Решение № 2802 от 14.2.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 54551/2024 г.

Предявени са осъдителни искове от .......... ЕАД с правно основание чл. 79 ЗЗД, ал. 1 вр. с чл. 149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД против Д. Г. С., В. Г. Х. и Л. Д. У. за сумата 1927,29 лева, включваща 1422,41 лева – главница, представляваща обща стойност на незаплатена ТЕ за периода 01.05.2020г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 13.09.2024 г. до окончателното изплащане сумата 507,88 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху посочената главница за периода от 15.09.2021 г. до 29.08.2024 г., като сумите се претендират разделно от всеки от ответниците при следните квоти: Д. Г. С. – 1/9, В. Г. Х. - 4/9 и Л. Д. У. – 4/9. Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало с ответниците като съсобственици на процесния имот въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период топлинна енергия, като купувачите не са заплатили дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение. Твърди, че съгласно общите условия купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат дължимите от тях суми, в размера посочен в ежемесечно получаваните фактури, който е в 45- дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят. Посочва, че съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 1 от общите условия за продажба на ТЕ за битови нужди при смърт на клиент - физическо лице, наследниците или лицето придобило жилището по силата на договор за гледане и издръжка или по дарение, са длъжни да уведомят писмено продавача в срока в срока по чл. 12. Т. 12 /30 –дневен срок/ чрез подаване на заявление за промяна на партидата. Твърди, че ответниците са изпаднали в забава, поради което претендира заплащане на обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД върху главницата. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника Д. Г. С. чрез назначения й особен представител, в който са изложени съображения за неоснователност на предявените искове, предвид липсата на доказателства да е ползвала имота, респ. да е потребявала топлинна енергия през сочения от ищеца период. Позовава се на изтекла погасителна давност. Ответниците В. Г. Х. и Л. Д. У. не са депозирали отговори на исковата молба. В съдебно заседание оспорват дължимостта на претенциите предвид отмяната на Методиката за разпределение на топлинна енергия. Третото лице – помагач на страната на ищеца „....“ ООД счита предявените искове за основателни и доказани. Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното: За да бъде уважен искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ ищцовото дружество следва да установи при условията на пълно и главно доказване възникването на облигационно отношение по договор за продажба между него и ответниците, по силата на което в качеството му продавач се е задължило да им достави топлинна енергия, а ответниците са поели задължение да я получат и да заплатят цената й, както и реалната доставка на топлинна енергия на посочената в исковата молба стойност. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответниците е да докажат, че е са погасили претендираните вземания, както и наведените правоизключващи и правопогасяващи възражения като по възражението за изтекла погасителна давност ответниците следва да докажат изтичането на достатъчен срок от падежа, обуславящ погасяването им по давност, а в тежест на ищеца е да докаже факти, обуславящи спиране и прекъсване на давността. Според нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, като в ал. 2, изр. 2 е предвидено, че общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от страна на клиентите. Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да заплащат цената на топлинна енергия. Съгласно приетото в ТР 2/2017 г. от 17.05.2018 г. на ОСГК на ВКС клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респ. носителят на вещното право на ползване, за собствени битови нужди и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известни общи условия директно с топлопреносното предприятие. Досежно изложеното следва да се приеме, че клиенти (потребители) на топлинна енергия, с които по силата на закона възниква облигационното отношение с предмет продажбата на енергия, са собствениците или вещните ползватели на топлоснабдените имоти, или трето ползващо лице в хипотезата на ТР 2/2017 г. от 17.05.2018 г. на ОСГК на ВКС. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, респ. кой е задължен да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване. В случая ответниците не оспорват, че са съсобственици на имота, до който ищецът твърди да е доставял топлинна енергия. Това се подкрепя от изявленията им в депозирани пред съда искови молби, които макар и частни документи съдържат неизгодни за автора си изявления, а именно че по – между им е налице съсобственост при посочените от ищеца квоти. По делото нито се твърди, нито се установява ответниците да са се разпоредили с правото на собственост върху имота или да е учредено вещно право на ползване върху същия преди предявяване на исковата молба в съда, поради което съдът приема, че като съсобственици на процесния имот, ответниците имат качеството потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на параграф 1, т.42 от ДР на Закона за енергетиката включително и през процесния период м.05.2020 г. до 30.04.2021 г. Съдържанието на съществуващото между ответника и топлофикационното дружество облигационно отношение е уредено от Общите условия /ОУ/ на топлопреносното предприятие, одобрени от КЕВР и действащи през процесния период. Общите условия обвързват потребителите дори и без да са ги приели изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, доколкото не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ. Ответниците не оспорват количеството доставена до имота топлинна енергия, нито нейната цена, както и не се твърди да са извършвали плащания за процесния период, поради което съдът приема, че като потребители на топлинна енергия за битови нужди дължат заплащането на претендираната от ищеца стойност за потребена топлинна енергия. По възражението на ответниците, че сумата за топлинна енергия не следва да се дължи предвид отмяната на разпоредбите на т. 6.1.1 от Методиката за разпределение на топлинна енергия, приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба №Е-РД-04-1/12.03.2020 г. на министъра на енергетиката от ВАС следва да се посочи следното: Според чл. 142, ал. 2 ЗЕ топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите. Заплащането на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, е задължение на етажните собственици в съответната сграда, в която не е преустановено топлоподаването. Според чл. 140, ал. 3 ЗЕ сградната инсталация за отопление и горещо водоснабдяване са обща част от етажната собственост. Съобразно ЗЕ, ЗС и ЗУЕС всички собственици, респективно носители на вещни права следва да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата на общата вещ. Заплащането на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия не е резултат от реалното ползване или неползване на топлинна енергия от собствениците. То следва от факта, че сградната инсталация е обща част по предназначение, от която никой не може да се откаже и че е изградена по предварителен проект, поради което и плащането се извършва съразмерно на отопляемите обекти по проект. С решение на СЕС по присъединени дела С-708/17 и С-725/17 е постановено, че европейското законодателство допуска национална правна уредба, което предвижда, че собствениците на апартамент в сграда – етажна собственост, присъединени към системата за централно отопление са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия в общите части на сградата и за сградна инсталация, въпреки че не са поръчвали доставка на отопление и не го използват в своя апартамент .Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 3 ЗЕ клиентите с сграда – етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинна енергия, отдадена от сградата инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата, т.е. тези клиенти са длъжни да заплащат отдадената топлинна енергия от сградната инсталация, което законово разрешение е в унисон и с цитираното по – горе решение на СЕС. Съобразявайки, че отчитането на топлинна енергия, отдадена от сградата инсталация е законово допустимо, както и че според представените от третото лице – помагач документи до процесната сграда - етажна собственост е доставяна топлинна енергия през исковия период, съдът намира, че дължимостта на топлинна енергия отдадена от сградната инсталация е установена по своето основание, поради което размерът и следва да се определи от съда по реда на чл. 162 ГПК. Позовавайки се на законово разписаното правило на чл. 142, ал. 1 ЗЕ, че стойността на топлинната енергия отдадена от сградата инсталация следва да се определя като разликата от топлинната енергия за отопление на сградата и топлинната енергия за отопление на отделния имот съдът определи нейния размер на 152,37 лева, който заедно със стойността на топлинната енергия за БВГ и за отопление на имот посредством 1 брой щранг – лира в банята възлиза на 1660,19 лева, от която сума ищецът претендира 1422,41 лева, която следва да му се присъди в цялост като ответникът Д. Г. С. заплати 1/9 част, а ответниците В. Г. Х. и Л. Д. У. – по 4/9 идеални части всеки. Относно претенцията за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задълженията за топлинна енергия, следва да се съобрази, че според чл. 33, ал.4 на общите условия към договорите за продажба на топлинна енергия продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 от ОУ, неплатени в 45–дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, и от този ден ответникът е изпаднал в забава – арг. чл. 84, ал. 1 ЗЗД. По делото се установи, че сумите за главница не са заплатени на падежа, поради което обезщетение за вредите от забавеното изпълнение на задължението за заплащане на главницата следва да се дължи като на основание чл. 162 ГПК съдът с помощта на calculator.bg определи, че дължимата лихва за забава е в общ размер на 507,88 лева поради което исковата претенция следва да се уважи в цялост при съответните квоти от всеки от ответниците. При този изход на спора право на разноски има ищеца, който претендира такива за държавна такса – 39,42 евро, депозит за особен представител – 178,95 евро и юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25 НЗПП в размер на 102,26 евро, които следва да му се присъдят в цялост като ответникът разходите за особен представител се възложат в тежест единствено на ответника Д. Г. С., а останалите – върху всички ответницие съответно на притежаваните от тях квоти в съсобствеността на имота. Съгласно чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, считано от 01.01.2026 г. официалната парична единица на Република България е еврото, поради което присъдените с решението суми, респ. тези, за които исковите претенции подлежат на отхвърляне като неоснователни следва да бъдат изписани в евро след превалутирането и закръгляването им съгласно правилата по чл. 12 и съответно по чл. 13 от същия закон. Така мотивиран, съдът