Решение № 3155 от 1.7.2026 г. на Административен съд - Пазарджик по дело № 548/2026 г.

Производството е по реда на чл. 63в от ЗАНН, във връзка с чл. 208 и сл. от АПК и е образувано по касационната жалба на „Адисан 2000“ ЕООД, ЕИК 206900791, със седалище и адрес на управление гр. Батак, общ. Батак, обл. Пазарджик, ул. „Пионерска“ № 9, представлявано от управителя А. Ц. М., подадена чрез адв. И. АК – Пазарджик, против Решение № 5/26.02.2026 г., постановено по АНД № 140/2025 г. по описа на Районен съд – Пещера. С обжалваното решение е потвърдено Наказателно постановление (НП) № 305 от 26.11.2025 г. на Зам.-директора, и.ф. директор на Регионална дирекция по горите – Пазарджик, с което на „Адисан 2000“ ЕООД, ЕИК 206900791, за нарушение на чл. 14а, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 30.01.2012 г. за контрола и опазването на горските територии, е наложено административно наказание – имуществена санкция в размер на 460,16 евро/900 лв. на основание чл. 272, във връзка с чл. 270 от Закона за горите (ЗГ). В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като наложеното наказание е явно несправедливо. Моли се да бъде изменено решението на районния съд. Претендират се разноски. В съдебно заседание касационният жалбоподател – редовно призован, не се явява, не изпраща представител. Ответникът по касационната жалба – Директора на Регионална дирекция по горите гр. Пазарджик – редовно призован, не се явява. По делото е постъпило писмено становище с вх. № 5848/18.06.2026 г., в което по изложени съображения се моли съда да остави в сила оспореното решение като правилно и законосъобразно. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение и моли същото да бъде редуцирано към предвидения минимум, тъй като делото не представлява фактическа и правна сложност. Административен съд - Пазарджик, след като прецени допустимостта и основателността на подадената касационна жалба с оглед наведените в нея касационни основания, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна по чл. 210, ал. 1 от АПК в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. При проверка на обжалваното решение, настоящата инстанция счита, че същото е валидно, допустимо и постановено в съответствие с материалния закон. Събрани са достатъчно доказателства, установяващи фактическата обстановка, при чиято преценка са възприети законосъобразни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция. Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, районният съд е възприел следната фактическата обстановка по делото: На 18.11.2025 г., от страна на служителите на РДГ - Пазарджик е извършена проверка на обект по чл. 206 от ЗГ, с изградена система за постоянно видеонаблюдение и регистрирана производствена марка Н0957. Обектът се намира в гр. Батак, ул. „Партизанска“ № 9 и е стопанисван от „АДИСАН 2000“ ЕООД, ЕИК 206900791. В хода на проверката е установено, че системата за постоянно видеонаблюдение на обекта не осигурява съхранение на записите от камерите за изискуемия срок от 30 календарни дни назад, като за периода от 22.10.2025 г. до 18.11.2025 г. липсват налични записи. С това деяние е нарушена разпоредбата на чл. 206, ал. 1, т. 3 от Закона за горите, във връзка с чл. 14а, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 30.01.2012 г. за контрола и опазването на горските територии. Срещу жалбоподателя бил съставен АУАН № 001981/18.11.2025 г. за нарушение на чл. 14а, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 30.01.2012 г. за контрола и опазването на горските територии, в присъствието на представител на нарушителя, на който бил предявен и връчен срещу подпис. При предявяването на акта представителят на жалбоподателя заявил, че поради големия брой камери в обекта не е установил своевременно, че записите се съхраняват за период, по-кратък от 30 календарни дни. Въз основа на АУАН било издадено Наказателно постановление № 305 от 26.11.2025 г. За да потвърди обжалваното наказателно постановление, районният съд е приел, че в хода на административнонаказателното производство по безспорен начин е доказано извършването на нарушението по чл. 14а, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 30.01.2012 г. за контрола и опазването на горските територии от страна на жалбоподателя. По отношение на наложената имуществена санкция съдът е приел, че същата е съразмерна и пропорционална на извършеното нарушение, като е отчел обстоятелството, че деянието е извършено в едногодишен срок от санкционирането на жалбоподателя за същото нарушение с НП № 32/07.02.2025 г., влязло в законна сила на 01.04.2025 г., с което му е наложена имуществена санкция в размер на 300 лв. За да потвърди определения размер на имуществената санкция, съдът е приел, че макар същата да надхвърля законовия минимум, тя се намира в пределите на предвидения от законодателя санкционен диапазон. Съдът е съобразил и обстоятелството, че административнонаказващият орган е изложил мотиви за определянето на санкцията именно в този размер, както и че периодът, през който не са били съхранявани непрекъснати записи от системата за видеонаблюдение, е значителен. Решението е правилно. Касационната инстанция споделя фактическите констатации и направените въз основа на тях правни изводи на районния съд. В хода на делото, от съда е била дадена възможност да се ангажират доказателства, като са събрани тези, относими към предмета на спора. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка и въз основа на събраните по делото доказателства е изградил мотивите на съдебния акт. В тях първоинстанционният съд е обсъдил доводите и възраженията на страните и въз основа на това е направил своите правни изводи. Към установените по делото фактически положения, релевантни за спора, е извършена аналитична преценка относно приложението на закона. При надлежно установената фактическа обстановка районният съд е извел правилния и логичен извод за неоснователност на подадената жалба. Неоснователно съдът намира твърдението в касационната жалба за явна несправедливост на наложеното наказание. Не всяка, а само явната несправедливост на наказанието е основание за изменение на наказателното постановление. Определение на явна несправедливост на наказанието е дадено в чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Според него явна несправедливост на наказанието има само когато несъответствието между наложеното наказание и степента на обществената опасност на деянието и дееца, подбудите и другите смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, е толкова явно и очевидно, че се налага по необходимост намаляване или увеличаване на наказанието, макар и то да е определено в рамките на закона. Когато размерът му не се отклонява съществено от съответстващия размер, наложеното наказание не е явно несправедливо и не се налага изменението му. По тези съображения в конкретния случай не е налице такава явна несправедливост на наказанието. Същото е в рамките на предвиденото в закона и е достатъчно за поправянето и превъзпитанието на нарушителя, както и за изпълнението на останалите цели на закона по чл. 12 от ЗАНН. Така е преценил и районният съд, за да стигне до единствения правилен и законосъобразен извод, че нарушителят следва да изтърпи наказанието в определения размер. Същото е съобразено както с характера и тежестта на конкретно извършеното деяние, така и с обстоятелството, че същото е извършено при условията на повторност. Правилно са отчетени конкретните обстоятелства по случая и са съобразени обстоятелствата по чл. 27, ал. 2 от ЗАНН, въз основа на което наказанието е определено в рамките на предвиденото в закона, което настоящият състав намира за справедливо. Нарушението е типично за вида си и не разкрива по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с други такива нарушения. Още повече, че нарушението е формално, на просто извършване и за съставомерността му не е необходимо от него да са произтекли вредни последици. Споделят се изводите на районния съд за липса на основание за приложение на чл. 28 от ЗАНН, тъй като случаят не е маловажен, а наложеното наказание по квалифицирания състав на чл. 272 от ЗГ в троен размер отговаря на тежестта на нарушението, както и на значимостта на нарушените обществени отношения, доколкото преди извършване на процесното нарушение има влязло в сила НП за друго такова в срок от една година от влизането му в сила. По тези доводи настоящата касационна инстанция приема, че обжалваното съдебно решение е правилно, не са налице основания за неговото изменение/отмяна по чл. 348 от НПК и същото следва да бъде оставено в сила, като намира, че районният съд, потвърждавайки наказателното постановление, е постановил валидно, допустимо и съответстващо на материалния закон решение. По делото не е направено своевременно искане от ответната страна за присъждане на разноски, а и такива реално не са направени, поради което съдът не дължи произнасяне в частта за разноските. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Административен съд – Пазарджик