Решение № 1174 от 2.2.2026 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 2680/2025 г.

Производството е по чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. чл. 10, ал. 6 от Закона за семейни помощи за деца (ЗСПД). Образувано е по жалба от Ю. Б., гражданин на Украйна, [ЛНЧ], с адрес: [населено място], [улица], ет. 5, срещу Заповед № ЗСПД/Д-РВ/30045/11.11.2025 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Пловдив (ДСП – Пловдив). В жалбата са наведени доводи за незаконосъобразност на заповедта поради нарушение на материалния закон и несъответствие с неговата цел – основания за отмяна по чл. 146, т. 4 и т. 5 АПК. По подробно изложени съображения, се иска нейната отмяна. В съдебно заседание жалбоподателят Ю. Б. се явява лично и поддържа жалбата си с искане за нейната отмяна. Ответникът – директор на ДСП – Пловдив, чрез процесуалния си представител ст. юрисконсулт П. С., в придружителното писмо, с което изпраща преписката по издаване на оспорения акт, както и в допълнителна молба от 23.01.2026 г., изразява становище за неоснователност на жалбата. Оспорената пред съда заповед е връчена лично на жалбоподателя на 19.11.2025 г., видно от приложеното по преписката известие за доставяне (обратна разписка), а жалбата е подадена в Административен съд – Пловдив на 20.11.2025 г., поради което съдът намира, че жалбата е подадена в рамките на предвидения за това преклузивен срок по чл. 149, ал. 1 АПК и от лице, имащо правен интерес от оспорването, което я прави процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, на доводите и възраженията на страните, и като извърши служебна проверка за законосъобразност по реда на чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 АПК, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна: Производството пред ДСП – Пловдив е образувано по Заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-РВ/30045/30.10.2025 г. от Ю. Б., с което иска отпускане на социално плащане по чл. 8д ЗСПД за детето Т. В. Б.. Ю. Б. и детето й Т. Б. са лица с украинско гражданско, на които е предоставена временна закрила, видно от приложената към жалбата Регистрационна карта на чужденец с предоставена временна закрила № 825331803, издадена на 07.11.2025 г. от Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет, със срок до 04.03.2026 г. Същата е регистрирана с настоящ адрес в [населено място]. Между страните не е спорно, че на детето Т. Б. е издадено Експертно решение № 92258/09.09.2025 г. на НЕЛК, с което след отмяна на Експертно решение № 90186/08.04.2025 г. на ТЕЛК към „МБАЛ Девин“ ЕАД, е определен 100% ТНР с чужда помощ за срок от 3 години, до 01.04.2028 г. С оспорената Заповед № ЗСПД/Д-РВ/30045/11.11.2025 г. на директора на ДСП – Пловдив, на основание чл. 8д ЗСПД и чл. 24а от Правилника за прилагане на ЗСПД (ППЗСПД), исканата помощ по чл. 8д е отказана на основание чл. 3, т. 5 ЗСПД с мотив, че членовете на семейството са граждани на Украйна и няма сключена спогодба между Република България и Република Украйна за изплащане на семейни помощи за деца. Оспореният административен акт е издаден от материално компетентен орган, в предвидената по закон писмена форма и съдържа правни и фактически основания за издаването си. Съгласно чл. 10, ал. 4 ЗСПД семейните помощи за деца се отпускат със заповед на директора на дирекция "Социално подпомагане" или упълномощено от него лице, поради което издаденият от директора на ДСП – Пловдив и оспорен понастоящем административен акт, е издаден от компетентен орган. Не се констатират допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на заповедта. Спорът между страните е правен и се свежда до правилното приложение на закона. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса налице ли са били основания за отпускане на поисканата от Ю. Б. семейна помощ за дете, при положителен отговор на който, следва извод за незаконосъобразност на постановения с оспорената заповед отказ. В тази връзка, съдът съобразява следното: Съгласно чл. 47, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ) отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата. Пак съгласно КРБ гражданите имат право на обществено осигуряване и социално подпомагане. И двете посочени разпоредби се намират в Глава втора на Конституцията, озаглавена „Основни права и задължения на гражданите“. Гражданите на Република България се ползват от правата си по КРБ, независимо къде се намират (чл. 26, ал. 1 КРБ). Предоставените на българските граждани с Конституцията права се ползват в същия обем и от чужденците, които пребивават в Република България, съгласно чл. 26, ал. 2 КРБ. Единственото въведено с КРБ ограничение е по отношение на правата, за които се изисква българско гражданство, което ограничение трябва да е предвидено в КРБ или в закон. В случая подаденото от Ю. Б. заявление е по реда на Закона за семейните помощи за деца. Чл. 1, ал. 2 ЗСПД определя семейните помощи като средства в пари и/или в натура, които подпомагат отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях. Предоставяните по реда на този закон помощи са самостоятелен институт на подпомагане от страна на държавата на семействата при отглеждане на деца, като израз на особената закрила, която КРБ предвижда по отношение на децата. Това подпомагане е елемент от социалната политика на държавата по насърчаване и закрила на семейството, майчинството и децата (чл. 14 КРБ) и част от формулираното в Конституцията, с оглед характера й на социална държава, изискване да подпомага родителите при осъществяването на тяхното право и задължение да отглеждат и възпитават децата си (чл. 47, ал. 1 КРБ) (в горния смисъл Решение № 3 от 27 юни 2013 г. на Конституционния съд по к.д. № 7/2013 г.). Кръгът на лицата, които имат право на подпомагане по ЗСПД е очертан в чл. 3 с.з. Съгласно чл. 3, т. 5 ЗСПД, право на семейни помощи за деца имат и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. Видно е, че ЗСПД не въвежда като условие за подпомагането притежаването на българско гражданство, а напротив – предвижда предоставяне на такова подпомагане и по отношение чуждите граждани, когато получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, с единственото условие те да пребивават и отглеждат децата си в страната. В контекста на изложените в оспорената заповед мотиви за постановения отказ – няма сключена спогодба между Република България и Република Украйна за изплащане на семейни помощи за деца – следва извод, че органът се позовава на една от предвидените алтернативно в нормата на чл. 3, т. 5 ЗСПД хипотези – предвиждане получаването на семейни помощи за деца в международен договор, по който Република България е страна. Не се установява действително между Република България и Република Украйна да е сключен международен договор (двустранна спогодба), касаещ изплащането на семейни помощи за деца (какъвто например има сключен в областта на социалното осигуряване – Договор между Република България и Украйна за социално осигуряване, ратифициран със закон, обн. в ДВ бр. 107/11 декември 2001 г.). Въпреки това, оспорената заповед е незаконосъобразна. Както е посочено по-горе в настоящото решение, Ю. Б. е лице, на което е предоставена временна закрила по смисъла чл. 1а, ал. 3 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Съгласно чл. 2, ал. 2 ЗУБ Министерският съвет предоставя временна закрила по чл. 1а, ал. 3, въведена с решение на Съвета на Европейския съюз. Срокът на временната закрила се определя с решението на Съвета на Европейския съюз. С Решение № 144/10.03.2022 г. на МС е предоставена временна закрила на разселените лица от Украйна в съответствие с Решение за изпълнение на Съвета на Европейския съюз (ЕС) 2022/382 от 4 март 2022 г. за установяване на съществуването на масово навлизане на разселени лица от Украйна по смисъла на член 5 от Директива 2001/55/ЕО и за въвеждане на временна закрила, със срок една година, считано от 24 февруари 2022 г. С последващи решения на МС, срокът на закрилата е удължаван, с РМС № 79 от 20.02.2025 г., този срок е до 04.03.2026 г., което съответства и на посоченото в издадената на Ю. Б. от Държавна агенция за бежанците Регистрационна карта на чужденец с предоставена временна закрила. В нея изрично е вписано придружавано лице до 14-годишна възраст, а именно – Т. Б.. Съгласно чл. 5 ЗУБ чужденците, търсещи или получили закрила в Република България, имат правата и задълженията по този закон и носят гражданска, административнонаказателна и наказателна отговорност при условията и по реда за българските граждани. Всеки чужденец с предоставена временна закрила има право на социално подпомагане (чл. 39, ал. 1, т. 4 ЗУБ). Нормите на ЗУБ следва да се разглеждат в съотношение специален към общ закон спрямо тези на ЗСПД, доколкото предвиждат специфични условия по отношение обема и съдържанието на предоставяните на лицата, получили временна закрила, права. С получаването на временна закрила чужденците имат право да останат на територията на Република България (чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗУБ), т.е. да пребивават на нея, без срокът на пребиваването да е ограничен от друго, освен от взетите в тази връзка решения, съгласно 2, ал. 2 ЗУБ. В тази връзка, нормата на чл. 39, ал. 1, т. 4 ЗУБ се явява съответна на чл. 26, ал. 2 КРБ, а предоставеното с нея право, т.е. такова, предвидено в друг закон, не попада в приложното поле на предвиденото с чл. 3, т. 5 ЗСПД условие по отношение на семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната. Доколкото ЗУБ не предвижда какво е по съдържание и характер правото на социално подпомагане в случаите на предоставена временна закрила, то същото следва да се приеме, че се предоставя при условията, при които се предоставя на българските граждани. Тези условия и редът за предоставянето на подпомагането в случая са уредени в ЗСПД. Постановеният на основание нормата на чл. 3, т. 5 ЗСПД отказ в случая противоречи и на актове от Правото на Европейския съюз, както и на международни договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила за Република България, които по силата на чл. 5, ал. 4 КРБ са част от вътрешното ни право и имат предимство пред тези пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. С Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 година относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите-членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием (Директива 2001/55/ЕО, Директивата) са определени минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица от трети страни, които не са в състояние да се върнат в страната по произход. В съображение 15 от преамбюла на Директивата е посочено, че задълженията на държавите-членки по отношение на условията за прием и пребиваване на лицата, ползващи се с временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица, следва да бъдат формулирани, така че тези задължения да бъдат справедливи и да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея. Съображение 16 от същия посочва, че във връзка с отношението към лицата, ползващи се с временна закрила по настоящата директива, държавите-членки са обвързани от задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които те са страна и които забраняват дискриминацията. В чл. 13, § 2 Директива 2001/55/ЕО се предвижда задължение за държавите членки за въвеждане на разпоредби за предоставяне на помощи от "Социални грижи" на лицата, ползващи се с временна закрила, като средства за съществуване и медицинско обслужване, в случай че те не разполагат с необходимите средства. Предвидените с Директивата минимални стандарти са въведени в българското законодателство с измененията на ЗУБ със ЗИДЗУБ, обн. ДВ бр. 80 от 2015 г., в сила от 16.10.2015 г. Дори да се приеме, че по същността си семейните помощи за деца не изпълват изцяло понятието за социално подпомагане по смисъла на Закона за социалното подпомагане, като помощ в пари и/или в натура за задоволяване на основни жизнени потребности на гражданите, когато това е невъзможно чрез труда им и притежаваното от тях имущество, и поради това не се покрива напълно с предвидените в чл. 13, § 2 Директива 2001/55/ЕО социални помощи, то следва да се има предвид, че съгласно съображение 12 от Директивата, по същността си предвидените в нея минимални стандарти за предоставяне на временна закрила предполагат, че държавите членки разполагат с правомощията за приемане или прилагане на по-благоприятни разпоредби по отношение на лицата, ползващи се с временна закрила, в случаите на масово навлизане на разселени лица. В случаите, които се отнасят до лица, ползващи се от временна закрила и които са под 18-годишна възраст, първостепенно значение следва да имат висшите интереси на детето, гарантирани от Конвенцията на ООН за правата на детето, която е ратифицирана, обнародвана и в сила за страната ни от 03.07.1991 г., а предвиденото в чл. 3, т. 5 ЗСПД ограничение не е съвместимо с нейните разпоредби. С разпоредбите на чл. 27, т. 1 и т. 3, Конвенцията признава на всяко дете правото на жизнен стандарт, съответствуващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, като държавите – страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Задължение по чл. 2, § 1 на държавите – страни по Конвенцията за правата на детето, е да зачитат и осигуряват правата, предвидени в нея, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Държавите - страни по Конвенцията, следва да вземат всички подходящи мерки за осигуряване закрилата на детето против всички форми на дискриминация или наказание на основание на статута, действията, изразените мнения или убеждения на неговите родители, законни настойници или членовете на неговото семейство - чл. 2, § 2 от същата. Като част от общата система на социалните права, по отношение на признатото по чл. 27, § 1 право на жизнен стандарт и на социална сигурност, следва да се спазват и общите изисквания във връзка с икономическите, социалните и културните права, които се съдържат в Европейската социална харта (ЕСХ) ратифицирана със закон, приета от 38-мо НС на 29.03.2020 г., обн. ДВ, бр. 30/11.04.2000 г. и по-специално т. 16 на Част І от нея, с която се въвежда принципът, че семейството, като основна клетка на обществото, има право на подходяща социална, правна и икономическа закрила, за да се осигури неговото пълно развитие. За осигуряването на условията, необходими за всестранното развитие на семейството, с нормата на чл. 16 от Част ІІ на ЕСХ договарящите страни се задължават да съдействат за икономическата, правната и социалната защита на семейния живот с такива средства, като социални и семейни помощи, данъчни облекчения, предоставяне на семейно жилище, помощ за новобрачните семейства и други подходящи мерки. С тези задължения договарящата страна се смята за обвързана още с присъединяването си към ЕСХ, по силата на член А, ал. 1, б. „b“. Същевременно, упражняването на правата по ЕСХ следва да бъде осигурено без дискриминация на каквато и да било основа, като раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национална принадлежност или социален произход, здравословно състояние, връзка с дадено национално малцинство, рождение или друго състояние - член Е от Част V "Недопускане на дискриминация". Съгласно чл. G от Част V, правата и принципите по Част І, сред които принципът по т. 16, не могат да бъдат предмет на каквито и да е ограничения или резерви, ако те не са предвидени в части I и II, с изключение на регламентираните от закона и необходими в едно демократично общество за защита на правата и свободите на другите или за защита на обществения интерес, националната сигурност, общественото здравe или морал, каквито в случая не се установяват. Помощта по чл. 8д, ал. 1 ЗСПД - месечни помощи за отглеждане на дете с трайно увреждане до 18-годишна възраст и до завършване на средното образование, но не по-късно от 20-годишна възраст, се предоставят на родители (осиновители), когато отглеждат деца с трайни увреждания, независимо от доходите на семейството, при условие че детето живее постоянно в страната и не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. Разглеждана като част от общата система за социално подпомагане, тази помощ попада изцяло в обхвата на чл. 16 ЕСХ и следва да се интерпретира като част от задълженията, които държавите са поели по силата на чл. 27, § 3 от Конвенцията за правата на детето, респ. като част от задълженията на държавите членки по чл. 12 Директива 2001/55/ЕО - доколкото от съображение 16 към Директивата и чл. 3, § 2 от нея следва, че държавите членки са длъжни да прилагат режима на временна закрила при стриктно спазване на основните права и свободи, и при спазване на задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които са страна и които забраняват дискриминацията. Ето защо, за да се осигури правилното прилагане на разпоредбата на чл. 12 от Директива 2001/55/ЕО, както и на прякото прилагане на чл. 27, § 1 от Конвенцията за правата на детето, вр. чл. 5, ал. 4 КРБ, достъпът до помощта по чл. 8д ЗСПД следва да се предостави и на лицата, ползващи се с временна закрила по силата на Директива 2001/55/ЕО - каквито безспорно са оспорващата и детето й, без да се прилага предвиденото в разпоредбата на чл. 3, т. 5 ЗСПД ограничение. Различно от горното тълкуване би било в пряко нарушение на забраната за дискриминация, въведена с чл. 2, § 2 от Конвенцията за правата на детето, чл. 21, ал. 2 ХОПЕС, член Е от част V на ЕСХ и съображение 16, вр. чл. 3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО. Не е спорно, че дъщерята на жалбоподателя Ю. Б. е освидетелствано с Експертно решение № 92258/09.09.2025 г. лице, като й е определена ВСУ 100% с чужда помощ. В подаденото от Б. заявление същата е отбелязала, че отглежда детето си в страната, същото не е настанено за отглеждане извън семейството. В представения с административната преписка лист за извършен предварителен контрол за законосъобразност преди вземане на решение за предоставяне на социална подкрепа (л. 22 гръб) е отбелязано, че е подадено заявление по предвидения за това ред, което е окомплектовано с всички документи, съгласно нормативните изисквания, в срок е, а подготвената заповед отговаря на изискванията на нормативната уредба. С допълнителен такъв лист, с отбелязване, че е извършена корекция на мотивите и следва да бъде приложен чл. 3, т. 5 ЗСПД (л. 23 гръб). От това следва, че не са налице други основания за отказ от предоставяне на поисканата помощ и жалбоподателят Ю. Б. отговаря на материалноправните предпоставки за предоставянето й. По изложените съображения, съдът намира, че оспорената Заповед № ЗСПД/Д-РВ/30045/11.11.2025 г. на директора на ДСП – Пловдив е незаконосъобразна, тъй като противоречи на материалния закон и неговата цел – да подпомага отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях. Налице са отменителните основания по чл. 146, т. 4 и т. 5 АПК. На основание чл. 173, ал. 2 АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на административния орган за ново произнасяне по Заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-РВ/30045/30.10.2025 г. на Ю. Б. за отпускане на месечни помощи за отглеждане на дете с трайно увреждане до 18-годишна възраст и до завършване на средното образование, но не по-късно от 20-годишна възраст, при съблюдаване на дадените с настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 АПК право на разноски има жалбоподателят. Такива са сторени за заплащане на държавна такса за образуване на съдебното производство в размер на 10 лева, които следва да се присъдят в тежест на Агенцията за социално подпомагане – юридическото лице, в чиято структура е органът, издател на оспорения акт (арг.: чл. 5, ал. 2 от Закона за социалното подпомагане и чл. 2, ал. 3 от Устройствения правилник на Агенция за социално подпомагане във вр. § 1, т. 6 ДР на АПК). С оглед на това, че считано от 01.01.2026 г. валутата на Република България е еврото, а официална парична единица е 1 (едно) евро, то по отношение присъдената сума за разноски следва да бъде извършено превалутиране в съответствие с разпоредбите на чл. 12 и чл. 13 във вр. чл. 5 от Закон за въвеждане на еврото в Република България, като съдът намира, че следва да посочи същата в диспозитива на съдебното решение в действащата валута, или разноските са в размер на 5,11 евро (пет евро и 11 е.ц.).