Решение № 804 от 24.7.2026 г. на Районен съд - Стара Загора по дело № 4120/2025 г.

Предявени са първоначален иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и евентуален насрещен иск по чл. 23 от ЗПК. Ищцата С. И. К. твърди в исковата си молба, че на •••г. е сключила с кредитора „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290 Договор за паричен заем №•••/•••. На •••. кредитополучателката упражнила правата си по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, като отправила искане към кредитора да й бъде предоставено извлечение за извършените и предстоящи плащания по процесния договор за заем. Видно от приложена мейл кореспонденция, в отговор, ответното дружество изпратило извлечение. В случая ответникът признал, че по кредит с главница 3200лв. К. е заплатила 32лв., но претендира от нея допълнителни 8059,50 лв. към •••. В конкретния случай кредиторът включил в договора за кредит клауза, с която кредитополучателката се е задължила да предостави в изключително кратък срок практически невъзможно за предоставяне обезпечение от потребител, ползващ се от услугите на т. нар. „бързи кредити“, а именно - банкова гаранция или няколко поръчители при изключително завишени условия. В резултат, при непредоставяне на това обезпечение на потребителя се начислявала неустойка в огромни размери, която макар и именувана неустойка била по същество си скрита договорна лихва. Тази конструкция за оскъпяване на потребителски кредит чрез скрити лихви, именувани като неустойки, за да не бъдат включени в ГПР, се явявала нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Счита, че договорът за заем е недействителен, с оглед на което сумата в размер на 4827,50лв. се явявала недължима, предвид разпоредбата на чл. 23 ЗПК. Следвало да се има предвид, че при отрицателен установителен иск в тежест на ответника е да докаже, при условията на пълно и главно доказване, всички предпоставки на отричаното вземане. С молба от 03.12.2025г. прави следните уточнения: моли да се приеме, че е допусната техническа грешка в размера на отрицателния установителен иск. В исковата молба и петитума й била изписана цена на иска в размер на 4,827.50лв., която следвало да се чете като 4,981.50лв.; видно от приложено извлечение, издадено от ответника, К., за кредит от 3,200.00лв. възстановила към момента сума в размер на 32лв., които били разпределени като частична първа вноска; твърдяната от нейна страна сума като недължима - 4,981.50лв. била недължима в хипотезата на чл. 23 ЗПК в случай, че след разпределението на док. тежест ответната страна не успее да представи отговарящ на разпоредбите на ЗПК договор за заем между страните. До размера на иска се стигало по следния начин: главницата от 3,200лв., като са платени едва 32лв., тоест в хипотезата на чл. 23 ЗПК сумата от 3,168 лв. се явявала дължима, което не оспорва, оспорва останалата претендирана сума. От претендираните от ответника 8,059.50лв (най-долу в извлечението) изважда дължимите, за които не спори - 3,168 лв., остатъка - 4,891.50 лв. твърди, че е недължим. В процесния случай счита, че процедура по медиация между страните не би довела до положителен резултат, моли да не бъде назначавана задължителна информационна среща. Искането е да се признае за установено по отношение на ищцата, че не дължи на ответника сумата от 4,891.50 лв. по Договор за паричен заем №•••/••• г., предвид недействителността на договора за заем. Претендират се разноски. В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът депозира писмен отговор, с който оспорва исковата молба като неоснователна. Счита за неоснователни и недоказани претенциите на ищеца за установяване, че не дължи сумата по договора за кредит. Валидността на Договор за потребителски кредит № ••• произтичала от това, че са съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен процесния договор. В доказателство на твърденията си прилага Лог файл по договор за паричен заем № •••, който проследявал в хронологичен ред всички настъпили събития в кредитното правоотношение. Заедно с лог файла прилага и попълнено от кредитополучателя Искане за сключване на договор за кредит, както и изпратения на посочения от него имейл адрес kolaksazova •••@••• Стандартен европейски формуляр (СЕФ). С гореописаните документи изцяло опровергава твърдението, че клаузите в договора са в противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави. Видно от лог файла още преди подписване на договора за заем кредитополучателят бил наясно с всички условия по договора, като сам избрал параметрите и условията му. Договорът бил сключен при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество и при спазване на изискванията на ЗПК. Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени всички, закрепени в чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно се сочело какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 59.10% и ГПР определен в процесния договор в размер на 57.01%, било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не е и не следвало да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката се явявала проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била договорена под отлагателно условие - чл. 2 от Споразумението, сключено между страните. Между страните изрично и детайлно било уговорено при какви конкретни обстоятелства и в кой конкретен момент потребителят ще дължи неустойка. Страните се споразумели, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя в 14-дневен срок от сключване на договора, от 15 ден ще бъде дължима неустойка за непредоставяне на обезпечение. Това се виждало и от Справката за движения по договора в евро, в която неустойката по процесния договор била начислена едва на 15 ден от сключване на договора за кредит. В случая неустойката била дължима едва след изтичане на срока за предоставяне на обезпечение, което изключвало нейната дължимост към момента на сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР се явявало сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на кредитополучателя, то същият следвало да е наясно предварително за размера на тази цена. Именно поради това законодателят установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР. Разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема. При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят бил наясно предварително, като имал възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му, както и след това. Твърденията на ищеца, че страните са уговорили обезпечението да бъде представено в изключително кратък срок било неоснователно. Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора един или двама поръчители, които отговарят на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране било съобразена със закона практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните: дружеството-кредитор предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Към договора било налице и споразумение, в което допълнително, изчерпателно и детайлно били уговорени условията и предпоставките за плащането на неустойката. Отделно от това кредиторът осигурил достатъчно дълъг срок за предоставяне на договореното обезпечение - 14 дни. Същият срок изцяло съвпадал със срока за отказ от договора, уреден в закона и изрично между страните. Дори да не могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. В конкретния случай сроковете за отказ и обезпечение били почти еднакви и едновременно с това достатъчни, за да се направи преценка дали е налице възможност за предоставяне на обезпечение или е по изгодно за кредитополучателя да се откаже от договора. Напълно невярно било и твърдението, че условията за предоставяне на обезпечение, респективно за избягване на задължаването с тази неустойка, били „крайно завишени“. Предвид изложеното, потребителят се е задължил валидно да върне предоставената му главница при условията на договора, а за кредитодателя било налице правно основание да изисква плащания по същия. Искането е така предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендират се разноски. В срока по чл. 211 ГПК е предявена насрещна искова молба от „Кредирект“ ЕООД против С. И. К.. Ищецът по насрещния иск „Кредирект“ ЕООД твърди в исковата си молба, че между страните е налице Договор за потребителски кредит ••• от •••г., сключен по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по силата на който кредитодателят предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 3160 лева, което е в равностойност на 1615,68 евро. Заемната сума била предоставена на кредитополучателя на датата на сключване на процесния договор чрез превод по банкова сметка, видно от позиция № 39 от представен Лог файл. Съгласно чл. 3 от договора и имплементирания в него погасителен план (чл. 3, ал.З), кредитополучателят се задължил да върне главницата при фиксиран лихвен процент от 46% на 18 месечни вноски с дата на първо плащане 14.10.2025г. и последна вноска на 15.03.2027г., като в погасителния план били посочени конкретните дати на падежите. След подписване на договора и усвояване на кредита кредитополучателят извършил едно единствено плащане по кредита на 25.09.2025г. в размер на 16.36 евро, с която сума не била погасена никаква част от главницата. С първоначалната искова молба ищецът предявил установителен иск срещу дружествотокредитор, с който сезирал съда с искане процесният договор за кредит да бъде обявен за недействителен. С настоящото се предявява евентуален насрещен иск, по който моли съдът да се произнесе само ако уважи първоначалния иск за установяване на недействителност на договора за кредит в цялост. Искът се предявява в условията на евентуалност на извъндоговорно основание - за осъждане на кредитополучателя да върне чистата стойност на кредита съгласно задължителното и специално предписание на чл. 23 ЗПК и общата забрана за неоснователно обогатяване - чл. 55 ЗЗД. При формиране размера на иска от усвоена от кредитополучателя заемна сума били приспаднати всички извършени до този момент плащания по договора. Искането до съда е, в случай че бъде уважен първоначалния иск за установяване на недействителност на Договор за паричен заем №••• от •••г., да бъде осъден ответника по насрещния иск, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 ЗПК да заплати на ищеца сумата от 1599,32 евро, представляваща неизплатената част от чистата стойност на кредита по Договор за паричен заем №••• от •••г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното плащане. В случай че бъдат уважени претенциите на ищеца по първоначалната искова молба и настоящия насрещен иск, моли да се допусне прихващане на установените от съда насрещни вземания на страните за съдебно-деловодни разноски, до размера на по малкото.Претендират се разноски. Ответницата по насрещния иск С. И. К. не представя писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК. В съдебно заседание, ищцата не се явява и не изпраща представител. Депозирана е писмена защита, с която пълномощникът й поддържа иска. Моли да му бъдат присъдени разноски съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК. В съдебно заседание, ответното дружество не изпраща представител. С депозирана от пълномощника си молба поддържа отговора на исковата молба и насрещния иск. Претендира разноски, като прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение на ищцовата страна. От фактическа страна: По делото не се спори, че между ищцата по първоначалния иск С. И. К. и „Кредирект“ ЕООД, гр. София е сключен Договор за обезпечен потребителски кредит № ••• от ••• г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя кредит в размер на 3200 лева/1636,13 евро при следните параметри: годишен лихвен процент от 57,01 % и фиксиран лихвен процент 46 %, размер на погасителна вноска 8х122,67 лева/62,72 евро и 10х391,26 лева/200,05 евро, със срок на заема 18 месеца, брой на погасителните вноски 18. Посочено е, че общият размер на всички плащания по процесния договор възлизат на сумата от 4893,96 лева, която сума включва главница и възнаградителна лихва. В чл. 6, ал. 1 от представения Договор за обезпечен потребителски кредит № ••• от ••• г. е предвидено задължение на кредитополучателя да обезпечи кредита с поръчителство от едно или две физически лица, които отговаряли кумулативно на следните условия: 1. При един поръчител осигурителният доход на поръчителя при договор за потребителски кредит с размер на кредита до 2000 лева/1022,58 евро, следва да е в размер на не по-малко от два пъти размера на минималната работна заплата за страната за годината на усвояване на договора за кредит от кредитополучателя. При отпуснат кредит на кредитополучателя в размер над 2000 лева/1022,58 евро, осигурителният доход на поръчителя следва да е в размер на не по-малко от три пъти размера на минималната работна заплата за страната, за годината на усвояване на договора за кредит от кредитополучателя; 2. При двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях при договор за потребителски кредит с размер на кредита до 2000 лева/1022,58 евро, следва да е в размер на не по-малко от минималната работна заплата за страната за годината на усвояване на договора за кредит. При отпуснат кредит на кредитополучателя в размер над 2000 лева/1022,58 евро, осигурителният доход на всеки един от поръчителите следва да е в размер на не по-малко от два пъти размера на минималната работна заплата за страната, за годината на усвояване на договора за кредит от кредитополучателя; 3. Да не е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с Кредитора или свързани с него лица; 4. Да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени с кредитора или свързани с него лица, по които е налице неизпълнение; 5. Да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от "Редовен" по активни задължения и/или при липса на активно задължение, по погасени задължения за последните 12 месеца, предхождащи сключването на договора за кредит с кредитополучателя, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; 6. При отказ на поръчителя/ите да предостави/ят съгласие за проверка на осигурителните му доходи в НОИ, удостоверението на осигурителният му/им доход се доказва пред кредитора с представяне на служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход. В чл. 13, ал. 5 от договора за кредит е предвидено, че неизпълнението на задължението на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение в срока по чл. 6 се санкционира с неустойка 3132,54 лева/1601,64 евро, дължима в пълен размер от деня след изтичане на уговореният между страните срок за предоставяне на обезпечение. Към договора за кредит е представено и Споразумение за консолидиране на плащанията № ••• от ••• г., съгласно което поради непредоставяне от страна на кредитополучателя на поръчител в 14-дневен срок от сключване на процесния договор за кредит, му се начислявала неустойка, в размер на 3132,54 лева/1601,64 евро. Приложено по делото е Извлечение за извършени и предстоящи плащания по Договор за паричен заем № ••• от •••г., от което е видно, че към датата на извлечението от страна на ищцата са извършени плащания по процесния договор в размер на 32 лева /16,36евро/. Приложен по делото са още Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, Искане за сключване на договор за кредит от •••г., Празна Бланка от Договор за поръчителство № ••• от •••г., Логфайл по договор за паричен заем № •••. От правна страна: При така събраните доказателства съдът намира, че не е спорно по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, както и, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, поради което за валидност на договора и последиците му приложение ще намерят изискванията на ЗПК. Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 12 и т.20 и ал.2, чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последицата по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за кредит. Разпоредбата на чл.11, ал.1 ЗПК, регламентираща съдържанието на договора за потребителски кредит, в т.10 въвежда изискване за посочване в договора на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Това изискване е въведено, за да гарантира на потребителя яснота и прозрачност как се формира задължението му, какво е оскъпяването на кредита, както и да му даде възможност да извърши съпоставка с други кредитни продукти и направи своя избор. По правилата на чл.19, ал.1-3 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По смисъла на ЗПК §1, т.1 "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. От изложеното следва, че годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита. Спазването на това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора. В настоящия случай в цитирания по-горе договор кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер на ГПР/. Действително в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 57,01%, т.е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК. Този размер не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно уговорената по договора неустойка за подсигуряване на поръчител, която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК. Неустойката за подсигуряване на поръчител е определена като месечна вноска за срока на договора за потребителски кредит, видно от погасителния план към споразумението за консолидиране на плащанията, и следва да бъде включена в ГПР. Прибавянето към ГПР на сумата за непредоставено обезпечение, несъмнено води до надвишаване на ограничението на чл.19 ал.4 ЗПК, а от там до нищожност на основание чл.19 ал.5 ЗПК. Предвид изложеното се налага извод, че договора за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, тъй като в него липсва посочване на действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което представлява на нарушение по чл.22 ЗПК, водещо до недействителност на договора. Следва да се уточни, че нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е посочен, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят е реално лишен от информация за приложимия ГПР, което право му признава и гарантира ЗПК. Предвид изложеното се налага извод, че процесният договор за обезпечен потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в него липсва посочване на действителният процент на ГПР. В този случай по правилата на чл.23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и други разходи по него. При това положение съдът намира, че първоначалният отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е основателен и следва да бъде уважен в посочения размер. По насрещния иск: Предвид достигането до извода, че процесният Договор за обезпечен потребителски кредит № ••• от ••• г. е недействителен, то следва съдът да разгледа предявения при условията на евентуалност насрещен иск по чл.23 от ЗПК за връщане на неплатената част от чистата стойност на кредита. По делото се установи, че от страна на ищеца е погасена сума по процесния договор за кредит в размер на 32 лева, а предоставеният заем е в размер на 3200 лева, т.е. съгласно правилата на чл.23 ЗПК дължима е разликата от 3168 лева. Доколкото ищецът по насрещния иск претендира сума в размер на 1599,32 евро /3128 лева/, която не надвишава дължимия по процесния договор за кредит остатък, то следва предявеният в условията на евентуалност насрещен иск като основателен следва да бъде уважен в пълен размер, ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаването на насрещната искова молба – 13.02.2026г. до окончателното изплащане на задължението. По разноските: С оглед изхода на делото, в полза на ищеца следва да се присъдят направените от него разноски за държавна такса, които в настоящия случай възлизат на 100,04 евро. Пълномощникът на ищеца е поискал определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение, при условията на чл. 38 от ЗАдв – пълномощно на адвоката и договор за правна защита и съдействие, в който е обективирано изявление, че договореното възнаграждение е съгласно чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗАдв. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. В конкретния случай е предявен отрицателен установителен иск, по които има установена съдебна практика, делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, като в проведеното съдебно заседание не се е явил ищеца или пълномощника му. Съобразявайки тези обстоятелства, съдът намира, че в полза на процесуалния представител на ищеца следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 245евро с ДДС. По предявения насрещен иск: Разноските на ищеца по насрещния иск възлизат на 309,42 евро, от които: 64 евро за държавна такса и 245,42 евро адвокатско възнаграждение. На предявилия го ответник не могат да се присъдят сторените по същия разноски по делото защото същата сума му се дължи на основание специалния чл.23 ЗПК поради уважаване на предявения от ищеца първоначален главен иск, по повод на който договора им за потребителски кредит е обявен за недействителен. Поради това не могат на ответника да се присъдят сторените по този му евентуален насрещен иск по чл. 23 ЗПК разноски по делото - съгласно т. 5 от задължителното за всички съдилища и учреждения в Република България - решение на СЕС от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С 259/19, според което, чл.6, §1 и чл. 7, §1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи (чл. 633 ГПК). На това основание на ответника не следва да се присъждат сторените по този му насрещен иск по чл. 23 ЗПК разноски по делото. Водим от горното, съдът