Решение № 184 от 22.2.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 2557/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК С Решение /без номер/ от 15.04.2021г., постановено по гр. д. № 9300/2018г. Софийски градски съд /СГС/, I ГО, 19 състав е осъдил Д. Т. И. и А. П. К. да заплатят на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, на правно основание чл. 79 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 430 ал.1 от ТЗ, сумата от 45 105, 22 евро - главница по договор HL34728/18.03.2008 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.07.2018 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил иска за горницата до пълния предявен размер от 68 217, 21 евро като неоснователен. С решението СГС, I ГО, 19 състав е отхвърлил предявените от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, против Д. Т. И. и А. П. К. за солидарно заплащане на правно основание чл. 79 ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 430 ал.1 от ТЗ на сумата от 7 467, 20 евро - договорна лихва за периода 10.10.2016 г. - 08.07.2018 г., сумата от 1011, 23 евро - лихва за просрочие за периода 10.11.2016 г. - 08.07.2018 г., сумата от 469, 09 евро - такси за периода 10.11.2016 г. - 08.07.2018 г., сумата от 79, 32 евро - застраховки за периода 09.03.2017 г. - 08.07.2018 г. и сумата от 1 248, 55 лв. - нотариални такси за периода 25.03.2016 г. - 08.07.2018 г. по договор HL 34728/18.03.2008 г. като неоснователни. С решението СГС, I ГО, 19 състав е прогласил за нищожни по предявените от Д. Т. И. и А. П. К. против „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД искове с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД клаузите на чл. 3 ал.1, чл. 3, ал.5, чл. 6, ал.3 и чл. 12, ал.1 от сключен договор HL34728/18.03.2008 г. като противоречащи на чл.143, т.10 от Закона за защита на потребителите. С решението СГС, I ГО, 19 състав е осъдил „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД да заплати на основание чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД на Д. Т. И. и А. П. К. сумата от 3 629, 49 евро като недължимо платена, съставляваща разликата между предварително уговорените анюитетни вноски и заплатените от ищците, завишени такива за периода 05.09.2013г. - 04.09.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 05.09.2018г. до окончателното изплащане на задължението, като е отхвърлил иска за горницата до пълния предявен размер от 7 358, 01 евро и за периода 18.03.2008 г. - 05.09.2013 г. като погасен по давност, както и да заплати сумата 406, 55 евро - недължимо платена наказателна лихва за периода 05.09.2013 г. - 05.09.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 05.09.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, като е отхвърлил иска за горницата до пълния предявен размер и за периода 18.03.2008 г. - 04.09.2013 г. като неоснователен и погасен по давност. С решението СГС, I ГО, 19 състав е отхвърлил предявените от Д. Т. И. и А. П. К. против „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД искове с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 50 лв. - надплатена такса за управление на кредита за периода 18.03.2008 г. - 05.09.2018 г. и сумата от 1000 лв. - недължимо платени капитализирани лихви за периода 18.03.2008 г. - 05.09.2018 г. като неоснователни. С решението СГС, I ГО, 19 състав е осъдил Д. Т. И. и А. П. К. да заплатят, на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД сумата от 5 250, 91 лв. - разноски по първоначалните искове. С решението СГС, I ГО, 19 състав е осъдил „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД да заплати, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК, на Д. Т. И. и А. П. К. сумата от 1154, 90 лв. - разноски по първоначалните искове. С решението СГС, I ГО, 19 състав е осъдил „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД да заплати на Д. Т. И. и А. П. К., на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, сумата от 1 254, 80 лв. - разноски по насрещните искове. С решението СГС, I ГО, 19 състав е осъдил Д. Т. И. и А. П. К. да заплатят, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК, на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД сумата от 1 427, 51 лв. - разноски по насрещните искове. Срещу решението в частта, в която са отхвърлени предявените първоначални осъдителни искове, както и в частта, в която са уважени насрещните искове е подадена въззивна жалба от „Юробанк България“ АД, чрез пълномощника си. Релевират се възражения за неправилност на решението в обжалваните части. Поддържа се твърдение, че неправилно първостепенният съд е допуснал до разглеждане насрещните искове. Излага се становище, че, прилагайки правилата на потребителската защита, съдът, който е бил сезиран с първоначалните осъдителни искове, е бил длъжен служебно да изследва неравноправни клаузи по договора. Релевира се възражение срещу приетото в обжалваното решение, като се сочи, че съдът е намалил претендираната сума с мотиви, че разликата до пълния предявен размер не е дължима от ответниците поради наличието на неравноправни клаузи, като едновременно с това е осъдил ищеца да заплати тази сума на ответниците. Поддържа се оплакване, че по този начин съдът два пъти е намалил претендираната сума на едно и също основание. Излага се довод, че съдът неправилно е прогласил за нищожна клаузата на чл. 3, ал. 1 от процесния договор за кредит. Релевира се оплакване и срещу приетия от съда извод за нищожност на клаузата на чл. 3, ал. 5 от процесния договор, като се сочи, че мотивите на съда са идентични, но двете клаузи са различни. Поддържа се становище, че по отношение на клаузата на чл. 3, ал. 5 мотивите са шаблонни, като по този начин се сочи, че е нарушен както законът, така и изричните указания на СЕС, че националният съд следва да разглежда всеки случай индивидуално. Твърди се, че през целия период на действие на договора ответниците не са изразили неразбиране на клаузите му, нито са представили възражения. Изразява се несъгласие с прогласената от първостепенния съд нищожност на клаузата на чл. 12, ал. 1 от договора относно промяна на Тарифата на банката. Релевира се оплакване, относно приетото от съда за капитализациията на просрочените суми, като се твърди, че капитализацията не е анатоцизъм, както и че това са две съвършено различни понятия. В тази връзка се прави позоваване на чл. 13 от Наредба №9/03.04.2008 г. Изразява се несъгласие със заключението на съда за недължимост на нотариалните такси за обявена предсрочна изискуемост. Прави се искане въззивният съд да отмени решението в обжалваните му части. Срещу решението в осъдителната част по предявените от „Юробанк България“ АД искове, както и в частта, в която са отхвърлени предявените насрещни искове с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД е подадена въззивна жалба от Д. Т. И. и А. П. К.. В жалбата се релевират възражения за неправилност на решението в обжалваните части. Поддържа се твърдение, че не е налице предсрочно изискуем кредит. Прави се оплакване срещу уваженото от първата инстанция възражение на ответника по насрещната искова молба за изтекла погасителна давност. Излага се становище, че при постановяване на решението си, Софийски градски съд не е съобразил решението на Съдът на ЕС по съединени дела С - 224/19 и С-259/19, което засяга въпросите от кога тече давността за реституционни претенции за надвзети лихви, курсови разлики и такси, разноски по съдебните дела и таксите за управление. Позовават се на приетото по това решение, че при реституционни претенции на кредитополучателите давността, предвидена в националните закони, започва да тече от момента, в който потребителят е разбрал, че в договора му има неравноправни клаузи. Сочи се, че давностният срок е 5 годишен, като същият следва да тече не от сключване на договора, а от обявяване на клаузите за неравноправни. Прави се искане въззивният съд да постанови решение, с което да отмени решението на СГС в обжалваните части, като постанови ново, с което да отхвърли предявените първоначални искове и да уважи предявените насрещни искове. Настоящият съдебен състав е сезиран и с частна жалба от ответниците по първоначалните искове, подадена срещу определение №270673 от 21.06.2021г., с което е оставена без уважение молбата им с правно основание чл. 248 ГПК. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 и ал.3 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Предмет на въззивно обжалване е решението на СГС в неговата цялост. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. СГС, I ГО, 19 състав е бил сезиран с първоначални искове с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, както и насрещни искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК и чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД. По делото е установена следната фактическа обстановка: От съдържанието на договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 34728/18.03.2008 г. се установява, че на същата дата „Юробанк И Еф Джи България“ АД е сключила договор за кредит с Д. Т. И. и А. П. К., като кредитополучатели за сумата от 100 500 евро, със срок на издължаване от 300 месеца. Уговорени са начин на усвояване на кредита, ползването, издължаването и погасяването му, договорното съдържание - права и задължения на страните, лихви, такси, разноски, обезпечения и отговорности, както и условията за предсрочната му изискуемост - частично и изцяло. Представено е приложение от 27.03.2008 г. към договор от 18.03.2008 г., съгласно което страните са удостоверили, че заемната сметка по договора е открита на 01.04.2008 г. Представен е анекс към договора за кредит от 05.02.2009 г., съгласно който кредитополучателите са погасили предсрочно сумата от 30 000 евро като погасителния план се преизчислява, месечните погасителни вноски се намаляват, а остатъчният срок от падежа на кредита се запазва. По делото са приложени допълнителни споразумения към договора, сключени съответно на 21.12.2011 г. и на 26.04.2016 г. Видно от съдържанието им, страните са постигнали съгласие за преоформянето на дълга, а именно подлежащите на капитализиране просрочени суми да бъдат натрупани към размера на редовната главница. Представени са и част от погасителните планове към договора, както и извлечения от банкови сметки на ответниците. На 15.05.2008г. с договор за цесия банката е прехвърлила на дружество „Бългериън ритейл сървисиз“ АД всички свои вземания по процесния договор за кредит. На 05.03.2014 г. с договор за обратна цесия „Бългериън ритейл сървисиз“ АД е прехвърлило всички свои вземания по договора отново на банката. Представена е и нотариална покана peг. № 1669, том II, № 40/30.05.2018 г. на нотариус peг. № ••• - А. Г., адресирана до Д. Т. И., връчена на 05.06.2018 г. на А. П. К. /съпруга/. Представена е и нотариална покана peг. № 1670, том II, № 41/30.05.2018 г. на нотариус peг. № ••• - А. Г., адресирана до А. П. К., връчена на 05.06.2018 г. на адресата лично. Видно от съдържанието на нотариалните покани, кредитът е обявен за изцяло предсрочно изискуем и е даден 7-дневен срок за плащане на общия дълг. По въззивното оплакване на ответниците относно настъпването на предсрочната изискуемост: С т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление на една от страните при едновременното наличие на две предпоставки: обективният факт на неплащане на дължими суми по кредита и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от него за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, като предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване на изявлението от длъжника, ако към този момент са се осъществили обективните факти, обуславящи настъпването й. Съгласно основното заключение на приетата пред първата инстанция ССчЕ последно заплатената сума, използвана за погасяване на вноски по кредита, е била на 12.10.2016г., с която са били погасени договорната лихва за м. 10.2016г. и главницата с падеж 10.09.2016г. От заключението се установява, че не са били заплатени месечните вноски с падежи от 10.10.2016г. до 10.06.2018г. На 05.06.2018г. длъжниците са били уведомени за предсрочната изискуемост на целия кредит. На 10.06.2018г. е била осчетоводена предсрочна изискуемост, а на 10.07.2018г. е била депозирана настоящата искова молба. Следователно предсрочната изискуемост на кредита е обявена от банката след забава на 21 погасителни вноски, което на основание чл. 18, ал. 2 от основния договор за кредит й дава право да обяви целия остатък по кредита за предсрочно изискуем. Банката е упражнила правото си и е уведомила длъжниците - кредитополучатели по договора, с което настоящият съд приема, че са изпълнени постановките, залегнали в ТР по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно считано от 06.06.2018г. действието на договора /със срок до 2033 г./ е прекратено занапред, като изискуема е била цялата сума. Действително след подаване на исковата молба по кредита са постъпили суми, както следва: на 11.07.2018г. сума в размер на 11 980.60 евро и на 20.08.2018г. сума в размер на 561.08 евро. Това са обстоятелства по смисъла на чл. 235, ал.3 от ГПК, които следва да бъдат съобразени от настоящия съдебен състав. Плащането на тези суми е след срока, предоставен на ответниците с нотариалните покани, с които са уведомени за предсрочна изискуемост на задълженията по кредита, поради което не могат да бъдат споделени възраженията им, че с извършеното плащане е възстановено редовното изплащане на задължението. В платежното нареждане, с което е извършено частичното плащане длъжникът е посочил, че погасява просрочените си задължения. С оглед изводите на ССчЕ такъв подход е предприел и кредитора-ищец. Договорът за кредит, от който ищецът черпи основание за вземането си, предявено с исковата молба, е потребителски по своя характер, тъй като ответниците са потребители по смисъла на дефиницията в § 13, т. 1 ЗЗП, аналогична на определението за потребител съгласно чл. 2, б. „б“ и б. „в“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори. Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в серия от решения, постановени по преюдициални запитвания на различни национални съдилища по тълкуване на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори (напр. дело С-397/11, дело С-472/11, дело С-488/11 и други), националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Ако прецени, че клаузата е неравноправна, той не я прилага, освен ако потребителят се противопостави на това. Съдът, който констатира неравноправния характер на договорна клауза, е длъжен, без да чака потребителят да направи искане, да изведе всички последици, произтичащи според националното право от това заключение, за да се увери, че потребителят не е обвързан от тази клауза. В последователната практика на касационната инстанция по приложението на чл. 143 ЗЗП и чл. 144 от с.з. се приема, че една договорна клауза е неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Приема се, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП клауза да не бъде третирана като неравноправна по отношение на сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги, е изменението на цената /възнаградителната лихва/ да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а да са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може свободно да формира воля да встъпи или не в правоотношението при тези условия. Във формираната постоянна практика на касационната инстанция се приема още, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна, с оглед общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Приема се също, че методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти пазарни индекси и/или индикатори. Затова и когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката - кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. От друга страна, следва да се съобрази и обстоятелството дали клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, който за кредитодателя безспорно обхваща цената на предоставянето на кредита, може да е индивидуално, но и неиндивидуално уговорена. Когато е неиндивидуално уговорена, такава клауза подлежи на преценка от гледище на неравноправния си характер, само ако не е ясна и разбираема /чл. 145, ал. 2 ЗЗП/. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но и прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. При съобразяване на така възприетите разрешения за конкретния казус решаващият състав приема, че по делото не се установи от ищеца, чиято е доказателствената тежест да стори това, че клаузите на сключените процесни договор и допълнителни споразумения към него са били индивидуално уговорени. В настоящия случай и при преценка на критерия дали договорните клаузи са ясни и разбираеми, решаващият състав съобрази следното: Основателно е релевираното от жалбоподателя-ищец, че клаузата на чл. 3, ал.1 от обсъждания договор не е нищожна. Според текста на чл. 3, ал. 1 от договора от 18.03.2008 г. за усвоения кредит кредитополучателите заплащат годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент /БЛП/ на банката за жилищни кредити в евро, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, като към момента на сключване на договора БЛП за жилищни кредити в евро е в размер на 6, 35 %. Ал. 5 на същия чл. установява, че действащият БЛП на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като по силата на чл. 6, ал. 3 в случай, че банката промени базовия лихвен процент, размерът на погасителните вноски се променя автоматично. Текстът на чл. 3, ал. 1 от договора е ясен и разбираем. В същия е уговорено, в съответствие с чл. 430, ал. 2 ТЗ, възнаграждение за предоставения кредит, като ясно е определен размерът му. Поради което тази клауза не е нищожна, като противоречаща на чл. 143, т.10 от ЗЗП. Но предвидената в ал. 5 на същия чл. възможност Базовият лихвен процент да бъде променян едностранно от банката кредитор, при това - при неясни условия и без да е посочена каквато и да е методика за изчисляването му, на практика представлява изначално уговорено в полза на кредитодателя право едностранно и по неясни критерии /предпоставки за промяна, математическа формула за изчисляването/ да променя в хода на изпълнението на договорните задължения размера и на възнаградителната лихва. Страните са постигнали съгласие банката да известява кредитополучателя за настъпилите промени, но липсва предвидена възможност кредитополучателят незабавно да прекрати договора при едностранно увеличаване на възнаградителната лихва. Тази нищожност на договорните клаузи не може да бъде санирана със сключените впоследствие между страните допълнителни споразумения. Следва да се има предвид, че предоговарянето на условията на кредита, включващи съвпадащи волеизявления на страните по договора за кредит относно размера на дължимото от кредитополучателя, изчислено в съответствие с неравноправни клаузи на договора за кредит, не санира нищожността на неравноправната клауза в същия и не предпоставя дължимост в така установения размер. Клаузите на допълнителните споразумения на общо основание подлежат на установяване дали са били индивидуално договорени, в смисъл на установяване, че при сключването на съответните клаузи от допълнителното споразумение/анекса, като предложени от доставчика на стоката или услугата, потребителят не е бил принуден да ги приеме, без възможност за въвеждане на резерви или изменения, в съответствие с икономическия си интерес или да се установи, че с това си съдържание клаузите са били предложени от самия потребител / в този смисъл решение 65/06.07.2018 г. по търг. дело 1556/2017 г., решение № 231 по т.д.№ 875/2017 г., решение № 146 по т.д.№ 2615/2016 г. и трите, постановени от Първо ТО на ВКС /. Доказателства в този смисъл не са били ангажирани от Банката-кредитодател. Следователно клаузата на чл. 3, ал.5 е неравноправна, т.к. установените от нея правила за промяна на възнаградителната лихва безспорно създават значителна неравнопоставеност между страните, давайки изначално право само на едната страна да определя размера й. Това рефлектира неблагоприятно върху правната сфера на по- слабата в договорната връзка страна – кредитополучателят-физическо лице. Не са налице каквито и да било ясни и разбираеми критерии, поради което клаузата безсъмнено нарушава общото изискване за добросъвестност по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и е нищожна. С оглед приетото, неоснователно се явява възражението на жалбоподателя-ищец, че посочената клауза не е нищожна. Направеното възражение за нищожност на клаузата по чл. 6, ал. 3 от основния договор за кредит е поради това, че е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 3 и 10 ЗЗП - клаузите са едностранно наложени и потребителят не е могъл да се запознае с тях преди сключване на потребителския договор. Оспорената клауза предвижда при промяна на БЛП банката да го прилага едностранно по сключените договори, като едностранно променя погасителната вноска и погасителния план и в този смисъл като неравноправна е нищожна в тази си част. Следва да се провери доколко неравноправната клауза е повлияла на формирането на размера на предявените от банката вземания. Първоначално договорената лихва е от 6.35%, през годините става - 6.70%, 7.20%, 7.95%, 8.20%, 8.31%, 8.06%. Следователно на кредитополучателите едностранно от банката е била налагана нова и все по-висока възнаградителна лихва, вместо условия за облекчаване и стимулиране на редовното погасяване. Клаузата не е индивидуално договорена, защото се препраща към едностранно определени от органите на банката лихвени нива. По делото са налице категорични доказателства, че в рамките на правоотношението банката е упражнила правото си да измени размера на БЛП, респ. - размера на дължимата възнаградителна лихва едностранно, поради което и тези нейни действия, извършени на основание нищожна клауза, не следва да се приемат за имащи правно значение за разрешаването на спорния въпрос относно дължимата се по кредитното правоотношение възнаградителна лихва. Оплакванията на въззивниците-ответници за недействителност /нищожност/ и на посочените от тях клаузи в допълнителните споразумения, съответно от 2011 и 2016 г., с които споразумения, въпреки че се претендира да се договаря облекчено погасяване на дълга, на практика е договорено капитализиране на възнаградителните и санкционни лихви към главницата, са основателни. Последователно се приема в дадените от касационната инстанция разрешения по идентични казуси, че такива клаузи са сключени в нарушение на закона, защото уговорката в допълнителните споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на осн. чл. 294, ал. 1 ТЗ. Преструктурирането по чл. 13 от Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфичните провизии за кредитен риск (отм.) не представлява предвидена в Наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД /в т.см. Решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 30/20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на ВКС, I т. о. Решение № 118 от 11.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2278/2019 г., I т. о., ТК/. Ето защо и на самостоятелно основание приетото в тези споразумения не следва да намери приложение при определяне размера на задължението на кредитополучателите след обявяване на целия остатък от непогасения кредит за предсрочно изискуем. Клаузата на чл. 12, ал. 1 от договора също е неравноправна, тъй като с нея е предвидена едностранна възможност за промяна на Тарифата за условията, лихвите и комисионните от страна на банката. Съдът приема, че съдържанието на посочената клауза е лишено от каквито и да било критерии за такава промяна и възможност на потребителя да възрази, че не ги приема, като в настоящия случай действието им настъпва с тяхното приемане от компетентните банкови органи и става задължително. В заключение: Размерът на дълга следва да се определи съобразно първоначално уговореното между страните в договора за кредит в текстовете му на чл. 1 - относно размера на кредита и на чл. 3, ал. 1 - относно възнаградителната лихва, която клауза, както вече се посочи, е ясна и разбираема и следва да бъде възприета като цена на договора за целия негов период. Ясна и разбираема е клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора, в който е предвидено, че при забава и просрочие, се начислява наказателна лихва в размер договорената лихва плюс надбавка от 10 пункта /в настоящия случай 16.35%/. Съобразно изчисленията на вещото лице, изготвило ССчЕ пред въззивния състав по задача 2 – служебно поставена от съда, неплатеният остатък за редовна главница възлиза на 53 746.80 евро. /определена по първоначалния размер на възнаградителната лихва, без просрочените суми да бъдат натрупани към размера на главницата, както е уговорено в допълнителните споразумения/; неплатените вноски за главница за периода от 10.10.2016г. до обявената предсрочна изискуемост са в размер на 3 457.47 евро; неплатените вноски за възнаградителна лихва в общ размер на 6 158.29 евро, отнасящи се за периода от 10.11.2016г. до обявената предсрочна изискуемост; неплатени такси в общ размер на 331.98 евро, отнасящо се за периода от 01.04.2017г. до 01.04.2018г.; неплатени наказателни лихви в общ размер на 296.76 евро за периода от 12.10.2016г. до обявената предсрочна изискуемост. Неоснователна е претенцията на Банката за осъждане на ответниците - кредитополучатели да заплатят сумата от 1248.55 евро – нотариални такси, предвид неангажирането от страна на Банката-въззивник на доказателства за реално заплатени такива. Следва да бъде съобразено и приетото в т. 2 от ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, че размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума /главницата/ и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането, както и от непогасените задължения по действалия до този момент погасителен план. Страните не спорят, а това се установява и от изводите на вещото лице, че в хода на съдебното производство ответниците са реализирали две частични плащания, а именно на 11.07.2018 г. сумата от 11 980, 60 евро и на 20.08.2018 г. сумата от 561, 08 евро. Това са обстоятелства по смисъла на чл. 235 ал.3 от ГПК, които следва да бъдат съобразени от настоящия съдебен състав. В заключението по назначената от въззивния съдебен състав ССчЕ вещото лице неправилно е приело, че сумата, която е платена от ответниците на 11.07.2018г., възлиза на 4 832.71 евро, вместо действително платената сума в размер на 11 980, 60 евро, за която е приложено платежно нареждане. Тази грешка следва да бъде отстранена от настоящия съдебен състав. При съобразяване на действително платената сума в размер на 11 980.60 евро и 561.08 евро /общ размер 12 541.68 евро/ съдът следва да намали посочените по-горе от вещото лице за дължими суми. След извършеното от съда преизчисляване, остава само размерът на главницата, който възлиза на сумата от 51 449.62 евро /всички останали суми са погасени, чрез извършено в хода на производството плащане/. Ето защо за тази сума исковата претенция с правно основание чл. 79 ЗЗД, вр. с чл. 430, ал.1 ТЗ е основателна. Върху тази сума ответниците дължат законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда – 10.07.2018г. до окончателното плащане. За разликата до пълните предявени размери исковите претенции следва да бъдат отхвърлени. По отношение на предявените насрещни искове с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД: С оглед приетото по-горе за нищожност на клаузите на чл. 3, ал.5, чл. 6, ал.3, чл. 12 от договора, както и относно уговорката в допълнителните споразумения към договор за банков кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва, представляващо анатоцизъм, което е недопустимо по отношение на потребители физически лица, които и на самостоятелно основание не следва да намерят приложение при определяне размера на задължението на кредитополучателите след обявяване на целия остатък от непогасения кредит за предсрочно изискуем, настоящият съдебен състав допусна ССчЕ, която изчисли размера на дълга без приетите за нищожни клаузи, без надвзети суми за възнаградителна лихва, без анатоцизъм. Предявените осъдителни искове са обосновани с твърдения, че на основание нищожните поради неравноправния им характер клаузи от договора за кредит и допълнителните споразумения към него ищците по насрещните искове са платили суми, които надвишават размера на дължимите суми съобразно действителните уговорки в договора за кредит, и поради това се иска осъждане на ответника да върне надплатената сума. С оглед приетото по-горе по предявените искове с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 430 ТЗ, то исковете по чл. 55, ал.1, предл.1 от ЗЗД следва да бъдат отхвърлени. В този смисъл е основателно възражението на жалбоподателя-ищец, че първостепенният съд е намалил претендираната сума два пъти на едно и също основание –един път от дължимата сума намалява надвзетите суми и втори път осъжда ответника да заплати надвзетите суми. Поради отхвърлянето на насрещните искове с правно основание чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД е безпредметно обсъждането на релевираното от ответника по насрещните искове възражение за погасяване по давност, респ. релевираното в жалбата на ищците възражение. По изложените съображения съдът достига до крайни изводи, които частично не съвпадат с изложените в обжалваното решение, което налага неговата частична отмяна и постановяване на ново решение по предявения иск, с което искът да бъде уважен до размерите, посочени в съобразителната част. По частната жалба на ответниците: Неоснователни са възраженията, че чл. 78 ГПК не следва да бъде приложен, тъй като с посочената разпоредба законодателят не правел разграничение относно начина на разпределяне на отговорността за разноските в съдебните производства с оглед страните и предмета по делото. Посоченото в частната жалба решение на СЕС от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 е неотносимо към националната правна уредба, предвидена в чл.78 ГПК. На следващо място, заявеното възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК от ответниците досежно прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца с оглед фактическата и правна сложност на делото, цената на исковете, извършените процесуални действия настоящият съдебен състав намира за неоснователно. Поради което частната жалба като неоснователна следва да бъде оставена без уважение. При този изход на спора пред въззивната инстанция ответниците по първоначалния иск следва да бъдат осъдени, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, да заплатят на ищеца по първоначалния иск допълнително сумата от 720.24лв. – разноски пред СГС. Решението на СГС следва да бъде отменено в частта, в която ищецът по първоначалния иск е осъден да заплати на ответниците по първоначалния иск разноски, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, над размера на сумата от 935.31лв. По насрещния иск, с оглед отхвърлянето му, ищците дължат на ответника допълнително още 1 318.39лв. – разноски пред СГС. Решението на СГС следва да бъде отменено в частта, в която ответникът по насрещните искове е осъден да заплати на ищците по насрещните искове сумата от 1254.80лв. Пред САС разноските се разпределят както следва: На въззивника-ищец по първоначалните искове ответниците дължат разноски в размер на 750.42лв., на основание чл. 78, ал.1 ГПК, съразмерно на уважената част на жалбата. Въззивникът-ищец дължи на ответниците разноски, съразмерно на отхвърлената част от жалбата. Неоснователно е възражението на въззивника- ищец, релевирано по реда на чл. 78, ал.5 ГПК относно прекомерност на платеното от ответниците адвокатско възнаграждение. С оглед фактическата и правна сложност на делото, цената на исковете, извършените процесуални действия, настоящият съдебен състав намира, че заплатеното от ответниците адвокатско възнаграждение в общ размер от 3911.66лв. не е в прекомерен размер. С оглед обстоятелството, че заплатеното адвокатско възнаграждение е в глобален размер без посочване на конкретно такова за всеки отделен иск, настоящият съдебен състав намира, че същото следва да се раздели наполовина /за първоначалните, респ. насрещните искове/. Припадащата се част от разноските, съобразно отхвърлената част от жалбата възлиза на 663.80 лв., които ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по първоначалните искове. По насрещните искове и с оглед отхвърлянето им не се дължат разноски на ищците. Мотивиран от горното, САС, ГО, 8 състав