Решение № 2565 от 18.5.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 12816/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ищеца П. Б. К. от 17.10.2022 г. срещу решение № 10470/27.9.2022 г. по гражданско дело № 24049/2022 г. на Софийски районен съд, 33 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Топлофикация София“ ЕАД отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 439 ГПК за недължимост на ½ част от сумата 2624, 32 лева, представляваща претендирана от ответника цена на потребена топлинна енергия за периода 01.04.2012 г. – 30.04.2014 г., за която е издаден изпълнителен лист от 06.1.2017 г. по гражданско дело № 25446/2015 г. на СРС, 51 състав, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на ответника сумата 100 лева разноски в производството. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че задължението не е погасено по давност, като е счел за пораждащи правни последици действията, извършени след прекратяването на изпълнителното производство по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Ето защо моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск. Претендира разноски. Ответникът по жалбата и по иска - „Топлофикация София“ ЕАД, оспорва жалбата. Счита, че обжалваното решение е правилно и моли въззивния съд да го потвърди. Претендира разноски. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи: Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, като съдът не се е произнесъл в нарушение на императивни правни норми. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Софийския районен съд. Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави и следното: Единственият спорен пред въззивния съд въпрос е приемат ли се за валидно извършени действия по изпълнението след изтичане на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, по който въззивният съд намира следното: Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността, независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора нито ползва или вреди на длъжника. То може да бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител, само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по воденото на изпълнителните дела /в този смисъл решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747 / 2020 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение/. Това становище е прието и в постоянната практика на върховната съдебна инстанция, като в същия смисъл са и решение № 50250/21.12.2022 г. по гр. д. № 2938/2022 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение; решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение; решение № 127/12.07.2022 г. по гр. д. № 2884/2021 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение. В случая след образуването на изпълнителното дело 27.3.2017 г. нито взискателят, нито съдебният изпълнител, овластен от взискателя с правата по чл. 18, ал. 1 ГПК, е предприел действия по изпълнението до 27.7.2019 г. След изтичане на 2 години от действието изпълнителното дело е прекратено по право на 27.3.2019 г. С молбата от 27.7.2019 г., с която взискателят е поискал извършване на конкретни действия по изпълнението – насрочване на опис на движими вещи и налагане на запор върху вземания на длъжниците, петгодишният давностен срок е прекъснат, като съдът споделя приетото разрешение на този въпрос в посочените решения на ВКС. Ето защо и доколкото не се установи погасяване на процесното вземане по давност, изтекла към момента на приключване на устните състезания пред настоящата инстанция, последното подлежи на изпълнение, поради което и предявеният иск е неоснователен. Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, жалбата следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд - потвърдено като правилно в обжалваната част. По разноските: Предвид изхода на делото на ответника по въззивната жалба следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лева. При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване предвид ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Така мотивиран, Софийският градски съд