята, а на неправилна преценка на съда относно обхвата на иска. Подобен порок засяга правилността, а не очевидността на акта и не може да бъде отстранен по реда на чл. 247 ГПК. В тази част решението на първата инстанция е правилно.

4. Относно искането за допълване по чл. 250 ГПК:

Няма данни съдът да е пропуснал произнасяне по някой от исковете или акцесорните последици. Следователно предпоставките за допълване по чл. 250 ГПК не са налице.

Първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил молбата на „Тексим“ ООД изцяло. Тя е основателна само в частта, касаеща пропуска в диспозитива по иска по чл. 108 ЗС относно придобивното основание. В останалата част решението е правилно и следва да бъде потвърдено.

По разноските: С оглед изхода на спора, в тежест на жалбоподателя следва да бъдат присъдени претендираните от ответника разноски за юрисконсулт във въззивното производство, чието възнаграждение съдът определя на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП и чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ, в размер на 450 лв.

На основание чл. 271, ал. 1 във вр. с чл. 247 и чл. 250 ГПК, Апелативен съд – Велико Търново