Решение № 368 от 21.11.2024 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 1687/2024 г.

Производството е по реда на Глава ХХІ от НПК. С присъда № 133 от 26.06.2024 г. по НОХД № 6 864/2023г., Районен съд- Пловдив, 14 н.с. е признал подсъдимия К. К. М. за виновен в извършване на престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1 и т. 5 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от НК, поради което на основание чл.54 от НК му е наложил наказание една година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл.66 от НК за срок от три години. Наложено е и кумулативното наказание глоба в размер на 5000 лева. ПРС се е произнесъл по веществените доказателства и доказателствени средства и разноските по делото, възлагайки последните в тежест на подсъдимите. Срещу присъдата е депозирана жалба от адв.Ч.-защитник на подсъдимия, в която е отправеното искане първостепенния съдебен акт да се отмени и М. да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение, като е формулирана и алтернативна претенция делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на ПРС. При пренията прокурорът от Окръжна прокуратура-Пловдив изрази мнение, че присъдата е законосъобразна, обоснована и справедлива и подлежи на потвърждаване. Подадената въззивна жалба прокурорът намира за неоснователна и предлага да бъде оставена без уважение. Подсъдимият, редовно призован в заседанието пред ПОС, се явява и взема лично участие по делото, представляван от упълномощения си защитник адв.Ч.-с пълномощно от по-рано. Защитата акцентира върху двата алтернативни аспекта на заявената при условията на алтернативност претенция за отмяна на първостепенната присъда, като се излагат конкретни съображения в тази насока. Твърди се, че обвинението е доказателствено необезпечено, понеже липсват доказателства за твърдяното причастие на М. към вмененото му във вина акцесорно съучастие в извършителската деятелност на Г.. А недостатъците, аргументиращи оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение, съобразно доводите на защитата, позволяват обобщаването им в две групи: незаконосъобразно формиране на доказателствената основа и неправилна оценка на обсъдените доказателства. Отправената молба е за уважаване на жалбата, като присъдата се отмени и се постанови нова-оправдателна такава или делото бъде върнато за ново разглеждане на първата инстанция. При упражняване правото си на лична защита подсъдимия се присъедини към изложеното от своя защитник, а в последната си дума поиска от въззивния съд да бъде оправдан. Пловдивският окръжен съд, след като се запозна с приложените по делото доказателства, прецени направените оплаквания, становищата на страните и служебно извърши проверка на законосъобразността и обосноваността на обжалвания съдебен акт в пределите и предмета на въззивната проверка по чл.313 и чл.314 от НПК, намери за установено следното: Жалбата, която не е просрочена, подадена е и от лице, разполагащо с нужната процесуална легитимация да обжалва първостепенния съдебен акт, е процесуално допустима, а разгледана по същество, е неоснователна. Пред първоинстанционния съд се е развило съдебно следствие по общия ред. Въз основа на събраните по делото по реда и със средствата, предвидени в НПК, доказателства и доказателствени средства в хода на съдебното производство е установена следната фактическа обстановка: Подсъдимият К. К. М. е роден на ••• г. в гр. С.. Живее в гр. С., общ. С.. ••• е, има •••, със средно образование е, не е осъждан, не е женен, работещ, има ЕГН ••••••••••. В края на м.декември 2022г. в гр. Х., в местно казино свид.Н.Г. се запознал с две лица от ••• произход, на видима възраст около 20 г., чиято самоличност не е установена в хода на разследването. Същите му споделили, че работят за друго лице от ••• произход, с име Х., който имал контакти в ••• и ••• с хора, които организират нелегален превоз на чужденци. Двамата предложили на свид.Г. да превози група бежанци на територията на България, за което трябвало да получи около 5000 лв. Свидетелят Г. приел работата. Срещнали се отново на 01.01.2023 г. в същото казино на главната улица в гр. Х. и се уговорили свид.Г. да извърши курс на 03.01.2023 г., като фиксирали, че ще прекара група от около 25 чужденци от района на гр.К. до гр.С.. Свид.Г. се съгласил да извърши превоза, за което въпросните лица му заплатили сумата от 4800 лева възнаграждение /приобщени по делото с протокол за доброволно предаване-л.168, том 2 от ДП/. Указали му да намери микробус за превоза и лице, което да му помага, като го уведомява за разположени по пътя полицейски постове. След като помислил, свид.Г. се сетил за подсъдимия К. М., с когото се познавал от общи компании в гр.С.. Знаел, че подс.М. наемал бусове във връзка с осъществявана от него дейност с наргилета. Свид. Г. се свързал с подс. М. чрез онлайн социалната мрежа „Фейсбук“ и му разказал за постигнатата договорка за превоза на чужденци срещу възнаграждение. Двамата се уговорили и подсъдимият се съгласил срещу неуточнен предварително дял от печалбата да помогне на свид. Г. за превоза на чужденците, като за целта трябвало да наеме микробус, с който свид. Г. да извърши транспортирането. Според постигнатата между двамата уговорка, подсъдимият трябвало да управлява „пилотна кола“, с която да проверява за наличието на полицейски органи по маршрута на превозване и при евентуално наличие на такива, да предупреждава свид. Г. по телефон, докато последният извършва превоза. В изпълнение на договорката М. трябвало или непосредствено да следва Г. с автомобил, докато вторият превозвал чужденците с предварително наетия от подсъдимия микробус, или да шофира пред него. Следвало също да е наблизо и до мястото, на което свидетелят натоварвал бежанците и оттам да го съпровожда при транспортирането им до гр. С., за да го предупреждава за полицейски органи и за полиция по маршрута, която би могла да спре автомобила, превозващ мигранти или евентуално при възникнал някакъв проблем по пътя да му помогне. Двамата се разбрали да се срещнат на 03.01.2023г. в началото на гр.С., където подсъдимият да предаде на свид. Г. наетия от първия товарен автомобил. Така на 03.01.2023г. в изпълнение на уговореното между него и свид.Г., подс.М. наел от „•••“ ООД, гр. С. с управители-свид. И.А. и свид. Н.А., товарен автомобил, марка „Форд Транзит“ с peг. №•••, бял на цвят, като се представил с измислената самоличност К. К. Д. с ЕГН: •••. При сключване на договора М. представил снимки на лична карта, в която на предната й част фигурирали имена и ЕГН - К. К. Д. с въпросното измислено ЕГН: •••, а на задната част била изписана фамилия Д. и истинското ЕГН на подсъдимия- ••••••••••. Въпросният договор бил подписан от подсъдимия при наемане на товарния автомобил, като представил и снимка на свидетелство за управление на МПС, в което отново били вписани име и ЕГН - К. К. Д. с ЕГН •••. Подс. М. и преди бил наемал товарни автомобили от същото дружество, като при сключване на договор от 22.12.2022г. се представил отново като К. К. Д. с измисленото ЕГН •••, а при сключване на договор от 19.10.2022г. се представил с истинските си имена - К. К. М., но посочил отново невярното ЕГН: •••. Междувременно, за да изпълни другата част от уговорката със свид.Г., подс.М. взел от баща си свид.К. М. личния му лек автомобил марка „Пежо 407“ с рег. №•••, като му обяснил, че автомобилът му е нужен по работа, свързана с кинопродукция, в която подсъдимият казал, че участвал. В действителност лекият автомобил бил нужен на подсъдимия, за да подпомага престъпната дейност на свид. Г. по превоза на чужденци, с предварително уговорените и описани по-горе мероприятия. Така на 03.01.2023г. вечерта преди тръгване, подс.М. и свид.Г. се срещнали на паркинг до заведение в началото на гр.С. в посока към гр.Б., където подсъдимият предал на свид.Г. наетия от него товарен автомобил „Форд Транзит“ с peг. №•••, заедно с 1 бр. ключ за автомобила, свидетелството за регистрация на МПС – част ІІ, собственост на „•••“ ООД, гр. С., талона за ГТП и сключения от подсъдимия договор за наем превозното средство от 03.01.2023г. Подс.М. получил инструкция от свид.Г. да го чака в началото на с. •••, където последният трябвало да натовари мигрантите. Свидетелят Г. поел по АМ ••• в посока от гр.С. към гр.Б. като управлявал наетия от М. товарен автомобил „Форд Транзит“ с peг. №•••, а подсъдимият шофирал заетия от баща му автомобил „Пежо 407“, движейки се в близост до управлявания от свид. Г. товарен автомобил, с цел да го предупреждава за наличие на полицейски органи. На същата дата /03.01.2023г./ в 19: 39: 41 на контролна точка Ц. по автомагистрала „•••“, в посока от С. към Б., подс.М. започнал да придружава и следва свид. Г., който в 19: 34: 39 часа преминал контролната точка с управлявания от него товарен автомобил марка „Форд Транзит“ с peг. №••• в посока С.-Б.. На контролна точка АМ ••• /Опълченец/ в 19: 53: 26 часа подсъдимият продължил да следва управлявания от Г. товарен автомобил, който преминал през същата контролна точка на 03.01.2023г. в 19: 51: 14 часа в посока от С. към Б., а в 19: 57: 17 часа свидетелят преминал с товарния автомобил през контролна точка АМ ••• /•••/ в посока С.-Б.. Малко по-късно в 20: 10: 41 часа в посока на движение С.- Б. управляваният от подс.М. лек автомобил „Пежо 407“ с рег.№••• преминал през контролна точка АМ /•••/, следван от управлявания от свид.Г. товарен автомобил марка „Форд Транзит“ с peг. №•••, който преминал през същата контролна точка в 20: 17: 03 в същата посока на движение. На същата контролна точка АМ /•••/ в посока от С. към Б. на 03.01.2023г. в 20: 15: 42 преминал и лек автомобил марка „Шевролет Камаро“ с рег.№ •••, черен на цвят, собственост на свид.Г., който към онзи момент бил управляван от свид.В.К.. Двамата се познавали от общи компании в гр.С. и свид.К. наел лекия автомобил от свид.Г.. На 03.01.2023г. в 20: 12: 36 часа автомобилът на подсъдимия преминал контролна точка АМ ••• /•••/ в посока от С. към Б., отново следван от товарния автомобил, управляван от свид.Г., който бил отразен на същата контролна точка в 20: 19: 35 часа. Впоследствие управляваният от М. лек автомобил преминал през контролна точка АМ ••• /•••/ в посока С.-Б. в 20: 25: 25 часа, а около десет минути по-късно същата контролна точка в посока от С. към Б. в 20: 35: 48 часа пресякъл управляваният от Г. товарен автомобил. На автомагистрала „•••“ на км 299 подс.М. спрял на бензиностанция „Лукойл“ в посока от С. към Б., като на същото място в 20: 56: 57 часа на колонката за гориво № 5 пристигнал и лекият автомобил „Шевролет Камаро“ с рег.№ •••, управляван от свид.В.К.. Около 20: 57: 48 часа след кратка среща между двамата в търговската част на обекта, движейки се между стелажите и взимайки артикули и престой в касовата зона, подс.М. излязъл от търговската част на обекта, а свид.К. влязъл в санитарното помещение. Свид.К. отново се появил в търговската част на бензиностанцията и докато се движил между стелажите и вземал артикули, се срещнал със свид.Г., който управлявал дадения му от подс. М. товарен автомобил. Тримата престояли известно време до касовата зона в непосредствена близост един до друг, след което напуснали търговската част на бензиностанцията. Малко по-късно свид. Г. напуснал АМ ••• при с.••• и се отправил в посока с.•••, а в началото на селото чакал подс.М. според предварителните уговорки между двамата. В района на с.••• свид.Г. намерил и качил чужденците в товарния автомобил, като ги заснел как се качват с телефона си. Преди да потегли заедно с тях, подал на подсъдимия светлинен сигнал и тръгнал в посока гр.С.. Подс. М. го последвал, като на 03.01.2023 г. в 23: 28: 54 ч. управляваният от свид. Г. товарен автомобил „Форд транзит“ започнал движение отново по АМ ••• от •••, но в посока от Б. към С.. Следван бил от лекия автомобил марка „Пежо 407“ с рег.№•••, управляван от подсъдимия, който на 03.01.2023г. в 23: 31: 10 часа преминал по АМ ••• /•••/. Преди тях в 23: 25: 20 часа през същата контролна точка преминал лекият автомобил, управляван от свид.В.К.. Малко по-късно на 03.01.2023г. в 23: 45: 28 часа автомобилът, с който свид.Г. превозвал чужденците „Форд Транзит“, преминал през контролна точка АМ ••• /•••/ с посока на движение от гр.Б. към гр.С., а около три минути след него в 23: 48: 32 в същата посока и контролна точка на АМ ••• бил отразен и автомобилът на подс.М.. След това автомобилът на последния преминал контролна точка АМ ••• /•••/-на 04.01.2023г. в 00: 04: 38 часа с посока на движение от Б. към С., като автомобилът, с който били превозвани чужденците от свид. Г. „Форд Транзит“, неколкократно описан по-горе, бил засечен на АМ ••• в посока от Б. към С. в 04.01.2023 г. 00: 11: 34 ч., движейки се 7 минути след него. Междувременно на 03.01.2023г. свид. П. Ц.-Началник Сектор „•••“ при Отдел „КП“ на ОДМВР Пловдив получил оперативна информация по линия „Нелегален трафик на мигранти“, че бял товарен автомобил „Форд Транзит“ с peг. № ••• ще превозва нелегални емигранти от гр.Е. към гр.С., като същият ще се придвижва по автомагистрала „•••“. Свид. Ц. предал информацията към главна дежурна част на ОДМВР Пловдив за предприемане на своевременни действия с оглед спиране и проверка на автомобила. Във връзка с постъпилата информация бил подаден сигнал до Зонално жандармерийско управление - Пловдив /ЗЖУ–Пловдив/, като било указано товарен автомобил „Форд Транзит“ с peг. № ••• да бъде спрян за проверка, ако бъде забелязан. Така малко след 00: 45 на 04.01.2023г., на 120 км на автомагистрала „•••“, в посока гр.С., в землището на с.Б., общ.М., бусът, управляван от свид.Г. бил спрян за проверка, в хода на която била установена самоличността на водача свид. Н.Я.Г. от гр.Х., ул.„•••“ № 9, а в багажното отделение били открити превозваните двадесет и пет мигранти, от мъжки пол с •••ски произход. Свид. Г. и двадесет и петте лица били отведени в РУ Т., където били установени самоличностите им, а именно: •••, •••; •••, •••, •••, •••, •••, •••, •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••, •••; •••. Поради нуждата от специални знания в хода на разследването била назначена и изготвена съдебно-техническа експертиза на приложения по делото диск /съдържащ записи от охранителни камери от 03.01.2023г. от бензиностанция Б198 Лукойл, находяща се на км.299 на АМ •••/, според чието заключение е посочено, че са изследвани предоставените на оптичен носител – компактдиск DVD-R „YK“, 4, 7 GB, с фабр.№ L17С0218505130, без допълнително обозначение на видеофайлове, като в обстоятелствената част на протокола се съдържа описание на времето, обекта и камерата, от които са регистрирани отделните записи. Посочено е, че са проследени движението и действията на три лица от видим мъжки пол, които са описан в обстоятелствената част на протокола. Обективирани са снимкови кадри, предоставени в хронологичен ред. В обобщение, вещото лице е приело, че заснетото във видеозаписите лице, условно обозначено за нуждите на изследването като лице 1, е В.В. К., ЕГН: ••••••••••. Правилно съдът от първата инстанция е кредитирал заключението на вещото лице, като е преценил, че е компетентно изготвено и с необходимите професионални знания и опит в съответната област. Изложената фактическа обстановка принципно съответства на приетата от първоинстанционния съд с несъществени уточнения, направени от въззивната инстанция в рамките на правомощията й съгласно чл.316 от НПК. Така настоящият съдебен състав, отчитайки законовата забрана, въведена с актуалната редакция на чл.118, ал.2 от НПК, да бъдат свидетели по делото лицата, извършвали разузнавателни беседи, не прие онази част от описаната от първата инстанция фактология, включваща преразказ на проведените от полицейски служители оперативни беседи и обстоятелствата, при които това е било сторено. Доколкото този въпрос е тясно свързан именно с доказателствения анализ по делото, систематически редно е по-подробни съображения да бъдат изложени при коментара на доказателствената съвкупност. Уместно е да бъде посочено, обаче, че тази минимална корекция не е съществена и не води до промяна на следващите се от фактите правни изводи, нито се отразява на процесуалната пригодност на обжалваната присъда, но за пълнота следва да се отбележи от въззивния състав, доколкото са налични изрични възражения от защитата за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения. Тези доводи на защитата не кореспондират с установената по делото процесуална реалност, за което ще бъдат изложени по-подробни съображения от окръжния съд на съответното систематическо място. За да приеме за установена изложената фактическа обстановка, районният съд е кредитирал частично обясненията на подс. К. М., показанията на свидетелите П. Ц., К.С., Р.Г., М. М., В.К., К. М., И.А., Н.А., •••, •••, •••, •••, •••, •••, •••, частично от показанията на свид.Н. Г., справки в Централна база ••• (том І, л.28; том ІІ, лист 50, лист 64-65 от ДП), характеристична справка (том І, л.37 от ДП), справки за съдимост (том І, листове 41 и 43, том ІІІ, л.1-4 от ДП; л.17 от съдебното производство), справка АИС „Български документи за самоличност (том І, лист 44 от ДП), протокол за оглед на местопроизшествие от 04.01.2023г., ведно с фотоалбум (том І, листове 55-62 от ДП), договор за наем на моторно превозно средство от 22.12.2022г. (том ІІ, лист 2-4 от ДП), договор за наем на моторно превозно средство от 03.01.2023г. (том ІІ, л.5-7 от ДП), договор за наем на моторно превозно средство от 19.10.2022 г. (том ІІ, лист 8-10 от ДП), разпечатки на GPS (том ІІ, л.11-15 от ДП), албум за посетено място (том ІІ, л.16-20 от ДП), протокол за оглед на веществени доказателства, ведно с фотоалбум (том ІІ, л.27-37 от ДП), протокол за оглед на веществени доказателства, ведно с фотоалбум (том ІІ, лист 103-112 от ДП), протокол за разпознаване на лица и предмети, ведно с фотоалбум (том ІІ, л.38-44 от ДП), протокол за обиск на лице от 13.01.2023г. (том ІІ, л.46 от ДП), докладна записка (том ІІ, л.58-63 от ДП), протокол за претърсване и изземване от 01.02.2023г., ведно с фотоалбум (том ІІ, л.140-143 от ДП), разписки (том ІІ, л.167-172 и л.174 от ДП), протокол за предаване на ВД (том ІІ, л.173 от ДП), писма от Дирекция „Миграция“ (л.74, л.106, л.125-127, л.131, л.177, л.193, л.229, л.240 от съдебното производство), справки НБП (л.90-92 от съдебното производство), писмо от Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет (л.121-122, л.191, л.224-226, л.231-232 от съдебното производство), писмо от ОДМВР Пловдив, отдел „Криминална полиция“ (л.136-137, л.237 от съдебното производство), писмо от Национална следствена служба (л.189, л.227 от съдебното производство), писмо от ГД „Изпълнение на наказанията“ (л.196, л.242 от съдебното производство), писмо от Дирекция „Международно оперативно сътрудничество (л.234 от съдебното производство), писмо от ОДМВР Пловдив, сектор „Български документи за самоличност“ (л.238 от съдебното производство). С основание районният съд е ценил заключението на изготвената и приета по делото съдебно-техническа експертиза (том ІІ, л.75- 102 от ДП). Въззивната инстанция прие, че принципно първостепенната е извършила коректен в преобладаващата си част доказателствен анализ, който съответства на правилата на обективната логика и е споделим относно повечето аспекти на мисловно-логическия анализ. Изведените фактически констатации с уточнението, направено от въззивния съд, се базират на необходимите и достатъчни доказателствени източници, принципно ценени добросъвестно и в съответствие с действителното им съдържание. Информацията от гласните доказателствени средства е проверявана за достоверност при съпоставки помежду им и със съдържанието на писмените доказателства и с експертните изводи. Не се наблюдава и игнориране на доказателствени източници или позоваване на такива, които не се намират по делото. Прави впечатление подробният и дори пунктуален на места анализ, извършен от районния съд на гласните доказателствени средства, който в по- голямата си част се споделя от настоящата инстанция, поради което е ненужно да бъде преповтаряна от въззивната инстанция онази мисловно-логическа и оценъчна дейност, процесуално коректно осъществена от първия съд. Принципно споделими са в преобладаващата си част съжденията на първата инстанция относно показанията на разпитаните по делото свидетели. Ето защо, в контекста на изричните доводи на защитата относно допуснати съществени процесуални нарушения, имащи отношение към доказателствения анализ, подробни съображения следва да бъдат изложени относно онази част от него, която не се споделя от въззивния съд, респ. е допуснато отстранимо от втората инстанция нарушение на процесуалните правила в мисловно-логическата и оценъчна дейност на първата инстанция. При осъществения служебен въззивен контрол не се констатира да са допуснати съществени процесуални нарушения, които да водят до отмяна на присъдата на процесуално основание и връщане на делото в предходните досъдебна и първа съдебна фаза. Разследващите органи са изпълнили законовите изисквания при изготвяне и приобщаване на доказателствата по делото чрез предвидените в НПК доказателствени способи, при съблюдаване правата и на обвиняемия тогава М.. Обвинителният акт отговаря на изискванията на чл.246 от НПК, като съдържа факти, обосноваващи обвинителната теза за вмененото във вина на подсъдимия престъпление от обективна и субективна страна, а и правото на възражения за годността на процесуалния документ е преклудирано с влизане в сила на определението на съда по въпросите на чл.248, ал.1 от НПК. Окръжният съд не споделя възражението на защитата за допуснати в хода на първоинстанционното производство съществени процесуални нарушения, което се изчерпва с тезата, че в обстоятелствената част на обвинителния акт, а впоследствие в мотивите на ПРС, е налична схематичност без конкретика по отношение помагаческата деятелност на М.. Както бе посочено по-горе, съгласно актуалната редакция на процесуалния наказателен закон, правото на оспорване процесуалната годността на обвинителния акт е преклудирано с влизане в сила на определението на съда по въпросите на чл.248, ал.1 от НПК, а и непълноти, респ. несъответствия при описване на съставомерните факти не са налични. Такива липсват и в мотивите на първата инстанция. Възприетите и описани от районния съд обстоятелства, съответстващи на приетото и от държавното обвинение в сезиращия акт, кореспондират коректно с повдигнатото обвинение за осъществяването на помагаческа деятелност. Така, според диспозитива на повдигнатото на М. обвинение, възприето изцяло от районния съд, инкриминираната деятелност, изпълваща акцесорното му съучастие по смисъла на неизчерпателното изброяване на чл.20, ал.4 от НК, се е изразила в проверяването за наличието на полицейски органи по маршрута. Отделен е въпросът, дали тази деятелност се субсумира под примерно визираната в закона хипотеза „отстраняване на спънки“, както са счели районната прокуратура и първата инстанция, или се касае до самостоятелен случай на улесняване на извършителя по смисъла на чл.20, ал.4 от НК, необхванато от примерно изброените от посочената норма възможности. Доколкото обаче последният коментар касае анализа на процесния казус от правна страна, то същият следва да бъде обсъден отделно. Що се отнася до инкриминираното проверяване за полицейско присъствие, същото е намерило коректно отразяване в мотивите на обжалваната присъда, в които, в съзвучие с фактологията на обвинителния акт, е налично по-подробно отразяване, съпроводено със съответния доказателствен анализ, съобразно изискванията на съдебната практика. В последната нееднократно е отбелязвано, че е достатъчно в диспозитива на обвинението да се очертаят съставомерните елементи на престъплението, а в обстоятелствената част на обвинителния акт, респ. в мотивите към присъдата, да се обсъдят и конкретизират фактите, изпълващи законовите елементи. В тази връзка, в Решение №90/03г. на I н.о. на ВКС е посочено, че при обвинение за съучастие, освен всички други изисквания, в обвинителния акт следва да бъде посочено и какъв е фактическият състав на действията на всеки от съучастниците. Следователно абсолютно изискване е, както за обвинителния акт, така и за присъдата, да се формулира с какво точно е допринесъл всеки един от съучастниците. Описанието на фактите, относими към конкретната съучастническа дейност, се отнася за обстоятелствената част на обвинителния акт и мотивите на присъдата. В диспозитивите на обвинителния акт и на присъдата е достатъчно да се опише формата на съучастието като словесен изказ и правна квалификация. В контекста на изложените принципни положения, съотнесени към конкретиката на случая, тезата на защитата за схематичност на обвинението, е абсолютно голословна и не се споделя от въззивния съд. Така, въпросите, повдигнати от защитата в хода на въззивните прения, как е била обективирана улесняващата извършителя деятелност, осъществена от М., са получили своите надлежни отговори и в обвинителния акт, и в мотивите на районния съд. А с оглед избягване на всякакви съмнения, предвид формулирането на изрично възражение от защитата в тази насока, въззивната инстанция е задължена да поясни, че очевидно инкриминираната деятелност на М., се е изчерпила с пътуването му като придружаваща /сапортна/ кола на извършителя Г. и проверяване за наличието на полицейски органи по маршрута на неправомерно превозваните 25-имата чужденци. Видно от кредитираните от районния съд показания на свид.Г., дадени в хода на съдебното следствие /л.141 от СП/, уведомяването му от М. в случай на евентуално възникнал проблем е следвало да бъде осъществено по телефон. Що се отнася до другите действия на подсъдимия по намирането, наемането и предоставянето на автомобила за осъществяването на процесния транспорт- осигуряването на буса /който на практика представлява средството за извършване на престъплението/ на свид.Г., също надлежно описани и от прокуратурата и от първата инстанция, доколкото не са инкриминирани изрично в диспозитива на повдигнатото обвинение, коректно са ползвани от първия съд в процеса на доказване причастието на М.. По-нататък, оплакването на защитата относно допуснато съществено нарушение на процесуалните правила се разгръща в няколко посоки. На първо място е акцентирано върху непълното фактическо изясняване на делото, като се претендира, че първата инстанция голословно е приела причастие на подсъдимия към процесното неправомерно превозване на чужденци, без да положи усилия да изследва „катарзиса“ в показанията на извършителя Г., разпитан като свидетел /след одобрено от съда споразумение по отношение на него/ и заявеното от него да се съпостави с казаното от М.. В контекста на изложеното, макар да не го експонира изрично, доколкото се претендира връщане на делото на първата инстанция, защитата на практика формулира становище за отсъствието на съображения за приетите от съда релевантни обстоятелства, представляващо абсолютна процесуална непригодност на обжалваната присъда /приравнена на липса на мотиви/. Твърди се на следващо място, че обвинението е доказателствено необезпечено, като се претендира, че част от кредитираните от районния съд доказателствени средства са процесуално негодни. Тези съображения на защитата за съществена процесуална незаконосъобразност, допусната от първата инстанция, водеща до необходимост от отмяна на обжалваната присъда, не се споделят от въззивния съд. В преценката си относно процесуалната законосъобразност на първостепенното производство окръжният съд отчете, че предходната инстанция се е придържала към изискването за спазване принципите, визирани в чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, като не се откриват процесуални нарушения от категорията на абсолютните-такива, които да са съществени и неотстраними от въззивния съд. Мотивите към атакуваната присъда, макар да са налице известни несъгласия на въззивната инстанция с някои аспекти в съображенията на районния съд, покриват стандарта, изискуем от разпоредбата на чл.305 ал.3 от НПК и дават възможност на страните да реализират пълноценно правото си на жалба и протест, а на въззивния съд - да упражни контрола, дължим по смисъла на закона. Както бе отбелязано вече по-горе, районният съд е обсъдил и анализирал подробно събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като на извличащите се от тях факти, релевантни за предмета на доказване, не е придаден смисъл, който да не се открива в доказателствените източници, не се констатира некоректно, превратно или неточно интерпретиране на събраната информация. По отношение на т.нар от защитата „процесуален катарзис“ в показанията на свид.Г., който се сочи темпорално да следва отделянето на материалите от първия му разпит пред ПРС и изпращането им на Районната прокуратура за образуване на производство по чл.290 от НК, за подобен подход на първата инстанция не са налични следи по делото /нито в протокола от заседанието на първия разпит на свидетеля, нито в останалата съпътстваща документация/. В този ред на мисли, дори да се приеме, че такова производство или преписка е отпочната в прокуратурата, за което отсъстват каквито и да било доказателства, то очевидно същото не е инициирано от решаващия съд, и то в хода на активно съдебно следствие, което би било процесуално нередно. Това е така, доколкото подобен подход би означавал преждевременно становище на съда относно доказателствената съвкупност, и то преди произнасянето по същество на делото, щом се приема реализирано от свидетел „лъжесвидетелстване“ по текущо дело и би било основание за отвод поради предубеденост. А дали евентуално прокуратурата е образувала такова производство по своя инициатива, за което, както бе посочено, доказателства не са налични, то това не би опорочило съдопроизводствената дейност. В обобщение на казаното, макар от защитата да не е формулирано изрично оплакване за предубеденост на съдебния състав, доколкото от наведените съждения, касателни „генезиса“ в показанията на свид.Г., биха могли да се изведат доводи, налагащи преценка на субективната безпристрастност на съдебния състав, то уместно е да се поясни смисълът, който се влага в понятието „безпристрастност“. По принцип безпристрастността означава липса на предразсъдъци и пристрастия и изисква съдът, включително и прокурорът да не е предубеден в полза или във вреда на някоя от страните по делото, а да се ръководи само от доказателствата и закона. Според установената практика на ЕСПЧ, наличието на безпристрастност по смисъла на чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ трябва да се определи чрез субективен и обективен подход. Обективният подход за преценка безпристрастността на съда е свързан с въпроса дали начинът, по който е организиран или съставен, може да доведе до съмнения в безпристрастността на съда или на член на съдебния състав, както и на прокурора. В този случай е без значение субективната безпристрастност на отделния съдия, респ.прокурор. Субективният подход цели да се установи личната непредубеденост на членовете на съдебния състав, а и на прокурора–дали показват лични предразсъдъци и пристрастия по дадено дело. Субективната безпристрастност се презюмира, освен ако няма данни за обратното. В контекста на изложените принципни положения, съотнесени към конкретиката на казуса, следва да се посочи, че при проверка на осъществените от първата инстанция съдопроизводствени действия, както и от съпътстващата документация, а и от мотивите на съда, не се съзира индиция за нарушена субективна безпристрастност на съдебния състав, респ. председателя на същия, вкл. относно подхода спрямо свид.Г.. А последният при повторното си явяване е заявил, че желае да бъде разпитан по собствено усмотрение, като излага убедителни съображения за това, като не са налични доказателства да е имал мотив, различен от доброволното му съдействие за разкриване на обективната истина. Що се отнася до процесуалния потенциал на заявеното от Г. при двата му разпита, респ. изводимата от тях информация, в доказателствения анализ, направен от първата инстанция, са изложени подробни съображения, принципно споделими от въззивния съд. Правилно е решението на първата инстанция да възприеме именно заявеното при повторния разпит на свидетеля, доколкото тези му показания са последователни, логични и съответни на останалата кредитируема доказателствена съвкупност. Установено по делото е, че бусът, с който Г. е превозвал „нелегалните“ чужденци, е бил нает именно от М., а впоследствие, видно от справките АПИ, на инкриминираната дата, а и късно вечерта на предходната, автомобилът, управляван от подсъдимия на практика е съпровождал свидетеля. Уместно е да се посочи, че споделимо от въззивния съд е възражението на защитата относно ценената от районния съд докладна записка, анализираща справките АПИ, приложени по делото, направена от полицейски служител с разузнавателни функции. Процесуално нередно е да се цени като писмено доказателствено средство въпросната докладна записка, съдържаща анализ на справките АПИ, доколкото същата възпроизвежда съответното първично писмено доказателствено средство, каквото представляват самите справки АПИ, ведно с цялата, инкорпорирана на тях информация. Въпросната докладна не представлява писмено доказателствено средство, изготвено по надлежния ред от лице, разполагащо с процесуални правомощия по делото да извършва напр. евентуален оглед на доказателства, какъвто в случая е и ненужен /съдържанието на справките е видно и достъпно за страните, а и за съответния ръководно-решаващ орган/, същата няма и експертна стойност, нито пък е писмено доказателство по смисъла на чл.104 от НПК. Като е кредитирал оспорваната от защитата докладна, районният съд е допуснал процесуален порок, ценейки процесуално негодно доказателствено средство, но коментираното нарушение не е съществено и успешно може да бъде отстранено от въззивната инстанция, като бъде изключен въпросният документ от доказателствената съвкупност. От друга страна, не е налично процесуално препятствие да бъдат директно ценени трите справки от АПИ, приложени по делото, като не се споделя възражението на защитата за приобщаването им по надлежен ред, доколкото по своето естество същите представляват първично писмено доказателствено средство /обективиращо информация от АПИ за движение на определени превозни средства/, за чието приобщаване особен ред не е предвиден. Достатъчно е тяхното прилагане към материалите по делото. Друг би бил въпросът, ако се прави някакъв оглед напр. на тяхното съдържание, което би следвало да бъде сторено по надлежния ред, посредством протокол за оглед, или се извършва експертно изследване и пр., каквито, както бе посочено, в случая са категорично ненужни, предвид очевидното им съдържание. Несподелима е и тезата на защитата, че при евентуални „претенции“ на Г. към подсъдимия М., същият би ги споделил при оперативните беседи, проведени при задържането на свидетеля. Принципно дали и какво би споделило евентуално едно лице с полицейски служител при своето задържане е въпрос на лична негова преценка, като не би могло да се приеме наличието на някакво принципно важимо при всеки случай „обяснение“, което да се прави от всекиго. По-важен в случая е основният въпрос, който е от процесуално естество и касае правната природа на въпросните „обяснения“ при т.нар. „разузнавателни беседи“ /след нормативната промяна на щатното разписание в системата на МВР, при който длъжността „оперативен работник“ се трансформира в „разузнавач“, изразът „оперативни беседи“, използван от защитата, е терминологично неточен/. Съобразявайки действащата понастоящем, а и при постановяване на обжалваната присъда правна уредба /с Д.в. бр.18 от 01.03.24г. бе изменен чл.118, ал.2 от НПК, а присъдата на ПРС е постановена на 26.06.24г./, процесуално недопустимо е да бъдат ценени не само онези части от показанията на свидетели, в които възпризвеждат проведени с потенциалните обвиняеми разузнавателни беседи /междувпрочем законът отива дори по-далеч като говори въобще за разузнавателни беседи, без да уточнява с кои лица следва да са били тези беседи/, а въобще е недопустимо да бъдат разпитвани като свидетели лицата, провели подобни беседи. В случай, че разпитите на беседвалите с бъдещ обвиняем полицейски служители, са проведени при предходната редакция на чл.118, ал.2 от НПК, според която процесуална пречка да бъдат свидетели по делото не е била налична и е пропусната възможността за заличаване на въпросните лица като свидетели по делото, техните показания е следвало да бъдат изключени изцяло от доказателствената съвкупност като процесуално недопустими /Така според предходната редакция на чл.118, ал.1, т.3 от НПК, разпити на лица, извършвали оперативни беседи бе законоводопустимо, но според ограничението, което бе наложено от актуалната към онзи момент съдебна практика, показанията на подобни свидетели могат да се ползват като годно доказателствено средство единствено в частта, в която представляват първично такова, възпроизвеждащо действително възприети от тях фактически положения. Що се отнася до възпроизвеждането на самопризнания, направени при оперативни беседи, чути записи, събрани със специални разузнавателни средства чрез разпит на възприелото ги лице, бе недопустимо според приложимата съдебна практика и тези показания не следваше да бъдат кредитирани. Аргументът се извеждаше от принципната забрана оригинерни доказателства-каквито са напр. обясненията на обвиняемия или свидетелски показания, да бъдат замествани с деривативни такива, каквито са свидетелските показания, в които се възпроизвеждат беседи или записи/. А, както бе посочено, според актуалната понастоящем редакция на закона, лицата, „извършвали разузнавателни беседи“, са изключени въобще от кръга лица, които могат да бъдат свидетели по делото, като процесуалното положение на същите е приравнено до това на лицата, извършвали разследване по делото. С други думи, макар да липсва все още съдебна практика по приложение на коментираната редакция на закона, систематическото и логическо тълкуване налага извода, че лица, извършвали „разузнавателна беседа“ не могат въобще да бъдат свидетели по делото и показанията им са въобще недопустими. В контекста на изложените съображения, систематически редно е да се посочи друг процесуален порок, допуснат от първата инстанция, ценила като годно доказателствено средство показанията на полицейските служители, извършили разузнавателни беседи със съпроцесника на М.-Г.. Нещо повече, в случая разпитите пред първата инстанция на въпросните свидетели-Р.Г., К.С. и М.М. са проведени на 21.03.24г.-т.е. същите попадат в обхвата на действалата вече промяна в чл.118, ал.2 от НПК /Д.в. бр. 18/01.03.24г./, поради което разпитите на същите са били недопустими ex lege. Това е така, доколкото според актуалната понастоящем и към онзи момент /на разпитите им и последвалата присъда/ редакция на закона, лицата, „извършвали разузнавателни беседи“, са изключени въобще от кръга лица, които могат да бъдат свидетели по делото, като процесуалното положение на същите е приравнено до това на лицата, извършвали разследване по делото. Доколкото законът не посочва изрично разузнавателни беседи с какви лица има предвид, регламентирайки забраната за свидетелстване, то буквалното тълкуване предполага несъвместимост на свидетелското качество на полицейски служители, провели беседи с всякакви субекти, протичащи по делото, в т.ч. потенциални обвиняеми, свидетели. Тази логика следва и от принципната забрана оригинерни доказателства да бъдат подменяни с деривативни такива. Още повече, че в случая се касае до беседи със съпроцесника на подсъдимия. Следва да се отправи още един упрек към първата инстанция, че и при предходно действащата процесуална уредба, касателна показанията на полицейски служители, в контекста на изобилната към онзи момент съдебна практика, процесуално нередно е било да бъдат ценени преразказите на възприетото по време на извършваните беседи, както е сторено в мотивите към присъдата на ПРС. И този процесуален порок, допуснат от първата инстанция, е отстраним от въззивната, като следва да се изключат от доказателствената съвкупност въобще показанията на полицейските служители Р.Г., К.С. и М.М., което рефлектира върху възприетата от районния съд фактическа обстановка в частта, в която са обсъдени обясненията, които е дал Г. при задържането си от полицейските служители. В това се изразява именно корекцията на въззивния съд относно установените по делото факти, коментирана по-горе. На следващо място, липсва отрицателен процесуален потенциал и в нееднократно изтъквания от защитата „генезис на производството“, доколкото първоначално към наказателна отговорност са били привлечени Г., К. и М., а впоследствие първият е сключил споразумение с прокуратурата, за втория- наказателното производство е било частично прекратено, а относно последния-е внесен обвинителен акт в съда. Конституционно признато суверенно право на Прокуратурата на РБългария е да прецени срещу кого, за какво престъпление ще повдигне обвинение, респ. дали и до кога ще поддържа същото. Изложеното обяснява обсъждания от защитата подход на прокуратурата спрямо свид.К., за когото наказателното производство е било частично прекратено. Друг е въпросът, че в едно наказателно производство процесуалната ситуация, вкл. от гледна точка на доказателствена обезпеченост за различните обвиняеми нечесто е идентична, което не следва да се отъждествява с неравностойно третиране от страна на ръководно- решаващите органи в първата фаза на процеса. А възможността за сключване на споразумение между прокуратурата и обвиняем, респ. подсъдим и неговия защитник е легално уредена възможност, от която очевидно се е възползвал обвиняемият тогава Г.. Следва да се обърне внимание на първия съд, че принципно при прочитане показания на свидетел на основание чл.281 от НПК, независимо дали се касае до противоречие или липса на спомен, както и дали това се осъществява по искане на страна или по инициатива на съда, следва да се посочва изрично кои са въпросните обстоятелства, налагащи прочитането, дори в случаите, в които с оглед смислова последователност се преценява необходимост от приобщаване на цели показания, а не само части от тях. Иначе страните, чието съгласие е изискуемо от закона, не биха били наясно какви са обстоятелствата, за които е необходимо прочитане на изложеното в първата процесуална фаза. А и на практика би се изместило принципното изискване за устност и непосредственост на съдебното производство, доколкото по този начин остава открита възможността за приобщаване без конкретна необходимост на цели показания от досъдебното производство. Междувпрочем, изрично посочване на конкретните обстоятелства, налагащи прочитане на въпросните показания, не би било нужно единствено при тотално противоречие в цялост на заявеното от даден свидетел, или абсолютна липса на спомен за процесните събития, каквито хипотези не са били налице в никой от случаите на приобщени показания от досъдебното производство на свидетели по настоящото дело. Доколкото обстоятелствата, наложили прочитане на протоколите за разпит на свидетели от досъдебното производство, в контекста на подробните им показания в хода на съдебното следствие пред първата инстанция, са несъществени, касаят липса на спомен за някои детайли, а и същите са прочетени на основание чл.281, ал.4 от НПК /и доказателственото им значение е по-малко в сравнение с показания, прочетени на основание ал.3 и 5 от НПК/, ненужно е тази процесуална дейност да бъде преповторена от въззивния съд, респ. допуснатата непрецизност в процесуалната дейност на първата инстанция е несъществена и не се отразява върху крайните изводи. Нещо повече, подробният коментар на гласните доказателствени средства не оставя съмнение относно обосноваността на съдебния акт в тази му част. Междувпрочем, би било възможно да е налице проблем, ако ставаше въпрос за противоречия в показания, доколкото в този случай би могло да възникне неяснота кое свое твърдение, респ. за кой конкретно факт въпросният свидетел потвърждава показанията си, за да е възможно впоследствие решаващият съд да направи пълноценен анализ на доказателствената съвкупност и да посочи кои именно показания на свидетеля и в кои точно части възприема и поради какви причини. В контекста на изложените принципни положения, съотнесени към конкретиката на случая, не следва да се приема за некоректно решението на районния съд в случаите, в които се е наложило прочитане показания на свидетели от досъдебното производство поради липса на спомен за детайлни факти, да възприеме именно изложеното в първата процесуална фаза, като се уточни, че това касае само точни подробности за събитията, за които е демонстрирана изрично липса на спомен /напр. дати, маршрут на превозното средство напр., какъвто се сочи от свид.Ц., № на автомобил и пр./, предвид темпоралната близост на прочетените разпити до процесните събития. В останалата им част, в която е налице пълно препокриване на изложеното от свидетелите в съдебната и в досъдебната фаза, следва да се възприемат именно показанията, дадени при условията на устност и непосредственост в хода на съдебното следствие. Правилно първата инстанция е пристъпила на основание чл.281, ал.1, т.4, пр.1 от НПК към прочитане показанията на четиримата свидетели- незаконно преминаващи праз страната ни чужденци, които са били разпитани пред съдия в хода на досъдебното производство. Видно от материалите по делото, районният съд е изчерпил всички възможни усилия за намирането и разпита на въпросните свидетели, поради което законосъобразно е пристъпил към прочитане показанията им от досъдебното производство, независимо от синхронното несъгласие на всички страни. Уместно е да се отбележи, че за прочитане показанията на свидетели от досъдебното производство в хода на съдебното следствие съгласието на прокурора, с изключение на хипотезата на чл.281, ал.1, т.5 от НПК, не се изисква от закона /независимо, че в конкретния случай вместо становище, прокурорът е манифестирал своето изрично несъгласие/, имайки предвид, че държавният обвинител е господар на досъдебната фаза на процеса, в която са били снети въпросните показания. Т.е. налице е известна неравнопоставеност в първата процесуална фаза с примат именно на прокурора, поради което и законодателят дава предимство именно на останалите страни в съдебната фаза, давайки възможност да изразят съгласие или несъгласие за прочитане на дадени показания, в случай, че са били дадени пред разследващ орган. В случаите, в които това е сторено пред съдия, макар и в хода на досъдебното производство, съгласие не е изискуемо от никоя от страните по делото, освен в хипотезата на чл.281, ал.1, т.5 от НПК, неналична в случая. Прав е бил районният съд да откаже искането на прокурора да се издирват и призоват останалите 21 нелегални мигранти, неразпитани в хода на досъдебното производство. Видно от материалите по делото, установена е с надлежни писмени документи самоличността на всички 25 лица, превозвани от Г., както и обстоятелството, че никой от тях не владее български език, като са разпитани 4-ма от тях. Преценено е било в онзи ранен етап, когато въпросните лица са били налични и са били на разположение на органите по разследването, че е достатъчно да бъдат разпитани само 4-ма от тях, което становище, очевидно е споделено от първата инстанция, солидаризира се към него и въззивният съд. Недоумение буди претенцията на прокурора в края на съдебното следствие пред районния съд да се разпитат другите 21 чужденци, за чието местонахождение в страната въобще не са налични данни, без да сочи каквито и да било релевантни и неизяснени по делото обстоятелства, които счита, че биха се изяснили именно с показанията на въпросните невладеещи български език лица. Както вече бе посочено, относно присъствието на въпросните лица в управлявания от Г. бус са налични достатъчно гласни доказателства, а относно самоличността им-писмени такива, не се и оспорват от страните въпросните обстоятелства. А от приетата от прокурора фактология в сезиращия съда обвинителен акт, не се твърди подсъдимият да е бил в контакт /поне визуален такъв/ или да е бил видян от нелегално превозваните чужденци, не се и сочат подобни обстоятелства в показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели. На следващо място, първата инстанция е подложила на обстоен критичен анализ обясненията на подсъдимия, посочвайки убедителни съображения относно онези части от тях, които не се възприемат като изолирани от останалата доказателствена съвкупност, представлявайки изцяло израз на правото на защита. Прав е бил прав районният съд да не кредитира твърденията на подсъдимия относно причините за наемане на буса, липсата на познанство с Г. и отсъствието на каквито и да било отношения и уговорки с него, причината за пътуването му на инкриминираната дата, чийто маршрут „по случайност“ се оказва съвпадащ с този на превозващия нелегалните мигранти бус, нает малко преди това именно от М.. Тези обяснения са вътрешнопротиворечиви и се опровергават от достатъчен обем от останалите процесуално допустими доказатествени средства. Свидетелите Н. и И.А.и разпознават подсъдимия като лицето, наело буса, с който впоследствие свид.Г. е превозвал нелегалните мигранти, налице са и писмени доказателства в тази насока /договора за наем на МПС от 03.01.2023г., придружен със снимка на „документ за самоличност на подсъдимия“, макар и с известни промени някои от основните индивидуализиращи данни/, а и подробни показания в тази насока дава и превозвача на 25-имата чужденци-свид.Г.. Междувпрочем самото наемане на превозното средство не се оспорва и от М., макар да излага собствена теза относно повода за наемането на буса, обстоятелствата, при които е сторено и неговото предаване, както и вида отплата, който е следвало да получи за тази услуга. Що се отнася до причината за наемането на буса и обстоятелствата по предаването му именно на свид.Г., последователна, логична и непротиворечива информация се съдържа в показанията на втория от 15.04.24г. Нещо повече, тези показния на бившия съпроцесник на М. кореспондират с останалата доказателствена съвкупност, поради което несподелимо е възражението на защитата относно решението на първостепенния съд да възприеме в пълнота изложеното от Г. на 15.04.24г. В тези си показания свидетелят разказва подробно за познанството му с М., за съществуващата между него и подсъдимия уговорка последният да наеме бус, който да предаде на свидетеля с оглед превозването на нелегалните чужденци, а той от своя страна да го придружава с оглед проверка за полицейски патрули по пътя и да съобщава за тях, както и да помогне в случай на възникнал някакъв проблем по пътя /междувпрочем второто обещано съдействие не е инкриминирано/, сочи данни и относно заплащането за тази деятелност /неуточнен предварително дял от обещаното на свидетеля заплащане/. Предвид изложеното, категорично опровергана от доказателствената съвкупност е застъпената от М. теза относно коментираните обстоятелства, чиито основни моменти могат да бъдат обобщени по следния начин: наемане на бус с оглед предоставянето му на непознато лице срещу имагинерно възнаграждение и предприето на процесната дата пътуване до неизвестно и непознато за подсъдимия населено място /в което живеели близки на въпросния фактически „пренаемател“/ за получаване на почерпка, „възнаграждение“ с неясни параметри и „благодарности“. Тази теза противоречи на показанията на свид.Г., които по изложените вече мотиви се кредитират изцяло. Не кореспондира и с установяващото се по категоричен начин от писмените доказателства, приобщени по делото и показанията на свидетелите Ивайло и Н.А.и. От същите е видно, че подсъдимият е наел буса, с който са превозвани незаконно преминаващите през страната ни чужденци, а впоследствие е предприел пътуване на инкриминираната дата, заемайки автомобила на своя баща, като траекторията му на движение, вкл. и темпорално съвпада с тази на заловеното от полицейските служители лице, осъществило незаконния превоз /от справките АПИ са видни съвпадащите темпорално траектории на превозните средства, безспорно управлявани съответно от свидетеля Г. и от подсъдимия/. Доколкото изложените от първата инстанция съображения в тази им част са споделими от настоящата инстанция, е ненужно да бъдат преповтаряни. От друга страна, прав е бил районният съд да отбележи, че принципно нелогично е било, М. да наеме лекотоварен автомобил и да го предаде на непознати лица, макар обаче да е сключил договора с предоставяне на несъвсем коректни данни за самоличността му. Още по-малко вероятно е било това да е сторено срещу тотално имагинерно заплащане за услугата, понеже, както твърди подсъдимият, трябвало да пътува до село, което не може да посочи, за да бъде евентуално почерпен или овъзмезден неясно с каква насрещна престация. Абсолютно неправдоподобно, опровергано от коментираната и от въззивния съд доказателствена съвкупност /подробно обсъдена от районния съд/, е случайното по траектория и темпорално съвпадение на предприетото на инкриминираната дата от М. /заел за целта автомобила на баща си/ пътуване с нелегалния превоз на чужденци, осъществен от Г., и то в контекста на предходната му деятелност по наемане на буса. Нещо повече, подобна теза, както бе отбелязано, противоречи не само на цялостната деятелност на подсъдимия на инкриминираната дата и предхождащите я събития, опровергава се с категоричност и от показанията на Г.. В контекста на изложеното, очевидно осъдителният извод не е доказателствено необезпечен, както счита адв.Ч.. С оглед коректност, процесуално редно е, обаче да се отбележи, че в останалата им част обясненията на М., кореспондират с другите, събрани по делото доказателства и поради това не са налице процесуални пречки за ползването им при формиране на становището по същество на делото като достоверни в тази им част. Макар да не го е посочил изрично, очевидно районният съд е кредитирал онази част от обясненията на подсъдимия, в която сочи, че на инкриминираната дата е управлявал лек автомобил по автомагистрала „•••“, марка „Пежо“ модел 407, и същият е собственост на баща му, както и че е наел в гр.С. бус марка „Форд“, модел „Транзит“, бял на цвят, както и че е спирал на бензиностанция по пътя, доколкото обясненията му в тези им части намират подкрепа в останалата доказателствена съвкупност. А и обясненията на подсъдимия освен средство за защита са и годно доказателствено средство, в съзвучие с процесуалното ни законодателство, а и със съдебната практика, нееднократно акцентирала върху необходимостта от внимателен анализ на тези заявления в контекста на останалата доказателствена съвкупност, предвид дефинитивната заинтересованост на този основен участник в процеса. На базата на обсъдените по-горе, установени релевантни за предмета на доказване факти, наказателноправното квалифициране на инкриминираната деятелност, осъществена от М., се явява принципно законосъобразно. Настоящата инстанция се съгласява с мнението на първия съд, който е споделил предложеното от прокурора правно окачествяване на деянието като престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1 и т. 5 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 вр. ал. 1 от НК. В контекста на законодателната логика, вложена в състава на престъплението по чл.281 от НК, очевидно същият инкриминира всяка деятелност, която обективно и субективно е насочена към подпомагане на чужденец да пребивава или преминава в страната ни в нарушение на закона. Към подобен извод насочва изразът „по какъвто и да е начин противозаконно подпомага…“. Очевидно законодателят, отчитайки немалкият принципен отрицателен заряд на подобна деятелност, както и невъзможността да бъдат обхванати всички възможни мероприятия по подобно подпомагане, е използвал този общ подход, оставяйки преценката на съответния ръководно- решаващ орган в съответната фаза на процеса, да оцени дали стореното от дееца обективно и субективно е насочена към подпомагане на чужденец да пребивава или преминава в страната ни в нарушение на закона. Доколкото обаче в случая, прокуратурата е субсумирала, сторената от М. деятелност под разпоредбата на акцесорното съучастие на чл.20, ал.4, вр. ал.1 от НК и предвид категоричното становище на съдебната практика, че то е всякога по- леко квалифициране от извършителството /а съдът, още по-малко въззивният не може да влоши положението на подсъдимия без надлежно изменение на обвинението/, то е безпредметно да се обсъжда дали осъщественото от подсъдимия /подпомагане на превозването/ не покрива и законовите изисквания относно изпълнителното деяние на престъплението по чл.281 от НК. Казано с други думи, прието е от прокуратурата, респ. от първата инстанция, че М. е подпомогнал Г., улеснявайки го да превози чужденците, като е сторил това „чрез отстраняване на спънки, като е проверявал за наличието на полицейски органи по маршрута на превозване“. Както бе обърнато внимание по-горе, според диспозитива на повдигнатото на М. обвинение, възприето изцяло от районния съд, инкриминирата деятелност, изпълваща акцесорното му съучастие по смисъла на неизчерпателното изброяване на чл.20, ал.4 от НК, се е изразила в проверяването за наличието на полицейски органи по маршрута. Като е подвел тази деятелност под примерно визираната в закона хипотеза „отстраняване на спънки“, районният съд, придържайки се дословно към квалификацията на прокуратура, е допуснал известна непрецизност, която е отстранима от въззивната инстанция, чрез оправдаването на подсъдимия по обвинението му в тази му част. Отстраняването на спънки, предполага действително осъществяване на подобна деятелност по премахване на възникнали по пътя спънки, каквато шофиращият редом с извършителя Г. подсъдим М. очевидно реално не е извършил, или поне не са налични доказателства по делото за това, още повече предвид задържането на свидетеля. С други думи, помагаческата дейност на М., пътувайки като сапортна кола спрямо буса, управляван от Гайдаджжиев, се е изчерпила с проверяването за наличието на полицейски органи по маршрута, съобразно постигнатата предварително уговорка. А за въпросната деятелност убедителни факти сочи свид.Г., които кореспондират с изводимите от справките АПИ данни, в известен смисъл свидетелстват и записите от камерата на бензиностанцията /където на практика се събират Г., М. и В.К./. Ценна информация в тази насока се извлича и от поведението на подсъдимия по наемането на буса, който се явява и средство за извършване на престъплението, което съдействие на М. е останало извън повдигнатото обвинение, но няма процесуална пречка да бъде ползвано в процеса на доказване на онова поведение, което е инкриминирано от прокуратурата, в каквато насока бяха обсъдени по-горе подробни съображения. В контекста на изложеното, в случая би могло по скоро да се приеме, че проверяването за наличието на полицейски органи по маршрута има известен елемент на обещание за отстраняване на спънки, но подобно преквалифициране е недопустимо от въззивния съд, предвид отсъствието на изменение на обвинението пред първата инстанция, а е и ненужно. Както бе отбелязано по-горе, чл.20, ал.4 от НК има предвид всяка деятелност по създаване на условия, които в някаква степен благоприятстват извършителя и изброяването на общата норма от НК е само примерно, като изрично е посочено „или по друг начин“, неспоменат изрично от законодателя. Ето защо, опитвайки се неуспешно да подведат конкретно инкриминираната деятелност на М. под някоя от само примерно посочените хипотези на помагачество, районната прокуратура и съд са сторили нещо ненужно, което представлява нарушение на материалния наказателен закон-доколкото е приложена неосъществена в случая хипотеза. Но тази материалноправна незаконосъобразност може и следва да бъде отстранена от въззивната инстанция чрез изменение на обжалваната присъда и частичното оправдаване на М. в това да е осъществил процесното престъпление чрез „отстраняване на спънки“. Така въззивният съд приема, че инкриминираното улесняване е осъществено от М. единствено чрез проверяване за наличието на полицейски органи по маршрута. Стореното от въззивната инстанция изменение на първостепенния съдебен акт, лишава от основание, иначе резонното възражение на защитата, че по делото не става ясно какви са тези спънки, които М. е отстранявал. С други думи, подсъдимият е подпомогнал свид.Г. да превози общо 25 чужди граждани, описани в повдигнатото обвинение, с което да преминават в страната ни в нарушение на закона. Нарушена е в случая бланкетните разпоредби на чл.8, ал.1 и чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ. Така съгласно коментираната законова регламентация, чужденец, който влиза в Република България или преминава транзитно през нейната територия, в зависимост от целта на пътуването, трябва да притежава редовен паспорт или заместващ го документ за пътуване, както и виза, когато такава е необходима. Разпоредбата на § 1, т. 3 от ДР на ЗЧРБ, дава легално определение на понятието паспорт или заместващ го документ за пътуване по смисъла на този закон – това е документ, който е издаден по законоустановения ред на съответната държава; в който може да бъде положена виза и който дава право на чужденеца да се завърне в държавата, от която влиза, в държавата на произход или в трета държава; снимката в него позволява установяване самоличността на притежателя му, не съдържа преправки, зачертавания, заличавания, добавки и други в данните, няма следи от подмяна на снимката, положените печати са ясни, изображението на снимката съвпада с образа на притежателя и срокът му на валидност не е изтекъл. Видно от доказателствата по делото, 25-те чуждестранни граждани не са имали и издадена виза за пребиваване в страната, а такава им е била необходима, както защото не са граждани на Европейския съюз, така и защото не са били налице останалите предпоставки за това, посочени в чл. 22, ал. 1 от ЗЧРБ, съгласно който пребиваването на чужденците в Република България се осъществява въз основа на: виза по чл. 9а, ал. 2, т. 3 и 4; международни договори или договори на Европейския съюз с трети държави за безвизов режим; актове на правото на Европейския съюз, които са в сила и се прилагат от Република България; разрешение на службите за административен контрол на чужденците. В последната хипотеза, съгласно § 1, т. 3а от ДР на ЗЧРБ, по смисъла на този закон разрешение за пребиваване е всяко разрешение за пребиваване, издадено от компетентните органи на Министерството на вътрешните работи в съответствие с изискванията, установени с Регламент (ЕО) № 1030/2002 на Съвета от 13 юни 2002 г. относно единния формат на разрешенията за пребиваване за гражданите на трети страни, а съгласно § 1, т. 3б., незаконно пребиваващ чужденец е всеки чужденец - гражданин на трета държава, който се намира на територията на Република България и не отговаря или е престанал да отговаря на условията за престой или пребиваване. А както бе посочено по-горе, законът очертава само принципно формите на изпълнителното деяние, използвайки израза „по какъвто и да било начин“, като в конкретния случай транспортирането с автомобил, осъществено от свид.Г. на 25 мигранти, категорично се субсумира под разпоредбата на чл.281, ал. 1 от НК, осъществявайки изпълнителното деяние на посочения състав, като престъплението му е довършено, доколкото не се поставят някакви допълнителни изисквания към тази деятелност-напр. чужденците да са напуснали страната и пр. Достатъчно е деецът само да е подпомогнал въпросното преминаване, както е сторено в конкретния случай от свид.Г. чрез транспортирането на въпросните чужди граждани. Правилно ПРС е приел наличието на съучастие по смисъла на чл.20 от НК между Г. и М., предвид задружното участие на двамата в осъществяване на процесното умишлено престъпление, като обективният им принос се предопределя от конкретната им роля, като всеки един о т тях обективно е допринесъл за отрицателното засягане на правнозащитения обект. В случая по дефиниция, доколкото М. е обвинен в помагаческа деятелност, то извършителят Г. е участвал в самото изпълнение на престъплението, като пряко и непосредствено е въздействал върху обекта на посегателство, а помагачът М. само е допринесъл за извършване на престъплението, без да участва в неговото изпълнение, като е улеснил извършителя. Наличен е прекият умисъл на подсъдимия, който е извършил престъплението, като е съзнавал общественоопасния характер на деянието и е предвиждал и искал общественоопасните му последици. Всички обективни съставомерни елементи на коментираната деятелност са били отразени в съзнанието на подсъдимия М., вкл. и задружното участие с извършителя Г., чиято деятелност е улеснил първият-т.е. изпълнено е изискването за общност на умисъл между съучастниците общност на умисъла. Междувпрочем в преценката относно субективната съставомерност на стореното в съзвучие със съдебната практика от значение е обективната деятелност, осъществена от М. в контекста на изложеното от съучастника Г., от която е изводимо знанието на подсъдимия относно всички параметри на инкриминираната деятелност. Правилна е преценката на първата инстанция и досежно наличието на специалната съставомерна цел, предвидена като съставомерен елемент към основния състав на чл.281, ал.1 от НК към момента на извършване на престъплението. Впоследствие след последвалата редакция на чл.281 от НК от месец август 2023г. /Д.в. бр.67/23г./ въпросната цел е предвидена като квалифициращ елемент от състава на чл.281, ал.2. Обоснована и законосъобразна е преценката на първата инстанция, че състава на престъплението по чл.281 от НК в редакцията от преди бр.67/23г. на Д.в., действала към осъществяване на процесното престъпление, се явява по- благоприятна за дееца, доколкото при отсъствието на специалната съставомерна цел деянието въобще би било несъставомерно и по основния състав. А въпросния допълнителен елемент от субективната страна на престъплението е налице. За наличието на последната не е необходимо паричната облага да е дадена предварително или да бъде реализирана действително. Достатъчно е да бъде установено, както е в конкретния случай, че подсъдимият е извършил престъплението с цел имотна облага, както за себе си, така и за съучастника си Г., за което свидетелства последния, чиито показания, кореспондиращи с останалата доказателствена съвкупност, бяха обсъдени подробно по-горе. А и самите мероприятия, проведени от подсъдимия във връзка с обезпечаване на процесното превозване на мигранти, включително и тези, предхождащи инкриминираната деятелност, са свързани и с разходи от негова страна, което е несъвместимо с алтруистични подбуди в контекста на конкретиката на случая, каквито подбуди не се твърдят и от него. Нещо повече, макар и самият М. да сочи съвсем друг характер и естество на процесните събития, сочи очакване на почерпка и овъзмездяване за съдействието си. Правилно районният съд е приел осъществяване и на останалите инкриминирани кумулативни елементи, предвидени в хипотезите на чл. 281, ал. 2, т. 1 и т.5 от НК. Това е така, доколкото престъплението е извършено чрез използване на моторно транспортно средство, каквото е ползвано, както от извършителя Г., така и от помагача М.-т.е. с включване в обвинението на двете превозни средства /този, с който са превозвани чужденците и ползвания от помагача М./, все като средства за извършване на престъплението не е нарушен законът. Както бе отбелязано, предвид многобройните варианти, в които може да се осъществи престъплението по чл.281 от НК, нормотворецът е предвидил квалифициран състав в случаите, в които е използвано транспортно средство-вкл. моторно такова, което на практика всъщност е средство за извършване на престъплението. А в случая на практика са използвани две, при все, че за субсумирането под посочената квалифицирана разпоредба е достатъчно и само единият съучастник да е ползвал превозно средство. Налице е и втората квалифицирана хипотеза-т.5 на ал.2 от чл.281 от НК, доколкото деянието е извършено по отношение на повече от едно лице- 25 лица, като и двата квалифицирани елемента-съответно на т.1 и 5 също са намерили отражение в съзнанието на подсъдимия и са обхванати от прекия му умисъл за осъществяване на стореното, предвид очевидността на средството за извършване на престъплението. А относно представата за броя на лицата /повече от едно лице/ информация се извежда от показанията на Герджиков, а също и от вида на превозното средство, наето от М. и нужно за превоза- лекотоварен автомобил, предполагащ немалък брой пътници, но при всички положения повече от един. Изложеното дотук квалифицира искането на защитата за отмяна на присъдата и постановяване на оправдателна такава като неоснователно и законно основание за ревизия на присъдата в претендирания смисъл не се открива от въззивния съд. На последния етап от разглеждане на делото са отчетени критериите за индивидуализиране на санкционната мярка и правилото за съответствие между деяние и наказание и в последна сметка е открита най-подходящата комплексна санкция. Определяйки същата, районният съд е отчел принципно коректно съществуващите и изводими от материалите по делото индивидуализиращи отговорността на подсъдимия обстоятелства, като не е налице недооценяване, респ. надценяване на действителната тежест и значимост на наличните такива. Налага се минимална корекция в обосновката на първата инстанция, доколкото е допусната известна непрецизност при отразяване на някои от посочените обстоятелствата, имащи значение при индивидуализация на наказанието, която обаче не сее отразила на крайните изводи. Така в анализа на смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства районният съд е посочил, че личностната характеристика на М. е „относително“ добра, без да се сочи някакви конкретни обстоятелства, които обуславят тази условност. А, имайки предвид наличната по делото информация за подсъдимия, предвид отсъствието на предходни осъждания, трудовата ангажираност, неналичието на установени противообществени прояви, извън процесната, въззивният съд намира, че може да се приеме без условности, че подсъдимият се характеризира с положителни данни за личността си, и то без условности. На следващо място, като е посочила като отегчаващо отговорността обстоятелство „липсата на съжаление за случилото се“, първата инстанция очевидно не е отчела законово признатото правото на защита на подсъдимия, израз на което е и позицията му относно вината. Казано с други думи, няма спор в съдебната практика, че признанието на вината и съжалението за стореното е всякога смекчаващо отговорността обстоятелство. Категорична е и съдебната практика относно противното в съзвучие с законоворегламентираните права на подсъдимия, а именно, че отсъствието на такова признание, респ. съжаление, което е израз на законово признатото право на защита, не може да се цени в негов ущърб. Очевидно обаче коментираните от въззивната инстанция обстоятелства, не са се отразили на оценъчната дейност на първата инстанция, индивидуализирала кумулативните санкции в размери, равни на законовите минимуми, предвидени към момента на осъществяване на престъплението на основание чл.2, ал.1 и 2 от НК /доколкото последвалото завишаване на санкциите на престъплението по чл.281 от НК очевидно не е в интерес на подсъдимия/. В този контекст, правилно отново на основание чл.2, ал.1 и ал.2 от НК първата инстанция не е приложила и разпоредбата на ал.4 от чл.281 на НК /която към момента на извършване на престъплението не е била приета, а и безспорно нейното действие е в ущърб на подсъдимия/, касателна отнемане на използваното превозното средство, респ. присъждане на неговата равностойност в тежест на подсъдимия. Изложените в тази връзка мотиви са обосновани и законосъобразни и се споделят в пълнота от настоящата инстанция, поради което и доколкото не се оспорват от страните, е ненужно тяхното преповтаряне. Иначе правилно са изброени и отчетени останалите смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, като коректно към първите е причислено чистото съдебно минало, добрите характеристични данни на М. и трудовата му ангажираност, а към вторите-добрата подготовка за осъществяване на стореното, в която активно е участвал и самият подсъдим/с деятелност, невключена в повдигнатото му обвинение/, както и конкретиката на осъществените в случая квалифициращи обстоятелства. Уместно е да се посочи, че смекчаващо отговорността обстоятелство е и конкретната форма на съучастие /помагачество/, както и степента на инкриминирания принос на М. за осъществяване на процесното престъпление. Макар да не го е експонирал изрично, очевидно първият съд е имал предвид и въпросното обстоятелство, щом е приел, че смекчаващите отговорността обстоятелства в случая са очевидно превалиращи, обуславящи санкция, съответна на законовите минимуми. Предвид гореизложеното, правилно първата инстанция е приела, че смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства надделяват в осезаемо над отегчаващите, без да могат да обосноват обаче извод по чл. 55 НК. По делото не се установява нито наличие на изключително, нито на многобройни смекчаващи отговорността на подс.М. обстоятелства, поради които и най-лекото, предвидено в закона наказание, да се явява несъразмерно тежко, което да обусловя приложение въпросната разпоредба. Така при съвкупната преценка на противоположните по насоченост индивидуализиращи обстоятелства, налични по делото, въз основа указаното в чл.54 от НК, справедливо и според ПОС се явява наказание „лишаване от свобода“ за срок равен на законовия минимум към моментна на извършване на престъплението /от една година/. Правилно е наложено и кумулативно предвиденото в закона наказание глоба, отмерено в минималния размер от 5000 лева, според приложимата в случая редакция на закона. При преценката относно размера на кумулативното наказание „глоба”, имплицитно е отчетено от районния съд наличието на специфика при индивидуализация на кумулативните санкции според съдебната практика, изразяваща се във възможността размерът на кумулативните допълнителни наказания по чл. 57, ал. 2 от НК да се определи при известно отклонение от правилата на чл. 54 и чл. 55 от НК-въз основа на обстоятелства, които може да не са нито смекчаващи, нито отегчаващи. Тази особеност е била предмет на обсъждане и в практиката на ВКС, като е застъпвано и становище, че допълнителното кумулативно наказание може да бъде индивидуализирано в известно отклонение от обстоятелствата, отчетени при определяне на основното наказание /напр. Решение № 372-2008-ІІІ/. Наистина в правната литература, а и в съдебната практика не се отделя дължимото внимание на обстоятелствата, подлежащи на обсъждане при индивидуализиране на допълнителните наказания при условията на чл. 57, ал. 2 от НК /Т. напр. според Р. № 693/1993г. на І н.о. на ВС „в случаите с предвидени допълнителни наказания съдът най- напред преценява дали въобще е необходимо и целесъобразно те да се налагат. Длъжен е да изложи съображения, за да обоснове защо при конкретните обстоятелства и с оглед правилата по чл. 50, чл. 44-45 от НК и целите по чл. 36 НК, на подсъдимия трябва да се наложи такова съчетание от наказания, такъв размер на всяко от тях, както и обратното - защо не трябва да се ползва предоставената от закона възможност.”/. Анализът на съществуващата съдебна практика, обаче налага становището, че определени обстоятелства имат съществено значение при отмерване на кумулативните санкции, макар понякога тези обстоятелства да нямат характер на смекчаващо, нито на отегчаващо отговорността обстоятелство /напр. имущественото състояние на дееца при глобата/, респ. тяхната роля е по-значима, отколкото при индивидуализиране на основната санкция. Предвид отчетените смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и наличните по делото оскъдни данни за имотното състояние на подсъдимия /за който е известно единствено, че е трудово ангажиран/, районният съд е отмерил коректно и размера на наложената глоба, съобразявайки обстоятелствата по чл.47, ал.1 от НК. Този размер от 5000 лева, който макар и съответен на законовия минимум, съвсем не е малък, кореспондира и със становището, нееднократно застъпвано в съдебната практика, че имотното състояние на дееца влияе на размера на глобата като обстоятелство, което определя възможността за успешното изпълнение на превантивните цели на тази санкция. Последната по своя размер, трябва да оказва нужното предупредително въздействие върху дееца, а и върху останалите членове на обществото, а това би било постижимо единствено при известна пропорционалност на материалното състояние на дееца и размера на наложеното му наказание глоба. В обобщение на горното, определените на подсъдимия кумулативни санкции са съобразени с правилото, залегнало в ал. 2 на чл. 57 НК, според което, когато в особената част на НК е предвидена възможност за дадено престъпление да бъдат наложени едновременно две или повече наказания, съдът, като се ръководи от правилата на предходните членове, определя размера на всяко едно от тях така, че те в своята съвкупност да отговарят на целите, посочени в чл. 36 от НК. В конкретния случай са налице всички предпоставки, визирани в чл. 66 ал.1 от НК, от които да може да се направи изводът, че за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия не е необходимо ефективно да изтърпи наложеното му наказание „лишаване от свобода”. Тези изводи са съобразени с изискването на нормата на закона и с предпоставките, съдържащи се в нея. Наложеното наказание „лишаване от свобода” е до три години, подсъдимият не е осъждан до момента на наказание „лишаване от свобода” за престъпление от общ характер, като може да се приеме, че постигането целите на наказанието и най-вече поправянето и превъзпитанието на дееца е постижимо и без реално изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. А, доколкото по делото не е налице нарочен протест или жалба от частния обвинител за утежняване положението на подсъдимия, то излишно е да бъде подлагано на по-подробен коментар решението на първостепенния съд да отложи изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода, както и да определи минималния, предвиден в закона изпитателен срок. Правилно е и решението на районния съд за приложение на чл.59, ал.2, вр. ал.1, т.1 от НК, както и осъждането на подсъдимия да заплати припадащата му се част от направените по делото разноски. Коректни и подлежащи на потвърждаване са и съдебните изводи и по въпроса относно разпореждането с веществените доказателства, вкл. относно отнемането в полза на държавата на основание чл.53, ал.2, б.б от НК на сумата в размер на 4800 лева, предадена от свид.Г. с протокол за доброволно предаване, за която няма спор, че е пряка облага, придобита от процесното престъпление. По изложените съображения и на основание чл.334, т.3, вр. чл.337, ал.1, т.2 и чл.334, т.6, вр. чл.338 от НПК Пловдивският окръжен съд