Решение № 1931 от 2.4.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 7783/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение от 13.03.2023 год., постановено по гр.дело №31652/2022 год. по описа на СРС, ГО, 27 с-в, са отхвърлени предявените от Ч. Н. Д. срещу С. Т. С. искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в преживени емоционални страдания и стресови преживявания, влошаване на здравословното състояние и накърняване на доброто име, вследствие на образувано от ответницата изпълнително дело №2084/2021 год. по описа на държавен съдебен изпълнител при СРС, 9 уч., въз основа на обезпечителна заповед №25 от 13.09.2021 год., издадена по определение №2222 от 10.09.2021 год. по гр.дело №10993/2021 год. по описа на СГС, ГО, І-29 с-в, отменено с определение №27 от 06.01.2022 год. по ч.гр.дело №3868/2021 год. по описа на САС и за сумата от 4 000 лв. – част от вземане с цял размер от 12 257.16 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди във формата на пропуснати ползи за адвокатско възнаграждение /изчислени по НМРАВ/ в резултат на предприета защита от ищеца лично по подадени от ответницата сигнали срещу ищеца до Шуменската адвокатска колегия и Прокуратурата, ведно със законната лихва върху горепосочените суми, считано от датата на подаване на исковата молба – 13.06.2022 год. до окончателното им изплащане и ищецът е осъден да заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 800 лв. Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца Ч. Н. Д.. Жалбоподателят поддържа, че на 16.02.2023 год., от 12.40 ч. било проведено открито съдебно заседание по настоящото дело. В същият съд от 11. 00 ч. бил ангажиран в качеството си на адвокат по гр. дело №7178/2022 год. по описа на СРС, 158 с-в, като производството по това дело приключило в 12. 58 ч. Така бил възпрепятстван да участвам в откритото съдебно заседание по настоящото дело, в което същото било обявено за решаване. С молба с вх.№ 50480 от 23.02.2023 год. бил направил искане по чл. 253 ГПК за отмяна на хода по същество, към която бил представил доказателство – протокол за проведено открито съдебно заседание от 16.02.2023 г. по гр.дело №7178/2022 год. по описа на СРС, ГО, 158 с-в. Налице били предпоставките по чл. 253 ГПК, тъй като бил възпрепятстван поради основателна причина да участва в откритото съдебно заседание по делото, в което следвало да бъде разпитан допуснат до разпит свидетел, както и да направи доказателствени искания. За да остави без уважение молбата по чл. 253 ГПк, първоинстанционният съд се бил позовал на Решение №141 от 05.12.2016 год. на ВКС по гр.дело №1599/2016 год., ІІ г. о., ГК. Това решение касаело представено доказателство след приключване на устните състезания, което било било известно на страната в хода на исковото производство. Следователно сочената от СРС практика на ВКС била неотносима към настоящият казус. Относима била практиката на ВКС, обективирана в Решение №60213 от 22.10.2021 год. на ВКС по гр.дело №2502/2020 год., ІV г. о., ГК – отмяната на определението за даване на ход на спора по същество се била наложила във връзка с постъпила молба от процесуалния представител на страна по делото и необходимостта от осигуряване на правото й на участие в производството, поради внезапно възникнали пречки за явяване на процесуалния й представител, като доказателства за последното били представени по делото, макар и след съдебно заседание, предвид внезапно възникналото препятствие. Следователно СРС бил допуснал процесуално нарушение като оставил без уважение молбата на ищеца по чл. 253 от ГПК, не бил разпитан допуснатият до разпит свидетел и била възпрепятствана възможността за представяне на медицински документи, удостоверяващи твърдяното в исковата молба. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ответницата по жалбата С. Т. С. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че на 16.02.2023 год. не било провеждано открито съдебно заседание по гр.дело №7178/2022 год. по описа на СРС, ГО, 158 с-в, което да възпрепятства явяването на ищеца в първото съдебно заседание по настоящото дело. По неизяснени причини ищецът не само че не се бил явил в съдебно заседание, но дори не бил изпратил представител /адвокат/, а още по-малко бил посочил уважителна причина за невъзможността да направи това, след като бил редовно уведомен за датата и часа на заседанието. Ищецът, като адвокат с многогодишен професионален опит, със сигурност следвало да е наясно с процесуалните възможности, които са били на негово разположение ако не може да се яви лично по дело, за което бил редовно уведомен – например да депозира писмено становище, в което да изрази мнението си по доклада, хода на делото, доказателствата и да направи искания или да изпрати упълномощен процесуален представител. Също така ищецът трябвало да е наясно и с процесуалните последици от неявяването си в първото открито съдебно заседание. Всички искания от страна на ищеца следвало да бъдат направени преди делото да бъде обявено за решаване, а не след това. Ищецът имал възможност да осъществи пълно и главно доказване на иска си пред първата инстанция, но като вместо това той не бил представил към исковата си молба каквито и да било писмени доказателства в подкрепа на твърденията си и не бил изпълнил разпорежданията на съда във връзка дадената му възможност да събере допълнителни гласни и писмени доказателства. СРС се бил произнесъл по доказателствените искания, като бил указал на ищеца да посочи конкретни книжа от прокурорската преписка, с които иска да се снабди. Тези указания обаче не били изпълнени. СРС бил указал на ищеца, че ще издаде исканите от него съдебни удостоверения при представяне на проект, то проекти не били представени. Допуснато било и събиране на гласни доказателства чрез разпит на свидетел при режим на довеждане, който не бил доведен за процесното съдебно заседание. Поради това и първоинстанционният съд бил разгледал делото без тези доказателства. Следователно ищецът бил имал всяка процесуална възможност да събере и представи допуснатите му доказателства преди първото по ред съдебно заседание, тъй като бил получил определението на съда, с което му били дадени горепосочените указания, но вместо да бъде активна страна той не бил предприел никакви действия по доказване на претенциите си. На следващо място сочи, че в тежест на ищеца било да установи, че ответницата с конкретните си противоправни действия, които се изразявали в подаване на сигнал до СРП, ШАК, ВАС за извършено от ищеца престъпление /при знание неистинността на твърдените от тях обстоятелства и заявяването им с цел да увредят ищеца/, му е причинила неимуществени вреди и какви точно, причинно- следствената връзка между поведението на ответницата и причинените неимуществени вреди, както и конкретния размер на неимуществените вреди. В тази насока не било проведено доказване. Тъй като добросъвестността се предполагала, то в тежест на ищеца било да я опровергае чрез пълно и главно доказване. Следователно, за да се ангажира отговорността на ответницата за обезщетяване на неимуществени вреди, настъпили от сезиране на държавен орган, трябвало да се установи, че тя предварително била знаела неистинността на твърдените от нея обстоятелства, но ги е заявила единствено с цел да увредят ищеца. С депозирането на жалби до съответните институции, в т.ч. до органите на досъдебното производство за извършено престъпление, ответницата осъществявала едно свое конституционно право да подава сигнали и жалби до съответните органи, за да търси съдействие за преустановяване на неправомерни действия. Според съдебната практика, когато едно лице било преценило, че са накърнени негови права, то можело свободно да се обърне към съда с искане за защитата им, без да носи други последствия при неоснователност на претенцията, освен тази за разноските по делото, направени от другата страна в съдебния процес. Упражняването на правото на жалба с описание на обективно възприети действия на другиго със субективната увереност, че те са неправомерни и действително извършени, не било набедяване. В противен случай, всяко обръщане на гражданите към органите на властта за установяване или изясняване на престъпни, или позорни обстоятелства, или за обстоятелства сочещи на деликвентно поведение, би се оказало престъпление, ако било установено след проверка, че тези данни не сочат на неправомерно поведение на трети лица. В този смисъл поведението на ответницата не било противоправно. В този смисъл не бил установен първият елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане – ответницата да е обективирала противоправно деяние, извършвайки злоупотреба с право, поради което и обсъждането на останалите елементи от фактическия състав на претенцията и липсата на каквито и да било доказателства в тази посока било безпредметно. Отделно от това по делото нямало ангажирано нито едно доказателство за претърпени неимуществени и имуществени вреди от страна на ищеца. Трябвало да се отбележи и че пропуснатата полза представлявала реална, а не хипотетична вреда, това предположение трябвало винаги да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не можело да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването, т.е. пропуснатата полза била тази, която при обикновено развитие на нещата и при съществуващо обективно оправдано основание за реализиране на ползата, би могла с вероятност да се очаква. В конкретния случай по делото липсвали данни, от които да се установява, че ищецът сигурно бил пропуснал увеличаване на имуществото си с оглед необходимостта от участие в организиране на защитата си. За да не търпи твърдените „пропуснати ползи“, ищецът можел да ангажира свой колега, който да го защитава срещу възнаграждение или ако не може да си позволи да заплати за квалифицирана правна помощ, то законът му давал възможност да бъде защитаван безплатно от друг адвокат или да потърси правна помощ с молба до съда. Възможностите, които предлагал законът в случая били подходящи и достъпни, а съзнателният отказ да бъдат използвани не можел да обоснове настъпването на „пропуснати ползи“. Не било ясно и как ищецът бил изчислил размера на адвокатското възнаграждение, което считал, че му се следва – въз основа на какъв материален интерес и за каква квалифицирана юридическа работа. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Възражението на жалбоподателя за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение по чл. 142, ал. 2 ГПК е неоснователно, поради следните съображения: Състезателното начало е основен принцип в гражданския процес – чл. 8 ГПК. Чрез него се гарантира на всяка страна право да участва в производството – да участва в съдебните заседания лично или чрез процесуален представител, за да може да извършва съответните процесуални действия, чрез които да въздейства върху съдържанието на съдебния акт. Затова разпоредбите за призоваването на страните в гражданския процес съдържат детайлна регламентация. Като гаранция на състезателното начало, нормата на чл. 142, ал. 2 ГПК задължава съда да не разглежда делото, когато страната и нейният представител са редовно призовани, но са възпрепятствани да се явят по обективни причини, които страната не може да отстрани. Препятствието може да бъде от различно естество и подлежи на доказване от страната. Имат се предвид внезапни и непреодолими обстоятелства, които се случват неочаквано и непредвидимо обективно /като природно бедствие/ или субективно, засягащи самата страна /като внезапно заболяване/. В частност ищецът е бил редовно призован на 23.01.2023 год. за първото открито съдебно заседание в първоинстанционното производство, насрочено на 16.02.2023 год., в 12.40 ч. Заседанието е било проведено на посочената дата, като е започнало в 12.40 ч. и е приключило в 13.01 ч. /виж протокол на л. 184 – 186 от първоинстанционното дело/. На 16.02.2023 год., в 13.37 ч., ищецът е подал молба до СРС, съдържаща искане за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. На 23.02.2023 год. ищецът е депозирал молба, с която е поискал да бъде отменено определението по делото, с което е бил даден ход на устните състезания, поради това, че е бил служебно ангажиран в качеството си процесуален представител на страна по гр.дело №7178/2022 год. по описа на СРС, ГО, 158 с-в – участвал е в проведеното на 16.02.2023 год. открито съдебно заседание, което е започнало в 11.00 ч. и е завършило в 12.58 ч., за което обстоятелство е било представено и съответно доказателство. Така направеното искане е било счетено за неоснователно от първоинстанционния съд. Съгласно нормата на чл. 142, ал. 2 ГПК, съдът отлага делото, ако страната и пълномощникът й или само пълномощникът не могат да се явят поради препятствие, което страната не може да отстрани. В разглеждания случай ищецът не е упълномощавал лице по чл. 32, т. 1 или т. 2 ГПК, което да го представлява пред съда. Самият той обаче упражнява адвокатска професия. Настоящият съдебен състав приема, че в частност не е била налице непреодолима пречка за участието на ищеца в насроченото открито съдебно заседание в първоинстанционното производство. И това е така, тъй като принципът за добросъвестност при упражняване на процесуалните права по чл. 3 ГПК изисква съобразяване на страната с дадените от съда указания по движение на делото за разглеждането му в разумен срок /чл. 13 ГПК/ и положена грижа за добро водене на процеса. В случая, както вече бе посочено, ищецът е бил редовно призован за насроченото открито съдебно заседание в първоинстанционното производство, а периодът до датата на провеждането му е бил достатъчно дълъг, за да организира защитата си, в т.ч. чрез пълномощник. Ищецът обаче е предпочел да се яви по друго дело, като липсват данни за служебната му ангажираност преди насрочването на откритото съдебно заседание по гр.дело №31652/2022 год. по описа на СРС, ГО, 27 с-в. Безспорно е между страните, а и въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства по делото се установява, че с определение №2222 от 10.09.2021 год. постановено по гр.дело №10993/2021 год. по описа на СГС, ГО, І-29 с-в, е било допуснато обезпечение на предявените по делото от С. Т. С. срещу Ч. Н. Д. искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, чрез налагане на запор върху вземанията на ответника по всичките му банкови сметки. На 13.09.2021 год. в полза на ищцата по посоченото дело била издадена обезпечителна заповед. С определение №27 от 06.01.2022 год., постановено по ч.гр.дело №3868/2021 год. по описа на САС, 11 с -в, било отменено горепосоченото определение на СГС, като искането на ищцата за допускане на обезпечение на предявените искове било оставено без уважение. Междувременно въз основа на издадената обезпечителна заповед по молба на ищцата от 15.09.2021 год. било образувано изпълнително дело №2084/2021 год. по описа на държавен съдебен изпълнител при СРС, 9 уч., което било прекратено на 25.01.2022 год. на основание чл.433, ал.1, т.2 ГПК. На 19.01.2022 год. С. Т. С. подала сигнал срещу Ч. Н. Д. до Адвокатски съвет – Шумен, в който били изложени твърдения, че ищецът бил превишил представителната си власт, което довело до погасяване на нейното вземане по давност. По повод на този сигнал ищецът изготвил обяснение-възражение от 27.01.2022 год., като с решение от 09.03.2022 год. Адвокатски съвет – Шумен отказала да образува дисциплинарно производство срещу ищеца по дисциплинарна преписка №1/2022 год., поради липса на положителните предпоставки по чл. 136, ал. 3 във вр. с ал. 1 ЗА. С решение №393 от 14.04.2022 год. на Висшия адвокатски съвет / за което е посочено, че не подлежи на обжалване/ била оставена без уважение жалбата на С. Т. С. срещу горепосоченото решение на Адвокатски съвет – Шумен. Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/ противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Основният обективен елемент от правопораждащият фактически състав на деликтната отговорност е извършване на противоправно деяние т.е. такова действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията на естествените права. В разглеждания случай ищецът претендира обезщетения за неимуществени и имуществени вреди /във формата на пропуснати ползи/ от злоупотреба с право от страна на ответницата при подаване на искова молба, по която е било образувано гр.дело №10993/2021 год. по описа на СГС, ГО, І-29 с-в, подаването на молба за образуване на изпълнително дело, подаване на сигнал до Адвокатски съвет – Шумен и сигнал до СРП. Настоящият съдебен състав приема, че подаването на сигнали и жалби е право на всеки български гражданин, което е регламентирано в чл. 45 от Конституцията на Република България. Упражняването на правото на жалба с описание на обективно възприети действия на другиго със субективната увереност, че те са неправомерни и действително извършени /т.е. добросъвестно упражняване на правото на жалба/, не представлява противоправно действие. Дори описаните в жалбата обстоятелства да са неверни, не може да се приеме, че са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД за ангажиране на отговорността на жалбоподателя. Носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с право, респ. подаването на жалба би било противоправно поведение само при злоупотреба с право. Злоупотреба с право е налице, когато заявеното становище по дело, респ. изложеното в сигнал, жалба, не е направено с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да се вземат необходимите мерки, а когато страната знае, че обстоятелствата са неверни, но въпреки това упражнява правото си на защита в съответната процесуална форма, за да навреди другиму /чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България/, или да накърни друг обществен интерес /чл. 8, ал. 2 ЗЗД/. Страната е добросъвестна и когато посочените от нея обстоятелства не бъдат установени. Отговорността за вреди от злоупотреба с право е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право, като доказването на недобросъвестността е в тежест на пострадалия – ищеца /в този смисъл Решение № 758 от 11.02.2011 год. на ВКС по гр.дело № 1243/2009 год., IV г. о., ГК, Решение № 245 от 5.11.2014 год. на ВКС по гр.дело № 1734/2014 год., III г. о., ГК, Решение № 53 от 04.04.2018 год. на ВКС по гр.дело № 1913/2017 год., ІІІ г. о., ГК/. В разглеждания случай действията на ответницата по подаването на искова молба до СГС, на молба за образуване на изпълнително производство и сигнал до Адвокатски съвет – Шумен /обстоятелства, които са несъмнено установени по делото; доказателства, че ответницата е подала сигнал до СРП не са ангажирани от страна на ищеца, а доказателствената тежест в тази насока е била негова – чл. 154, ал. 1 ГПК/ не са противоправни, а са в защита на нейни предполагаеми права, които същата е считала за накърнени. При преценката на доказателствата по делото въззивният съд приема, че посочените действия са осъществени от ответницата със съзнанието, че защитава свои съществуващи субективни права. Без значение е дали предприетата защита е адекватна, съществуват ли или не в действителност твърдените субективни права, евентуална нейна грешка при преценка на правото дали е извинителна или неизвинителна. Данни за твърдяната от ищеца недобросъвестност на ответницата, а именно, че тя се е възползвала от предоставената правна възможност съответно да сезира съда с искане за защита и да подаде сигнал до Адвокатска колегия – Шумен с единствената цел да му бъдат причинени неудобства и да бъде злепоставен, не са ангажирани по делото. Отделно от това липсват и доказателства за настъпването на твърдените неимуществени и имуществени вреди. В този смисъл и при правилно приложение на неблагоприятните по последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, първоинстанционният съд е приел, че релевираните претенции са неоснователни и подлежат на отхвърляне. Ето защо въззивната жалба следва да се остави без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно. По отношение на разноските: При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответницата действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 800 лв. На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, съдът