Решение № 14 от 30.1.2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 440/2024 г.

Производството е по реда на глава ХXI от НПК. Делото е било образувано във връзка с въззивна жалба, изготвенa от адв. Б. Б. Б. - повереник на частните обвинители Ц. П. А. и И. П. Ч., срещу присъда № 21 от 28.05.2024 г., постановена по НОХД № 278/2024 г. по описа на ОС – Стара Загора. С посочения съдебен акт подс. Д. З. М. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 3, предл. последно, б. „б“, предл. 1, вр. ал. 1, б. „в“, предл. 1 вр. чл. 342, ал. 1 НК, за което му е била наложена кумулативна санкция при условията на чл. 58а, ал. 1 и чл. 54 от НК - лишаване от свобода от три години с изпитателен срок от четири години, след влизане на присъдата в законна сила, както и на основание чл. 343г НК във връзка с чл. 37, ал. 1, т. 7 НК подсъдимият е бил лишен от право да управлява МПС за срок от три години. Със съдебния си акт първият съд се е произнесъл и за разноските и веществените доказателства по делото. Във въззивната жалба на частните обвинители и допълненията към същата, които са насочени срещу присъдата, в частта й относно размера на наложеното наказание, се излагат съображения за неправилно отчитане от страна на първия съд на всички отегчаващи отговорността на водача обстоятелства, на които частното обвинение се позовава. Релевира се, че при определяне на наказанието неправилно са отчетени като смекчаващи такива признанието на вината и цвета на облеклото на пострадалата. От друга страна претендират, че следва да се даде превес на генералната превенция и да се определи наказание при условията на чл. 54 НК от шест години, което да бъде редуцирано на основание чл. 58а, ал. 1 НК. Във връзка с изложеното намират, че на подсъдимия водач следва да се определи посоченото ефективно наказание, което намират, че в най-пълна степен би съответствало на целите, визирани в разпоредбата на чл. 36 НК. По отношение на лишаването от правоуправление претендират, че следва да бъде определено в максимално предвидения от закона размер. В постъпилото възражение по въззивната жалба, изготвено от адв. В. Н. Д. – защитник на подс. Д. М., се сочи, че следва да бъде отчетен и приносът на пострадалата, която не се е съобразила с разпоредбата на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП за осигуряване на собствената си безопасност, поради което не са налице сочените от частното обвинение обстоятелства, които да налагат увеличаване на наложената на водача кумулативна санкция. Излагат се съображения, че въвеждането от законодателя на по-тежко наказуема санкционна рамка след извършване на процесното деяние, не би следвало да се отчита чрез завишаване на тежестта на наказанието на подсъдимия. В хода на съдебните прения се поддържат доводите за неправилно възприето с присъдата наличие на съпричиняване на престъпния резултат от страна на починалата тяхна наследодателка, както и за необосновано снизходително отношение към подсъдимия при определяне размера на наложените му кумулативно наказания. С оглед тези оплаквания, частното обвинение прави искане присъдата да се измени, като се увеличат наложените наказания и се постанови ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. В съдебно заседание жалбата и допълнението към нея се поддържат по изложените в тях съображения, които се доразвиват в пледоариите. Подсъдимият, в последната си дума, моли са се потвърди присъдата на първия съд. Единственият явяващ се в залата частен обвинител Ц. А. поддържа становището на повереника си. Представителят на Апелативна прокуратура - Пловдив изразява мнение, че съдът следва да отчете всички обстоятелства, посочени от частното обвинение и да прецени дали биха се отразили на крайния размер на присъдата и дали наложеното наказание лишаване от свобода следва бъде отложено с изпитателен срок. Акцентира и върху обстоятелството, че държавното обвинение не е депозирало протест срещу акта на окръжния съд, поради което няма възможност, дори и при несъгласие с определеното наказание, да го атакува пред касационната инстанция. ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след като се запозна с приложените по делото доказателства, прецени направените оплаквания, становищата на страните и служебно извърши проверка на правилността и законосъобразността на обжалвания съдебен акт в пределите и предмета на въззивната проверка по чл. 313 и чл. 314 от НПК, намери за установено следното: Депозираната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирани страни в процеса, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално ДОПУСТИМА, но разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. Производството по делото е протекло по глава 27 от НПК, в хипотезата на чл. 371 т. 2 – направеното от подсъдимия самопризнание на изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти и изразено съгласие да не се събират доказателства за тези факти. За да постанови атакуваната присъда, Окръжният съд е ползвал направеното от подс. Д. З. М. самопризнание на изложените факти и подкрепящите го доказателства, на базата на които е приел за установена фактическата обстановка, изложена и в обвинителния акт, както следва: Подсъдимият Д. З. М. бил правоспособен водач на МПС категории „В“ и „В1“. Притежавал свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС) с № ••••••••, издадено на ••••••• г. от компетентен орган в Република Португалия, със срок на валидност до 13.12.2037 г. Завърнал се в България през февруари 2023 г. и заживял на съпружески начала с А.М. в К.. На 01.03.2023 г. около 19.25 часа, подсъдимият заедно с А.М., нейната сестра - К.М. и невръстното дете на последната пътували с лек автомобил марка „О.“ с peг. № •••••••••. Движели се към дома на А.М. на ул. „О.“ № • в К. с управлявания от подсъдимия М. автомобил по бул. „К.А.Б.“ от запад на изток. Посоченият булевардад имал четири ленти за движение, всяка широка по 3, 5 метра - северните две, предназначени за за движение от изток на запад, а южните - от запад на изток. Между лентите за движение в различните посоки имало затревен остров - също с ширина 3, 5 метра. Подсъдимият управлявал автомобила в тъмната част на денонощието, на къси светлини, по прав и равнинен пътен участък с изкуствено осветление, при слаб дъждовалеж и мокро асфалтово покритие, без неравности със скорост от 50 км/ч, като приближавал кръстовището с ул. „А.“ и ул. „С.“. По същото време, пешеходката Т.Д.Ч. – на 73 г., предприела пресичане на бул. „К.“ от север на юг. Тя вървяла по маркираната пешеходна пътека, която се намирала западно от кръстовището с ул. „А.“ и ул. „С.“, като се движела със спокоен ход - със скорост от 3, 2 км/ч (0, 8 м/сек). Пешеходната пътека била с широчина 3, 3 метра, а Ч. вървяла в средната й част. Когато достигнала на около 4 метра северно от южния тротоар на бул. „К.“, същата била ударена от лекия автомобил „О.“ с peг. № •••••••••, управляван от подс. М.. Същият, в нарушение на чл. 119, ал. 1 ЗДвП, не пропуснал преминаващата по пешеходната пътека пешеходка Т.Д.Ч. (на 73 г.), като дори не намалил скоростта на движение на лекия автомобил. Ударът бил реализиран между централната челна част на автомобила и дясната странична част на тялото на пострадалата. След този първоначален контакт, Ч. паднала върху предния капак на автомобила, след което последвал удар, при който главата й контактувала с предното панорамно стъкло, което се счупило. След това пешеходката паднала върху пътното платно. След сблъсъка, подс. М. задействал аварийно спирачната система на автомобила и го установил в покой в източния край на кръстовището, на мястото на което бил фиксиран в огледния протокол - ориентиран с предната си част в посока изток. В резултат на настъпилото ПТП, Т.Ч. получили травматични увреждания и останала неподвижно върху пътното платно. В 19.30 часа на на посочената дата 01.03.2023 г. бил подаден сигнал на тел. 112 от Д. Г. – очевидец на инцидента. Екип на ФСМП - К., транспортирал пострадалата Т.Ч. до МБАЛ „Д-р Х.С.“ ЕООД – К.. Тя била в безсъзнание и в тежко общо състояние. Екип от РУ К. запазил местопроизшествието. Водачът Д. М. бил тестван за употреба на алкохол и наркотични вещества, но резултатите били отрицателни. В условията на неотложност, за времето от 21.20 до 22.40 часа на 01.03.2023 год. бил извършен оглед на пътно - транспортното местопроизшествие, с протокола за който било образувано наказателно производство. За ориентир в огледния протокол бил приет метален стълб за улично осветление с надпис „РТ 600“, намиращ се на южния тротоар на бул. „К.“ - източно от ул. „А.“, а за междинен ориентир (означен с О.) била приета перпендикулярната права, сключваща прав ъгъл с асфалтовото покритие на булеварда на южната лента за движение. При това действие, на 8, 7 метра западно и 3, 3 метра северно от междинния ориентир било фиксирано петно от червена на цвят течност с неправилна форма с дължина около 1, 2 метра и ширина 0, 7 метра. На 5, 5 метра източно и на 3 метра северно от междинния ориентир била намерена зъбна протеза, счупена на четири части. При външния оглед на лек автомобил марка „О.“ с peг. № ••••••• били фиксирани деформации по предната регистрационна табела, деформация и протривания по предния капак, както и счупване на предното панорамно стъкло в дясната му част с неправилна форма и с диаметър около 25 см. Описаният лек автомобил марка „О.“ с peг. № ••••••••• бил иззет и оставен за съхранение в двора на КАТ - К.. За онагледяване на извършеното процесуално-следствено действие бил изготвен албум с цветни фотоснимки. Междувременно, пострадалата Т.Ч. била транспортирана за лечение до УМБАЛ „Проф. д-р С.К.“ АД - Стара Загора, където постъпила в 21.05 часа на 01.03.2023 г. в Клиниката по анестезиология и активно лечение (КАИЛ) с диагноза: Тежък мозъчен оток. САК. Субдерален хематом вляво. Пневмоцефалия. Фрактури на гореописаните костни структури. Хеморагично съдържимо в околностните кухини. Двустранно разгънат паренхим с изразени контузионни промени дорзабазално. Въпреки проведеното оперативно лечение, на 02.03.2023 г. (около осем часа след приема й в лечебното заведение) Т.Ч. починала. Видно от заключението на изготвената по делото съдебномедицинска експертиза на труп № 43/2023 г. (л. 69-74 от ДП), при огледа и аутопсията върху трупа на Т.Д.Ч. било установено: -черепно-мозъчна травма - състояние след операция по повод кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка вляво, счупване на черепния покрив с фрагмент и линейно счупване на черепната основа в предните черепни ямки, кръвоизлив под твърдата и под меките мозъчни обвивки, контузия и оток на мозъка, охлузване и кръвонасядане на меките черепни обвивки, охлузвания на лицето; -шийна травма - охлузване и разкъсно - контузна рана на шията, частично разкъсване с кръвонасядане в залавното място за гръдната кост вляво на левия гръдно - ключично - сисовиден мускул; -коремна травма - кръвонасядане на коремницата и на коремната стена в долната част на корема; - травма на опорно - двигателния апарат - многофрагментарно счупване на дясната голямопищялна кост в близкия кондил, счупване на главичката на дясната малкопищялна кост, кръвоизлив в дясното коляно, разкъсване на връзковия апарат, разчленяване на връзката между главичката на лявата малкопищялна кост и лявата голямопищялна кост, дълбоко кръвонасядане на муску латурата на дясното бедро, кръвонасядане на кожата на двете колене по вътрешните им повърхности. Причината за смъртта е черепно-мозъчната травма, изразяваща се в контузия на мозъка, с парализа на жизнено важни мозъчни центрове. Тежестта на черепно-мозъчната травма е направила смъртният изход неизбежен. Описаните увреждания са били приченени от действието на твърди тъпи предмети по механизма на блъскане на пешеходец от лек автомобил. При извършената аутопсия били взети кръвни проби и от трупа на Ч., изследвани с протокол за химическа експертиза № А89/23.03.2023 г., от която било установено наличие на етилов алкохол с концентрация 0, 16 промила. Съгласно заключението на изготвената на досъдебното производство автотехническа експертиза (л. 95-113 от ДП) се установява, че мястото на удара между лек автомобил марка „О.“ с peг. № ••••••••• и пешеходката Т.Ч. се намира в зоната на маркирана пешеходна пътека на бул. „К.“, западно от кръстовището с ул. „А.“ и ул. „С.“, в средната й част, на около 4 метра северно от южния тротоар на бул. „К.“ и на около 19, 5 метра западно от линията на ориентира. Скоростта на л. а. „О.“ непосредствено преди настъпването на удара и в момента на удара е била 50, 0 км/ч, т. е. в рамките на максимално разрешената скорост в този пътен участък. Според експерта, тази скорост е била съобразена с конкретните пътни и атмосферни условия и е позволявала на водача да спре пред всяко предвидимо препятствие. Скоростта на пешеходката Т.Ч., движеща се със спокоен ход по пешеходната пътека е била 3, 2 км/ч (т. е. 0, 8 м/сек). Установен е механизъм на ПТП, идентичен с описания по-горе. Автоекспертьт е посочил, че при движение със скорост от 50 км/ч, дължината на опасната зона за спиране на лекия автомобил е била 30, 15 метра. Установено е, че когато пострадалата пешеходка е навлязла върху пешеходната пътека (в северната й част), л. а. марка „О.“ се е намирал на 52, 5 метра от мястото на удара. Следователно, при навременна реакция, подс. М. е имал техническа възможност да спре управлявания от него автомобил преди мястото на удара. Той е имал възможност да следи конкретната пътна обстановка, да възприеме пешеходката при навлизането й върху пешеходната пътека и да задейства спирачната система на автомобила, като спре преди пешеходната пътека, пропускайки пресичащата пешеходка, но не го е сторил. В конкретния случай, техническата причина за настъпване на ПТП има субективен характер, а именно - липса на реакция от страна на подс. М. при възникналата опасност на пътя - пресичащ по пешеходна пътека пешеходец. В хода на образуваното досъдебно производство е била назначена видеотехническа експертиза, изготвена от експерт в ЕКД при РУ – К. (л. 83 - 92), с обект на изследване DVD-R, марка „V“, предоставен от Н.Ж.С. с протокол за доброволно предаване от 02.03.2023 г. (л. 151 от досъд. пр.). Същата установила, че цифровият носител съдържа видеофайл от външна камера за видеонаблюдение на обект „А.С.“ - К., в периметъра на която попада и процесното местопроизшествие. От видеофайла са били извлечени 23 кадри относими към процесното ПТП, от които към експертизата бил изготвен фотоалбум. В хода на разследването, подс. Д. М. предал с протокол за доброволно предаване от 02.03.2023 г. притежаваното от него свидетелство за управление на МПС с № •••••••, издадено от компетентните португалски власти. Съгласно заключението на техническа експертиза № 68/02.03.2023 г., изготвена от експерт в ЕКД при РУ - К. (л. 57 - 60 от ДП) изследваното португалско свидетелство за управление на МПС с № •••••••, издадено на Д. З. М. (D Z M), представлява истински официален документ, издаден по надлежния ред от компетентен орган. След изготвяне на експертизата, с разписка от 15.03.2023 г. разследващият полицай върнал свидетелството на управление на МПС на подс. Д. М.. От приложена справка с peг. № В- 6328/23.03.2023 г. на Дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ (ДМОС) - МВР е видно, че чрез Интерпол - Лисабон е получена информация, че лицето Д. З. М. (D Z M), роден на •••••••• г. има издадено от компетентните португалски власти СУМПС № •••••••, на ••••••• г., с валидност до 13.12.2037 г., за категориите В и В1. С постановление на ОП Стара Загора от 12.01.2024 г., на основание чл. 69а, ал. 1 НПК, свидетелството за управление на МПС с № •••••••, издадено на подс. М., е било отнето временно. Тази фактическа обстановка, изложена и в обвинителния акт, е била приета за установена от окръжния съд въз основа на направеното от подсъдимия самопризнание по реда на чл. 371 т. 2 НПК и подкрепящите го доказателства, изведени от доказателствени източници, приобщени по делото по надлежния процесуален ред, поради което се споделя изцяло от настоящия въззивен състав. Признанието на изложените в обвинителния акт факти намира пълна подкрепа в еднопосочните, взаимно допълващи се и кореспондиращи помежду си доказателствени материали, между които не съществуват противоречия, такива, които по смисъла на чл. 305 ал. 3 НПК да се нуждаят от подробен анализ и съпоставяне. Единствено, за пълнота, следва да се посочи, че само по себе си обстоятелството, заявено от А.А. М. (л. 37 от досъд. пр.) за начина, по който се е предвижвала пострадалата по пътното платно – диагонално и „тичайки“, не намира опора в останалата доказателствената съвкупност, включително влиза в разрез и с направеното от подсъдимия самопризнание за целите на диференцираната процедура. Посоченият сегмент от нейните показания, обаче, в никакъв случай не е представлявал пречка за провеждане на съкратено съдебно следствие, доколкото в подкрепа на направеното самопризнание са налице убедителни данни. В тази връзка могат да се приведат показанията на свидетеля Д. О. Г. от неговия допълнителен разпит (л. 54 от ДП), където е бил категоричен, че пешеходката се е движела по пешеходната пътека, вървейки с нормален ход и със сигурност не е тичала, поради което и в заключението на АТЕ с основание е било прието, че скоростта на движение на пострадалата при пресичане на платното за движение при спокоен ход, в зависимост от възрастовата граница по експериментални данни, е била 3, 2 км/ч (или 0, 8 м/сек.). Настоящият съд намира, че в случая в подкрепа на самопризнанието на подсъдимия, следва да бъде възприето именно споделеното от свидетеля Д. Г., който е очевидец на пътния инцидент, доколкото същият е бил водач на превозно средство, което се е движело след автомобила на подсъдимия и в този смисъл вниманието му е било фокусирано точно към пътната обстановка напред и нейната динамика. Докато свид. А.А. М. не е управлявала превозно средство, а е била пътник в автомобила на подсъдимия, поради което и не е имала задължение да следи всеобхватно пътната обстановка. Ето защо, заявеното от нея, че е видяла „една баба, която пресичаше по диагонал и вървеше много бързо сякаш тичаше“, не следва да се приема за пречка за провеждането на съкратено съдебно следствие, доколкото в подкрепа на направеното от подсъдимия самопризнание, че пешеходката се движела със спокоен ход, пресичайки на пешеходната пътека са налице убедителни данни и първият съд е изпълнил задължението си в мотивите към присъдата си да приеме за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, като се позове на направеното самопризнание и на доказателствата, събрани в досъдебното производство, които го подкрепят. Отделно от изложеното, очевидно е, че посоченият сегмент от заявеното от А.М., е всъщност поддържана от нея на онзи етап от разследването оневиняваща подсъдимия теза, преди М. да бъде привлечен като обвиняем. В последствие тезата е била изоставена със заявлението за провеждане на съкратеното съдебно следствие и признаване на фактите и обстоятелствата, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт от самия подсъдим, който в подготвителната фаза на процеса се е възползвал от правото си да не дава обяснения. Настоящата инстанция намира, че окръжният съд правилно е приел, ведно с бележката на настоящата инстанция, че обвинението е доказано по безспорен и несъмнен начин, тъй като установените на базата на годни процесуални доказателствени източници, релевантни за предмета на доказване факти и обстоятелства, водят до несъмнен извод, че подсъдимият е осъществил престъплението, за което е предаден на съд. Не са спорни по делото фактите за настъпилия противоправен резултат – смъртта на пострадалата, причинените й телесни увреждания и причинно - следствената връзка между този резултат и настъпилото транспортно произшествие. Освен признати по предвидения в чл. 371 т. 2 НПК ред тези факти намират своята подкрепа в представените по делото писмени доказателства – акт за смърт, удостоверение за наследници, както и в заключенията на изготвените експертизи. В последните - компетентни, обосновани и мотивирани, са отразени констатираните по тялото на пострадалата телесни увреждания, направен е и категоричен от медицинска гледна точка извод, че тези увреждания са довели до смъртта на пострадалата, а те от своя страна са резултат от настъпилото ПТП, участник в което е подсъдимият. С основание окръжният съд се е доверил на изводите на изготвените експертизи, тъй като са изготвени от лица с необходимите знания и опит в изследваните области, същите са обосновани, мотивирани и почиващи на обективните находки, отразени в протокола за оглед на местопроизшествието. Обоснован, мотивиран и правилен е изводът на окръжния съд, че поведението на подсъдимия, с което е допуснал инкриминираното нарушение на правилата за движение по пътищата, с които е запълнен бланкетния състав на чл. 343 НК, е в пряка причинно – следствена връзка с настъпилия смъртен резултат. Правилно и законосъобразно е прието, че подсъдимият е нарушил чл. 119, ал. 1 ЗДвП в причинно-следствена връзка с настъпилия престъпен резултат. За посоченото също така не се спори по делото. По описания начин, с деянието си, подсъдимият Д. З. М. на 01.03.2023 г. в гр. К., обл. С З, е осъществил от обективна и от субективна страна всички признаци от състава на престъплението по чл. 343, ал. 3, предл. последно, б. „б“, предл. първо, вр. ал. 1, б. „в“, предл. първо, вр. чл. 342, ал. 1 НК, като при управление на моторно превозно средство - лек автомобил марка „О.“ с peг. № ••••••••• - по бул. „К А. Б.“, в посока от запад на изток, на маркирана пешеходна пътека, намираща се западно от кръстовището с ул. „А.“ и ул. „С.“, нарушил правилата за движение по пътищата, а именно - чл. 119, ал. 1 от ЗДвП – „При приближаване към пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта или спре“, като не пропуснал пресичащата по пешеходната пътека в посока от север на юг пешеходка Т.Д.Ч. (на 73 г.), вследствие на което с предната част на автомобила ударил Ч. в дясната странична част на тялото, с което по непредпазливост причинил нейната смърт, настъпила на 02.03.2023 г. в УМБАЛ „Проф. д-р С.К.“ АД - Стара Загора. Въззивният съд намира, че съобразно ТР № 28/ 28.11.1984 г. по н. д. № 10/84 г., ОСНК при наличие на пешеходна пътека опасността за движението възниква още от момента, в който пешеходецът тръгва от тротоара или банкета към платното за движение, дори преди да е стъпил на него, щом с поведението си явно или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе на платното за движение. Отдалечеността от платното за движение е без значение, щом като логичното развитие на пътната ситуация ще доведе до навлизане в него непосредствено след това. Правото на пешеходеца по чл. 119 от ЗДвП е скрепено и в логическа връзка със задължението на водачите на ППС да му го осигурят, като своевременно намалят скоростта си на движение при приближаване към пешеходна пътека или дори да спрат. Съобразно цитираното ТР 28/1984 г. ОСНК водачите на МПС имат задължение за намаляване на скоростта при наближаване и преминаване през всички видове пешеходни пътеки, като няма значение преценката на водача дали пешеходецът може безпрепятствено да премине през пешеходната пътека, доколкото задължението да намали съществува винаги. Действително, в принципен план, така както сочи и защитата, пешеходецът следва да отчита разстоянието, на което се намира приближаващото превозно средство и да не навлиза, ако последното не може да спре, доколкото навлизането на пешеходна пътека пред движещо се превозно средство, което обективно не може да спре е основание да се приеме наличие на съпричиняване. В случая, обаче, подобни факти по делото няма, както и данни в тяхна подкрепа, поради което е безпредметно и обсъждането на подобни хипотези. Още повече, че същите са декларативно поднесени от страна на защитата във връзка с комплекса от смекчаващи обстоятелства. В конкретния случай правилно е преценено от първостепенния съд, че допуснато от подсъдимия нарушение е по чл. 119 ал. 1 ЗДвП, съобразно който за водача на МПС възниква задължение да намали скоростта или да спре – при стъпили на пешеходната пътека лица и при преминаващи по нея пешеходци. В случая, ударът е настъпил на пешеходната пътека в момент, в който пострадалата е преминавала по нея, като подсъдимият не е намалил скоростта и не е спрял, за да я пропусне, поради което нарушението на задълженията му по чл. 119 ал. 1 ЗДвП са налице. Неизпълнението на посочените задължения се дължи на виновно поведение на подсъдимия, като не е налице хипотезата на чл. 15 НК. Категорично е установено, че подсъдимият Д. М. не е изпълнил задълженията си като водач на ППС, въпреки установеното, че пострадалата е попаднала извън опасната зона за спиране на лекия му автомобил в момента, в който е навлязла и преминавала по пешеходната пътека. Коректна е дадената от обвинението и възприета от окръжния съд утежнена правна квалификация на осъщественото от подсъдимия деяние – осъществено на пешеходна пътека. Легалната дефиниция на „пешеходна пътека” се съдържа в § 6, т. 54 от ЗДвП – част от платното за движение, очертана или не с пътна маркировка и сигнализирана с пътни знаци, предназначена за преминаване на пешеходци. Налице са всички признаци за наличие на пешеходна пътека – както пътната маркировка, така и пътен знак със специално предписание (Д17) – съобразно протокола за оглед на местопроизшествие – Г образна метална конструкция, на която е монтиран пътен знак Д 17 – пешеходна пътека“ със светещи елементи по него. По безспорен начин е установено по делото, че ударът между управлявания от подсъдимия автомобил и тялото на пострадалата е настъпил в рамките на обозначената, чрез напречна пътна маркировка, пешеходна пътека. Този факт е признат от подсъдимия в проведената процедура по чл. 371 т. 2 от НПК, а неговото признание се подкрепя от доказателствата, събрани в хода на досъдебното производство. Обособената на пътното платно пешеходна пътека алармира водачите за интензивна опасност от възможна поява на пресичащи пешеходци. За съставомерността на деянието по този законов текст е достатъчно то обективно да е осъществено в зоната на пешеходна пътека. С изискването за предпазливо преминаване през такъв участък законът предоставя засилена закрила на всички пешеходци, включително и на движещите се в нарушение на правилата на ЗДвП. Настоящият състав намира, че конкретната пътна обстановка, съдържаща пешеходна пътека, сигнализирана със знак Д17 и правомерно преминаващата по нея пострадала, обвързано с приетата за установена фактология и хронологията на събитията при компонентите на създалата се пътна ситуация, са изисквали от подсъдимия съобразяване с императивното задължение, предвидено в чл. 119, ал. 1 ЗДвП - да осигури предимството на пресичащата пешеходка, като предприеме необходимото и съответстващо на установените правила поведение за намаляване на скоростта и спиране. Подсъдимият не е реагирал своевременно и не е предприел действията, предписани от закона за намаляване на скоростта на движение и спиране, като е следвало да намали скоростта до безопасната такава и да спре, за да пропусне пешеходката да премине през пешеходната пътека. Този извод не противоречи и на разбирането, залегнало в т. 6 от ТР № 2 от 22.12.2016 г. на ОСНК на ВКС, според което правото на предимство на пешеходците при преминаването им по пешеходна пътека се активира едва в момента на стъпването им върху нея. Правната квалификация, в случая, правилно е била обвързана с оценката на мястото, от което пострадалата е навлязла по пешеходната пътека. Видно от протокола за оглед и приложения към него фотоалбум действително лентите да движение в различните посоки са разделени от затревен остров, но местопроизшествието се намира в зоната на двете южни ленти, които са движение в направление запад-изток, като в случая затревената площ не преминава през самата пешеходна пътека. Но дори и в случаите, в които пешеходната пътека преминава през такава ивица, тя не се прекъсва, а е неразделна част от пешеходната пътека, започваща в началото на едното платно за движение и свършваща в края на другото пътно платно. В този смисъл правилно е било прието, че пострадалата пешеходка е станала опасност за движението от момента на първоначалното си стъпване на пешеходната пътека на северното платно на бул. „А. Б.“ и е била такава по време на цялото си пресичане, поради което допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение по пътищата е по чл. 119, ал. 1 ЗДвП. В настоящия случай, предвид очертаната с пътна маркировка пешеходна пътека и сигнализирането й с пътен знак Д17, с наличието на пешеходец на пешеходната пътека, опасността е била напълно предвидима. Деянието е осъществено и от субективна страна, по непредпазливост, в приетата от прокурора и окръжния съд по-лека форма на вината - небрежност. Подсъдимият не е предвиждал настъпването на резултата, не го е искал и целял, но е могъл да го предвиди, тъй като не са били налице обективни пречки за своевременно възприемане на пресичащата пешеходка. От субективна страна, подсъдимият е действал при условията на несъзнавана непредпазливост (небрежност) по смисъла на чл. 11, ал. 3, предл. 1 от НК. Той не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици – че ще причини ПТП, в резултат на което ще настъпи смъртта на пострадалата, но е бил длъжен съгласно чл. 119, ал. 1 ЗДвП, в съответствие с особеностите на конкретната пътна обстановка и е могъл да ги предвиди и предотврати, ако не беше допуснал посоченото нарушение на правилата за движение и бе предприел съответните своевременни действия по намаляване на скоростта на движение и спиране. Не могат да бъдат споделени оплакванията на защитата, че на плоскостта на смекчаващите отговорността обстоятелства следвало да се съобрази, че имало разделителна преграда с растителност, която била пречка за видимостта но водача към пешеходката. Подобно оплакване, отразено във възражението срещу въззивната жалба на частното обвинение, което се релевира във връзка със смекчаващите обстоятелства от страна на защитата в подадената въззивна жалба, не намира опора в материалите по делото – протокола на оглед на местопроизшествие и заключението на автотехническата експертиза, която е отразили, че макар произшествието да е настъпило при условията на нормална видимост при лек дъждовалеж, на прав, равнинен пътен участък с изкуствено осветление, няма данни за зрителни прегради между водача и пешеходеца, ограничаващи взаимната им видимост, което да е в причинно-следствена връзка с настъпилото пътно-транспортно произшествие. Отделно от изложеното, подобни оплаквания са несъвместими с признатите от подсъдимия факти и обстоятелства, отразени в обвинителния инструмент, поради което не е необходимо тук да се отделя повече внимание. Не могат да бъдат споделени и оплакванията на защитата, застъпени в хода на съдебните прения, че в случая за пешеходката също е имало задължение да се съобрази с пътната обстановка, което било достатъчно да се приеме, че и тя е допринесла за настъпване на престъпния резултат. Подобна теза не държи сметка за данните по делото, съобразно които при липсата на зрителни прегради определената скорост на движение на процесния автомобил е била съобразена с общата видимост на пътя, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие на пътя. В случая водачът на автомобила е имал възможност да следи конкретната пътна обстановка, да подбира скоростта си на движение при приближаване на маркирана пешеходна пътека, обозначена със знак, поради което е имал и техническа възможност да предотврати настъпването на произшествието чрез аварийно задействане на спирачната система на автомобила. Изложените от първата инстанция аргументи във връзка с индивидуализацията на наказателната отговорност, която подсъдимият следва да понесе, при все да не могат да бъдат споделени изцяло от настоящия съдебен състав, не водят до промяна на крайните изводи на окръжния съд при конкретното отмерване на наложената кумулативна санкция. При установеното по несъмнен начин, че подсъдимият е осъществил престъплението, за което е предаден на съд, с приетата от прокурора и съда правна квалификация, е основание на същия да се наложи наказание, в предвидените в НК рамки – от три до петнадесет години лишаване от свобода, която се явява по-благоприята за дееца с оглед радпоредбата на чл. 2, ал. 2 НК, доколкото с ДВ бр. 67/2023 г. санкционната рамка е била увеличена, като е бил вдигнат законустановение мининмум на наказанието лишаване от свобода на пет години. Доколкото посоченото изменение е от 04.08.2023 г., а а процесното деяние е от 01.03.2023 г. увеличената санкционна рамка, не следва да намери приложение в случая. В тази връзка не могат да бъдат споделени и съображенията на частното обвинение, че нейното въвеждане следва да се съобрази на друга плоскост – като утежняващо обществената опасност на деянието, доколкото би влязло в противоречие и с принципа за приложение на по-благоприятния закон. Както се посочи и по-горе, основният спор по настоящето дело между страните е дали наложените от окръжния съд наказания на подс. Д. З. М. и определеният начин на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода са справедливи, съответни на деянието и на дееца и дали с определянето им ще се постигнат целите на наказанието по чл. 36 НК. Въззивната инстанция намира, че липсват основания за корекция на атакувания съдебен акт в санкционната му част като краен резултат. Правилно, в полза на подсъдимия са отчетени като смекчаващи отговорността му обстоятелства - чистото съдебно минало, добрите характеристични данни, младата му възраст, изразеното съжаление и критичност за случилото се, добросъвестното процесуално поведение, липсата на санкциониране за допуснати преди инкриминираната дата нарушения по ЗДвП, обстоятелството, че е глава на семейство, включващо малолетен низходящ, за който полага грижи, както и предприетите действия да съобщи да инцидента с подаването на сигнал на тел. 112. Следва да бъде споделено като основателно възражението на частните обвинители срещу отчитането в полза на подсъдимия на поведението на пострадалата, за която е прието, в мотивите към присъдата, че е допринесла за настъпване на противоправния резултат, тъй като е била облечена с тъмни дрехи с розов шал. Становището на частните обвинители в този аспект е напълно съобразено с принципното положение, че при пътнотранспортно произшествие с пешеходец на обозначена пътна маркировка „пешеходна пътека“, когато водачът е превишил разрешената максимална скорост за движение или е нарушил друго правило от Закона за движението по пътищата, имащо отношение към произшествието, пешеходецът не се счита за съпричинител за настъпване на съответното произшествие, което същевременно държи сметка и за особеностите на проведеното в първата инстанция съдебно следствие в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК, при което няма данни с поведението си пострадалата да е допринесла за настъпилия удар. Въззивният съд намира, че изводът на първия съд, че подсъдимият бил дал подробни обяснения за нуждите на производството, не намира опора в данните по делото, доколкото на подготвителната фаза М. се е възползвал от правото си да не дава обяснения по обвинението, а показанията, които е дал в свидетелско качеството, не могат да се ползват за нуждите на производството. Отделно от това, нито на подготвителната, нито на съдебната фаза на процеса, М. се е признавал за виновен по обвинението, като не е давал и обяснения в подкрепа на евентуално признание на вината. Ето защо, е неприемливо да бъде „бонифициран“ повторно, извън привилегията по предвидената диференцирана процедура. При все това, правилно първият съд е отчел на плоскостта на смекчаващите обстоятелства изразеното съжаление и разкаяние за стореното, тъй като само по себе си обстоятелството, че подсъдимият не е потърсил извънсъдебен контакт с наследиците на пострадалата пешеходка, не е в състояние за опровергае този извод, тъй като подобно поведение, би могло да се изтълкува като търсене на нерегламентиран контакт с противната страна по делото, поради което не могат да бъдат споделени оплакванията на частното обвинение, това обстоятелство да отпадне от списъка с отчетени смекчаващи такива. Във връзка с възражението на частните обвинители за отчетената липса на нарушения по ЗДвП на водача, следва да се каже, че краткият стаж на М. като водач на МПС и неговата неопитност представляват обстоятелство със смекчаващ отговорността му характер, поради което не се възприемат за основателни доводите на частното обвинение в противната насока. В съдебните прения пред въззивната инстанция се аргументира, че липсата на нарушения на правилата за движение на подсъдимия е поради краткия му стаж като водач и не следва да се разглеждат в негова полза. Това безспорно е така, но кратката продължителност, през която подсъдимият е управлявал МПС, обективно е налице и се установява при съпоставка на датата на издаване на свидетелството за правоуправление и датата на деянието. Действително при оценката на подсъдимия като водач на МПС, от една страна е налице недълъг стаж при шофиране, което от друга страна го задължава да управлява автомобила с повишено внимание и стриктно да спазва правилата за движение, което той не е изпълнил. Следователно при комплексния подход при оценката на коментираните обстоятелствата, следва да се каже, че отчетеното на плоскостта на смекчаващите обстоятелства до известна степен намалява своя интензитет при съобразяване на това, че липсата на допуснати нарушения на правилата да движение е на фона на кратък стаж като водач на МПС. Отделно от изложеното, не могат да бъдат споделени в цялост аргументите на първия съд да се отчете на плоскостта на отегчаващите отговорността обстоятелства с прекомерната тежест липсата на реакция от страна на водача, доколкото се дублира до известна степен с факторите, свързани със стажа на подсъдимия като водач на МПС като обстоятелство от значение за наказателната му отговорност, но без по този начин да се стига до отричане на обстоятелството, че задълженията на водача при приближаването на пешеходна пътека са с комплексен характер – намаляване на скоростта на движение и дори спиране, за да пропусне преминаващите пешеходци, като в случая няма данни за каквото и да е било отчитане на динамиката в изменящата се пътна ситуация. Не могат да бъдат споделени и застъпените от първостепенния съд доводи, че като смекчаващо отговорността на водача обстоятелство следвало да се отчете и това, че същият управлявал автомобила си с разрешената скорост за движение в населено място, като настоящият съд намира, че величината на скоростта не следва да се отчита нито на плоскостта на смекчаващите, нито на отегчаващите обстоятелства, доколкото не се намира в причинна връзка с процесното деяние и е задължение на всички водачи при шофиране в градски условия е да се движат с разрешената скорост от 50 км/ч. Още повече, че пътната обстановка се е отличава с известни особености, поради което условията за шофиране не са били идеални, а в принципен план, движението с максимално разрешената скорост е допустимо само при такива условия. Така отчетените в полза на подсъдимия обстоятелства не са многобройни или изключителни по смисъла на чл. 55 от НК, при наличието които и най – ниското, предвидено в закона наказание за извършеното престъпление – три години лишаване от свобода, да се окаже несъразмерно тежко. Констатациите по-горе обаче мотивират извода, че справедливо наказание се явява така определеното от първия съд при значителен превес на смекчаващите над отегчаващите отговорността обстоятелства такова от 4 години и шест месеца. При така очертаните обстоятелства, определените от окръжния съд наказания се намират за справедливи от въззивната инстанция. Конкретизирането на размера на наказанието и начина на изтърпяването му не може да е резултат само на механичен математически сбор на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. На същите се дължи цялостна оценка, очакван резултат от която е налагане на наказание, което с оглед на тежестта на извършеното и личността на дееца, най-добре ще допринесе за реализиране на целите по чл. 36 от НК. В тази връзка не се приемат за обективни (което е житейски обяснимо), възраженията на частните обвинители, че окръжният съд не е съобразил при индивидуализация на наказанието всички относими обстоятелства. В жалбата на частните обвинители се набляга най-вече на „обществената опасност“ на деянието и на резултата. Следва да се отбележи обаче, че тази опасност е съобразена от законодателя при определяне на санкционните рамки за всяко извършено престъпление, в частност за това по чл. 343 НК, а смъртта на пострадалата е елемент от състава на престъплението, поради което важи забраната на чл. 56 от НПК този резултат да се отчита допълнително като отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство. Няма спор, че причинения престъпен резултат е тежък, свързан със загуба на човешки живот, поради което житейски оправдано е становището на частните обвинители за налагане на по-високо наказание. Извън емоционалния заряд на казуса, обаче, следва да се отбележи, че тежкия престъпен резултат – смъртта на пострадалата пешеходка и извършване на деянието на пешеходна пътека, са елементи от състава на инкриминираното деяние и са преценени от законодателя при определяне на съответното на този резултат наказание. В контекста на изложеното субективните очаквания на пострадалите и желанието им да се репарират причинените им болки и страдания, чрез налагане на максимално възможното наказание на дееца, не бива да имат решаващо значение в процеса на индивидуализация на наказанието, тъй като те са фактор извън тези, които законодателят е предвидил в чл. 54 НК. Не би могло да се очаква, че наказание, чиято строгост надхвърля необходимото за поправяне на подсъдимия ще въздейства възпитателно и предупредително и върху останалите членове на обществото. Само справедливото по вид, размер и начин на изтърпяване наказание може да изпълни и превантивната функция на наказателно-правната репресия. Действително ръста на пътно- транспортните произшествия изисква адекватна наказателна политика, но тя не би трябвало да се отъждествява единствено и само с налагането на несъразмерно тежки наказания на лицата, причинили съставомерения резултат, като не следва да се дава приоритет на генералната пред индивидуалната превенция на наказанието, тъй като двете цели са равнопоставени. Като е редуцирал наложеното наказание лишаване от свобода по реда на чл. 58а ал. 1 НК, съдът се е съобразил с императива на чл. 373 ал. 2 от НПК и е наложил наказание в окончателен размер от три години лишаване от свобода, което е отложим с изпитателен срок от четири години, след влизане на присъдата в законна сила. Наказанието лишаване от правоуправление в размер на три години също правилно е индивидуализирани при условията на чл. 54 от НК при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства и е било съобразено и с чл. 49 ал. 2 от НК. Наказанията се явяват справедливи, съответни на деянието и на дееца и са достатъчни за реализиране на предупредително и възпиращо въздействие върху него, а и върху останалите членове на обществото, с оглед на изискванията на чл. 36 от НК. Следва да се припомни, че съобразно указанията на ППВС № 6/61 г. и ППВС № 7/74 г. на ВС, изменение на присъдата от въззивните съдилища в санкционната част се оправдава, когато от събраните по делото доказателства е установено по безспорен начин, че съществува явно, очевидно несъответствие между обществената опасност на деянието и дееца и определеното от съда наказание и че се налага увеличението или намаляването му, макар то да не излиза извън рамките на закона. Настоящият казус не се вмества в тези хипотези. Наказанието лишаване от правоуправление също не подлежи на увеличаване, доколкото е съобразено с изискването на чл. 49 ал. 2 НК, с данните за липсата на предишни санкционирани нарушения по ЗДвП, с тежестта на допуснатото нарушение на правилата, с факта, че въпреки малкия си стаж като водач на ППС подсъдимият не е проявил нужното внимание при управлението на процесния автомобил. Законосъобразна е и преценката на първия съд да отложи изтърпяването на наказанието лишаване от свобода на подсъдимия с изпитателен срок от 4 години, след влизане на присъдата в законна сила. В случая целите на наказанието са постижими и при условно осъждане на дееца, като за поправянето му не е наложително да изтърпи наказанието си. Настоящият съд намира, че само по себе си и условното осъждане има достатъчен поправително-корекционен, възпитателно-възпиращ и предупредителен ефект, с оглед потенциалната възможност в рамките на определения изпитателен срок, който в случая не е минимален, условно наложеното наказание лишаване от свобода да бъде активирано в случай, че възникнат законоустановените предпоставки за това, поради което не уважи исканията на частното обвинение за постановяване на ефективно изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. Правилно и в съответствие с чл. 301 ал.1 т. 11 от НПК окръжният съд се е разпоредил с приложените по делото веществени доказателства, а разноските са възложени в тежест на подсъдимия в съответствие с изискванията на чл.189 ал.3 от НПК, като изложените в тази насока мотиви се споделят изцяло и не следва да се преповтарят. Поради изложеното до тук и на основание чл. 334 т. 6 вр. с чл. 338 НПК, ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД