Решение № 14423 от 18.7.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 49932/2025 г.

Предявени са осъдителни искове по чл. 411 КЗ и чл. 86 ЗЗД от „Д З“ АД, ЕИК: •••••••••••, седалище и адрес на управление: гр. С, бул. „К. АЛ. Д.“ № 68, срещу „ЗАД ДБ; ЖЗ“ АД, ЕИК: ••••••••••, седалище и адрес на управление: гр. С, бул. „Г.М. Д“ № 1, за заплащане на следните суми: 1 946,18 лв. (допуснато увеличение с протоколно определение от 22.04.2026 г.) - регресно вземане по застрахователно обезщетение по преписка № ••••••••• за ПТП на 08.08.2024 г. на кръговото кръстовище на входа на с. Р, , при което са причинени щети на лек автомобил „Т Ц ХР“, рег. № НОМЕР, собственост на К К.а, както и ликвидационни разноски, ведно със законната лихва върху първоначално заявения размер на главницата от 24.10.2025 г. до окончателното изплащане; 125,20 лв. (допуснато увеличение с протоколно определение от 22.04.2026г.) - мораторна лихва за периода 18.04.2025-22.10.2025 г. Твърди, че процесният автомобил бил застрахован при него по застраховка „А“, валидна към датата на ПТП, в резултат на което били причинени вреди на автомобила, за чийто ремонт е заплатена на съответен сервиз сумата 6116,99 лв. Ответникът е приканен чрез връчване на съпроводително писмо да заплати доброволно горната сума, но заплатил само сумата от 4185,81 лв., но не и дължимия остатък, като същият дължи и мораторна лихва върху процесната сума. В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва по основание и размер исковете и прави доказателствени искания. Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Предмет на делото са обективо кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 411 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По иска по чл. 411 КЗ в доказателствена тежест на ищеца е да установи наличието на следните предпоставки: 1. наличието на имуществена застраховка „Каско“ относно увредения автомобил, валидна към датата на застрахователното събитие, както и че процесното ПТП представлявало покрит застрахователен риск по застраховката; 2. възникване на застрахователно събитие; 3. предпоставки за ангажиране на гражданската отговорност на лицето, причинило застрахователното събитие, а именно – деянието (механизма на ПТП), причинените с него вреди, причинно – следствената връзка между процесното ПТП и причинените вреди; 4. вид и размер на причинените от процесното ПТП вреди на застрахования при ищеца автомобил, както и наличието на причинно-следствена връзка между всички твърдени вреди и процесното ПТП; 5. че е изплатил за отремонтиране на увредения автомобил обезщетение в съответен размер; 6. наличието на задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, сключена с ответника по отношение на съответния автомобил, валидна към датата на процесното ПТП. С окончателния доклад е отделено за безспорно следното: заплащането на сумата от 6 116,99 лв. от ищеца на автосервиз „С А“ ЕООД с преводно нареждане от 27.12.2024 г. за процесния ремонт (л. 46); наличието на имуществена застраховка („А“) относно увредения автомобил, валидна към датата на застрахователното събитие, както и че процесното ПТП представлявало покрит застрахователен риск по застраховката; наличието на задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, сключен с ответника по отношение на другия автомобил, валидна към датата на процесното ПТП. Посочените обстоятелства се установяват и от приложените по делото писмени доказателства. Наличието на застрахователно правоотношение с ищеца по имуществена застраховка „А“ за процесния автомобил, валидно към датата на процесното ПТП, се установява от застрахователна полица от 01.04.2024 г. със срок за застрахователно покритие, през който е настъпил инцидентът. Видно от раздел II, т. 14 относно покритите рискове от Общи условия на застраховка „Каско“ на ищеца с оглед клаузата „Пълно каско“ по индивидуалните условия на процесната застрахователната полица, процесното ПТП представлява покрит застрахователен риск по застраховката. По делото е прието неоспорено от страните заключение на съдебна автотехническа експертиза (САТЕ), което съдът кредитира като компетентно и обективно изготвено. За установяване на спорните по делото обстоятелства, а именно настъпването на процесното ПТП и неговия механизъм по делото е приложен двустранен констативен протокол за ПТП, подписан от лицата, посочени като водачи на превозните средства, участвали в произшествието, като автентичността на подписите не е оспорена от страните по делото; събрани са гласни доказателства чрез разпит на двама свидетели. Двустранният констативен протокол е частен свидетелстващ документ и като такъв се ползва с формална доказателствена сила досежно обстоятелствата, че изявленията са направени, от лицата, посочени като техни автори. С материална доказателствена сила същият се ползва единствено досежно неизгодните за издателя факти, което налага механизмът на деянието да се установи и посредством други доказателства. Констатациите в протокола съответстват на заключението на САТЕ и свидетелските показания. От съвкупната преценка на констативния протокол, показанията на разпитаните свидетели и заключението на САТЕ се установява, че на 08.08.2024 г. на пътя гр. Б – с. Р, в посока с. Р на кръговото кръстовище на входа на с.Р се движи л.а. „Т Ц ХР“ с рег. № НОМЕР, управляван от П. К. К., а зад него се движи л.а.“Т“ с рег.№ НОМЕР, управляван от М. Д.. При приближаване на кръстовището трети автомобил преди тези два автомобила спира. Автомобил Т Ц ХР също спира, но автомобилът зад него не успява и настъпва удар, като водачът на „ТЛК“ удря намиращия се пред него и спиращ преди кръстовището автомобил „Т Ц ХР“. Спорът между страните се концентрира върху въпросите относно настъпването на ПТП, неговия механизъм, вината на участниците в произшествието, както и действителния размер на вредите. Според заключението на САТЕ от техническа гледна точка описаните в протокола за извършен оглед на МПС, описа на щетите и фактурата увреждания се намират в причинно-следствена връзка с процесното ПТП. Неоснователно е възражението на ответника за увредено задно гърне на процесния автомобил с оглед уточнителна молба от 01.04.2026 г. на ищеца, в която са описани множество вреди по същия автомобил, чието настъпване е категорично установено в горното заключение, поради действията на свид. Д., който не е съобразил скоростта си на движение и дистанцията до движещият се пред него автомобил, като водачът на процесния автомобил не е разполагал с техническа възможност да предотврати сблъсъка с автомобила зад него, а е имал такава и я е реализирал с автомобила пред него. Според чл. 24 ЗДвП водачът на пътно превозно средство не трябва да спира рязко, освен ако това е необходимо за избягване на пътнотранспортно произшествие, като преди да намали значително скоростта на движение на управляваното от него пътно превозно средство, водачът е длъжен да се убеди, че няма да създаде опасност за останалите участници в движението и че няма да затрудни излишно тяхното движение. По смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП водачът е длъжен да намали скоростта и в случай на необходимост да спре, когато възникне опасност за движението, което задължение е ограничено от изискването за обща безопасност – да не застраши своя живот или здраве, живота или здравето на други лица, както и да не причини значителни материални вреди. След като според експертизата не може нито да се потвърди, нито да се отрече, че водачът на процесния автомобил е спазвал технически необходимата дистанция спрямо движещото се пред него трето, неучастващо МПС, но не е разполагал с техническа възможност да предотврати сблъсъка с автомобила зад него, а е имал такава и я е реализирал с автомобила пред него. Съгласно чл. 23, ал. 1 ЗДвП водачът на пътно превозно средство е длъжен да се движи на такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, че да може да спре зад него, когато то намали скоростта или спре рязко. Свид. Д. сам признава, че поради невнимание е ударил процесния автомобил в задната част при маневра в района на процесното кръстовище, неспазвайки необходимата безопасна дистанция спрямо процесния автомобил, но е можел и е бил длъжен да го стори. Процесното ПТП е настъпило единствено поради противоправното поведение на свид. Д., който сам признава че се е подписал в процесния констативен протокол, където е посочил, че е виновен за ПТП, доколкото е нарушил горецитираната разпоредба. При това положение доказването на процесните вреди в резултат на подробно описания механизъм на процесното ПТП съгласно процесния констативен протокол влече извод за неоснователност на възраженията на ответника за недоказаност на механизма на ПТП и причинените в резултат на него вреди на процесния автомобил, включително и възражението за съпричиняване от страна на водача на същия автомобил, чиито действия непосредствено при настъпването на ПТП не се установява по делото да са били в нарушение на каквото и да е правило за безопасно движение в процесния участък. Съгласно Решение № 50142/28.12.2023 г. по т.д. № 2154/2022 г. на ВКС, I т.о. съпричиняване по смисъла на чл. 51 ал. 2 ЗЗД е налице, когато с действието или бездействието си пострадалият обективно е способствал за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици, т.е. когато приносът му в настъпването на увреждането е конкретен независимо дали поведението му като цяло е било противоправно, в частност – в нарушение на Закона за движение по пътищата и виновно. Намаляването на обезщетението за вреди е допустимо само при наличието на категорични доказателства, събрани в процеса, че такива не биха настъпили, респ. не биха настъпили в тези им съдържание и/или обем, ако поведението на пострадалия би било различно от предприетото. Приносът не може да бъде зачетен, ако е само предполагаем /вероятен/. Изводът за наличие на съпричиняване може да се формира, ако след пълно и главно доказване, проведено от възразилата страна, се установят конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които последният обективно е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Пострадалият трябва да е улеснил настъпването на вредите, каквото поведение от страна на водача на процесния автомобил не се установи по делото. Относно размера на дължимото застрахователно обезщетение разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието и целта е да се стигне до пълно репариране на вредоносните последици. Също така обезщетението не може да надвишава действителната (при пълна увреда) или възстановителната (при частична увреда) стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и качество - чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качеството, в това число с всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други без прилагане на обезценка - чл. 400, ал. 2 КТ и съответно е лимитирано от застрахователната сума по договора – чл. 386, ал. 1 КЗ. В случая дължимото обезщетение следва да се определи въз основа на средните пазарни цени за възстановяване на действително нанесените щети на автомобила. При изчисляване размера на обезщетението не следва да се прилага коефициент за овехтяване, тъй като последният е инкорпориран в самата действителна стойност (Решение № 60135 от 15.11.2021 г. по т. д. № 1821/2020 г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение № 141 от 08.10.2015 г. по т. д. № 2140/2014 г. на ВКС, І т.о.; Решение № 79 от 02.07.2009 г. по т. д. № 156/2009 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 6 от 02.02.2011 г. по т. д. № 293/2010 г. на ВКС, I т. о. Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т.о.; Решение № 115 от 9.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г. на ВКС, II т. о., и др.). Съдът съобразява и съдебната практика, постановена от ВКС при действието на отменения КЗ, но актуална и при действащия такъв, съгласно която при съдебно предявена претенция съдът следва да определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие съгласно чл. 208, ал. 3 КЗ (отм.), като ползва заключение на вещо лице, без да е обвързан при кредитирането му да проверява дали не се надвишават минималните размери по Методиката към Наредба № 24/8.03.2006 г. (Решение № 165 от 24.10.2013 г. по т. д. № 469/2012 г. на ВКС, II т.о. Решение № 52 от 08.07.2010 г. по т. д. № 652/2009г. на ВКС, I т.о.; Решение № 109 от 14.11.2011 г. по т. д. № 870/2010 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 52 от 08.07.2010 г. по т. д. № 652/2009 г. на ВКС, І т.о.), в какъвто смисъл е и практиката на въззивната инстанция (Решение № 3464 от 4.06.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 7357/2022 г.; Решение от 17.04.2025 г. по в.гр.д.№ 4335/2024 г. на СГС; Решение № 465 от 23.01.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 9837/2023 г.; Решение № 162 от 11.01.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 4174/2022г.; Решение № 265202 от 3.08.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 5182/2020г.). Според вещото лице описаните в протокола за извършен оглед на МПС, описа на щетите и фактурата ремонтно-възстановителни работи за отстраняване на щетите са били необходимо присъщи, като действителната стойност на вредите върху процесния автомобил към датата на настъпване на ПТП по средни пазарни цени е 6 116,99 лв. (в обстоятелствената част на заключението е правилно посочената сума за разлика от заключителната част на експертизата, където вещото лице е допуснало техническа грешка при изписване на същата сума). В заключението на САТЕ е налице мотивиран отговор на неоснователните възражения на ответника относно размера на претендираното обезщетение, а именно: по отношение на резервните части - не са налице първокачествени алтернативни резервни части, който да гарантират възстановяването на автомобила до състоянието му преди сблъсъка, а дори да съществуват такива резервни части, не се практикува ремонт в официален сервиз с резервни части внесени отвън, а само с такива осигурени от официалния сервиз. При алтернативен ремонт в доверен сервиз се ползват също оригинални резервни части, доставени от официален доставчик, поради което в случая не може да се постигне икономия за ремонта от резервни части; по отношение на вложения труд - обичайна практика е новите автомобили, а в случая процесният автомобил е било на 2 години и 4 месеца, да се ремонтират в сервизи на официалния вносител, така както е записано в застрахователната полица. Алтернативен ремонт се практикува по изключение и може да доведе до загуба на гаранционни права. В конкретния случай ремонтът е осъществен при цена за труда 22,50 лв./час със съблюдаване на разходните норми, която попада в диапазона от цени на доверените сервизи, поради което в случая не може да се постигне икономия за ремонта от труд. Предвид изложеното, са налице всички предпоставки от регресното право на застрахователя по имуществената застраховка, поради което искът по чл. 411 КЗ следва да бъде уважен като доказан по основание и размер. Като законна последица от уважаване на иска върху главницата следва да се присъди и законната лихва, която върху първоначално предявения размер от 100 лв. се дължи от датата на подаване на исковата молба в съда, а за горницата до пълно предявения размер се дължи от датата на подаване на молбата по чл. 214 ГПК в съда до окончателното плащане. С увеличаване размера на исковата претенция по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК вземането се заявява за защита в останалата му част, която до този момент не е била предмет на делото. При увеличение размера на иска същият се счита предявен за увеличената част от датата на подаване на молбата за изменение на размера на иска (Решение № 1207 от 27.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5202/2007 г., II г. о.; Решение № 6 от 15.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 20/2011 г., I т. о.; Решение № 3205 от 25.XII.1972 г. по гр. д. № 2364/72 г., I г. о.). Ето защо по отношение на увеличения размер съдът е сезиран и искът се счита за предявен с подаване на молбата по чл. 214, ал. 1 изр. 3, предл. 1 ЗЗД. По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД Съгласно чл. 412, ал. 3 вр. ал. 1 КЗ в срок от 30 дни от представянето на всички доказателства от застрахователя по имуществена застраховка, който е встъпил в правата на застрахованото лице, застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ на лицето, което виновно е причинило вредата на застрахованото имущество, трябва да определи и изплати размера на своето задължение по предявената претенция или мотивирано да откаже плащането. Ответникът не оспорва, че е получил регресна покана на 18.03.2025 г. видно от товарителница към поканата, както и че при предявяване на регресната претенция са му били представени всички необходими документи. Предвид липсата на произнасяне в горния срок ответникът е изпаднал в забава на 18.04.2025 г. и считано от този момент дължи законна лихва за забава. Съдът установи по реда на чл. 162 ГПК с помощта на електронен калкулатор, че размерът на законната лихва върху главното вземане за процесния период възлиза на 125,21 лв., поради което искът е основателен, но с оглед принципа на диспотизивното начало следва да бъде уважен до поискания размер от 125,20 лв. По разноските С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват разноски от 262,26 евро, от които 51,13 евро - държавна такса (неоснователно е искането на ищеца за горницата до сумата от 65,37 евро при липса на доказателства за това, арг. от л. 8 по делото), 130 евро - депозит за вещо лице, 30 евро - депозит за свидетел и 51,13 евро – юрисконсултско възнаграждение. Основателно е възражението на ответника относно размера на юрисконсултското възнаграждение с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото, обема на извършените действия от ищцовия представител, който не се е явил на двете съдебни заседания по делото, подал е искова молба, уточнителна молба, молба за изменение на иска и молба с въпросен лист, както и материалния интерес по делото, имайки предвид и че съдът може да присъжда възнаграждения и под минималния предвидения размер (чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл.37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП (ДВ, бр. 53 от 2025 г., в сила от 1.10.2025 г.) и Определение № 518 от 3.12.2019 г. на ВКС по ч.гр. д. № 4461/2019 г., IV г. о.). При определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение се прилага разпоредбата на НВАР, действала към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие, с оглед материалноправния характер на нормите на наредбата (Определение № 27 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4729/2019 г., IV г. о.; Определение № 499 от 19.07.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 3019/2018 г., II т. о.; Определение № 17 от 26.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 1193/2016 г., I т. о.; Определение № 782 от 12.12.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 3545/2014 г., II т. о.; Определение № 703 от 13.10.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 2472/2014 г., I т. о.; Определение № 270 от 24.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7159/2013 г., IV г. о.; Определение № 189 от 29.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1024/2014 г., IV г. о.). Разпоредбите на НВАР имат материалноправен характер, поради което приложима е тази редакция на наредбата, която е в сила към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие за съответната инстанция, доколкото на изменението на подзаконовия нормативен акт изрично не е придадено обратното действие. При юрисконсултско процесуално представителство за разлика от представителството от адвокат съгласно трайната задължителна практика на ВКС и Решение № 10/29.09.2016 г. по к. д. № 3/2016 г. на Конституционния съд на Република България, се презюмира плащане от представляваната страна, без да се доказва пряко направен разход за това. Ето защо, релевантен за извършване на разноски за юрисконсултско възнаграждение, а от там и за определяне на размера им, е нормативно закрепения минимален размер на адвокатското възнаграждение към момента на представяне на пълномощното на юрисконсулта, извършващ представителство пред съответната инстанция, с което разходът се счита направен. Ирелевантно за размера на разхода е кога са се осъществили останалите предпоставки за ангажиране на отговорността за разноските, вкл. разрешаването на спора с постановеното по делото решение в полза на страната, претендираща разноските (Определение № 17 от 26.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 1193/2016 г., I т. о. и цитираната в него практика). С оглед обстоятелството, че считано от 01.01.2026 г. валутата на Република България е еврото, паричната единица е едно евро, а едно евро се разделя на сто цента (чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (ЗВЕРБ) и при съобразяване с чл. 5 ЗВЕРБ, която норма предвижда, че официалният валутен курс на лева към еврото е неотменимо фиксираният валутен курс на лева към еврото, определен в Регламент на Съвета, приет в съответствие с чл. 140, § 3 от ДФЕС - 1,95583 лева за 1 евро, дължимите суми следва да бъдат присъдени в български левове съгласно принципа на диспозитивното начало, но и в еквивалент на официалната парична единица от 01.01.2026 г. в Република България, доколкото решението бива постановено след м. 01.2026 г. – преходен период, през който българският лев е все още законно платежно средство съгласно въведения с чл. 24 ЗВЕРБ принцип на двойно обращение на лева и еврото. По изложените съображения, съдът