Решение № 781 от 15.6.2026 г. на Районен съд - Пазарджик по дело № 372/2026 г.

Производството по делото е образувано по искова молба от А. К. С. с ЕГН •••••••••• от село Г., ул.“В.“№20 срещу „В. к.“АД с ЕИК ••••• със седалище и адрес на управление град С., ж.к.Л. 7, бул.“Д. Н."№28 , бл.С. ц.,ет.2, ап.73Г, представлявано от К. К., в обстоятелствената част на която се твърди, че страните са сключили на 31.05.2023 г. договор за паричен заем №5932706, съгласно който ответникът е отпуснал на ищеца кредит в размер на 700 лева при следните параметри: 49,37% ГПР, 40,32% ГЛП с обща дължима сума в размер на 1060.64лв., включваща такса експресно разглеждане.Ответникът е предвидил клауза в чл. 1, ал.3 от Договора, с което се предвижда такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 276.50 лева, а според ал.4 се разсрочва с вноските по кредита. Така общата сума нараснала без да се посочва променено ГПР.Твърди се, че в чл. 5, ал. 1 от договора е предвидено задължение за осигуряване на обезпечение в тридневен срок при непосилни за потребителя условия. Уговорено било в чл. 5, ал. 2 да се начислява неустойка в размер на 184.38 лева, като отново се разсрочвала с вноските по кредита. Така общата сума нараснала до 1245.02 лева.Твърди се, че ищецът сключил на 31.08.2023 г. договор за паричен заем №5956898, с който рефинансирал своето задължение по процесния договор от 31.05.2023г. и получил сумата от 576,52 лева за задълженията по процесния договор от 31.05.2023 г., с което задължението се изплаща в цялост.Твърди се, че ищецът е платил на ответника сумата от 1200 лева, включващо и рефинансирането.Плащанията са извършени в периода от 31.05.2023 г. до 31.08.2023 г.Твърди се, че според решение С-714/22 на СЕС (т.45 и т.46 от мотивите), когато в договора за потребителски кредит са предвидени разходи, които са задължително условие за отпускане на кредита или са конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, се счита, че има налице нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като това представлява общ разход по кредита за потребителя. Твърди се ,че уговорената неустойка е следвало да бъде включена в размера на ГПР, тъй като същата се начислявала към всяка погасителна вноска и по този начин се превърнала в скрито възнаграждение.Наред с това клаузата, която предвижда такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем също е следвало да бъде включена в ГПР, което не е сторено. Срещу потребителят е била упражнена заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 2, т.4 от ЗЗП, тъй като неправилно е посочена общата дължима сума в договора. Поддържа се, че поради непосочване на действителния ГПР по договора за заем е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което и на основание чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Моли се съдът да постанови решение, с което да признаете за установено, че договор за паричен заем № 5932706/31.05.2023 г. е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР и да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 212.28лв. получена без основание по недействителен договор .Претендират се разноски по реда на чл.38 от ЗАдв. Сочат се доказателства. В срока по чл.131 от ГПК от ответника е подаден писмен отговор, с който се прави възражение на недопустимост на осъдителния иск поради липса на правен интерес при условие, че ищецът е предявил осъдителен иск, който осигурява по-силна защита. Развиват се подробни съображения в тази насока. Оспорва се твърдението, процесния договор противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Дефиницията на понятието „годишен процент на разходите“ по договор за потребителски кредит, начинът на изчисляването му, включително компонентите, от които се определя, са нормативно установени н Глава пета на ЗПК.В §1, т. 1 от ДР ЗПК е регламентирано, че „Общ разход по кредита за потребителя” са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с кредита, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“След като ГПР се изчислява по законоустановена формула, то не следва в съдържанието на самия договор за кредит да бъде включена „ясно разписана методика“ по формирането на ГПР. В чл. 11, ал. 1 ЗПК е установено минимално задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, включително общия размер на кредита и условията за усвояването му, като в нито една от точките не разпоредбата не се съдържа изискване за включване на методиката за изчисляване на ГПР. В случая ставало въпрос за законоустановена формула по определяне размера на ГПР, а не за посочена от заемодателя по негова преценка формула за изчисляване на ГПР. След съпоставка на предвиденото в договора и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК се установява, че в ГПР са включени дължими разходи по кредита, изчислени към момента на сключване на същия.сочи се , че уговорената неустойка не е включена в ГПР , но и не е следвало да бъде включвана, тъй като не е дължима към момента на сключване на договора, а възникването й зависи от едно несигурно бъдещо събитие.Предвид правния характер на неустойката, същата се явява дължима едва при неизпълнение на задължение по договора. Такъв разход е и неустойката, предвидена в чл. 5 от Договора, предвид което същата правилно не е била включена при определяне размера на ГПР. Що се касае до таксата за експресно разглеждане и видно от съдържанието на чл. 1, ал. 2 от договора, и този вид услуга е допълнителна, която клиентът доброволно е избрал да ползва, като на основание чл.19 във връзка с Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК стойността на същата не е следвало да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора. Моли се производството по установетелния иск да бъде прекратено, а осъдителния иск като неоснователен да бъде отхвърлен. В съдебно заседание ищецът чрез пълномощника си, поддържа предявените искове.Подробни съображения по съществото на спора са развити в хода на устните състезания. В съдебно заседание ответникът не изпраща представител. От същия е постъпило писмено становище, с което се поддържа писмения отговор. Пазарджишкият районен съд след като се запозна с изложените в исковата молба фактически твърдения, след като съобрази доводите на страните и след анализ на доказателствата поотделно и в съвкупност, при спазване разпоредбите на чл.12 и чл.235 от ГПК по вътрешно убеждение прие за установено следното от фактическа и правна страна : Не е спорно между страните, а се установява и от представените писмени доказателства, че между ищеца в качеството на заемател и ответното дружество в качеството на заемодател е сключен на 31.05.2023г договор за паричен заем, по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя сумата от 700лв., която сума е следвало да бъде върната за срок от 28 седмици, при 14 броя вноски с падеж на всяка от тях посочен в чл.2, ал.1 т.4 от договора с размер на всяка вноска 75.76лв., включваща главница, лихва и такса експресно разглеждане.Посочено е, че общата сума за плащане е в размер на 1060.64лв. с включена такса експресно разглеждане. Размерът на ГПР е 49.37%, а на ГЛП- 40.32%. В чл.1, ал.3 от договора е уговорено, че за извършената допълнителна услуга по експресно азглеждане на заявката за паричен заем заемателят дължи такса експресно разглеждане на документи и отпускане на паричен заем в размер на 276.50лв.В чл.4 от договора е уговорено, в срок от 3 дни от сключване на договора заемателят да осигури едно от обезпеченията 1/ банкова гаранция или 2/ поръчителство на физическо лице. Съгласно чл.4, ал.2 от договора в случай на неизпълнение на задължението по ал.1 заемателят дължи неустойка в размер на 184.38лв. Страните се договорят неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски като в този случай дължимата вноска в размер на 88.93лв. и общото задължение по договора възлиза на 1245.02лв. По делото е изслушана съдебно- счетоводна експертиза, чието заключение съдът кредитира като компетентно и обосновано изготвено и неоспорено от страните.Вещото лице заключава, че по процесния договор за паричен заем ищецът е извършил плащания в общ размер от 1121.04лв. / 573.18евро/ , и с тях са погасени както следва : 699.99лв. главница, 58.09лв. договорна лихва, 86.41лв. неустойка и 276.55лв. такса за експресно разглеждане. Размерът на ГПР при включени в погасителната вноска на такса за експресно разглеждане и неустойка би бил в размер на 802.20%. Въз основа на така очертаната по делото фактическа обстановка от правна страна съдът прави следните изводи: Предявени са кумулативно и обективно съединени искове – установителен иск с правно основание чл.22, във вр.с чл.11, ал.1т.10 от ЗПК- за прогласяване недействителност на договор за паричен заем №5932706/31.05.2023г и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1пр.1 от ЗЗД за връщане на сумата от 212.18лв., получена без основание по недействителен договор за паричен заем №5932706/31.05.2023г . По установителния иск съдът намира следното: Предявеният установителни искове за прогласяване недействителност на договор за паричен заем е допустим . Ищецът е страна по сключен с ответника договор и за него е налице правен интерес от търсената защита, за да установи поражда ли задължения, които да изпълни.Обстоятелството, че ищецът е предявил и осъдителен иск по чл.55 от ЗЗД за защита на засегнатото материално право не изключва наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск за обявяване на недействителност на договора, на който се позовава ответника, за да задържи получените от ищеца суми. В пълна дискреция на ищеца е да наведе основанията за нищожност на договора или чрез предявяване на установителен иск или чрез възражение като процесуално средство за защита.Искът за прогласяване нищожност на договор и за връщане на даденото без основание по такъв договор имат различен предмет, така че прехвърленото право да се претендира връщане на дадени без основание суми не е идентично по основание с предявеното право- предмет на процесната установителна претенция.Въпросът за нищожността на договора е преюдициален по отношение на това дали даденото по него е без основание и може ли да се иска обратно , тоест дали за ищеца се е породило право, с което впоследствие се е разпоредил. В този смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз – т. 2 от Решение от 23.11.2023 г. по дела C-321/22 срещу Provident Polska, според която потребителят винаги има интерес да предяви и установителен иск за неравноправност на клаузи в сключен от него договор, ако това може да обслужи друга претенция/ в случая осъдителна претенция/.Ето защо е неоснователно възражението на ответника за недопустимост на установителния иск поради липса на правен интерес. Безспорно се установи, че страните са били в твърдяната облигационна връзка по договор за паричен заем №5932706 от 31.05.2023г. Безспорно е между страните , че ответникът „В. к.“ЕАД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства , които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от ЗКИ. Ищецът А. С. е физическо лице, което при сключване на процесните договори е действало именно като такова. Страните не спорят, че ищецът има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК и пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП. Сключените между ищеца и ответника договори за кредит по своята правна характеристика и съдържание са такива за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 от ЗПК и за тяхната валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Закона за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на говора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите. Императивната норма на чл.11, ал.1т.10 от ЗПК предвижда , че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. целта На разпоредбата на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Според чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставяния кредит. Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. В ГПР следва да са включени всички разходи , които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на пар.1,т.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни , такси , възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В тази насока е и Решение от 21.03.2024г по дело С-714/33 на СЕС , съгласно което в ГПР следва да бъдат включени всички разходи, които ще понесе потребителя. Годишен процент на разходите, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл.3, б.“ж“ от директива 2008/48 разходи договорът за кредит следва да се счита нищожен, което води до връщане само на главницата. В процесния договор годишният процент на разходите е посочен като абсолютна стойност, без да е отразено кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49.37%. Посочената годишна фиксирана лихва от 40,32 % не е ясно как точно участва в него. Не става ясно какво представлява / какво точно включва/ разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Целта на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е потребителят да получи пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установи, че в случай, че към посочения в договора ГПР се прибави и процентното съотношение на дължимата неустойка и такса експресно разглеждане ГПР би нараснал на 802.20 % и по този начин драстично надхвърля максимално допустимия размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Спорът по делото е с фокус дали уговорената в договора неустойка в размер на 184.38лв. за непредставяне на обезпечение и таксата за експресно разглеждане в размер на 276.50лв. са разход, съгласно дадената легална дефиниция на това понятие пар.1,т.1 от ДР на ЗПК и следва ли да бъдат включени в размера на ГПР. Не бе спорно между страните , а и от експертизата се установи, че годишният процент на разходите включва единствено договорената между страните възнаградителна лихва. В случая съдът приема, че неустойката представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита като тя е била изначално известна на кредитора- същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит като липсват данни да е била незадължително условие за сключване на сделката. Макар формално заплащането и да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като задължението за предоставяне на обезпечение е практически неизпълнимо-в тридневен срок от сключване на договора да бъде осигурено трето лицепоръчител за вземанията по договора, което да отговаря на толкова рестриктивни условия.Така формулирана неустойката излиза извън присъщите и функции и представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което е следвало бъде включена в общия разход по кредита. От начина на сключване на договорите и начинът, по който е уреден режима на издължаване на неустойката, е видно, че същественото за кредиторовия интерес в случая е не точното изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, което неустойката гарантира, а получаването на стойността на неустойката. Заплащането на неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора по предоставения кредит, което съгласно изричните разпоредби на чл. 19, ал.1 от ЗПК и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО е следвало да се включи в общия размер на ГПР по договора . Що се отнася до клаузата за заплащане такса за експресно разглеждане, разпоредбата на чл.10а, ал. 1 от ЗПК дава възможност на страните по договор за потребителски кредит да договорят допълнителни услуги, но за да са валидни и за да породят правно действие същите следва да са уговорени в съответствие с чл. 10а, ал. 2 и 3 от ЗПК, забраняващ на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита и да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие. Необходимо е също така видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъде ясно и точно определено в договора, както изисква разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК.Клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане вменява в тежест на заемополучателя да заплати възнаграждение за услуга, която по естеството си представлява действие по усвояване и управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Разглеждането на молбата за кредит, било то и „експресно“, е присъща на дейността по кредитирането, извършвана от търговци, които предоставят заеми по занятие, и би следвало да са безплатни за потребителя. В този смисъл уговорката противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.Клаузата също така е формулирана неясно и в противоречие с повелителната разпоредба на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, съгласно която видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. От съдържанието на договора за паричен заем не става ясно как тази допълнителна услуга е остойностена, по каква методика е формирана цената за ползването и какви конкретни действия от страна на заемодателя се включват в тази услуга.Услугата по експресно разглеждане е пряко свързана с договора за паричен заем, доколкото касае оценката на риска за заемодателя и свързаната с нея преценка за кредитоспособността на заемополучателя. Тя е била известна на кредитора към момента на сключване на договора за паричен заем. Видно от договора таксата е следвало да се заплаща разсрочено.Следователно дължимата за нея сума представлява разход по кредита по смисъла на §1, т. 1 ДР на ЗПК, който съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да се включи в размера на ГПР. В обобщение процесният договор за кредит формално съдържа размера на дължимия ГПР, но посоченият в договора размер на ГПР не отразява действителния такъв. Ето защо този договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 води до неговата недействителност, съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Предвид изложеното предявеният установителен иск е основателен и следва да бъде уважен като следва да се прогласи недействителността на договор за паричен заем №5932706/31.05.2023г. По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД: В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в размер на 212.28лева, недължимо платена по нищожен договор. При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже, че е налице основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи нейното връщане, респ. да докаже връщане на сумата. По развитите по-горе съображения съдът стигна до извод за основателност на предявения иск за прогласяване нищожност на процесния договор за кредит.Между страните не е било спорно , а и от изслушаната експертиза се установи, че ищецът е усвоил сумата от 700лв., която сума съставлява чистата стойност по кредита. Установи се, че е платил по процесния договор за кредит сумата от 1 121.04лв. Дефакто сумата от 421.04лв. се явява недължимо платена. При това положение предявеният осъдителен иск се явява изцяло основателен и следва да бъде уважен като следва да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 212.28лв., получена без основание по недействителен договор, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. По разноските: Предвид изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 181.12евро разноски поделото/ от които ДТ-51.12 евро и 130 евро за вещо лице/. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 38, ал. 2 от ЗА ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. А. А. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцата в производството. Със съдебното решение съдът е уважил двата иска и съгласно чл.2, ал.5 от Наредба№1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа се дължи възнаграждение по всеки иск. Съблюдавайки решение на СЕС от 25.01.2024г по дело С-438/22г. и формираната практика на ВКС, настоящият съдебен състав при определяне размера дължимото по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв адвокатското възнаграждение съобрази предмета на делото, обжалваемия материален интерес/ 1245.02 лв. по установителния иск и 212.28лв. по осъдителния иск /, обстоятелството, че по делото е проведено едно съдебно заседание , събран е незначителен обем писмени доказателства и е изслушано заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза, обема на процесуалната дейност на адв.А. по конкретното дето се изразява в изготвяне на исковата молба, лично явяване в съдебно заседание.Съдът намира, че делото не се характеризира със значителна фактическа и правна сложност , тъй като по дела, касаещи спорове за действителността на договори, сключени с потребител е налице изобилна константна практика, включително на ВКС и СЕС. Ето защо съдът приема, че на пълномощника на ищеца следва да бъде определено възнаграждение общо по двата иска в размер на 200 евро. На основание чл.78а, ал.2 от ГПК страните следва да бъда осъдени да заплатят в полза на съда и разноски за провеждане един чан информационна среща съгласно чл.60, ал.2 от Наредба№12 от 28.07.2025г.за медиаторите и процедурите в съдебните центрове по медиация, тъй като са отказали да участват в информационна среща за процедури по медиация, без уважителна причина, след като са били задължени от съда. Съгласно чл.78а, ал.2, изр.2 от ГПК разноските за срещата следва да се заплатят поравно от двете страни. На основание чл.4 от ЗВЕРБ исковите претенции и разноските следва да бъдат превалутирани в евро по официалния курс съгласно чл.5 от ЗВЕРБ, тъй като считано от 01.01.2026г валутата на Република България е еврото. Воден от горното Пазарджишкият районен съд: