Решение № 3973 от 24.6.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 12413/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Производството по делото е образувано по въззивна жалба с вх. № 149915/30.05.2023 г., подадена от ищеца в първоинстанционното производство „Ню Лего“ ЕООД, чрез адв. К. Т., срещу Решение № 7209/09.05.2023 г., постановено по гр.д. № 29510/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 64 състав, с което съдът е отхвърлил предявения от „Ню Лего“ ЕООД срещу „ЗД Бул Инс“ АД иск с правно основание чл.432 КЗ, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 5 000 лева – частичен иск при пълен размер на вземането от 40 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, причинени на И.П.Г. от смъртта на баща й – П.Г.П., която смърт е настъпила при ПТП от 14.04.2018г. по АМ „Тракия“ по вина на водач на МПС, чийто застраховател по риска „Гражданска отговорност“ към датата на събитието е бил ответникът, и което вземане е било прехвърлено от И.П.Г. на ищеца с договор за цесия от 09.05.2018г., за която цесия ответникът е бил уведомен с уведомление № ОК – 537394/09.08.2018г., ведно със законната лихва от 09.08.2018г. до окончателното плащане. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Ню Лего“ ЕООД е осъдено да заплати на „ЗД Бул Инс“ АД сумата от 900, 00 лева – разноски по делото. В жалбата се излагат твърдения за неправилност на обжалвания съдебен акт. Оспорва се като неправилен изводът на първоинстанционния съд за нищожност поради невъзможен предмет на процесния договор за цесия от 09.05.2018 г. Посочва се, че вземането за обезщетение за неимуществени вреди представлява парично вземане, което не е свързано с личността на цедента, поради което същото е прехвърлимо по естеството си и не е налице правна пречка то да бъде предмет на разпоредителна сделка, в случая – с договор за цесия. В допълнение на това се заявява становище за действителност на договора за цесия. С оглед на изложеното се отправя искане първоинстанционното решение да бъде отменено, а предявеният иск – да бъде уважен. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „ЗД Бул Инс“ АД, чрез адв. М.Г., е депозирала писмен отговор на въззивната жалба вх. № 191257/04.07.2023 г., с който се изразява становище за нейната неоснователност, като се моли същата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – да бъде потвърдено. Претендира разноски. Постъпила е и частна жалба вх. № 192907/06.07.2023 г., подадена от ищеца в първоинстанционното производство „Ню Лего“ ЕООД, чрез адв. К. Т., срещу Определение № 21535/19.06.2024 г., постановено по гр.д. № 29510/2021 г., по описа на СРС, 64 с-в, с което съдът е оставил без уважение искането на „Ню Лего“ ЕООД за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК. В частната жалба се излага становище за неправилност на обжалвания съдебен акт. Поддържа се, че не са налице основания за присъждане в полза на ответника на разноски по делото, доколкото същият не е представил доказателства за реалното им извършване. В допълнение се сочи, че определеното от Софийски районен съд адвокатско възнаграждение надвишава предвидения в Наредба № 1/2004 г. минимум, като същото не е съобразено и с реално извършената работа от процесуалния представител на ответника. С оглед на изложеното се отправя искане обжалваното определение да бъде отменено, а искането на ответника за присъждане на разноски – да бъде оставено без уважение. В условията на евентуалност се моли присъденото адвокатско възнаграждение да бъде намалено. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор на частната жалба от насрещната страна „ЗД Бул Инс“ АД. В проведеното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция процесуалният представител на „ЗД Бул Инс“ АД заявява становище за нейната неоснователност. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. След извършена проверка съдът намира, че постановеното решение е валидно и допустимо, като по направените във въззивната жалба оплаквания относно неговата правилност, намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.432 КЗ, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД. За основателността на иска и за ангажиране отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1 от КЗ, която е функционално обусловена и по правило тъждествена по обем с отговорността на деликвента, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/. валидно възникнало правоотношение по договор за застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите между делинквента и ответното дружество към датата на настъпване на застрахователното събитие, който да покрива риска от възникване на отговорност за вреди на посочения като виновен водач на МПС; 2/. настъпване на застрахователно събитие - ПТП; 3/. претърпени вреди в резултат на настъпилото застрахователно събитие, за които се претендира застрахователно обезщетение - имуществени и/или неимуществени; 4/. предпоставките по чл. 45 от ЗЗД - противоправно деяние; вина; вреди и причинно-следствена връзка между поведението на застрахованото лице /дееца/ и причинените вреди. В доказателствена тежест на ищеца е да докаже и прехвърляне на претендираната част от вземането на увреденото лице на ищеца с валиден договор за цесия и съобщаване на ответника за прехвърлянето на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Ответникът от своя страна е длъжен да установи онези свои твърдения, правоизключващи и правопогасяващи възражения, от които черпи изгодни за себе си правни последици. Между страните в производството не е спорно, а и се подкрепя от представените писмени доказателства, че вследствие на ПТП от 14.04.2018г. на АМ „Тракия“, настъпило по вина на водач на МПС, чийто застраховател по риска „Гражданска отговорност“ към датата на събитието е ответникът, е причинена смъртта на П.Г.П. - баща на И.П.Г.. За доказването на тези обстоятелства по делото са представени констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 03/2018 г. от 02.05.2018 г., съставен от мл. автоконтрольор „ПП“ при РУ-Стралджа, ОДМВР – Ямбол; препис-извлечение от акт за смърт на П.Г.П. от 26.02.2021 г.; удостоверение за наследници изх. № 66/26.02.2021 г. на П.Г.П.; справка от база данни на информационен център към Гаранционен фонд. Като доказателство по делото е приета и молба – претенция вх. № ОК- 288560 от 08.05.2018г., от която се установява, че И.П.Г. е предявила претенция пред ответника за изплащане на обезщетение в размер на 200 000 лева за неимуществени вреди от смъртта на баща й вследствие на процесното произшествие. Ответникът е отказал да изплати посочената в претенцията сума с писмо изх. № НЩ-3516/28.05.2018 г. Пред първоинстанционния съд е представен договор за цесия от 09.05.2018г., сключен между И.П.Г. в качеството й на цедент и „Ню Лего“ ЕООД в качеството му на цесионер. В договора е посочено, че вследствие на процесното събитие И.Г. има вземане срещу ответното застрахователно дружество в размер на 200 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й П.Г.П.. Страните са се съгласили, че към датата на подписване на договора вземането не е определено по размер, не е ликвидно и изискуемо и че в един по – късен момент същото може да бъде в по – малък размер от 200 000 лева. В чл. 1, ал. 1 и чл. 3, ал. 2 от договора е посочено, че цедентът прехвърля възмездно (при цена от 5000 лева) на цесионера част от вземането си срещу ответника, възлизаща на сумата от 40 000 лева, като за остатъка над тази сума до сумата от 200 000 лева цедентът запазва правата за себе си. Представена е и молба – уведомление вх. № ОК-537394/09.08.2018 г., с която ищецът уведомява ответника за извършената цесия на сумата от 40 000 лева – част от обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от И.Г., от смъртта на баща й от процесното събитие, като е посочено, че последната е запазила правото си на обезщетение за сумата от 40 000 лева до пълния предявен размер от 200 000 лева. По реда на чл. 186 ГПК са изискани от Окръжен съд-Ямбол искова молба от 06.02.2019г., по която е образувано т.д. № 13/2019г. по описа на съда, както и определение № 214 от 21.06.2019г., постановено по горепосоченото дело. От тях е видно, че на 06.02.2019г. И.П.Г. е завела срещу същия ответник частичен иск по чл.432 КЗ за заплащане на сумата от 26 000 лева – при пълен размер на вземането от 200 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й вследствие на процесното събитие. Производството по делото е прекратено с влязло в сила на 26.07.2019 г. определение на основание чл.233 ГПК, поради отказ от иска, мотивиран с извънсъдебно уреждане на отношенията с ответника. С оглед изложените в подадената въззивна жалба оплаквания спорен в настоящото производство е въпросът за действителността на представения договор за цесия от 09.05.2018г., по отношение на който настоящият въззивен съдебен състав намира следното: Съгласно задължителното за съдилищата разрешение, дадено с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС, когато невъзможността на предмета е правна и се установява от самия договор, съдът трябва да я констатира служебно. Въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича, като съдът процедира по реда, посочен в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Договорът за цесия се дефинира като такъв, при който се осъществява изменение в облигационната връзка чрез промяна на активната страна в нея. Това е договорът за отстъпване на едно вземане от досегашния му носител на едно трето, чуждо на тази връзка лице. Този договор се определя още като каузален, неформален и консенсуален. Негов предмет е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо /каквито по принцип са имуществените права/. Няма спор в правната доктрина и съдебна практика, че придобиване на вземането от цесионера настъпва със самото сключване на договора за цесия /така решение № 40/13.05.2010 г. на ВКС по т.д. № 566/2009 г., І ТО, решение № 1279/12.11.1996 г. на ВКС по гр. д. № 29/1996 г., V ГО и др./. Аргумент за това може да бъде изведен и от чл. 99, ал. 2 ЗЗД, според която разпоредба цесионерът придобива вземането в състоянието му към момента на сключване на договора за цесия. Валидното прехвърляне на едно право по договор за цесия, съгласно чл. 99, ал. 1 ЗЗД, изисква преценка дали самото право, предмет на договора, е прехвърлимо или не. Ако то е непрехвърлимо, то не може да бъде предмет на такъв договор. В чл. 99, ал. 1 ЗЗД законът изрично предвижда три категории права, които са непрехвърлими. В разглеждания случай на проверка подлежи дали непрехвърлимостта е функция от естеството на самото право. В тази хипотеза спадат както личните неимуществени права, така и акцесорните права, ако последните се прехвърлят без главното вземане. Не могат да се прехвърлят поради естеството си и имуществените права, които са свързани с личността на цедента - вземания от трудови възнаграждения, вземания за издръжка, вземания за пенсия, стипендия, правото на заемателя по чл. 224, ал. 2 ЗЗД от договор за заем да послужване да ползва заетата вещ, правото да се отмени дарение поради непризнателност, вземане за обезщетение за неимуществени вреди, членствени права в кооперация и събирателно дружество и т.н. Вземането за обезщетение за неимуществени вреди е парично имуществено право, чието възникване е тясно свързано с личността на цедента. Показателна за това и е самата функция на института за поправяне на този вид вредоносни последици. Тъй като неимуществените вреди, болките и страданията, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД - по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, свързани с личността на пострадалия, които трябва да се имат предвид за възникването на правото и за определяне на размера на обезщетението. Поради изложеното, в доктрината и съдебната практика се приема, че предмет на договора за цесия не могат да бъдат онези права, чието възникване е тясно свързано с личността на цедента, каквото е вземането за обезщетение за неимуществени вреди – (така решение № 151/06.03.2024 г. по в.т.д. № 683/2023 г по описа на САС, недопуснато до касация с определение № 7 от 03.01.2024 г. по т.д. № 1274/2024г., Т.К., І Т.О. на ВКС и др.) С оглед на изложеното, настоящият въззивен съдебен състав намира, че процесният договор за цесия е нищожен на основание чл. 26, ал. 2 пр.1 ЗЗД - поради невъзможен по своето естество предмет, поради което и същият не е породил и не може да поради своите правни последици. Следователно дружеството-ищец не е активно легитимирано да претендира процесното вземане, поради което и правилно първоинстанционният съд е отхвърлил подадения иск с правно основание чл.432 КЗ, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД, без да изследва наличието на останалите предпоставки от фактическия състав на чл. 432 КЗ. Предвид съвпадението в крайните изводи на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. По отношение на разноските: При този изход на спора съгласно чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски за въззивното производство има въззиваемата страна. Същата представя списък по чл. 80 ГПК, с който претендира в нейна полза да бъде присъдена сумата от 960, 00 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение, като пред съда са представени и доказателства за реалното извършване на разноските. Направеното от насрещната страна възражение за прекомерност по чл. 78, ал.5 ГПК се явява основателно. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 за адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, защита и съдействие по дела (в приложимата й редакция към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие) с определен интерес възнагражденията са следните: при интерес от 1000 до 10 000 лв. - 400 лв. плюс 10 % за горницата над 1000 лв., или в случая 960 лева с вкл. ДДС. Претендираният от въззиваемата страна размер на адвокатското възнаграждение е съобразен с минималния, посочен в наредбата, но следва да бъде отбелязано, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, като пред въззивния съд е проведено едно открито съдебно заседание, в което не са събирани доказателства. Поради това настоящият въззивен съдебен състав намира, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде намален съгласно постановките на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С- 483/22, до сумата от 500 лева. По частната жалба срещу Определение № 21535/19.06.2024 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК: Подадената частна жалба е допустима като подадена до компетентния съд, в предвидените от ГПК срокове, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Направените от страната оплаквания за порочност на определението, постановено по реда на чл. 248 ГПК, са неоснователни по следните съображения: Съгласно ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС разноските са направените от страните разходи по водене на делото, които съгласно разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ГПК са държавни такси и разходи за производството. От граматическото тълкуване на хипотезите, очертани в чл. 78 ГПК се извежда, че само заплатените от страната разноски подлежат на възмездяване. Посочено е още, че когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. С оглед на това неоснователни са изложените от частния жалбоподател доводи за недължимост на разноски за адвокатско възнаграждение. Това е така, тъй като в представения пред първоинстанционния съд (л. 30 от делото) договор за правна защита и съдействие е уговорено възнаграждение в размер на 2200 лева с ДДС, което е посочено, че е заплатено в брой. Първоинстанционният съд е определил размера на адвокатското възнаграждение (от 900 лева), съобразно с направеното от ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК и под минимума, посочен в Наредба № 1/2004 г. за адвокатските възнаграждения, който според въззивния съд възлиза на сумата от 960 лева с вкл. ДДС. От изложеното следва, че не са налице и основания за допълнително намаляване на размера на адвокатското възнаграждение, претендиран от ответника. С оглед на изложеното, подадената частна жалба от „Ню Лего“ ЕООД се явява неоснователна, поради което и обжалваното Определение № 21535/19.06.2024 г., постановено по гр.д. № 29510/2021 г., по описа на СРС, 64 с-в следва да бъде потвърдено. Водим от горното, СЪДЪТ