Решение № 2928 от 16.5.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 281/2024 г.

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК. С Решение № 20084935 от 24.03.2023 г. по гр.д. № 58494/2020 г. по описа на СРС, 165 с-в е отхвърлен, като неоснователен предявения от К. Н. П., ЕГН: ••••••••••, срещу И. С. И.- К., ЕГН: ••••••••••, осъдителен иск по чл.45 ЗЗД за заплащане на сума от 15 000 /петнадесет хиляди/ лв., като частичен иск от претенция в пълен размер на 25 390, 15 /двадесет и пет хиляди триста и деветдесет лева и петнадесет стотинки/ лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от увреждане на интереса на ищеца като кредитор, изразяваща се в болки, стрес и страдания от бездействие на ответницата да заяви дали ще извърши действия във връзка с назначаването й като ликвидатор или ще извърши отказ за извършване на ликвидацията във връзка с открито производство по ликвидация на „Б.- 98: ЕООД- в ликвидация с ЕИК: •••••••, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „••••••• и присъдено обезщетение в полза на ищцата по НОХД № 5736/2006 г. на СГС, 20 с-в. Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца К. Н. П., като са изложени доводи за недопустимост и неправилност на постановеното решение; необоснованост и незаконосъобразност, поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Недопустимо, според ищеца, съдът се е произнесъл при нарушаване на вярната правна квалификация по спора, тъй като се е произнесъл по искане за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, а не на имуществени такива въпреки отправеното до съда искане с подадената искова молба и молби-уточнения на същата. С оглед това, се отправя искане за обезсилване на постановеното решение и произнасяне по предявения иск, респ. за произнасяне по правилната правна квалификация. Неправилно, според ищеца, съдът е приел, че в случая ответницата не носи гражданска отговорност за вреди с поведението си. Чрез събраните по делото доказателства е установено, че ищцата е правоимащ кредитор на търговското дружество, за чийто ликвидатор е била назначена ответницата. Съответно, установено било неправомерно бездействие от страна на ответницата да заяви дали ще извърши действия по ликвидацията или ще откаже в продължение на повече от две години. Това й неправомерно поведение несъмнено рефлектира върху правата сфера на ищцата, респ. върху времето, в което ищцата е могла да реализира правати си срещу дружеството в ликвидация. Моли за отмяна на решението на СРС и уважаване на предявения иск. Претендира разноски. Въззиваемата страна и ответник в производството И. С. И.- К. в подадения писмен отговор на въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК изразява становище за неоснователност на последната. Излагат се доводи, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно. Заявява, че съдът се е произнесъл при вярна и правилна правна квалификация съобразно отправеното до него искане с подадената искова молба и допълнителни молби-уточнения. Поддържа, че постановеното решение е обосновано и мотивирано, като в производството и при постановяването му не са допуснати процесуални нарушения и е приложен правилно материалния закон. Моли за потвърждаване на решението, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното: Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и неправилно в една част. По доводите за недопустимост: Противно на изложените от въззивника доводи, настоящия състав намира че произнасянето на съда с постановеното решение е съобразно отправеното до него искане и при дадена вярна правна квалификация на спора. С подадената искова молба и допълнителни молби-уточнения ищцата е отправила искане до съда за постановяване на решение, с което ответникът да бъде осъден да й заплати обезщетение за неимуществени вреди - изразяваща се в болки, стрес и страдания от бездействие на ответницата, като назначена за ликвидатор на дружеството „Б. -98“ ЕООД-в ликвидация в периода от 21.05.2019 г. до 30.05.2022 г. да заяви дали ще извършва действия във връзка с ликвидацията на дружеството или не. Последното е обосновано чрез ясно изложените още с исковата молба факти и обстоятелства, а именно, че ищцата е кредитор на дружеството, тъй като има парично вземане срещу едноличния собственик на капитала на дружеството В.Г.З. по силата на влязла в законна сила присъда по НОХД №5736/2006г. на СГС, 20 състав. С оглед това и в образуваното срещу него изпълнително производство е насочено изпълнение за удовлетворяване на вземанията й срещу дружествените дялове в дружеството „Б. -98“ ЕООД-в ликвидация и ищцата е овластена да поиска прекратяване на дружеството и провеждане на производство по ликвидация. Именно във връзка с реализиране на правата й извършването на производство по ликвидация на соченото дружество несъмнено се отразява на правната сфера на ищцата, като извършеното от ответницата бездействие в посочения период от време е накърнило правата й да получи предприемане на действия по удовлетворяване на претенцията срещу дружеството в разумен срок. Съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в т.9 на ППВС № 1/ 85 г., съдът дължи произнасяне и защита в рамките на заявеното от искане в исковата молба и по начина, който е поискан от ищеца. Когато съдът е разгледал иска на непредявеното основание или се е произнесъл по непредявен иск, решението му е недопустимо. Разрешението е възпроизведено и в ТР № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, според което въззивната инстанция, като съд по съществото на възникналия правен спор, който без да повтаря дейността на първата инстанция я продължава, е длъжен да определи предмета на делото само въз основа на въведените с исковата молба обстоятелства и заявен петитум. Когато в нарушение на диспозитивното начало, въззивният съд се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала решението му, като произнесено по иск на непредявено основание е недопустимо и подлежи на обезсилване. Съгласно т.4 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС като недопустимо и подлежащо на обезсилване следва да се преценява и решението на въззивния съд, постановено по нередовна искова молба, когато дефектът, обусловил нередовността се отнася до съществото на делото и е неотстраним пред касационната инстанция. В случая, съдът намира че СРС се е произнесъл по редовна искова молба и в рамките на заявеното от искане в исковата молба и по начина, който е поискан от ищеца, т.е. на предявеното основание по предявения иск с дадена вярна правна квалификация – чл.45 ЗЗД, доколкото ищецът е отправил искане за присъждане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди от неправомерното бездействие на ответницата на извъндоговорно основание, съставляващо деликт. С оглед посоченото, настоящия състав намира постановеното решение за валидно и допустимо. Изложените от въззивника доводи, че съдът неправилно е разгледал претенция за овъзмездяване на неимуществени вреди, а не за имуществени такива, съдът намира за неоснователни с оглед изложените съображения. Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. по гр. дело № 2/68 г. на Пленума на ВС, по силата на чл. 45 и сл. ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Направено е разграничение на вредите на неимуществени и имуществени. При първия вид вреда пострадалият търпи болки и страдания - физически и душевни. Това са вреди, които не са свързани със засягане на определено имущество на пострадалия. Имуществените вреди се изразяват в накърняване на съществуващи материални блага - лишаване от правото на получаване на трудово възнаграждение, на доходи от допълнително извършвана работа преди увреждането, извършване на допълнителни разходи, необходими за възстановяване на здравето след увреждането и др. Според цитираното Постановление на Пленума на ВС при причиняване на смърт на пострадалия, неговите близки, които са били издържани и са имали право на издръжка също търпят имуществени вреди, поради лишаването им от такава издръжка. Определени са критериите и са посочени обстоятелствата, които трябва да бъдат взети предвид при определяне на обезщетението за неимуществени и имуществените вреди. В Постановление № 4 от 25.05.1961 г. по гр. дело № 5/61 г. и Постановление № 2 от 30.11.1984 г. по гр. дело № 2/84 г. на Пленума на ВС също се прави разграничение на вредите при непозволено увреждане на неимуществени и имуществени съобразно вредата, както и кръга на лицата, които имат право на обезщетение. Право на обезщетение на неимуществени вреди имат най-близките на пострадалия, в случай на неговата смърт - низходящи, съпруг и възходящи, както и лицата установили отношения сходни с тези на лицата, посочени в Постановление № 4/61 г. при осиновяване и сключването на брак, но не са оформени по съответния ред. Право на обезщетение за вреди от лишаването от право на издръжка имат близки на починалия /непълнолетни низходящи и пълнолетни, неработоспособни низходящи/, тогава когато вредата не може да бъде компенсирана от пенсията, на която имат право/ т. 8 на Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и Постановление 4/61 г. на Пленума на ВС, раздел ІІІ/. Постановленията на Пленума на ВС не са изгубили значението си и са задължителни са за съдилищата в Република България. Приетото деление на вредите на неимуществени и имуществени в правната теория и съдебна практика, определя самостоятелния характер на исковете за обезщетяване на отделните видове вреди. Искът за имуществени вреди е самостоятелен от иска за неимуществени вреди. По двата иска подлежат на доказване различни факти и обстоятелства, поради различното съдържание на вредите, които трябва да бъдат възмездени, в зависимост от това дали са засегнати материални блага на пострадалия или неговото телесно или психическо здраве. Следователно, след като на обезщетяване подлежат конкретни вреди които могат да бъдат имуществени и неимуществени, с полученото обезщетение по иск за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД не може да се компенсират търпените от пострадалия имуществените вреди от деликта. Обезщетението за неимуществени вреди трябва да възмезди доколкото е възможно страданието на пострадалия. Въпреки, че обезщетението има паричен еквивалент, функцията на обезщетението за неимуществени вреди е да облекчи състоянието на страдащия от причинените му от деликта болки и страдания. Материалните вреди са отделен вид вреди и подлежат на самостоятелно възмездяване. Ако се приеме, че с полученото обезщетение за неимуществени вреди трябва да бъде покрита/ компенсирана/ причинената на ищеца имуществена щета, това би означавало отпадане на отговорността на деликвента, респ. на застрахователя при предявен пряк иск, за останалите вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, извод който ще е в противоречие с разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В случая изложените от ищеца фактически и правни доводи не сочат за невъзможност да бъде реализирана имуществената отговорност на дружеството в ликвидация, за чийто ликвидатор е била назначена ответницата, а за понесената от ищцата нематериална вреда във връзка с бездействието на ответницата, като назначен ликвидатор да извърши ликвидация или да откаже извършване на ликвидация на дружеството за период по-дълъг от две години. Така описаното поведение на ответницата, изразено чрез бездействие, съдът намира за недобросъвестно и неправомерно. Чрез последното, настоящия състав намира за установено чрез събраните доказателства, че е нанесена нематериална вреда на ищцата изразила се в причинен стрес, притеснения и страдания, че няма да успее да реализира и удовлетвори своевременно, в разумен срок паричните си вземания срещу дружеството в ликвидация. Във връзка с доводите във въззивната жалба за неправилност на постановеното решение, съдът намира следното: За да отхвърли предявения като частичен иск по чл.45 ЗЗД, съдът е приел за недоказани фактическите и правни доводи на ищеца, че са налице предпоставките на сочената разпоредба. Приел е, че ликвидаторът не носи гражданска отговорност за действията си в производството по ликвидация на търговско дружество спрямо кредиторите му. Така посочените от ищцата вреди не подлежат на обезщетяване по реда на гражданския процес. Несвоевременен отказ от назначаването на едно лице като ликвидатор не води до възникването на неимуществена щета за кредитора на търговското дружество, за което да се търси обезщетение по реда на чл.45, вр. чл.52 от ЗЗД. Решението е неправилно в една част. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи от който са: деяние /действие или бездействие/, вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вина. Вината се предполага до доказване на противното, т. е. причинителят на увреждането може да доказва, че не е действал виновно и да се освободи от отговорност. Обединяващият елемент на всички останали, за да е налице фактическия състав на непозволеното увреждане, е причинната връзка. Тя не се предполага, а следва да се докаже от увредения (съгласно решение № 370 от 11.11.2011 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, по гр. д. № 1740/2010 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК, което се възприема от настоящия състав). За да е основателен искът за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД следва да се установи наличие на осъществено противоправно деяние /действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Причинната връзка се доказва във всеки конкретен случай, като тежестта на доказване е върху този, който я твърди. Вината се предполага до доказване на противното, а останалите предпоставки /противоправно деяние и вреда/ подлежат на установяване от ищеца. Отговорността за непозволено увреждане е предвидена в закона в защита на правата и интересите на гражданите. Както е посочено в Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВС - тя има за задача не само да задължи виновния да обезщети пострадалия за причинените му вреди, но и да възпитава гражданите на законността и да ги възпира да не увреждат противоправно правата и интересите на другите граждани. Затова понятието „вреда“ (което не е нормативно определено) следва да се тълкува в широк смисъл - като всяко смущение, накърняване или засягане на човешко благо, имущество, телесна цялост, здраве, душевност и психическо състояние. По този ред подлежат на обезщетяване всички вреди, за които е установено, че са в причинна връзка (резултат на) противоправното и виновно поведение на дееца. В случая, настоящият състав намира за установени в производството на описаните предпоставки за уважаване на иска. Изложените от първата инстанция правни изводи, съдът намира за необосновани с оглед събраните доказателства. Решението е постановено при неправилно приложение на материалния закон – чл.45 и чл.52 ЗЗД. Съображения: Чрез събраните пред първата инстанция доказателства е установено, че в полза на ищцата е издаден на 14.12.2009 г. изпълнителен лист от СГС на основание влязла в законна сила присъда по НОХД №5736/2006г. на СГС, 20 състав, с който подсъдимият В.Г.З. е осъден да й заплати сумата 30000.00 лв.-обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 25.06.2006г. до окончателното изпълнение на задължението. Установява се, че по образуваното изпълнително дело въз основа на този изпълнителен лист № 20188380400054 по описа на ЧСИ М.Б. с рег.№ 838 и район на действие – района на СГС, ищцата е била овластена като взискател, на основание чл.517, ал.4 ГПК, да предяви иск за прекратяване на дружеството „Б. -98“ ЕООД с едноличен собственик на капитала В.Г.З. за удовлетворяване на претенцията й във връзка с насочване на принудителното изпълнение върху притежаваните от осъденото лице-длъжник дружествени дялове. Установява се, че с решение № 2520/20.12.2018 г. по т.д.№ 408/2018 г. на СГС, ТО, е било прекратено дружеството „Б. -98“ ЕООД с едноличен собственик на капитала В.Г.З. по предявения от ищцата иск по чл.517, ал.4 ГПК. При постановяване на решението си съдът е приел, че в случая е налице посочената хипотеза за удовлетворяване на вземането на кредитора, чрез превръщането му във вземане за ликвидационен дял от дружеството, в което длъжника има собствени дялове и то изцяло. Чрез представените пред първата инстанция доказателства се установява, че ответницата е била назначена за ликвидатор на дружеството „Б. -98“ ЕООД-в ликвидация с акт за назначаване на ликвидатор № 20190130121825-5/21.05.2019 г. на основание §5б от ЗТР и чл.134 от наредба № 1/14.02.2007 г. за водене, съхраняване и достъп до ТР и регистъра на ЮЛНЦ. В акта изрично е посочено, че в двуседмичен срок от получаване на акта ликвидатора следва да представи нотариално заверено съгласие и образец от подписа си съобразно изискванията на чл.266, ал.3 ТЗ, ако такова не е представено. Чрез представената пред първата инстанция електронна кореспонденция между ищцата и ответницата се установява, че ответницата е получила акта си за назначаване като ликвидатор на дружеството на 03.09.2019 г., като едва в хода на производството с уведомление от 25.05.2022 г. до Агенция по вписванията е посочила, че е в невъзможност да извърши ликвидация на дружеството. Чрез изпратените от ищцата до ответницата писма на електронната поща от 02.09.2019 г., от 03.09.2019 г. и от 13.09.2019 г., както и от отговора на писма на ищцата от страна на Агенция по вписванията от 13.09.2019 г., съдът намира за установено понасяне на неимуществени вреди от страна на ищцата, изразяващи се в понесени страдания, болки и стрес от бездействие на ответницата да предприеме действия по извършване на ликвидация на дружеството или в предприемане на действия по извършване на отказ да извърши ликвидация на дружеството в периода от от 21.05.2019 г. до 30.05.2022 г. При така установеното, съдът намира за доказано, че ищцата е кредитор на дружеството „Б. -98“ ЕООД-в ликвидация. С разпоредбата на чл.517, ал.4 ГПК е предвидено, че когато изпълнението е насочено върху всички дялове в дружеството, искът за прекратяването му може да бъде предявен след вписването на запора и без да се спазват изискванията на чл. 96, ал. 1 от Търговския закон, без връчването на изявление за прекратяване на дружеството или на участието на длъжниците в дружеството. Съдът отхвърля иска, ако се установи, че вземането на взискателя е удовлетворено преди приключването на първото заседание по делото. Ако прецени, че искът е основателен, съдът прекратява дружеството и това се вписва служебно в търговския регистър, след което се извършва ликвидация. В случая сочените предпоставки са били установени от съда и с постановеното решение от 20.12.2018 г. по искане на ищцата-взискател по образуваното изпълнително дело за удовлетворяване на парични вземания срещу едноличния собственик на капитала е било прекратено дружеството, в което длъжника притежава всички дружествени дялове. Както е посочено с разпоредбата на чл.266 от ТЗ, след прекратяване на търговското дружество се извършва ликвидация, като ликвидаторите се вписват в търговския регистър, където се представят нотариално заверени съгласия с образци на подписите им. Съобразно трайно установената съдебна практика, производството по чл. 266, ал. 4 ТЗ за назначаване на ликвидатор, има характер на охранително производство / Определение № 206 от 21.03.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 181/2011 г., I т. о./. Освобождаване на ликвидатора респ. назначаване на нов ликвидатор е подлежащо на вписване обстоятелство - чл. 266, ал. 3 ТЗ. Както е посочено в разпоредбата на §5б, ал.3 от ПЗР на ЗТР, за ликвидатор на непререгистриран търговец се назначават лицето или лицата, които имат право да го представляват според вписването в съда по регистрацията. Ликвидаторите се смятат уведомени за назначението с вписването им в търговския регистър. В тези случаи не се изисква нотариално заверено съгласие с образец на подписа. Установява се, че за периода от 21.05.2019 г. до 30.05.2022 г. ответницата, като назначен ликвидатор на дружеството „Б. -98“ ЕООД-в ликвидация не е заявила дали ще извърши ликвидация на дружеството, като представи пред Агенция по вписванията нотариално заверено съгласие с образец на подписа, респ. не е заявила, че отказва да извърши ликвидация на дружеството. Доколкото в производството е установено, че ответницата е узнала за вписването си като ликвидатор на соченото дружество на 03.09.2019 г., то, за периода от 17.09.2019 г. /след изтичане на двуседмичен срок предоставен й от Агенция по вписванията/ до 25.05.2022 г. /дата, на която е изпратила уведомление до Агенция по вписванията, че е в невъзможност да извърши ликвидация на дружеството/, същата е осъществила неправомерно поведение, чрез бездействие, с което несъмнено е причинила неимуществени вреди на ищцата като кредитор на дружеството в ликвидация. Откритото при условията на ПРЗ на ЗТР ликвидационно производство се подчинява на общите принципи на ТЗ, доколкото не са предвидени нарочни изключения - § 5д ПЗР на ЗТР. На основание чл. 270, ал. 1 ТЗ ликвидаторът следва да състави начален ликвидационен баланс и доклад, който пояснява баланса. Изводите на СРС, че ответницата не носи отговорност като ликвидатор, настоящия състав намира за неправилни. Както е предвидено с разпоредбата на чл.266, ал.6 от ТЗ, ликвидаторите носят същата отговорност за дейността си по ликвидацията както управителите и другите изпълнителни органи на търговските дружества. Освен това ликвидаторът на дружеството следва да осъществява функции с грижата на добър търговец - чл. 268, ал. 4 ТЗ. Горният общ принцип важи и по отношение на служебно назначения ликвидатор, който следва да осъществява дейността си като се въздържа от вредоносни действия както спрямо кредиторите, така и спрямо дружеството - § 5б, ал. 13 ПЗР на ЗТР. Бездействието на ликвидатора да потвърди извършване на ликвидацията или да откаже извършването й за посочения период от време /над две години/ следва да се квалифицира като действие против интересите на дружеството и неговите кредитори, какъвто несъмнено е ищцата. Доводите на ответника, че не следва да бъде ангажирана отговорността му за вреди, съдът намира за неоснователни. Чрез представените пред първата инстанция доказателства е установено, че за периода от 21.05.2019 г. до 30.05.2022 г. ответницата е била вписана като ликвидатор на дружеството. Освен това е установено, че едва на 25.05.2022 г. ответницата е изпратила уведомление до Агенция по вписванията за замяната й с друг ликвидатор при знание за вписването й от 03.09.2019 г., т.е. със забава повече от две години. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл. 52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т. гр. д. № 3/2004 на ОСГК на ВКС/. В задължителната практика, вкл. т. II от ППВС № 4/23.12.1968, реш. № 223/4.07.11 на ВКС по г. д. № 295/10, IV ГО, реш. № 832/10.12.10 по г. д. № 593/10, IV ГО, и др., са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В съответствие с т. 11 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд на Република България, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт следва да се отчитат всички обстоятелства, обуславящи размера им: претърпените от пострадалия болки и страдания, продължителността и интензитета им, характера на увреждането, начинът и обстоятелствата, при които е получено, прогнозите за отшумяването му, има ли настъпили необратими увреждания, степента на емоционалната травма, доколко увреждането се е отразило на обичайния начин на живот на пострадалия и настъпили ли са ограничения във възможностите му за житейска реализация, възраст на увредения, обществено и социално положение, данните за личността на пострадалия, както и всички обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая. Удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В случая, при съобразяване възрастта и личността на ищцата, понесените от нея стрес и безпокойство от процесуалното бездействие на ответницата за посочения период – около две години, съдът намира за справедливо обезщетение за неимуществените вреди в размер на 3500.00 лв. За посочената сума искът, предявен като частичен следва да бъде уважен и отхвърлен за разликата над посочената сума до предявения като частичен иск размер 15000.00 лв. Поради частично разминаване изводите на двете инстанции, съдът намира че постановеното от първата инстанция решение следва да бъде отменено като неправилно в частта на отхвърляне на иска за сумата от 3500.00 лв. и потвърдено в останалата част на отхвърляне на иска за разликата над посочената сума до предявения като частичен иск размер 15000.00 лв. Така мотивиран, съдът