Решение № 554 от 17.11.2025 г. на Софийски окръжен съд по дело № 627/2025 г.

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК. С Решение № 19 от 15.01.2025 г., постановено по гр.д. № 929/2024 г. по описа на Районен съд – Б. е прогласена за нищожна по иск с правно основание чл. 124 ГПК, вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. с чл. 143, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД от В. С. П. срещу „ЗД Евроинс Живот“ ЕАД, клаузата на чл. 3, изречение последно от Общите условия към застрахователен сертификат № 500047803 на застраховка „Живот“ на кредитополучателите на „Би Енд Джи Кредит“ ООД, съгласно групов застрахователен договор MAX-001/2019 г. Със същото решение е осъден „ЗД Евроинс Живот“ ЕАД да заплати на В. С. П. сумата от 29.50 лв., представляваща платена без основание застрахователна премия по чл. 3, изречение последно от Общите условия към застрахователен сертификат № 500047803 на застраховка „Живот“ на кредитополучателите на на „Би Енд Джи Кредит“ ООД, съгласно групов застрахователен договор MAX- 001/2019 г., относима за периода от 14.03.2022 г. до 15.11.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.05.2024 г. до окончателното изплащане на вземането. С решението е разпределена и отговорността за разноски между страните, като на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „ЗД Евроинс Живот“ ЕАД е осъдено да заплати на В. С. П. сумата в размер на 100 лв., представляваща сторени разноски, а на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на ЕАД „Д. М.“ сумата от 960.00 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ. Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство „ЗД Евроинс Живот“ ЕАД, чрез пълномощника му юрк. Ива Наумова. Изложени са съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Посочва, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че са изпълнени изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 6 ЗЗП за обявяване на разпоредбата на чл. 3, изр. последно от ОУ по застраховка „Живот“ за неравноправна и нищожна, като посочва аргументи, които според въззивника обуславят извод в обратна насока. Изрично оспорва мотивите на съда за това, че атакуваната клауза заобикаля разпоредбата на чл. 370 КЗ. Горните аргументи счита, че водят до извод за неоснователност и на претенцията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Отделно счита, че доколкото застрахователят е продължил да осигурява застрахователно покритие, независимо от предсрочното погасяване на кредита, то иска за връщане на платеното като застрахователна премия е неоснователен. Счита, че след като в ОУ няма изрично уговорена клауза за прекратяване на договора при предсрочно погасяване на кредита, какъвто е настоящият случай, то тогава приложение следва да намерят разпоредбите на КЗ и по-специално чл. 443, ал. 2 КЗ. По изложените аргументи моли да бъде отменено постановеното решение, а предявените искове отхвърлени изцяло. Претендира разноски. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна В. С. П., депозиран чрез адв. Д. М., с който въззивната жалба се оспорва. Софийски окръжен съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран от В. С. П. срещу „ЗД Евроинс Живот“ ЕАД с обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 3, изр. последно от ОУ към застрахователен сертификат № 500047803, както и иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата в размер на 29.50 лв., представляваща платена без основание застрахователна премия по чл. 3, изречение последно от Общите условия към застрахователен сертификат № 500047803 на застраховка „Живот“ на кредитополучателите на „Би Енд Джи Кредит“ ООД, съгласно групов застрахователен договор MAX-001/2019 г., относима за периода от 14.03.2022 г. до 15.11.2022 г. За да уважи така предявените искове първоинстанционният съд е приел, че клаузата на чл. 3, предл. последно от ОУ към застрахователен сертификат № 500047803 е нищожна, като неравноправна на осн. чл. 143, ал. 2, т. 15 и т. 20 ЗЗП и като заобикаляща законовата разпоредба на чл. 370 КЗ. Също е приел, че искът за осъждане на ответника да върне платената без основание застрахователна премия, също е основателен доколкото с неравноправната клауза е вменил на потребителя ищец убеждението, че застрахователното правоотношение се запазва дори при предсрочно погасяване на кредита, който обезпечава и не може да бъде прекратено. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият съдебен състав намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо. По неговата правилност, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Между страните не е спорно, а и се установява от приложените по делото писмени доказателства, че ищеца е сключил на 30.12.2021 г. договор за кредит № 500047803 с „Би енд джи кредит“ ООД. На същата дата сключил и застраховка живот на кредитополучателите на „Би енд Джи Кредит“ ООД, съгласно групов договор № МАХ001/2019 г., удостоверено със застрахователен сертификат № 500047803. Не е спорно между страните, че крайната дата на застраховката е датата на падежа на последната погасителна вноска – 15.11.2022 г. Ответникът не оспорва твърдението на ищеца, че същият на 14.03.2022 г. предсрочно е погасил договора за кредит. Не е спорно и че еднократно заплатената от ищеца застрахователна премия е в размер на 38.50 лв. С протоколно определение от 13.11.2024 г., първоинстанционният съд е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че размера на премията за периода от предсрочното погасяване до изтичане на срока на полицата е в размер на 29.50 лв., като в тази връзка е допуснал и увеличение размера на цената на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД до посочения размер. Съгласно чл. 3, изр. последно от застрахователния сертификат № 500047803 в случай на предсрочно погасяване на кредита индивидуалното застрахователно покритие остава в сила, съгласно първоначалния погасителния план на кредита, като ползващото лице се променя от кредитната институция на застрахованото лице, респективно неговите законни наследници. От разпоредбата на чл. 143 ЗЗП следва изводът, че основанията за неравноправност на една клауза се отнасят до възможността търговеца или доставчика едностранно да променя вече сключен договор или да се освободи от отговорност или да ограничи същата в случай, когато виновно не изпълни договора и с това причини вреди, а също така и когато поставя потребителя в неравностойно положение по отношение на условията по договора, които потребителя поема. В процесния случай следва да бъде прието за основателно твърдението на ищеца, че клаузата на чл. 3, изречение последно от Общите условия съставлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Клаузата е нищожна поради самата и формулировка. Така, както е формулирана процесната клауза, следва изводът, че същата се отнася до насрещна престация, която следва да бъде изпълнена от застрахователя, при настъпване на определено събитие, но размерът на тази престация не може да се определи, тъй като вече застрахованият е изпълнил предсрочно задължението си по свързания договор за кредит. Тоест тази клауза позволява на търговеца да се освободи от задълженията си по застрахователния договор по своя преценка, както и да задържи сума, получена за престация, която не е извършил и няма как да извърши. Поради изложеното настоящият състав на съда счита, че тази клауза се явява неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 6 ЗЗП, като уговорена в противоречие на закона. На следващо място същата клауза от общите условия е и неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2, т. 20, вр. ал. 1 ЗЗП, респективно нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като представлява уговорка по застрахователния договор във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на застрахователя и потребителя, като позволява на застрахователя да ограничи правото на застрахования, произтичащо от чл. 370 КЗ /така както е формулирана/, в случай на предсрочно прекратяване на застрахователния договор, като задържи получената от застрахования сума за застрахователна услуга, която не е извършил, както е приел и първоинстанционният съд. По изложените съображения съдът счита, че предявения установителен иск се явява основателен, до който извод е достигнал и първоинстанционния съд, в която част решението следва да бъде потвърдено. Настоящият състав намира обаче, че предявеният осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за неоснователен по следните съображения: Съгласно чл. 370 КЗ, в случай на прекратяване на застрахователния договор преди изтичане на застрахователния период, застрахователят има право на съответната премия само за частта от застрахователния период, през който е носил покритие. От нормативната уредба следва, че право на връщане на съответната част от застрахователната премия при прекратен застрахователен договор има и застрахованият, като е без правно значение по чия инициатива е прекратена застраховката, така Решение № 143 от 19.01.2021 г. по т. д. № 5/2020 г. на ВКС, I т.о. При предсрочно прекратяване на застрахователното правоотношение на възстановяване подлежи разликата между застрахователната премия за целия период на покритие и частта от същата, съответна на времевия интервал, през който договорът между страните е действал. Тази норма се явява частно проявление на установения принцип за забрана на неоснователното обогатяване. Точно до такава хипотеза би се достигнало в случай че застрахователят откаже да възстанови или възстанови част от застрахователната премия, по-малка от установената в закона такава, тъй като поради прекратяването на договора той не е предоставил съответна на нея насрещна престация. Следователно, по аргумент на противното на предвидената норма в чл. 370 КЗ, при предсрочно прекратяване на застрахователния договор застрахователят няма право на застрахователна премия за периода от прекратяването на договора до изтичане на първоначално уговорения му срок, тъй като с предсрочното прекратяване на договора за последния отпада задължението да носи риска от настъпване на предвидените застрахователни събития и при евентуалното им осъществяване да заплати на застрахования обезщетение за претърпените вреди. Ето защо в случай, че застрахователната премия е била заплатена изцяло с прекратяването на действието на договора за застрахователя възниква задължение да възстанови на застрахователя частта от платената от последния премия, съответстваща на периода от прекратяване на договора до уговорения краен срок на покритие. Следва обаче да се подчертае, че оспорената в настоящото производство клауза по чл. 3 от Общите условия не е правопораждащият факт за заплащане на застрахователната премия. От приложените по делото ОУ се установява, че страните не са уговорили хипотеза, при която процесният договор да се прекратява при предсрочно погасяване на кредита. Поради тази причина следва да намерят приложение разпоредбите на КЗ и в частност чл. 443, ал. 2 КЗ. Цитираната разпоредба гласи, че „застрахованото лице“ може по всяко време да прекрати застрахователния договор по ал. 1 с едностранно писмено изявление, отправено до застрахователя“. От събраните по делото доказателства не се установява, че ищецът е отправил едностранно писмено изявление за прекратяване на договора, което да е стигнало до застрахователя. Тоест не е налице предсрочно прекратяване на застрахователния договор, респективно не са налице основанията за връщане на застрахователната премия в претендирания размер. Независимо от извода за неравноправност на посочената клауза на чл. 3 от застрахователния сертификат, то застрахователното правоотношение се запазва и подлежи на прекратяване по предвидения в КЗ общ ред за това. Ищецът не е ангажирал и никакви доказателства, че е отправил и искане до застрахователя да възстанови процесната сума преди депозиране на исковата молба, съобразно законовите изисквания. Не могат да бъдат споделени изводите на първоинстанционния съд, че неравноправната клауза на чл. 3, изр. последно от ОУ към застрахователния договор въвежда потребителя в заблуждение, че застрахователния договор не може да се прекрати, доколкото това не е уредено изрично, като забрана. По изложените съображения първоинстанционното решение, следва да бъде отменено в частта, с която е уважена осъдителната претенция, а искът по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД следва да бъде отхвърлен изцяло. По разноските: Предвид изхода на спора право на разноски имат и двете страни съобразно уважената/отхвърлената част от исковете. Така първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, с която на ищеца са присъдени разноски над сумата от 50 лв. до пълния размер от 100 лв. за заплатена държавна такса, с оглед отхвърлената част от исковете, както и да бъде отменено в частта, с която на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на ЕАД „Д. М.“ над сумата от 480 лв. до пълния размер от 960.00 лв., доколко е отхвърлен искът с правно осн. чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД и видно от представен списък с разноските по чл. 80 ГПК /л. 31 от първоинстанционното п-во/, то адвокатското възнаграждение се претендира за всеки иск поотделно. Право на разноски има и ответника в първоинстанционното производство на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, съобразно отхвърлената част от исковете. На ответника на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ следва да се определи юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100.00 лв., или на ответника съобразно отхвърлената част от исковете, следва да се присъдят разноски в размер на 50.00 лв. Право на присъждане на разноски страните имат и за сторените такива в хода на настоящото производство. На въззивника - „ЗД Евроинс Живот“ ЕАД се дължат разноски за заплатена държавна такса в размер на 50 лв., както и юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100 лв., като съобразно отхвърлената част от исковете, следва да се присъдят разноски в размер на 75.00 лв. Право на разноски за настоящото производство има и въззиваемия - В. С. П.. Съобразно представен по делото списък по чл. 80 ГПК / л. 26 гръб/ последната претендира такива в размер на 960.00 лв. за адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., уговорено общо за всеки един от двата предявени иска. Такова, предвид извода на съда за неоснователност на единия от предявените искове се дължи в размер на 480.00 лв. Сторено е обаче от насрещната страна възражение за прекомерност на така претендираното по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение, което по мнение на настоящият състав е основателно. В действителност минималното адвокатско възнаграждение, съобразно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа е в размер на 400 лв., или 480 лв. с ДДС. В Определение № 50015/16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о. е прието, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по- висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в Наредба за заплащане на правната помощ, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Предвид посоченото и с оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС в цитираното Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22), определените с Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, към които препраща чл. 38, ал. 2 от ЗА, не са задължителни и не обвързват съда при извършване на преценката му за размера на дължимия адвокатски хонорар. Настоящият въззивен състав намира, че в конкретния случай адвокатски хонорар в размер на 60.00 лв. с ДДС, се явява справедливо възнаграждение, предвид липсата на каквато и да е фактическа и правна сложност на делото. Касае се за защита по един иск /единствено уважения такъв с правно осн. чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД/ за прогласяване на нищожност на клауза в застрахователен договор. Пред настоящата инстанция делото е разгледано в едно заседание, на което адв. М. не се е явил, като извършените от последния действия се свеждат единствено до подаване на отговор на въззивната жалба, както и молба за даване ход на делото в негово отсъствие, депозирана преди съдебното заседание. Следва да се изтъкне, че материалния интерес в случая е занижен, като се касае до иск за прогласяване на недействителност на договорна клауза, платеното по която /подлежащо на връщане при прекратяване на договора по реда на чл. 443, ал. 2 КЗ/ е в размер на 29.50 лв. С оглед горното съдът