Решение № 386 от 28.3.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 3218/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 263067/13.05.2021 г., постановено по гр. дело № 11606/2018 г. по описа на СГС, ГО, I-6 с-в, е отхвърлен предявеният от СД „ХИК-91-Пацев с-ие” срещу „Исма” ЕООД, И. П. С. и И. Л. С. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 440 ГПК за отричане със сила на пресъдено нещо, че правото на собственост върху изнесения на публична продан имот по процесното изпълнително производство (първи и два частични административни етажа от сграда с идентификатор 68134.4084.9439.33, находяща се в гр. София, район „Младост”, кв. „Горубляне”, бул. „•••” № 2, със застроена площ от 2644 м 2) принадлежи на ответника „Исма” ЕООД – длъжник по изп. дело № 20179210403369 по описа на ЧСИ С. П. № •••, Район на действие СГС, поради което взискателите (ответниците-физически лица не притежават процесуалното право да удовлетворят изпълняемото право от цената на този имот след осребряването му). За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че въз основа на Определение на СГС от 26.07.2013 г. върху процесната недвижима вещ (цех за ксероксни барани, с площ от 2592 м2, находящ се в поземлен имот, пл. № 32 от КК на гр. София, кв. „Горубляне”, ул. „•••” № 2, идентичен имот с идентификатор 68134.4048.9439.29, който, след нанесени промени в КК, към настоящия момент е разделен на имоти с идентификатори 68134.4084.9439.33 и 68134.4084.9439.32) е наложена обезпечителна мярка - възбрана. Счел е, че впоследствие сключените договори за продажба на имота, респ. последващата публичната продан, извършена в откритото производство по несъстоятелност на приобретателя-несъстоятелен длъжник „Моника имоти 14” ЕООД, са непротивопоставими на ответниците И. П. С. и И. Л. С. по силата на правната норма, уредена в чл. 452, ал. 2 ГПК. Достигнал е до правния извод, че разпоредбите на чл. 717н ТЗ и чл. 459 ГПК не са приложими в настоящия случай, тъй като правата но ищеца, придобити въз основа на извършената в откритото производство по несъстоятелност публична продан, не са противопоставими на правата на взискателите поради непротивопоставимостта им на извършеното разпоредително действия на длъжника по индивидуалното изпълнително производство след налагане на възбраната върху процесния имот. Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца СД „ХИК- 91-Пацев с-ие”, в която са изложени подробни съображения за неправилност на крайния съдебен акт, постановен от СГС. Въззивникът твърди, че обжалваното решение е необосновано, тъй като първоинстанционният съд – в противоречие със събраните по делото доказателства, е приел за установено, че наложената възбрана обхваща сграда с идентификатор 68134.4084.9439.32, предмет на предприетите принудителни изпълнителни действия по индивидуалното изпълнително производство. Поддържа, че ответниците- взискатели са имали възможност да участват в разпределението в производството по несъстоятелност и да обжалват актове на съда по несъстоятелността. От друга страна, счита, че съдът е следвало да приложи по аналогия нормата на чл. 717н ТЗ. Ответниците-физически лица са подали в законоустановения срок отговор на въззивната жалба (намираща се от л. 277 до л. 290 от кориците на първоинстанционното дело), в която излагат подробно становище за нейната неоснователност. Ответникът-търговско дружество е подало писмен отговор на въззивната жалба, с който не я оспорва, като поддържа изложените в нея правни доводи за неправилност на обжалваното решение. Ответникът „Исма” ЕООД също е обжалвал първоинстанционното решение, но с влязло в сила на 02.08.2022 г. Разпореждане на СГС въззивната жалба е върната, поради което изложените в нея правни доводи не трябва да бъдат обсъждани самостоятелно от въззивния съд. Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, а разгледана по същество, се явява неоснователна. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Съдът, като съобрази правните доводи на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт. Отрицателният установителен иск по чл. 440 ГПК представлява по своята същност средство за защита на права, застрашени или накърнени от действията на съдебен изпълнител в рамките на индивидуално изпълнително производство за събиране на парично вземане, по което ищецът не е страна. С този иск трето лице на изпълнението, което твърди, че правото на собственост върху вещта, предмет на изпълнителните действия, не принадлежи на длъжника, има правен интерес да отрече по отношение на взискателите и длъжника по изпълнението както принадлежността на правото на собственост на длъжника върху вещта, служеща за удовлетворяване на изпълняемото право (след нейното осребряване), така и че взискателите не притежават потестативното процесуално право да искат от съдебния изпълнител насочване на изпълнението върху вещта, с която – след наложената възбрана, длъжникът се е разпоредил и макар той да не е собственик на вещта (при извършеното разпореждане с нея след наложения обезпечителен или изпълнителен запор са приложими правите норми, уредени в чл. 401, ал. 1 ГПК, респ. чл. 452, ал. 1 ГПК и чл. 453, т. 1 ГПК), по отношение на взискателите последващите възбраната разпоредителни сделки са относително недействителни (непротивопоставими) - ex lege, и за тях собственик на отчуждената в полза на трети лица недвижима вещ е длъжникът по изпълнението, поради което взискателите могат да удовлетворят изпълняемото право от цената на имота. Именно това правно състояние (принадлежността на правото на собственост в патримониума на длъжника – по отношение на взискателите, които се позовават на относителната недействителност на последващата възбраната отчуждителна сделка) ищецът иска да отрече с предявяване на процесния иск с правно основание чл. 440 ГПК. С него трето лице сезира съда с искане за приемане за установено със сила на пресъдено нещо по отношение на взискателя и длъжника (необходими задължителни другари в процеса, при възникнала съвместна процесуална легитимация), че имущество, върху което е насочено изпълнението, не принадлежи на длъжника, вследствие на което имплицитно да се отрече възможността за принудително удовлетворение на взискателя от неговата цена. За разлика от общия отрицателен установителен иск за вещни права по чл. 124, ал. 1, предл. 3 ГПК, по който правният интерес е обусловен във всеки отделен случай от различни обстоятелства, които ищецът следва да заяви, то процесуалните предпоставки за предявяване на иска по чл. 440 ГПК са уредени с повелителна правна норма, поради което и понятието за правен интерес при него има стриктно съдържание (в този смисъл са тълкувателните разяснения, дадени т. 4 от ТР № 3/10.07.2017 г. по т. д. № 3/2015 г., ОСГТК на ВКС). Следователно, правният интерес от предявяването му, респ. за неговата допустимост се обуславя от следните фактически твърдения, които са изложени от ищеца в исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото исково производство: 1) той е собственик на вещта, предмет на изпълнителните действия и 2) длъжникът в изпълнителното производство не е титуляр на спорното право, респ. макар и той да е отчуждил правото на собственост върху него след наложената възбрана, вещните права на третото лице, придобило впоследствие имота, са противопоставими на правата на взискателите, по отношение на които, принципно, последващите възбраната отчуждителни сделки са относително недействителни (ex lege), като това обстоятелство трябва да бъде съобразено от съдебния изпълнител. Но тъй като целта на този иск е при уважаването му да бъде установено, че вещта не принадлежи на длъжника по изпълнението и по този начин да се отрече възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, което принадлежи на трето лице, ищецът по този иск трябва да установи и че изпълнението не е приключило. В този смисъл са и тълкувателните разяснения, дадени в т. 4 от ТР № 3/10.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2015 г., ОСГТК. Не е спорно между страните, а и от Обезпечителна заповед, издадена на 09.08.2018 г. въз основа на Определение № 2457/01.08.2018 г. по ч. гр. д. № 3772/2018 г. по описа на САС, се установява, че процесното изпълнително дело е било спряно като обезпечение на настоящия отрицателен установителен иск. Ищецът, обосновавайки този иск, е релевирал фактическо твърдение, че е придобил правото на собственост върху имота, върху който е насочено изпълнение по изп. д. № 20179210403369 на ЧСИ С. П. № •••, в откритото производство по несъстоятелност срещу „Моникс имоти 14” ЕООД, поради което наложената по-рано обезпечителна мярка – възбрана, не му е протовопоставима на основание чл. 638, ал. 1 и ал. 4 ТЗ, респ. чл. 717з, ал. 1 ТЗ, която предписва, че от датата на издаване на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имущественото право, като правата, които трети лица са придобили върху това имущество, не могат да бъдат противопоставени на купувача, ако тези права не могат да се противопоставят на длъжника. Следователно, при така изложените правни и фактически твърдения предявеният отрицателен установителен иск се явява допустим и съдът трябва да се произнесе по неговата основателност. Липсва между страните спор относно приетите за установени от СГС правнорелевантни факти, поради което без съответен довод за необоснованост на обжалваното решение в таи част въззивният съд не може да приеме за осъществени в обективната действителност различни обстоятелства (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК) - в този смисъл са и задължителните за съдебните органи тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК („Доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част”). Следователно, релевантни за правилното решаване на правния спор, пренесен пред въззивната инстанция с въззивните жалби, са следните факти: 1) на 08.08.2013 г. – за обезпечаване на предявени от ответниците-физически лица срещу ответника-търговско дружество искове с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ, във вр. с чл. 129, ал. 1 ТЗ, е вписана възбрана върху процесния имот по персоналната партида на собственика „Исма” ООД; 2) на 12.11.2013 г., т.е. след наложената обезпечителна възбрана тази недвижима вещ е отчуждена на възмездно правно основание от нейния собственик „Исма” ООД в полза на купувача „Моника Комерс” ЕООД, а впоследствие правото на собственост върху нея е прехвърлено на 27.08.2014 г. от този приобретател на новия купувач „Моникс имоти 14” ЕООД; 3) на 28.04.2017 г. от съда по несъстоятелността е постановено Решение за откриване на производство по несъстоятелност на приобретателя „Моникс имоти 14” ЕООД по т. д. № 23/2017 г. по описа на ОС-гр. Хасково; 4) на 01.08.2017 г. е постановено Решение, вписано в ТРРЮЛНЦ, за обявяване в несъстоятелност на „Моникс имоти 14” ЕООД по реда на 710 ТЗ, по което е постановена на обща възбрана на основание чл. 715, ал. 1 ТЗ от същата дата; 5) на 26.09.2017 г. съдът по несъстоятелността е издал Постановление № 7, влязло в сила на 06.10.2017 г., с което е възложил процесния имот на ищеца; 6) въз основа на издаден на 18.09.2017 г. изпълнителен лист в полза на ответниците-физически лиза по влязло в сила съдебно решение е образувано изп. дело по описа на ЧСИ С. П. за принудително удовлетворяване на изпълняемото право, част от което е било обезпечено чрез налагане на процесната обезпечителна мярка – възбрана на спорния имот и 7) това изпълнително дело е спряно като обезпечение на настоящия иск въз основа на Обезпечителна заповед от 09.08.2019 г. Следователно, основният правен спор по настоящото дело се съсредоточава по отношение на обстоятелството дали възбраненият по искане на ответниците-физически лица в настоящото исково производство имот е идентичен с този, който е придобит от ищеца с Постановлението за възлагане № 7/26.09.2017 г., издадено от съда по несъстоятелността, респ. дали предходно наложената върху придобития от СД „ХИК-91-Пацев и сие” имот възбрана – като обезпечение на предявените от И. П. С. и И. Л. С. срещу длъжника по изпълнението „Исма” ЕООД искове, е противопоставима на кредиторите на несъстоятелността, респ. на купувача по извършената в производството по несъстоятелност публична продан. Във въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционният съд, вследствие на погрешна преценка относно идентичността на имот с идентификатор 68134.4048.9439.29 и имоти с идентификатори 68134.4048.9439.32 и 68134.4048.9439.33, неправилно е приел, че процесната възбрана, допусната с Обезпечителна заповед от 26.07.2013 г., наложена върху имот с идентификатор 68134.4048.9439.33, се разпростира върху имот с идентификатор 68134.4048.9439.32. Въпреки че в исковата молба подробно са описани всички имоти, придобити от ищеца в процесното производство по несъстоятелност, предмет на изпълнителните действия по релевантното изпълнително дело е имот с идентификатор 68134.4048.9439.33, поради което именно той е предмет и на настоящия иск с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК. Въззивникът обаче поддържа, че процесната обезпечителна възбрана, наложена върху цех за ксероксни барабани, находящ се в поземлен имот с пл. № 32, гр. София, кв. „Горубляне”, ул. „•••” № 2, не се разпростира върху първи и два частични административни етажа от сградата с идентификатор 68134.4084.9439.33, предмет на започнало и неприключило принудително изпълнение. Първоинстанционният съд, подробно анализирал всички събрани по делото доказателства, вкл. и доказателствените изводи на приетата СТЕ, законосъобразно е достигнал до категоричното фактическо съждение, че в поземлен имот 68134.4084.9439 са изградени две самостоятелни сгради – цех, понастоящем с идентификатор 68134.4084.9439.33, и пристройка към цеха, понастоящем с идентификатор 68134.4084.9439.32. Следователно, възбраната е наложена именно върху процесния имот с идентификатор 68134.4084.9439.33. От това обстоятелство се установява, че възбраната обхваща всички самостоятелни обекти вътре в сградата, вкл. и след като те са обособени едва към 29.10.2013 г., със заявление вх. № 99-62404-21.10.2013 г. до АГКК, подадено от „ИСМА” ЕООД (след налагането на съответната обезпечителна мярка). Тези правнорелевантни факти се изясняват безспорно и от мотивите на Постановлението за възлагане № 7/26.09.2017 г., издадено от съда по несъстоятелността, на което самият ищец основава своята процесуална и материална легитимация на процесния имот в настоящото съдебно производство – „Съобразно Удостоверение № 25-77863 и изх. № 25- 77869/19.09.2017 г. на АГКР-София след изменение на границите одобрените КК и КР на район „Младост”, гр. София относно процесните поземлени имота, съответно и сградите са с променени идентификатори, както следва...”. При изслушване на СТЕ в проведеното пред СГС на 13.04.2021 г. о. с. з. вещото лице пояснява, че двете сгради, показани с идентификатор 32 и 33, са представлявали една сграда с идентификатор 29, като сградата с идентификатор 33 е на две нива. В СТЕ изрично е установено, че Обезпечителната заповед от 2013 г. (издадена по искане на ответниците-физически лица) касае имота (сградата) по т. 1 от АДС, която по КК е нанесена с идентификатор 68134.4084.9439.33 (предмет на настоящия процес). Следователно, процесната обезпечителна възбрана е наложена върху имота на длъжника по изпълнението, включваща и сграда с настоящ идентификатор 68134.4084.9439.33, която е била предмет на процесното Постановление за възлагане, издадено от съда по несъстоятелността, въз основа на което ищецът основава своята материална легитимация като собственик на спорната сграда. Във въззивната жалба се поддържа правното твърдение, че придобиването на недвижим имот на публична продан по реда на чл. 717з ТЗ представлява първично (оригинерно) придобивно основание, поради което ищецът е придобил правата върху процесните обекти „в чист вид”. Този довод е неоснователен. Правните последици на извършена публична продан на недвижим имот са ясно изяснени с правните норми, уредени в чл. 717з, ал. 2 ТЗ и чл. 496, ал. 2 ГПК - купувачът придобива всички права, които длъжникът е притежавал върху имуществото, поради което законът поставя възникването и обема на правата на купувача в зависимост от съществуването на правата на несъстоятелния длъжник, т.е. между двамата възниква правоприемство (транслативна сукцесия). В този смисъл, в случай че длъжникът по изпълнението (вкл. и несъстоятелният длъжник) не е собственик на изнесената на публична продан недвижима вещ, купувачът не би придобил това вещно право. По сходен начин е регламентирана и противопоставимостта на права върху обекта, предмет на индивидуалното (по ГПК) и на универсалното (по ТЗ) изпълнително производство - чл. 496, ал. 2, изр. 2 ГПК („правата, които трети лица са придобили върху имота, не могат да бъдат противопоставени на купувача, ако тези права не могат да се противопоставят на взискателите”), респ. чл. 717з, ал. 2, изр. 2 ТЗ („правата, които трети лица са придобили върху имущественото право, не могат да бъдат противопоставени на купувача, ако тези права не могат да се противопоставят на длъжника”). Макар и формално различието да касае лицето, на което правата на трети лица могат да се противопоставят - при индивидуалното изпълнително изпълнение по отношение на взискателите, а при универсалното изпълнително изпълнение по отношение на длъжника, законодателната идея е ясна: на купувача по изпълнението (индивидуално и универсално) могат да се противопоставят права на трети лица, които са придобили правата, предмет на публичната продан, надлежно от длъжника по изпълнението преди извършването на публичната продан, т.е. ако длъжникът е притежавал правото на собственост върху недвижимата вещ към момента на възбраната (обезпечителна или изпълнителна), купувачът ще придобие това вещно право на деривативно основание, като извършени продажби след този момент - доброволни или в изпълнително производство, вкл. и в универсалното, не са противопоставими на купувача по публичната продан и обратно правата на трети лица върху недвижимия имот, противопоставими на длъжника, остават противопоставими и спрямо лицето, на което впоследствие е възложен имотът. В настоящия случай въз основа на наложената обезпечителна възбрана по силата на чл. 401 ГПК, във вр. с чл. 452, ал. 1 ГПК всички действия на разпореждане с имуществото, послужило за обезпечение на претенциите на Иска П. С. и И. Л. С., са относително недействителни (непротивопоставими) - спрямо обезпечените кредитори. Относителната недействителност представлява правно положение, при което дадена правна сделка е действителна (ако не страда от пороци, обуславящи нейната недействителност) и като такава поражда целените с нея правни последици, определени по вид и обем от страните с техните насрещни волеизявления, но тя - по силата на закона или на съдебно решение, не може да бъде противопоставена на определен кръг от лица. Не е спорно, а и от събраните по делото доказателства се установява, че на 12.11.2013 г. (след наложената обезпечителна възбрана в полза на кредиторите-ответниците физически лица в настоящото исково производство) длъжникът „Исма” ЕООД е прехвърлил на възмездно правно основание на „Моника Комерс” ЕООД правото на собственост върху имот с идентификатор 68134.4084.9439.33. Впоследствие приобретателят („Моника Комерс” ЕООД) е продал тази недвижима вещ на „Моникс имоти” ЕООД, по отношение на което впоследствие е открито производство по несъстоятелност и при осребряване на имуществото на несъстоятелния длъжник ищецът е придобил правото на собственост върху спорния имот – въз основа на влязло в сила на 06.10.2017 г. Постановление за възлагане, издадено от съда по несъстоятелността. Но тъй като процесната обезпечителна възбрана, охраняваща правата на кредиторите (ответниците-физически лица в настоящото исково производство), е вписана в Агенция по вписванията преди настъпилите правоприемства, те са относително недействителни спрямо обезпечените кредитори, т.е. в отношенията с обезпечените кредитори прехвърлянията никога не са се стояли. Този извод не може да бъде опроверган дори и възбраненият имот да е бил предмет на публичен акт с вещно-траслативно действие – влязло в сила Постановление за възлагане, издадено от съда по несъстоятелността. В това отношение неоснователен се явява основният правен довод на въззивника, че наложената възбрана е непротивопоставима на кредиторите на несъстоятелността, респ. непротивопоставима на купувачите по публичната продан - съгласно нормативното правило, уредено в чл. 638, ал. 4 ТЗ. За да се изясни действителната нормативна воля на законодателя, изразено в тази правна норма, съдът трябва да извърши систематично, логическо и телеологично тълкуване, както предписва правната норма, регламентирана в чл. 46, ал. 1 ЗНА – както на тази правна норма, така и на нормативната цел на индивидуалното и универсалното изпълнително производство. Съдебният изпълнител и синдикът са изрично овластени от закона органи на публична власт, които при принудителното изпълнение на парично притезание (в производството по несъстоятелност винаги изпълняемото право е парично - арг. чл. 617, ал. 2 ТЗ) притежават правомощие да установят секвестируемите имуществени права на длъжника, да ги превърнат в пари (да ги осребрят) и събраната сума да я разпределят между кредиторите на длъжника - съобразно съществуващите привилегии. И макар една от основните нормативни цели на производството по несъстоятелност на търговец да е насочена към обезпечаване справедливото удовлетворяване на кредиторите (в случай че е невъзможно да бъде оздравено предприятието на дружеството-длъжник), нормативните правила, уреждащи осребряването на длъжниковото имущество и в частност извършването на публичната продан с нейните материалноправни последици са сходни при индивидуалното и универсалното изпълнително производство (всъщност, когато предмет на изпълняемото право е парично вземане, съобразно правната възможност по българския ГПК кредиторите да встъпят в изпълнителното производство по право - без молба по чл. 458 ГПК и чл. 459 ГПК, респ. по тяхна молба - по чл. 456 ГПК, това производство също е насочено към справедливо удовлетворяване на кредиторите на длъжника чрез извършване на разпределение на осребреното имущество съобразно притежаваните от тях привилегии - арг. чл. 460 ГПК (в този смисъл то представлява „квазиуниверсално” изпълнително производство); следователно, тези два института разкриват значителни сходства, което представлява и нормативно основание те да бъдат уредени по сходен начин). И двата органа на изпълнението - съдебният изпълнител и синдикът, осъществяват публични функции под контрола на съда (при индивидуалното производство опосредено - чрез жалба срещу неговите действия по реда на чл. 435 ГПК, а при универсалното, принципно, пряко - арг. чл. 659, ал. 2 ТЗ, чл. 716, ал. 2 ТЗ и пр.), като техните актове, които са влезли в сила (не са обжалвани или са потвърдени от съда), се ползват със стабилитета на публичния акт и тяхната действителност може да бъде оспорена по исков ред или инцидентно, ad hoc, само в изрично предвидените от закона случаи. Но тъй като публичната продан на недвижим имот е деривативен придобивен способ, купувачът черпи придобитите права от длъжника – по реда на правоприемствата, поради което той не би могъл да има повече права от своя праводател/праводатели. В този смисъл са правните норми, уредени в чл. 717з, ал. 2, изр. 2 ТЗ и чл. 496, ал. 2, изр. 2 ГПК. Чрез тях по сходен начин е регламентирана противопоставимостта на права върху обекта, предмет на принудителното изпълнение по ГПК и по ТЗ (в производството по несъстоятелност) - чл. 496, ал. 2, изр. 2 ГПК („правата, които трети лица са придобили върху имота, не могат да бъдат противопоставени на купувача, ако тези права не могат да се противопоставят на взискателите”), респ. чл. 717з, ал. 2, изр. 2 ТЗ („правата, които трети лица са придобили върху имущественото право, не могат да бъдат противопоставени на купувача, ако тези права не могат да се противопоставят на длъжника”). Следователно, щом първата транслативна сделка - след наложената обезпечителна възбрана, е непротивопоставима на обезпечените кредитори (арг. чл. 401 ГПК, във вр. с чл. 452, ал. 1 ГПК и чл. 453, ал. 1, т. 3 ГПК), непротивопоставимо (относително недействително) е и последващото разпоредително действие дори и то да представлява публичноправен акт – Постановление за възлагане, какъвто е настоящият случай. Приеме ли се обратното съждение, бе се достигнало до неправилния правен извод, че при образуване на производство по несъстоятелността срещу несъстоятелен длъжник, по отношение на когото обезпечените взискатели в индивидуалното изпълнително производство не са кредитори на несъстоятелността, предходната наложена възбрана не охранява техните права – в пряко противоречие с чл. 401 ГПК, във вр. с чл. 452, ал. 1 ГПК и чл. 453, ал. 1, т. 3 ГПК. В този смисъл, за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, не са приложими правните норми, уредени в чл. 638, ал. 1 ал. 4 ТЗ. Обезпечените взискатели (с предходно наложена възбрана) в индивидуалното изпълнително производство не са кредитори по несъстоятелността в образуваното срещу несъстоятелния длъжник „Моникс имоти 14” ЕООД производство по несъстоятелност, поради което те нито биха могли да предявят своите обезпечени вземания (изпълняемите права в индивидуалното изпълнително производство) пред съда по несъстоятелността, нито да бъдат кредитори с приети вземания, респ. да участват в разпределението в производството по несъстоятелността или да обжалват актове на съда по несъстоятелността, както необосновано поддържа ищецът и в настоящото въззивно производство. Следователно, поради непротивопоставимостта на последващите обезпечителната възбрана разпоредителни сделки на обезпечените кредитори (ответници-физически лица в настоящото исково производство) имотът, макар и да бил собствен на несъстоятелния длъжник, не е следвало да се включва в масата по несъстоятелността – до момента, в който взискателите (възбраната ползва всички присъединени до разпределението взискатели) в образуваното индивидуално изпълнително производство не бъдат изцяло удовлетворени (в случай че изпълнението в индивидуалното изпълнително производство бъде насочено върху възбранения имот, само получената над размера на обезпечението сума следва да бъде внесена в масата на несъстоятелността – до този извод може да се достигне и с аргумент от чл. 638, ал. 3, изр. 2 ТЗ, който обаче не намира пряко приложение при решаване на настоящия правен спор). Тези правнорелевантни обстоятелства е следвало да бъдат съобразени както от синдика, така и от съда по несъстоятелността, поради което предходно възбраненият имот е трябвало да бъде изключен от масата по несъстоятелността на несъстоятелния длъжник. В този смисъл, индивидуалното изпълнително производство не е било спряно на основание чл. 638, ал. 1 ТЗ и законосъобразно съдебният изпълнител е продължил изпълнителните действия по отношение на спорния имот – до момента, в който изпълнителното дело не е било спряно от съда като обезпечителна мярка по допуснатото обезпечение на отрицателния установителен иск, предмет на настоящото исково производство. Тъй като възбраната (обезпечителна или изпълнителна) не представлява привилегия за предпочитателно удовлетворяване на обезпечения кредитор, а ползва всички присъединили се до изготвяне на разпределението взискатели в индивидуалното изпълнително производство (арг. чл. 457, ал. 1 и ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 456, ал. 1 ГПК, чл. 452, ал. 1 ГПК и чл. 453, ал. 1, т. 1 ГПК), синдикът в универсалното изпълнително производство не може да присъедини обезпечен с възбрана в изпълнителното производство по ГПК кредитор, който не е и кредитор на масата по несъстоятелността, какъвто е настоящият случай. Именно поради тази причина нито възбраненият имот трябва да бъде включен в масата на несъстоятелността, нито тези обезпечени с възбраната кредитори могат да участват в откритото производство по несъстоятелност, респ. при изготвяне на сметката за разпределение. Такива права биха притежавали само обезпечените с ипотека и залог кредитори, тъй като тяхното вземане е привилегировано и за тях би било безразлично дали предпочитателно ще удовлетворят своето вземане в индивидуалното или универсалното изпълнително производство – арг. чл. 717н ТЗ, във вр. с чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ. Не е такова обаче правното положение на обезпечените с възбрана кредитори – те нито могат да участват в универсалното изпълнително производство и да защитават своите материални права, нито да участват с привилегия при разпределението на осребрената сума след продажба на възбранения имот. Нормативната цел на правилата, уредени в чл. 638, ал. 1 и ал. 4 ТЗ, е насочена към привеждане на всички кредитори на несъстоятелността в едно и също процесуалноправно положение, като се осуети възможността някой от тях да проведе индивидуално принудително изпълнение и евентуално да увреди останалите кредитори, намалявайки масата на несъстоятелността. Поради тези правни съображения – по отношение на обезпечени с възбрана взискатели, които не са и кредитори на масата по несъстоятелността, какъвто е настоящият случай, не е приложима правната норма, уредена в чл. 638, ал. 1 ГПК, поради което образуваното индивидуално изпълнително производство – по отношение на процесния имот, не трябва да се спира, а да продължи. Обективно то не може и да бъде прекратено – невъзможно е обезпечени с възбрана кредитори на правен субект, който е праводател на несъстоятелния длъжник, да предявят изпълняемите права в производството по несъстоятелността, респ. те да бъдат приети, вследствие на което да станат кредитори на масата на несъстоятелността. Поради тези правни съображения за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство не е приложимо и нормативното правило, уредено в чл. 638, ал. 4, изр. 2 ТЗ, съгласно което наложените в изпълнителното производство запори и възбрани са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността. Напротив, както бе изяснено, образуваното по искане на обезпечени с предходна възбрана кредитори индивидуално изпълнително производство нито може да бъде спряно, нито да бъде прекратено поради образувано производство по несъстоятелност срещу трето лице (приобретател след наложената обезпечителна мярка), което не е длъжник на обезпечените кредитори. Следователно, ответниците-физически лица като обезпечени в индивидуалното изпълнително производство взискатели притежават противопоставими на несъстоятелния длъжник права – той е последващ (след наложената обезпечителна възбрана) приобретател, поради което и купувачът на извършената в производството по несъстоятелността публична продан не може да противопостави на обезпечените кредитори в индивидуалното изпълнително производство придобити права от трето лице - несъстоятелен длъжник (с аргумент от обратното основание на чл. 717н, ал. 2, изр. 2 ГПК, който предписва, че правата, които трети лица са придобили върху имущественото право, не могат да бъдат противопоставени на купувача, ако тези права не могат да се противопоставят на длъжника). При така установените правнорелевантни факти и развитите правни съждения и настоящата съдебна инстанция достига до категоричния правен извод, че ответниците- физически лица установиха в процеса на доказване, че макар и ищецът да е собственик на имота, обект на изпълнителните действия по образуваното индивидуално изпълнително производство, те притежават право на принудително удовлетворяване от цената на предходно възбранения имот, придобит впоследствие от третото лице-несъстоятелен длъжник, респ. от ищеца в производството по несъстоятелността, поради което предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК се явява неоснователен. С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала, съответства изцяло на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение трябва да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение. С оглед изхода на правния спор, предмет на въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, в полза на въззиваемата И. П. С. трябва да се присъдят сторените по делото съдебни разноски в размер на сумата от 36000 лв. с ДДС, представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение (при материален интерес от 1414346, 80 лв., съответстваща на данъчната оценка на спорния имот, възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, релевирано на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, е неоснователно, тъй като нормативно установеният минимум е в размер на сумата от 45865, 20 лв. – съобразно настоящата редакция на приложимата разпоредба от Наредба № 1/9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения). На основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. Койчо Маринов Маринов трябва да се присъди именно сумата от 45865, 20 лв. – за осъщественото безплатно процесуално представителство на ответницата И. Л. С. пред САС. Въззиваемият-юридическо лице няма право на разноски, тъй като не оспорва предявената въззивна жалба, а я поддържа. Така мотивиран, Софийският апелативен съд