Решение № 1329 от 22.12.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 1566/2024 г.

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 1415 от 11.03.2024 год., постановено по гр.д.№ 2433/2023 год. по описа на СГС, ГО, 17 състав е признато за установено по предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК от „Юробанк България“ АД, че Т. Т. Т. дължи на ищеца сумата от 36 418.44 лева, представляващи главница по договор за потребителски кредит № •••••••••• от 23.12.2020 г., ведно със законната лихва от 25.11.2021 г. до окончателното изплащане; сумата от 1 055.43 лева, представляващи просрочена договорна лихва за периода 12.04.2021 г. – 01.11.2021 г.; сумата от 218.94 лева, неустойка за периода 12.04.2021 – 16.11.2021 г. и 24.50 лева банкови такси, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 67336/2021 г. по описа на СРС, 173 състав, като иска е отхвърлен за договорни лихви за горницата до 1 395.30 лева и за неустойка за горницата до 468.36 лева. С решението са разпределени и разноските между страните. Решението е обжалвано от ответникът Т. Т. Т. с доводи за недопустимост, незаконосъобразност и неправилност. Навежда доводи, че съдът е направил непълен доклад и неправилно е разпределил доказателствената тежест между страните. Твърди се, че е поръчител по договора за кредит, а съдът се е произнесъл по недопустим иск, тъй като за ищеца липсвала материално правната легитимация, защото не е предявил иск срещу главния длъжник в преклузивния шестмесечен срок. Оспорват се изводите на съда, с които е приел, че ответника е съдлъжник, а не поръчител, тъй като не е получил сумата по кредита, а е гарантирал чуждо задължение. Твърди се нищожност на договора, поради липса на основание, както и неправилно изчисление на размера на дължимите суми. Моли решението да бъде отменено и исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира разноски. Въззиваемият „Юробанк България“ АД, чрез процесуален представител оспорва жалбата, като твърди неоснователност и моли за потвърждаване на решението. Претендира разноските по делото. Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от страна в производството, имаща право на жалба, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Атакуваното решение е валидно и допустимо, съдът правилно е разпределил доказателствената тежест между страните с доклада по делото, срещу който не е възразено, поради което съдът е обвързан от направените от жалбоподателя оплаквания, касаещи приложението на материалния закон досежно наличие на предпоставките за дължимост на сумите, за които е налице издадена заповед за изпълнение. Пред първоинстанционният съд е предявен иск с правно основание чл.422 от ГПК, във връзка с чл.430 от ГПК от ищеца „Юробанк България“ АД срещу Т. Т. Т. за признаване за установено, че ответника дължи на ищеца сумите от 36 418.44 лева, предсталяващи главница по договор за банков кредит от 23.12.2020 г., ведно със законната лихва от 25.11.2021 г. до окончателното изплащане; договорна лихва за периода 12.04.2021 г. – 01.11.2021 г. в размер на 1 395.30 лева; лихва за просрочие в размер на 468.36 лева за периода 12.04.2021 г. – 16.11.2021 г. и 24.50 лева банкови такси. Твърди се, че предоставил на кредитополучателя С. П. сумата от 37 000 лева по договор за потребителски кредит, като Т. Т. бил съдлъжник по договора. Тъй като на 12.03.2021 г. кредитополучателят преустановил плащане на вноските за главница, а от 12.04.2021 г. – и за договорни лихви, банката направила кредита изцяло предсрочно изискуем на 01.11.2021 г. с връчена покана до длъжника за доброволно изпълнение на задълженията по кредита. Тъй като не постъпило плащане, подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, като съдът постановил заповед, с която разпоредил ответника да заплати на „Юробанк България“ АД дължимите суми за главница, лихви и банкови такси. Ответникът подал възражение, поради което е предявен иск за установяване съществуване на вземането по заповедта за незабавно изпълнение. Ответникът Т. Т. Т. оспорва предявения иск, като твърди, че има качеството на поръчител, срещу когото искът не е предявен в шестмесечен срок от падежа на главното задължение. Поддържа още, че договорът е нищожен, тъй като липсва цел на отпускане на кредита, липса на основание и противоречие с императивни разпоредби на чл.11, ал.2 от ЗКИ, както и оспорва размера на лихвения процент и претенциите за договорна и мораторна лихва за един и същи период. Съдът намира, че фактическа обстановка е правилно установена от първоинстанционният съд и е следната: По делото не се спори, че посредством договор за потребителски кредит № •••••••••• от 23.12.2020 г., „Юробанк България“ АД, се е задължила да предостави на С. П. и Т. Т. Т. сумата от 37 000 лева за текущи нужди със задължение за връщане на кредита, ведно с дължимите лихви, в сроковете и при условията на договора. Съгласно чл.3, ал.1, т.1 от него, за първите дванадесет месеца от срока на издължаване на кредита, кредитополучателят дължи на банката лихва, изчислена при прилагане на фиксиран лихвен процент в размер на 4.7%. Съгласно чл.14 от договора, при непогасяване в уговорения срок на една или повече вноски по кредита, банката има право да обяви кредита за изцяло или частично предсрочно изискуем. При просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателят дължи обезщетение за времето на забавата върху просрочените суми в размер на законната лихва за забава, чийто размер се определя от министерски съвет. В проведеното съдебно заседание на 10.11.2023 г. процесуален представител на ответника е заявил изрично, че не оспорва подписа на доверителя си под договора. Не е оспорен и положеният от Т. подпис под погасителния план, нито под искането за кредитен продукт, част от представеното от ищеца кредитно досие. Отделно от това, в искането за кредитен продукт, С. П. и Т. Т. Т. са попълнили данни за своето лично и имуществено състояние, посочвайки семейно положение, месторабота и стаж, месечен доход, притежавани недвижими имоти и автомобили, а на стр. 2 от искането Т. изрично е попълнил, че подписва искането като съкредитоискател. Не е спорен и въпросът, че кредитът е усвоен единствено от П.. Неоснователни са доводите на ответника, че се явява поръчител по сключения договор. Това е така, тъй като следва да бъде съобразена разпоредбата на чл.20 от ЗЗД, с която е установено императивно материално правило досежно тълкуването на действителната воля на страните по гражданско-правна сделка, а именно, че при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните и отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Видно от съдържанието на процесния договор за кредит, ответникът Т. Т. е посочен и подписал след записа „Кредитополучател“, т.е. „съдлъжник“. Никъде в договора ответникът не е посочен като поръчител, което, ако това е действителната обща воля на страните, според настоящия състав на съда би следвало да намери съответно отражение в съдържанието на договора. И напротив, изрично с разпоредбата на чл. 1.4. от договора е отразена ясната воля на страните, че кридитополучателите отговарят солидарно. Тази недвусмислена и ясна воля на страните е в съответствие и с останалото съдържание на договора и обосновава у съда извода, че ответникът Т. Т. е встъпил като съдлъжник в задълженията на кредитополучателя С. П. и е поел да отговаря солидарно с него при условията на чл.101 ЗЗД, вр. чл. 121 - чл. 127 ЗЗД. По тези доводи и поддържаните в жалбата на ответника доводи, че същият е подписал договора като поръчител и има правата и задълженията, уредени в чл.138-148 от ЗЗД, включително, че отговорността му се погасява при условията на чл. 147 ЗЗД, са неоснователни. Само и единствено за пълнота, след като съдът приема качеството на ответника Т. като солидарен съдлъжник по договора за кредит, встъпил в дълга на кредитополучателя и поел задължение да отговаря солидарно с него, в отговор на изложените с жалбата доводи за приложението на чл.147 от ЗЗД намира, че следва да добави, че съобразно задължителното тълкуване по ТР 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост, или отговорността на ответника Т. не би отпаднала в процесната хипотеза дори да се признае твърдяното от него качество на поръчител, доколкото между изискуемостта на целия дълг и датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК в съда не е изтекъл срокът по чл.147 от ЗЗД. Неоснователни са и оплакванията по жалбата на ответника за нищожност на договора, поради липса на основание и противоречие с чл.11, ал.2 от ЗПК. Ирелевантни са възраженията относно неспазването от страна на банката на изискванията за отпускане на кредит, времето на подписването на договора и други подобни, тъй като те принадлежат на кредитора и не ползват ответника, който е подписал договора при посочените в него условия. Неоснователни са и възраженията, че кредитополучателят не е отговарял на изискванията за отпускане на кредита. Според данни в искането, подписано и от самия ответник, молбата е била за получаване на заемна сума в размер на 50 000 лева с цел текущи нужди и ремонт, а не рефинансиране на задължения. Именно данните за имущественото състояние на кредитополучателите е мотивирало банката да одобри кредит не за исканата сума от 50 000 лева, а за по-малка - 37 000 лева. Отделно от това, основанието на договора за кредит е непосредствената и типична цел на този вид договори – получаване на конкретна сума със задължение за нейното връщане. Целта на ползването, съгласно чл.430, ал.1 от ТЗ също е изрично посочена в договора и е съответна на посочената в искането – текущи нужди. Некореспондиращо със съдържанието на договора е другото основание – че банката не им е връчила и че кредитополучателите не са подписали общите условия, поради което и на основание чл.22 вр. чл.11, ал.2 от ЗПК договорът е нищожен. Данни договорът за потребителски кредит от 23.12.2020 г. да е сключен при общи условия липсват. По оспореният размер на задължението съдът приема следното: От приетата пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, която се кредитира и от настоящия съд, като обективно дадена и неоспорена от страните се установява, че са извършени плащания на обща стойност 990.05 лева, от които 12.94 лева са отнесени за погасяване на мораторни лихви за заплащане на вноските за първите три месеца, 17.20 лева – за такси, 378.35 лева – договорни лихви по вноски с падежи 12.01.2021 г. (91.78 лева), 12.02.2021 г. (143.76 лева) и 12.03.2021 г. (142.81 лева) и 581.56 лева вноски за главници, от които с падежи 12.01.2021 г. и 12.02.2021 г. дължимите главници са напълно погасени – съответно 295.26 лева и 243.28 лева, и частично – с 43.02 лева е намалена вноската за главница с падеж 12.03.2021 г.: от 244.23 лева на 201.21 лева. Предсрочно изискуемият размер на вземането за главницата по кредита е 36 418.44 лева (37000-581.56). Дължимата до обявяване на предсрочната изискуемост на кредита е на стойност 1 055.43 лева. Установява се също така, че при просрочие на погасителни вноски и при предсрочна изискуемост на кредита се дължи обезщетение за времето на забавата върху просрочените суми в размер на законната лихва за забава, при определена от МС стойност, поради което върху падежиралите главници за периода до предсрочната изискуемост – 01.11.2021 г. се дължи мораторна неустойка в размер на 67.20 лева, а за периода 02.11.2021 г. – 16.11.2021 г. – 151.74 лева, или общо 218.94 лева. По договора се дължат и таксите за обслужване на разплащателната сметка от 3.50 лева месечно, или 24.50 лева за периода 12.04.2021 г. – 12.10.2021 г. За посочените суми исковата претенция е основателна и следва да бъде уважена. Поради съвпадане на правните изводи на настоящия въззивен състав с тези на първоинстанционният съд, решението на Софийския градски съд следва да бъде потвърдено. По изложените съображения, Софийски апелативен съд