Решение № 79 от 3.5.2023 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 418/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо ГПК - въззивно обжалване. С Решение № 119/07.07.2022 г., постановено по гр. д. № 64/2022 г. по описа на Окръжен съд – Габрово е осъдена М. С. Г., ЕГН ••••••••••, от гр. Севлиево, ••••••••••, лично и като ЕТ „Миренски – М. Т.а“, ЕИК 203486641 да заплати на Н. Т. Т., ЕГН ••••••••••, от гр. Севлиево, ••••••••••, сумата 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 09.02.2022 г. до окончателното изплащане, задължение по извънсъдебно споразумение от 19.12.2019 г. (т. 2.6), на основание чл. 79 от ЗЗД във вр. с чл. 365, ал. 2 от ЗЗД. Със същото решение е осъдена М. С. Г., ЕГН •••••••••• от гр. Севлиево, ••••••••••, лично и като ЕТ „Миренски – М. Т.а“, ЕИК 203486641, да заплати на Н. Т. Т., ЕГН •••••••••• от гр. Севлиево, ••••••••••, сумата 3 000 лв., направени разноски по делото. В законния срок е постъпила въззивна жалба от М. С. Г., ЕГН •••••••••• от гр. Севлиево, ••••••••••, лично и като ЕТ „Миренски – М. Т.а“, ЕИК 203486641, със съд. адрес: гр. Габрово, •••••••••, чрез адв. В. П. от АК – Габрово, против Решение № 119/07.07.2022 г., постановено по гр. д. № 64/2022 г. по описа на Окръжен съд – Габрово. В жалбата се прави оплакване, че решението е незаконосъобразно. Посочва се, че мотивите на съда са вътрешно противоречиви, поради неконкретизирания петитум на иска и хаотичната воля на страните в процесното споразумение. Не било ясно изпълнение на кое задължение съдът е приел, че търси ищецът и кое е насрещното задължение, което той не е изпълнил, за да претендира изпълнение от страна на ответницата. Навеждат се доводи, че волята на страните в процесното споразумение била неясна, поради което не можело да се приеме, че искът за вземането е основателен. Съдът не бил приел недвусмислено дали парите се дължат, защото при продажбата на земята между съпрузите и едноличния търговец, Н. Т. не получил цената (в който случай претенцията му следвало да се основава на неизпълнение на задължението на купувача по сделката и да е в размер на 3 500 лв.), или на факта, че е наследил вземането от баща си (в размер на 15 000 лв.). Излага се, че съдът неправилно отхвърлил възраженията, основани на чл. 44 и чл. 26 от ЗЗД за нищожност на волеизявлението в т. 3 и т. 3.1 от декларацията с нотариална заверка на подписа с рег. № 608/20.01.2020 г. при нотариус П. Д., с район на действие Севлиевски районен съд, както и възражението за нищожност на т. 2.5 и т. 2.6 от споразумението за развод от 19.12.2019 г. между Н. Т. Т. и М. С. Т.а – поради противоречие със закона, липса на основание, накърняване на добрите нрави, заобикаляне на закона или унищожаемост поради заплашване. Безспорно били събрани доказателства, че побоят през м. април 2020 г. бил нанесен на ответницата именно поради нежеланието й да предаде декларацията, в която се потвърждавала волята й от неодобреното от съда споразумение, което според жалбоподателката потвърждава факта, че декларацията била съставена и подписана против волята й. Направено е искане да се отмени обжалваният съдебен акт, като бъде постановено съдебно решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Н. Т. Т., ЕГН •••••••••• от гр. Севлиево, ••••••••••, със съдебен адрес: гр. София, ул. „Траянови врата“ № 20, чрез адв. К. П. от САК, в който подробно и мотивирано се заема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Направено е искане въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира се и присъждане на разноските, понесени от страната във връзка с производството по делото пред въззивната инстанция. Първоинстанционният съд е приел за установени всички правопораждащи спорното материално право юридически факти. Приел е, че е налице валидно облигационно отношение между страните, въз основа на извънсъдебно споразумение между тях, същото има силата на договор между страните, като е уважил иска в пълния предявен размер от 30 000 лв. Приел е за неоснователни релевираните възражения за нищожност и унищожаемост на процесното споразумение. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите. Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал. 1 и 2 от ГПК. Неоснователно е възражението за противоречие в мотивите на съдебния акт. Съображенията на съда са изложени ясно, последователно и логично, като не са налице противоречия нито вътре в самите мотиви, нито между мотивите и диспозитива на решението. Нищожност на съдебното решение е налице при особено съществени пороци, между които е и абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, включително по чл. 251 от ГПК, или чрез поправяне по реда на чл. 247 от ГПК. В настоящия случай такава неразбираемост на волята на съда, съответно – противоречие в мотивите му, не е налице. При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения, които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят нищожност или недопустимост на същото. Неоснователно е и възражението за недопустимост на решението, поради обстоятелството, че същото е постановено по иск с неконкретизиран петитум. Ясно и недвусмислено в исковата молба е изложено, че предмет на иска е задължението, което ответницата М. Г. е поела по силата на сключеното с Н. Т. споразумение по чл. 50 от СК, като в тази насока е формулирано и съответно на обстоятелствената част искане. Именно в тази насока се е произнесъл и първоинстанционният съд, като правилно е приел в производството по чл. 129 от ГПК, че исковата молба е редовна, отговоря на изискванията на процесуалния закон и валидно сезира съда с правен спор с посочения по-горе предмет. В този смисъл, не е налице недопустимост на обжалваното съдебно решение, доколкото съдът се е произнесъл по редовна искова молба, с която е предявен допустим за разглеждане иск. Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт: Пред първоинстанционният съд е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 365 от ЗЗД. Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. от чл. 269, изр. второ от ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на наведените доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба. В настоящия случай с Решение № 21/22.01.2020 г., постановено по гр. д. № 1470/2019 г. по описа на Районен съд – Севлиево е прекратен брака между Н. Т. Т. и М. С. Т.а (след развода – Г.) по взаимно съгласие на основание чл. 50 от СК. Съдът е утвърдил постигнатото между страните споразумение относно местоживеенето на децата, упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, както и относно ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име след развода. В представеното пред съда споразумение от 19.12.2019 г. страните са се възползвали от възможността по чл. 51, ал. 1, изр. второ от СК, като са уредили и други имуществени последици от развода. По-конкретно в раздел III, т. 2.5. от споразумението страните са постигнали съгласие, че Н. Т. и М. Т.а признават факта, че имот с идентификатор 65927.501.2873 по КК и КР на гр. Севлиево, заедно с построената жилищна сграда, с административен адрес гр. Севлиево, ул. „М. Попов“ № 80а е придобит от ЕТ „Миренски – М. Т.а“, като не е заплатена продажната цена на Н. Т. и М. Т.а, като имотът е закупен първоначално със средства изцяло дадени от бащата на Н. Т.. Едноличния търговец се задължава да продаде имота не по-късно от 31.12.2020 г. за цена не по-малка от 60 000 лв., като след продажбата заплати на Н. Т. половината от продажната цена, но не по-малко от 30 000 лв. В т. 2.6 от същия раздел на споразумението е уговорено, в случай, че едноличния търговец не изпълни задължението си по т.2.5, М. С. Т.а се задължава до 30.12.2020 г. да заплати на Н. Т. сумата 30 000 лв., като след получаване на същата, той е готов да приеме, че сега вече имотът е придобит изцяло със средства на ЕТ “Миренски – М. Т.а“ и той вече няма принос в придобиването му. Споразумението по отношение на цитираните т.2.5 и т.2.6 не е одобрено от съда с решението за прекратяване на брака. На 20.01.2020 г. М. Г. е подписала нотариално заверена декларация, в която потвърждава поетите задължения, като възпроизвежда текста на цитираните по-горе т.2.5 и т.2.6 от споразумението. Безспорно е между страните, че до 31.12.2020 г. посоченият по-горе имот не е продаден от М. Г., както и че сумата от 30 000 лв. не е заплатена от нея в полза на Н. Т. в същия срок. Съобразно мотивите на ТР № 3/29.11.2018 г. по тълк. дело № 3/2015 г. на ОСГК на ВКС на РБ, в частта относно имуществените отношения между съпрузите споразумението по чл. 101, ал. 1 от СК (отм.) е насочено към доброволно уреждане на имуществените последици от развода с цел да се избегнат възможни бъдещи спорове по повод собствеността върху придобитото през време на брака имущество и отнасянето им за разрешаване по съдебен ред. В рамките на свободата на договаряне (чл. 9 от ЗЗД) съпрузите имат правото да уредят материалноправните последици от прекратяване на брака поради развод във връзка с придобитите в режим на съпружеска имуществена общност вещи и права върху вещи. Законът им позволява със споразумението да уговорят нещо различно от следващото се по закон съотношение на квотите в съсобствеността, която разводът трансформира от бездялова в обикновена и не ги задължава да се придържат към правилата на Семейния кодекс за определяне на по-голям дял на някой от тях. Със споразумението те могат да уговорят прекратяване на съсобствеността върху всички или върху някои имущества, като ги разпределят помежду си, или да запазят съсобствеността, като могат да се съобразят или да се отклонят от правилото за равенство на дяловете, отчитайки личния принос на всеки от тях, вложените лични средства в придобиването им, както и други обстоятелства. Възможно е определянето на по-голям дял на единия от съпрузите, макар приносът му за придобиване на имуществото да не надхвърля значително приноса на другия съпруг или вложените от него лични средства в придобиването на отделна вещ да са незначителни, както и обратно – да се уговори равенство на дяловете, макар да са налице основания по смисъла на СК за определяне на по-голям дял на единия от тях. В тези случаи доколкото съдържа взаимни отстъпки, споразумението е с характер на договор за спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД и поражда вещно-прехвърлително действие от момента на влизане в сила на решението за развод (т. 8 от ППлВС № 5/15.03.1978 г.). Възможно е обемът на правата на съпрузите да е определен и съобразно действителното правно положение. Тогава споразумението е с характер на установителен договор. В правомощията на съда при утвърждаване на споразумението в брачния процес е да провери, дали то съдържа уговорки относно всички последици от развода и дали в частта откъм имуществените последици то противоречи на закона и на добрите нрави. Съдът няма задължението да провери дали съгласуваното волеизявление на съпрузите включва взаимни отстъпки и дали интересите им са добре защитени. Мотивите, поради които страните са уредили по един или друг начин имуществените си отношения за след развода, не подлежат на проверка от съда. Съдът не може да откаже да утвърди споразумението и поради това, че в частта за имуществените последици от развода то не отговаря на действителното правно положение или накърнява интересите на единия съпруг, нито да го измени или да го замести със свои разпореждания. Същите правни последици поражда и утвърденото от брачния съд споразумение при действието на Семейния кодекс от 2009 г. Съгласно чл. 51, ал. 1 от СК, при развод по взаимно съгласие съпрузите представят споразумение относно местоживеенето на децата, упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, както и относно ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име. Те могат, но не са длъжни, да се споразумеят и за други последици на развода. Съгласно чл. 49, ал. 4 от СК, при развода по исков ред, съпрузите могат да изложат пред съда споразумение относно всички или някои от последиците на развода. Сравнителният исторически анализ налага обобщението, че при действието на СК от 2009 г. във всяко производство по развод уреждането на имуществените отношения на съпрузите е факултативен, а не задължителен елемент на споразумението. То няма за цел да уреди изчерпателно всички последици от развода, а само някои от тях. При това законодателно разрешение съпрузите могат да не включат в споразумението клаузи относно имуществените си отношения, но ако ги включат, в тази част споразумението е с характер на спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД, а в зависимост от изразената от съпрузите воля може да породи и вещно-транслативен ефект от момента на влизане в сила на решението за развод. Както бе посочено по-горе, страните са надхвърлили минимално необходимото съдържание на споразумението по чл. 51, ал. 1 от СК, като са уговорили и други имуществени последици от развода – възможност, която им предоставя чл. 51, ал. 1, изр. второ от СК. В тази насока и съобразно чл. 9 от ЗЗД страните разполагат със свобода на договарянето, като са ограничени единствено от повелителните норми на закона и от добрите нрави. С оглед характера на споразумението в тази част, приложим по отношение на него е режимът на договора за спогодба по чл. 365 и сл. от ЗЗД. Спогодбата е двустранен договор, с който по дефиницията на чл. 365, ал. 1 от ЗЗД страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Договорът за спогодба е самостоятелен, неформален и консенсуален договор. Наличието на насрещни материално изразени престации между страните не е задължителна част от неговото съдържание и условие за валидността му. При спогодба страните си правят взаимни отстъпки, релевантни и за правоотношения извън спорния предмет, като естеството и размера на тези отстъпки се подчиняват единствено на свободната воля на страните. Неоснователни са възраженията за нищожност на споразумението поради противоречие със закона, липса на основание, накърняване на добрите нрави и заобикаляне на закона. Съгласно чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД договорите, сключени в противоречие със закона, са нищожни. Това основание е осъществено, когато договорът противоречи на императивна правна норма, а императивните правни норми са установени в обществен интерес. Противоречие със закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД е налице, когато има обективно несъответствие на договора с правна разпоредба от кодекс, закон или подзаконов нормативен акт, както и от международните договори, ратифицирани по конституционен ред и обнародвани и влезли в сила за Република България. Касае се за противоречие на договора не с всякакви по вид разпоредби, а само такива с повелителен характер, без оглед на това какво е субективното отношение на страните по договора. Страната, позовала се на нищожност по чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, следва да изложи фактически твърдения в какво се изразява нарушението на закона, като може да посочи, но не е длъжна, и конкретната правна разпоредба. В случая сключеното между страните по делото споразумение е в съответствие с правилото на чл. 51, ал. 1, изр. второ от СК, както и с разпоредбите, уреждащи договора за спогодба – чл. 365 и сл. от ЗЗД. Не се установява противоречие с особени повелителни правни норми, като такова конкретно не се и твърди от ответната страна (възражението е заявено бланкетно, като дори не е посочено в какво се състои противоречието на споразумението със закона). С оглед изложеното, споразумението между страните съответства изцяло на приложимите правни норми и не е налице основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД. Не са налице и предпоставките по чл. 26, ал. 2, предл. четвърто от ЗЗД. Липсата на основание, водещо до нищожност на правните сделки с оглед нормата на чл. 26, ал. 2, изр. първо, предл. четвърто от ЗЗД, е налице само при каузалните сделки. В правната теория и съдебната практика основанието на сделката се схваща като типичната и непосредствена правна цел, която се преследва с предоставяне на имуществена облага. Съществуването на основание се извежда от вида и съдържанието на сделката. Съобразно мотивите на ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, за липсата на основание съдът не може да следи служебно, защото то се предполага съгласно чл. 26, ал. 2, изр. второ от ЗЗД и съдът е длъжен да зачете съществуването му, ако презумпцията не е оборена. В настоящия случай възражението е релевирано бланкетно от ответната страна, не са наведени никакви конкретни твърдения в тази насока нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба. От съдържанието на споразумението в обсъжданата част ясно личи целта на сключването му – да се избегне бъдещ правен спор относно процесния имот, като по този начин страните уредят окончателно имуществените си отношения по този повод. Не е проведено и доказване, по силата на което да бъде оборена установената в закона презумпция за наличие на основание. Предвид изложеното, процесното споразумение не е нищожно поради липса на основание. Възражението в обратния смисъл е неоснователно. Неоснователно е и възражението за нищожност на споразумението поради накърняване на добрите нрави. Преценката за нищожност, поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен субект. Добрите нрави се накърняват с нарушаване на обичайния обществено утвърден начин на мислене и поведение под психическо въздействие върху страната за сключване на сделката (убеждаване, склоняване), което не е измама или заплашване по смисъла на ЗЗД. Може да противоречи на добрите нрави и сделка, която нарушава изискванията за еквивалентност на престациите и условията на сключването й сочат на необичайност – лекомислие, неопитност, икономическа и физическа зависимост на едната страна от другата или от трети лица, по чието настояване е сключена. Съобразно мотивите на ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността. При преценката дали са накърнени моралните норми, съдът следва да съобрази волята на страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуването на договорите да установява действителната им обща воля, формирана от всичките им уговорки, да се отчита тяхната взаимна връзка и целта на договора – удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. В случая съдът намира, че от съдържанието на сделката не се установява накърняване на добрите нрави. Не се установява постигнатите уговорки в раздел III, т. 2.5 и т. 2.6 от споразумението да противоречат на обичайният обществено утвърден начин на мислене и поведение в подобни случаи към датата на сключването му. Уреждането на имуществените отношения между съпрузи е обичайна практика при развод. Не е налице и нееквивалентност на престациите, още повече - в степен, която да обуславя нищожност поради накърняване на добрите нрави. Условията, при което е сключено споразумението не сочат на лекомислие, неопитност или някаква форма на зависимост у някоя от страните. Извън съображенията, изводими единствено от съдържанието на сделката, ответницата не е навела твърдения за конкретно поведение на насрещната страна по сделката, което да сочи на накърняване на добрите нрави. Не са представени и доказателства в тази насока. Ето защо възражението за нищожност на процесното споразумение на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД е неоснователно. На последно място жалбоподателката поддържа като основание за нищожност на споразумението от 19.12.2019 г. заобикаляне на закона. Съобразно мотивите на ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, заобикалянето на закона е трудно установимо от съдържанието на договора, защото той се сключва в съответствие със закона. При това основание за нищожност, страните целят един неправомерен краен резултат, който постигат чрез сключване на една или повече сделки, които формално не нарушават закона. Ако страната по делото се позовава на крайната сделка и по делото няма данни за тези, които я предхождат, съдът не би могъл да установи скритата воля на страните. В общия случай при нищожност поради заобикаляне на закона, следва да бъде направено изрично възражение от страната и да бъдат доказани от нея допълнителните факти, които разкриват нищожността. В случая споразумението цели да уреди имуществените отношения между съпрузите по повод на развода им. Не са налице данни за предходни сделки, които, заедно със споразумението, да преследват една конкретна, забранена от закона цел, която да е постигната в последна сметка с процесната сделка. Както при по-горе обсъдените възражения за нищожност, и тук страната се е позовала на основанието по чл. 26, ал. 1, предл. второ от ЗЗД бланкетно и без да изложи конкретни твърдения за допълнителни факти, от които би могла да се изведе нищожността на посоченото основание. Не е проведено и доказване в тази насока. Предвид това и последното възражение за нищожност на споразумението, сключено между страните по делото, е неоснователно. Изложеното по-горе се отнася и до т. 3 от декларацията с нотариална заверка на подписа от 20.01.2020 г., в която М. Т.а е потвърдила поетите задължения в раздел III, т.2.5 и т. 2.6 от споразумението от 19.12.2019 г., доколкото жалбоподателката поддържа същите основания за нищожност във връзка с нормата на чл. 44 от ЗЗД. Декларацията в посочената част възпроизвежда дословно споразумението, поради което не разкрива никакви особености във връзка с волята, изявена от М. Г.. С нея е призната и потвърдена дължимостта на престациите, за чието изпълнение Г. се е задължила по силата на споразумението от 19.12.2019 г. Отделно от горното, ответната страна се е позовала и на друг порок на споразумението и декларацията, а именно, че те са резултат на заплашване от страна на ищеца по делото. Същевременно в отговора на исковата молба и във въззивната жалба са наведени твърдения за физическа саморазправа от страна на ищеца през м. април 2020 г. по повод на това, че ответницата не желаела да му предаде декларацията от 20.01.2020 г., в която потвърждавала волята си от сключеното по-рано споразумение. По делото са представени съдебномедицински удостоверения (съответно - № 247/2020 г. и № 248/2020 г.), издадени от съдебен лекар при ИПСМП – гр. Габрово, от които е видно, че при извършени прегледи на 11.04.2020 г. на ответницата М. Г. и на лицето, с което тя живее във фактическо съжителство – К. Д., са установени травматични увреждания, представляващи временно разстройство на здравето, неопасно за живота (извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК). Според съобщеното от самите тях, на 10.04.2020 г., около 15: 00 ч., в гр. Севлиево, в дома им на ••••••••••, били нападнати и удряни от бившият съпруг на М. Г.. По делото е представен също така амбулаторен лист № 288/13.04.2020 г., от който е видно, че след извършен преглед от хирург по отношение на Н. Т. са констатирани травматични увреждания в различни части на тялото. От анамнезата, снета по данни на Т., се установява, че на 10.04.2020 г., около 15: 00 ч., му бил нанесен побой от непознато лице в гр. Севлиево, на ••••••••••. По случая била образувана прокурорска преписка № 358/2020 г. по описа на Районна прокуратура – Севлиево, като с Постановление от 08.05.2020 г. бил постановен отказ за образуване на досъдебно производство. В хода на проверката било установено, че на 10.04.2020 г. М. Г. забелязала, че бившият й съпруг Н. Т. влязъл във входа на жилището й, след което между него и мъжът, с когото живеела във фактическо съжителство към онзи момент – К. Д., възникнал конфликт. Двамата мъже си разменили обидни реплики, закани и заплахи на висок глас, след което излезли извън сградата, тъй като случилото се било наблюдавано от малолетното дете на Г. и Т.. На улицата конфликтът между Т. и Дамянов прераснал във физическа саморазправа, при която и двамата си нанесли взаимно удари. След намесата на други лица, намиращи се в близост, сбиването било преустановено. По тъжба, подадена от М. Г. и К. Д., против Н. Т., за извършено престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, било образувано производството по НЧХД № 180/2020 г. по описа на Районен съд – Севлиево. С Разпореждане № 306/16.06.2020 г., постановено по НЧХД № 180/2020 г. по описа на Районен съд – Севлиево производството по делото е прекратено поради оттегляне на тъжбата от страна на частните тъжители. От показанията на свидетелката Р. Т. Б. (сестра на ищеца по делото) се установява, че Н. Т. отишъл до дома на М. Г., за да занесе очилата на техния син, които той забравил преди това при посещение при баща си. Възникнал конфликт между ищеца и мъжът, с който М. Г. живеела, при което на Т. бил нанесен побой. М. Г. не е присъствала непосредствено, тъй като по това време била в офиса си, който се намира наблизо. В показанията си пред първоинстанционния съд свидетелката Н. Т. И. споделя единствено, че при случая с физическата саморазправа Н. Т. взел декларацията, подписна от М. Г., която тя отказвала да му предаде до този момент. Нормата на чл. 30 от ЗЗД предпоставя доказване съществуването на следните факти – сключване на сделка; действие на ползващото се от сделката лице, или трето лице, с което да се възбуди основателен страх у автора на сделката, който да деформира процеса на формиране на волята. Заплашващите действия трябва да са извършени обективно и да са годни да формират основателен страх. Но критерият дали е предизвикан такъв, следва да е конкретен, субективен и доколкото се преценява поведението на конкретно лице, да се обоснове или изключи възможността точно у това лице и при конкретна обстановка да се формират страхови представи и дали лицето, без тези действия би извършило сделката. За да е налице заплашване по смисъла на чл. 30 от ЗЗД, водещо до унищожаемост на договора, е необходимо да е осъществено въздействие върху психиката на едната страна, като увреденият да е сключил сделката, за да избегне неблагоприятни последици, за които му е внушено, че ще настъпят. По делото е установен единствено случай на физическа саморазправа между ищеца Н. Т. и мъжът, с когото М. Г. живеела след развода им - К. Д.. Конфликтът между тях е възникнал на 10.04.2020 г. – значително време след сключването на споразумението от 19.12.2019 г., както и след подписване на декларацията от 20.01.2020 г. Не се установяват други предходни случаи, за които би могло да се приеме, че са в състояние да възбудят основателен страх у М. Г., и въздействието по които да е насочено към това тя да извърши процесните волеизявления, за да избегне неприятните последици, за които й е било внушено, че ще настъпят. Евентуалното нежелание от нейна страна да предаде процесната декларация на Н. Т. и придобиването на фактическа власт върху документа чрез насилие от негова страна, не съставляват обстоятелства, които обуславят порок на волята при извършване на инкорпорираното в нея волеизявление. Ответната страна не е изложила твърдения за други негови действия, които да изпълват фактическия състав по чл. 30 от ЗЗД. Не е проведено и доказване в тази насока. Ето защо възражението за унищожаемост на споразумението и декларацията, е неоснователно. С оглед всичко изложено по-горе, сключеното между страните по делото споразумение от 19.12.2019 г., което в процесната си част притежава характер на договор за спогодба, е валидно и с оглед нормата на чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД обвързва страните по него. Предвид това и с оглед безспорно установеното по делото обстоятелство, че ответницата М. Т.а не е изпълнила поетите задължения, като в уговорения срок не е заплатила на ищеца Н. Т. дължимата сума в размер на 30 000 лв. (като резултат от продажбата на описания в споразумението имот или като компенсация за неизпълнение на задължението за продажба и заплащане на част от продажната цена), се налага извода за основателност на предявения иск. Неоснователни са възраженията на въззивника, че волята на страните по процесното споразумение била неясна, поради което не можело да се приеме, че исковата претенция била основателна. Основателността на претенциите, въведени като предмет на спора, зависи единствено и само от изпълнението на уговорките по споразумението. В тази насока несподелими са и възраженията за това, че съдът не бил приел недвусмислено дали парите се дължат, защото при продажбата на земята между съпрузите и едноличния търговец, Н. Т. не получил цената (в който случай претенцията му следвало да се основава на неизпълнение на задължението на купувача по сделката и да е в размер на 3 500 лв.), или на факта, че е наследил вземането от баща си (в размер на 15 000 лв.). Изтъкнатите доводи касаят отношенията между страните преди сключването на процесното споразумение и биха могли да съставляват мотив за сключването му. В тази насока обаче те попадат изцяло в обхвата на договорната автономия, където намесата на съда е недопустима, освен ако не се касае до противоречие с императивна правна норма или с добрите нрави, каквото в случая не е налице. След като страните по споразумението са постигнали съгласие с оглед отношенията между тях и собственото си усещане за еквивалентност на престациите и предвид обстоятелството, че сделката е валидна, се дължи изпълнение така, както е уговорено. Това налага извод за основателност на предявения иск в пълен размер. Изводът за основателност на главния иск обуславя основателността и на акцесорната претенция за законна лихва. Съобразно изричното искане на ищеца, сумата от 30 000 лв., дължима по споразумение от 19.12.2019 г., следва да бъде заплатена от М. Г. ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 09.02.2022 г., до окончателното изплащане. До същите крайни решаващи изводи е достигнал и Габровският окръжен съд, поради което обжалваното в настоящото производство Решение № 119/07.07.2022 г., постановено по гр. д. № 64/2022 г. по описа на Окръжен съд – Габрово следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на делото, изрично направеното искане в отговора на въззивната жалба и съобразно представените доказателства, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК М. С. Г. следва да бъде осъдена да заплати на Н. Т. Т. направените разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция в размер на 1 800 лв. По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо от ГПК, Апелативен съд – Велико Търново