Решение № 147 от 10.7.2023 г. на Окръжен съд - Силистра по дело № 137/2022 г.

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 88/25.11.2021г., постановено по гр.д. № 358/2021г., ТРС е отхвърлил иска на Т. Г. С., с ЕГН ••••••••••, за установяване спрямо ответниците С. А. Л., с ЕГН ••••••••••, и А. И. Л., с ЕГН ••••••••••, че ищецът е собственик на основание съдебна спогодба за делба, одобрена с протоколно Определение от 13.01.2014 по гр.д.№ 133/2005 на Районен съд Тутракан, на целия поземлен имот с идентификатор № 73496.18.69, с местонахождение в землището на гр. Тутракан, местност „В ДЗС“, начин на трайно ползване „Овощна градина“, площ 25, 008 дка, шеста категория, при съседи: 73496.18.204; 73496.18.123; 73496.18.206; 73496.18.211; 73496.18.203; 73496.18.202; 73496.18.70, номер по предходен план 018069 (тогава НИВА) и за осъждането им да му предадат владението на имота. Признал е за установено спрямо Е. Г. М., С. А. Л. и А. И. Л., че Т. Г. С. е собственик по наследство на 1/2 идеална част (една втора ид.ч.) от поземлен имот с идентификатор № 73496.18.69, с местонахождение в землището на гр. Тутракан, местност „В ДЗС“, начин на трайно ползване „Овощна градина“, площ 25, 008 дка, шеста категория, при съседи: 73496.18.204; 73496.18.123; 73496.18.206; 73496.18.211; 73496.18.203; 73496.18.202; 73496.18.70, номер по предходен план 018069 (тогава НИВА) и е осъдил С. А. Л. и А. И. Л. да предадат на Т. Г. С. владението върху овощната градина до размера на неговата 1/2 ид.ч. от нея. Отхвърлил е възражението на С. А. Л. и А. И. Л. спрямо Т. Г. С., че са добросъвестни владелци и имат право на задържане за сумата от 15 150 лева, представляваща стойността на направените подобренията след 30.03.2012 до 27.10.2021 в чуждата 1/2 ид.ч. от поземления имот с идентификатор 73496.18.69, превръщайки го от нива в овощна градина. Осъдил е Е. Г. М. да плати на Т. Г. С. сумата в размер на 56 лева – разноски по гр.д.№ 358/21г. на ТРС. Осъдил е С. А. Л. и А. И. Л. солидарно да платят на Т. Г. С. сумата в размер на 189 лв. - разноски по делото. Осъдил е Т. Г. С. да плати на Е. Г. М. 546 лв. – разноски по делото, а на С. А. Л. и А. И. Л. общата сума в размер на 1 274 лева – направени от тях разноски по делото. Недоволни от постановеното решение в частта, в която е признато за установено спрямо ответниците, че Т. Г. С. е собственик по наследство на 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор № 73496.18.69, с местонахождение в землището на гр. Тутракан, местност „В ДЗС“, начин на трайно ползване „Овощна градина“, площ 25, 008 дка, шеста категория, при съответните съседи, и са осъдени да предадат владението, както и в частта, в която е отхвърлено възражението им спрямо Т. Г. С., че са добросъвестни владелци и имат право на задържане за сумата от 15 150 лева, представляваща стойността на направените подобренията след 30.03.2012 до 27.10.2021 в чуждата 1/2 ид.ч. от поземления имот, са останали С. А. Л. и А. И. Л., които го обжалват в законоустановения срок. Считат, че в обжалваната част същото е необосновано, постановено при съществени процесуални нарушения на съдопроизводствените правила, а по същество - неправилно и незаконосъобразно. Молят да бъде отменено, като се постанови друго, с което искът да се отхвърли изцяло и да се уважи предявеното от тях възражение за право на задържане на имота по реда на чл. 72, ал.3 ЗС. Претендират присъждане на разноски за двете инстанции. Въззивна жалба срещу същото решение е постъпила и от Е. Г. М., чрез адв. С. К. К. от САК, по отношение на същата част от решението, която е обжалвана и с предходната жалба. Изложени са доводи за недопустимост на решението в тази част, алтернативно се сочат и съображения за неговата неправилност. Жалбоподателят моли въззивната инстанция да обезсили постановеното съдебно решение в обжалваната му част, респективно да отмени решението в тази му част, като неправилно, незаконосъобразно и необосновано, както и допуснатият от ТРС до разглеждане иск срещу него да бъде оставен без разглеждане като недопустим, алтернативно моли съда да отхвърли иска като неоснователен. Претендира присъждане на разноски за двете инстанции. Ответникът по двете жалби и ищец в първоинстанционното производство Т. Г. С., чрез адв. Д. А. от ДАК, е депозирал писмени отговори, с които оспорва жалбите, считайки че следва да бъдат отхвърлени, а решението на ТРС в обжалваната част - потвърдено. Претендира присъждане на разноски. СОС като съобрази становищата на страните и данните по делото, прие за установено следното: Жалбите са неоснователни. Пред ТРС е предявен главен иск от Т. С., с правна квалификация по чл. 108 ЗС, насочен срещу ответниците С. Л. и А. Л., като основанието за правото на собственост, на което ищецът се позовава, е съдебната спогодба за делба на наследство. Предявен е и евентуален иск също с правна квалификация по чл. 108 ЗС, но е само за 1/2 ид.ч. от спорния имот, като в установителната част искът е спрямо С. Л., А. Л. и Е. М., а в осъдителната - само спрямо С. Л. и А. Л.. Основанието, на което ищецът се позовава, за да претендира собствеността върху идеалните части от имота, е наследство. Правният интерес на ищеца от завеждане на евентуалния иск по чл. 108 ЗС срещу Е. М., в установителната част само, черпи основания от т. 2А и т. 3Б на Тълкувателно решение 4/2014 на ОСГК, ВКС и произтича от това, че Домника М.а, като се е разпоредила с цялата вещ, на практика е отрекла правото на собственост на ищеца за неговата 1/2 ид.ч. Ответниците са предявили материалноправното възражение по чл. 72, ал. 3 вр. ал. 1 ЗС - право на задържане до заплащане на увеличената стойност на имотите. По това възражение съдът дължи произнасяне при уважаване на един от двата иска. Не се спори по делото, а и от представените доказателства е видно, че на 29.12.1998г. Домника Т.ова М.а се снабдява с Констативен нотариален акт № 51 за собственост на процесната нива с площ 200 дка, вписан в СлВп- Тутракан под № 51, том I, като в същия е отбелязано, че имотът е придобит по наследство от Гана Костова Кьоролова. На 11.04.2005г. Георги Т.ов С. предявява иск срещу Домника М.а за делба на наследство, в чиято маса влиза и процесната земеделска земя от 200 дка, по който е образувано гр. дело № 133/2005г. по описа на ТРС. Видно от находящата се на стр. 149 по първоинстанционното дело искова молба за делба, същата е вписана в СлВп – Тутракан на 11.04.05г. Видно от НА, вписан с вх.рег.№ 965, акт № 5, том IV, дело 595/12 на СлВп - Тутракан (л. 16), на 30.03.2012 Домника М.а, легитимирайки се с констативния НА № 51/29.12.1998, сключва договор за прокупко-продажба във формата на нотариален акт, с който като продавач се разпорежда с цялата нива в полза на купувача по сделката - ответникът С. Л., като към този момент делото за делба все още не е приключило и съсобствеността върху нивата не е ликвидирана. От Удостоверение за семейно положение изх.№ АО-08-66/15.01.2015г. на Община Тутракан (стр. 24 от гр.д.78/15 ТнРС) се установява, С. Л. е в граждански брак с А. Л. от 26.12.1970, т.е. придобитият имот е в режим на имуществена общност между ответниците Л.и. След сделката А. и С. Л.и извършват действия по фактическото и юридическото превръщане на земеделската земя от нива в овощна градина (кайсиева), като за юридическата смяна на статута на имота свидетелства и отразеният начин на трайно ползване в издадената скица с № 15- 704135/29.06.2021 на поземления имот (стр. 14 от първоинст.дело), който е различен от описанието на същия имот в НА за покупко-продажбата му от 30.03.2012. Не се спори по делото, а и от издадения акт за смърт № 461/2012 на Община Столична, район Красно село е видно, че Домника М.а умира на 10.04.2012г., като в Удостоверение за наследници изх.№ 9400-84/22.01.2015 на Община Столична (стр. 23 от гр.д.78/15). за нейни наследници са посочени синовете й - ответникът Е. М. и Иван Г. М., починал на 03.08.2012г., неженен и без деца. Преди смъртта си, на 24.06.2010 Домника М.а продава на своя син Иван М. 4/6 ид.ч. от апартамент в гр. София (стр. 90-91), а след неговата смърт – брат му Е., явяващ се негов наследник, продава същият този апартамент на трето лице /стр.89 от първоинст.дело/. На 20.06.2012г., т.е. след смъртта на Домника М.а, но преди тази на Иван М., Е. М. изтегля суми от три банкови сметки: едната в „БА. ДСК“ (стр. 215-222 по гр.д.78/15г.), а другите две в „Уникредит булбанк“ (стр. 264-278 по гр.д№ 78/15г.). На 12.11.2012г., с молба до СфРС, ответникът М. се отказва от наследството на майка си Домника М.а, като този отказ е вписан в особената книга по чл. 49, ал. 1 ЗН под № 708 от същата дата (стр. 53 от първоинст.дело). В неприключилото дело за делба Е. М. е конституиран като наследник на майка си, което е видно и от представения протокол от с.з. от 4.10.13г. /стр.83 от първоинст.дело/. Въз основа на отказа Е. М. моли да бъде прекратено спрямо него делото за делба /гр.д.133/05г на ТРС/, като съдът с определение от 13.01.2014г. прекратява производството по делбата по отношение на М. и одобрява спогодбата между Милка С.а и Т. С., според която последният става изключителен собственик на процесната нива от 200 декара. Съдебният протокол е представен на 31.03.2014 за вписване в СлВп- Тутракан и с акт № 172, том I е вписан, видно от поставения щемпел на акта, находящ се на стр.6 от делото на ТРС, като вписването е отразено в справката по имотната партида /стр. 142, 143 от първоинст.дело/, но не е отразено по личната партида на Домника М.а /справка на стр. 144-149 от делото/. При така установената фактическа обстановка, съд намира от правна страна следното: Правният интерес от завеждане на исковете по чл. 108 ЗС срещу ответниците, които не владеят имота, ищецът черпи от т. 2А и т. 3Б на Тълкувателно решение 4/2014г. на ОСГК на ВКС и произтича от разпореждането на Домника М.а с цялата вещ, а впоследствие и останалите приобретатели, като на практика са отрекли правото на собственост на ищеца върху същата. Ответниците са предявили материалноправното възражение по чл. 72, ал. 3 вр. ал. 1 ЗС - право на задържане до заплащане на увеличената стойност на имотите. В тежест на ищеца С. е да установи, че е собственик на съответната част от спорния имот на основанието, което заявява, както и че ответниците Л.и владеят имота към момента на приключване на съдебното дирене, като фактът на владение не се оспорва от последните. ТРС е намерил за неоснователен главния иск на ищеца С., че е собственик на цялата нива 200 дка, легитимирайки се като такъв на основание съдебната спогодба за делба по гр.д.№ 133/05г. по описа на ТРС, одобрена с протоколно определение на съда от 13.01.2014г., и решението в тази част е влязло в сила. Предмет на настоящото производство е решението в уважителната част относно ½ ид. част от процесния имот, придобита по наследство. Жалбоподателят М. счита, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по недопустим иск, като не е съобразил, че Е. М. е направил отказ от наследството на Домника М.а, надлежно вписан в нарочните книги по чл. 49 от ЗН, който обвързва всички трети лица, вкл. и съда и поради това предявените от Т. С. искове срещу Е. М. в настоящото производство е следвало да бъдат оставени без разглеждане и производството спрямо последния прекратено. Настоящата инстанция не възприема този довод за недопустимост на иска. Правилно ТРС е посочил, че Иван М. е приел наследството на Домника М.а, което се установява от текста на пълномощното, с което отв. Е. М. се легитимира пред „БА. ДСК“ и „Уникредит булбанк“, за да изтегли парите от сметките. В него Иван М. изрично изтъква своето качество на наследник на Домника М.а, а разпоредителната сделка на 27.08.2012 с апартамента, който е бил собственост на починалия брат, също е действие, което недвусмислено сочи, че отв. Е. М. е приел наследството на брат си - чл. 49, ал. 2 ЗН. Настоящият състав се солидаризира и с извода на ТРС, че независимо от гореизложеното, изричният отказ на жалб. Е. М., вписан по реда на чл. 52 ЗН в особената книга на СфРС, е нищожен. Само по себе си изтеглянето на пари от сметка на починало лице не винаги представлява действие по приемане на наследството, защото тези пари може да отидат за запазването и управлението му - чл. 58 ЗН, което не е действие, несъмнено предполагащо намерение за приемане на наследството на Домника М.а по смисъла на чл. 49, ал. 2 ЗН. Само че такива или подобни твърдения за конкретни фактически действия по запазване и управление на наследството нито са наведени, нито са доказани. Св. Добрев не излага факти, които да опровергаят по категоричен начин презумпцията по чл. 69 ЗС досежно половината от изтеглените суми за близо 5000 лева. Така, ако за едната половина Е. М. следва да се счита за техен държател, понеже е бил пълномощник на брат си, за другата половина следва да се приеме, че ги е държал като свои. Свидетелят Добрев заявява, че Е. М. имал намерението да се откаже от наследството на майка си в полза на своя брат и парите му трябвали, за да установи какъв актив ще получи брат му. Не се доказват никакви конкретни фактически действия за „установяване“ активите на наследството, които да са изисквали разходването на около 2 500 лева. Освен това, ако Е. М. действително е имал твърдото намерение да се откаже от наследството на своята майка, нямало е никаква пречка да го направи преди да изтегли парите и пак да се легитимира пред банките с пълномощното от брат си. Нещо повече, безсмислено е било Е. М. тепърва, след изтеглянето на парите, да установява какви са активите на наследството, само за да посъветва брат си дали да го приеме, след като същият вече го е приел, видно от текста на пълномощното. Също така е нямало е пречка изтеглянето на парите да стане по реда на чл. 59 ЗН, ако действителното намерение на ответника М. е било да бъде управител на наследството на Домника М.а до приемането му от брат му. Всичко това води на извод, че М. не се е отказал от наследството на майка си, като първоначално е придобил половината от наследството й, а след смъртта на своя брат - и другата половина. Делбеното производство по гр.д.№ 133/05г. на ТРС е приключило без участието на съделителя Е. М., в качеството на наследник на Домника М.а, а разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗН е категорична, че когато делбата е извършена без участието на някой от сънаследниците, респ. на съсобствениците, тя е изцяло нищожна. Това налага изводът, че делбата, която е приключила със съдебната спогодба, одобрена от съда по делбеното дело, е нищожна. Решение № 3 от 30.03.2010 по гр.д.№ 133/05г. на ТРС за допускане на делбата, обаче, има сила на пресъдено нещо спрямо ответниците, които се явяват правоприемници на Домника М.а. Като частни правоприемници, всички ответници по веригата от прехвърлителни сделки М.а-Л.и са обвързани от силата на пресъдено нещо на основание чл. 226, ал. 3 ГПК, защото исковата молба е била вписана по партидата на първоначалния праводател – Домника М.а, когато е сключена сделката за продажба на 30.03.12г. И понеже делото е следвало своя ход между първоначалните страни по спорното правоотношение, както разпорежда чл. 226, ал. 1 ГПК, качеството, което са имали приобретателите в делбеното производство, е на процесуално субституирани, чийто процесуален субституент до смъртта си е била Домника М.а - арг. т. 3 от ТР 3/19.12.2013 на ВКС по тълк.дело № 3/2013 на ОСГК. Като универсален правоприемник на своята майка и надлежно конституиран по гр.д.№ 133/05г. на ТРС, качеството на Е. М. в делбеното производство по отношение на приобретателите Л.и е същото като на неговата майка - той е техен процесуален субституент. Като такъв, той не може да се разпорежда с процесуалното право на иск, защото материалното право, което защитава с него, не му принадлежи. Такова разпоредително действие представлява предявяването на удостоверението за нищожния отказ от наследство и съответното искане на М. за прекратяване на производството по гр.д.№ 133/05г. на ТРС спрямо себе си, което в крайна сметка е било уважено от делбения съд и по този начин приобретателите са били лишени от възможността в дял на Е. М. да се падне процесната земеделска земя и така да се санира порокът на сделката, с която Домника М.а се е разпоредила свръх правото й на собственост върху вещта, а оттам и на всички останали прехвърлителни сделки. Настоящият състав се солидаризира с всички доводи на първоинстанционния съд относно нищожността на делбата, предмет на исковото производство по гр.д.№ 133/05г. на ТРС и направения паралел между правните последици от нищожна делба и правните последици при нищожно решение, които имат за цел да посочат различната правна природа на двата порока - материалната нищожност на делбата и процесуалната нищожност на съдебните актове. В случая следва да се има предвид, че нормата на чл. 75, ал. 2 ЗН във вр. с чл. 32, ал. 2 ЗС е материалноправна и ответниците, придобили валидно 1/2 ид.ч. от процесната вещ, са защитени от материалните последици на делбата, в която не са участвали, тъй като същата се счита за нищожна и актът, с който приключва не произвежда материалноправно действие. Той няма конститутивен ефект и не прекратява съС.ието на съсобственост. Съответно никой от съделителите не може на това основание да претендира, че е изключителен собственик на вещ, която е част от делбената маса. Относно материалноправните последици на производството по гр.д.№ 133/05 ТнРС, които не са засегнати от нищожността по чл. 75, ал. 2 ЗН вр. чл. 34, ал. 2 ЗС СОС препраща и към подробните мотиви на ТРС и посочените от него три такива, имащи значение за настоящия спор. Предвид обстоятелството, че продажбата на чужда вещ не е нищожна по отношение на облигационното действие на продажбения договор, а с нея просто не прехвърля собствеността и е основание за развалянето му, то в случая Домника М.а и приобретателите, които на свой ред са прехвърлили вещта, са се разпореждали валидно само с 1/2 ид.ч. от нея, колкото делбеният съд е приел, че са наследствените права на Домника М.а. Няма значение, че към момента на прехвърлителните сделки дори за тази 1/2 ид.ч. от правото на собственост е съществувала опасност за приобретателите вещно-прехвърлителният ефект на продажбения договор да отпадне с обратна сила, ако при извършване на делбата нивата не се падне в дял на Домника М.а или на нейните наследници. Само че, за да се случи това, делбата трябва да е валидна, което изисква участието на всички съсобственици - било то като типични страни, било чрез процесуалния им субституент, а в случая тя не е такава. Както вече бе посочено, Решение № 3/30.03.2010 за допускане на делбата има сила на пресъдено нещо (СПН) за страните по настоящото дело /арг. чл. 298, ал. 2 ГПК/ и съдът, на основание чл. 297 ГПК, е обвързан да приеме за доказано твърдението на ищеца Т. С., че е собственик на 1/2 ид.ч. от процесната нива с площ 200 дка, защото решението легитимира него и майка му като съсобственици по наследство на по 1/4 ид.ч. И тъй като Милка С.а е починала на 15.01.2015, а той е единствен неин наследник, което се доказва от Удостоверението за наследници изх.№ 3-4100/06.07.2021 на Община Русе (стр. 88 от първоинст.дело), същият се явява приобретател на нейната идеална част, което води на извод, че евентуалният иск, предявен от него, се явява основателен. С въззивната жалба, предявена от Е. М., е въведено и ново обстоятелство, имащо значение за изхода на делото, като се твърди, че в кръга на наследниците на наследодателя на въззиваемия Т. С. – Т. Христов С., има още едно лице – Христо Добрев Симеонов, който е син на Т. Христов С. и Маринка Г.а Иванова, род. на 04.12.1924 г. в с. Звънарци, понастоящем в Община Кубрат. В тази връзка в с.з. от 13.07.2022 г. процесуалният представител на въззивника М. представя удостоверение за наследници № АО -08 -1095/10.11.2021 г. и удостоверение за наследници № АО -08 - 1096/10.11.2021 г., издадени от Община Тутракан, съгласно които наследодателите Т. Костов Кьороолу и Гана Костова Кьоралова имат още един наследник – Христо Добрев Симеонов, записан като син на горепосочените лица. В рамките на откритото производство по чл.193 ГПК за оспорване истинността на тези удостоверения, по искане на процесуалния представител на въззиваемия С., са събрани множество официални документи, от които се установява следното: Съгласно представената справка от НБД „Население“ към 12.07.2022 г. лицето Христо Добрев Симеонов, ЕГН •••••••••• е с неизвестни баща и майка, няколко месеца по – късно – на 06.12.2022 г., същата справка сочи, че лице с идентични имена и ЕГН има баща Т. Христов С., род. на 07.07.1896 г. и майка Маринка Г.а Иванова, род. на 11.02.1897 г., т..е. същите родители, които са и на наследодателя на въззиваемия – Георги Т.ов С., който в същата справка е посочен като брат на Христо Добрев Симеонов. По отношение на родителите е записано, че роднините са намерени косвено, вероятно е описан като роднина на някой от роднините на титуляра, каквото и да значи това. По делото фигурира и удостоверение за родствени връзки от 01.11.2022 г. на Кметство с. Звънарци, община Кубрат, област Русе, съгласно което Т. Христов С., род. на 06.07.1896 г. има съпруга Маринка Маринка Г.а Иванова, род. на 11.02.1897 г., синове Георги Т.ов С., род. на 01.08.1920 г., Христо Т.ов С., род. на 04.12.1924 г. и внук Т. Г. Т.ов, род. на 13.05.1952 г., настоящия въззиваем. В удостоверението е посочено, че е издадено въз основа на стар семеен регистър, том I, стр. 302, поддържан в актуално съС.ие до 1947 г. и предаден от кметство с. Звънарци на Кметство с. Юпер през 2022 г. с приемо – предавателен протокол. Копие от същият е представен от Кметство с. Звънарци към писмото от 13.03.2023 г. Регистрите за населението до 1979 г. са водени в книги регистри за всяко населено място, подредени по улици и номера на сгради, като са съставяне след всяко преброяване на населението: 1905 г., 1910 г., 1920 г., 1926 г., 1934 г., 1946 г., 1956 г., 1965 г., 1965 г. Известни са като "семейните регистри", с образец определен с Правилника за водене на регистрите на населението в общините обн. ДВ, бр. 194/30.08.1935 г. и са съставяни по адреси за всяко домакинство, като са записвани лицата, живеещи в дадено домакинство и роднини на главата на домакинството и на съпругата му, които се числят към други домакинства. Актуализирани са в периодите между две преброявания. По делото са представени страниците от т. нар. „семейни регистри, както и писмо на Община Тутракан от 02.08.2022 г.до адв. А. с приложени към него страници от семейните регистри от 1946 и 1956 г. Освен, че са нечетливи, същите, очевидно, не отразяват като член на семейството на Т. и Милка С.и четвърто лице. Очевидно има противоречие между съдържанието на семейния регистър от 1946 г. и този от 1947 г., а и не намира обяснение съществуването на семейни регистри и от 1946 г., и от 1947 г., единият от Община Тутракан, другият от Кметство с. Звънарци, от които да е видно, че съпрузите Т. и Милка С.и са живели и в двете населени места в разС.ие от една година, като в единия имат едно дете, а в другия – две. Съществуването на регистър от 1947 г. не намира обяснение и в нормативната уредба по гореспоменатия Правилник за водене на регистрите на населението в общините обн. ДВ, бр. 194/30.08.1935 г., както и не съвпада с годината на последното преброяване 1946 г. Никаква яснота не се внася и с проследяване на гражданското съС.ие на семейството на Добри Симеонов, чиито имена Христо Добрев Симеонов, сочен като син на Т. С., е възприел като бащино и фамилно име и с тях се е легитимирал през целия си живот. От представения ЛРК на неговата съпруга Т.ица Г.а Даскалова, която според данни по делото, е сестра на Милка С.а, става ясно, че той е неин трети съпруг, а тя има деца от други бракове. Пак от събраните в хода на производството по чл. 193 ГПК оспорване на удостоверението за наследници, представено пред тази инстанция, доказателства става ясно, че първоначално Христо Добрев Симеонов е включен в кръга от наследници на Т.ица Даскалова, а впоследствие е заличен като такъв в личния й ЛРК. Не се установи по делото да е извършено осиновяване на Христо Т.ов С. от Добри Симеонов и съпругата му Т.ица. Съгласно чл. 11, ал.2 от НАРЕДБА № РД-02-20-6/24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението, за определяне на наследниците по закон длъжностното лице прави пълна проверка в регистъра на населението, а когато е необходимо, и в регистрите на актовете за гражданско съС.ие. Регистърът на населението, според чл.22, ал.2 от ЗГР, се състои от електронните лични регистрационни картони на всички физически лица по чл. 3, ал. 2. А личните регистрационни картони, според чл.25 от същия закон, съдържат съвкупност от данни за всяко едно лице, които се базират на различни актове, удостоверяващи факти с правно значение за всяко едно лице. В ЛРК, приложен по делото и предоставен от Община Тутракан, е посочено, че информацията за неговата дата и място на раждане, както и за родителите и брат му, се основават на акт за раждане № 8/20.07.1949 г. – препис! Такъв акт обаче не е представен по делото, а и няма как да се разчита на достоверност на такова записване, защото препис на акт за раждане на лице, родено на 04.12.1924 г., датиран от 20.07.1949 г., не може да съществува. Въз основа на атовете за гражданско съС.ие се издават удостоверения, а не преписи, а самите актове могат да имат ксеро или друго копие, но не и преписи от по – късни години. В тази връзка не е ясно и въз основа на какви достоверни данни е издадено и удостоверението за идентичност на имената на Христо Добрев Симеонов и Христо Т.ов С., при липсата на каквито и да е първични актове, издадени по съответния ред, удостоверяващи фактите с правно значение за гражданското съС.ие на лицето. Съгласно чл. 542 ГПК, когато законът предвижда, че известен факт с правно значение трябва да бъде удостоверен с документ, съставен по надлежен ред (като например свидетелство за завършено образование, аат за гражданско съС.ие и други), и такъв документ не е бил съставен и не може да бъде съставен или съставеният е бил унищожен или изгубен, без да има възможност да бъде възстановен, лицето, което черпи права от този факт, може да иска с молба до районния съд да установи факта и когато това е необходимо, да разпореди да се състави съответният документ. В случая такъв акт не е представен, въпреки множеството догадки, които могат да се направят в посока на твърдението, че Христо Добрев Симеонов е Христо Т.ов С. и вероятно наследник на Т. и Милка С.и, а оттам и брат на наследодателя на въззиваемия С. по настоящото дело. Не беше инициирано и производство по чл. 542 ГПК, нито има данни за осиновяване на лицето. Ето защо, при липсата на акт за гражданско съС.ие, удостоверяващ родствената връзка на Христо Добрев Симеонов с въззиваемия Т. Г. С., съдът счита че проведеното оспорване на истинността на удостоверение за наследници № АО -08 -1095/10.11.2021 г. и удостоверение за наследници № АО -08 - 1096/10.11.2021 г., издадени от Община Тутракан е успешно и същите следва да бъдат счетени за неистински. Доводът на жалбоподателя М., че ТРС неправилно не е разгледал възражението му, че процесният имот е придобит от Домника М.а на самостоятелно оригинерно основание преди предявяване на иска за делба от наследодателя на ищеца, тъй като до завеждане и вписване на иска за делба от Георги С. през 2005г. Домника М.а е владяла добросъвестно имотите, вкл. процесния, за себе си, еднолично и необезпокоявано, извършвала е различни фактически и правни действия, вкл. трасиране, разчистване, отдаване под наем и аренда, получавала е изцяло за себе си наемните и арендните плащания, е несъстоятетен. Правилно ТРС е посочил, че осъществяването на фактическа власт върху имота от Домника М.а и нейните частни правоприемници преди края на делбеното производство е правно ирелевантно, тъй като дори да са осъществявали такава преди завеждането на иска за делба, то същото е загубило значение предвид влязлото в сила решение по допускането й, а по време на процеса давност не тече. Настоящият състав следва да посочи също така като довод, че такава давност не е изтекла в полза на М.а до завеждане на делбеното дело на 11.04.2005 г. пред ТРС, обстоятелството, че процесният имот е закупен от нея с договор за покупко-продажба на недвижим имот по чл. 24, ал. 1 от ЗСПЗЗ № ОД-7-Т/19.07.2001г., подписан между Министерството на земеделието и горите и Домника М.а, вписан в 1-ви вх.рег.№ 1667, акт. 117, т. 4, на парт.кн.том 108, стр. 58 в СлВп-Тутракан, т.е. до завеждане на делото не е изтекла и кратката петгодиша давност, а за необезпокоявано владение поначало не може и да се коментира, тъй като между страните непрекъснато се водят дела за спорни имоти и наследствени права, включително и за този имот, като делото е било висящо и приключило с влязло в сила определение на ВКС № 230/12.12.2008 г., пост. по гр. дело № 3074/2008г. г. на ВКС, V ГО, с което определение не е допуснато до касационно обжалване решение № 35/28.03.2008 г. по въззивното гр. дело № 284/2006 г. на СОС, с което частично е отменено Р. № 176/1.08.06г. по гр.д. № 69/06г. на ТРС и СОС е приел, че процесният имот е съсобствен между Домника М.а и наследниците на Георги Т.ов С. при равни квоти и което е послужило като титул за собственост в делбеното производство. В това решение, служебно известно както на настоящата инстанция, която го е постановила, така и на първата инстанция, защото на него се е позовал въззивният съд по допускането на делбата в своето решение № 3/30.03.2010г., пост. по делбеното гр.д. № 133/2006 г. на ТРС, е посочено, че процесната по настоящото дело пръвоначална нива от 450 дка е закупена от Домника М.а от държавата с компенсационни бонове по наследство от тримата наследодатели Гана Кьороглу, Ганчо Кьороглу и Т. Кьороглу, откъдето и произтича наследствения характер на имота за настоящия ищец. Ето защо, всякакви доводи за изтекла давност в полза на Домника М.а или нейните правоприемници са неоснователни до датата на приключване на гр. дело № 133/2005 г. на ТРС през януари 2014 г., както и са неоснователин всякакви твърдения, че процесната нива няма наследствен характер, защото е закупена от държавата. По възражението за изтекла придобивна давност в полза на Л.и, направено от жалбоподателите и останалите ответници в първоинстанционното производство, настоящата инстанция се солидаризира с изводите на ТРС, че то е неоснователно, приемайки наличието на презумирано знание у ответниците Л.и за факта на вписаната искова молба по гр.д.№ 133/05г. на ТРС в личната партида на Домника М.а на 11.04.2005г. /като всички прехвърлителни сделки с имота са след тази дата/, респективно установеното недобросъвестно владение от страна на дружеството, чиято продължителност не е достатъчна за придобиване по давност на чуждата 1/2 ид.ч. от процесната вещ. Както вече бе посочено, без значение е дали Домника М.а и нейните частни правоприемници са осъществявали фактическа власт върху вещта преди края на делбеното производство, тъй като и да е текло давностно владение преди завеждането на иска за делба, същото е загубило значение предвид влязлото в сила решение по допускането й, а по време на процеса давност не тече. В този смисъл са неоснователни доводите на ответниците във връзка с чл. 82 ЗС за присъединяване на владение. Осъществяваната от тях фактическа власт от септември 2012 има значение за презумпцията по чл. 83 ЗС, която гласи, че който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното. По делото не се твърди прекъсване на осъществяваната от Л.и фактическа власт, която и към настоящия момент е безспорен факт. Само че тя може да се квалифицира като владение едва след края на съдебното производство по гр.д.№ 133/05 ТнРС, т.е. след 13.01.2014. До влизане в сила на решението, респ. съдебната спогодба по вещния иск, осъществяваната фактическа власт не представлява давностно владение по смисъла на чл. 79 ЗС - така в Решение № 119 от 15.01.2018 г. на ВКС по гр.д. № 5062/2016 г., II г.о. От 13.01.2014г. до завеждането на настоящия ревандикационен иск на 06.07.2021г. са минали 7 години, 6 месеца и 5 дни, което е повече от необходимата „кратка” 5-годишна придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС и по-малко от „обикновената” 10-годишна по алинея първа. Не са наведени възражения от ищеца, че владението на ответниците не е било поС.но, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно. Само при наличие на спор относно тези допълнителни признаци на владението съдът следва да постави на страните въпроси чрез какви действия е упражнявана фактическата власт - така в Решение № 262/1.11.2012 г. по гр.д. № 439/2012, ВКС, II г.о. При липсата на такъв спор и от факта на осъществяваната фактическа власт съдът презумира на осн. чл. 69 вр. чл. 68, ал. 1 ЗС, че Л.и държат земята като своя. Значи, владеят я по начин, годен да ги направи собственици на онази идеална част, спрямо която ищецът С. се легитимира като собственик по наследство. Необходимо е само владението да е продължило достатъчно дълго. Следователно правният въпрос, обуславящ (не)основателността на възражението за изтекла придобивна давност, е дали владението на Л.и е добросъвестно, предвид факта, че исковата молба по гр.д.№ 133/05 ТнРС е била вписана по личната партида на Домника М.а още на 11.04.2005, а сделката, с която те купуват нивата от нея, е от дата 30.03.2012. За отговора на този въпрос няма значение дали вписването на исковата молба за делба има само оповестително или защитно-оповестително действие, тъй като защитно-оповестителното действие има значение за разрешаване на конкуренцията между вписан и невписан придобивен акт, когато приобретателите на един и същ имот черпят права от един и същи праводател, или когато в същата хипотеза конкуренцията е между два вписани придобивни акта - чл. 113 ЗС. Тогава на вписания акт, респ. на по- рано вписания, законът дава приоритет пред невписания, респ. по-късно вписания акт, независимо от поредността им на извършване пред нотариуса. Това е положението при т.нар. конкуренция на вписани актове, която е различна от конкуренцията на придобивни основания. При последната, отново различни лица твърдят да са собственици на една и съща недвижима вещ, но техните претенции не се основават на сделка с един и същи праводател. Такъв е настоящият случай. Ищецът С. претендира и доказа, че е собственик по наследство на 1/2 ид.ч. от спорния имот, а ответниците Л.и претендират, че те са собственици въз основа на сделката им с праводателката Домника М.а. Вписването в случая е без значение за разрешаването на конкуренцията между тези две придобивни основания. Тя се решава от правилото, че никой не може да прехвърли повече права, от тези, които притежава. Домника М.а никога не е притежавала повече от 1/2 ид.ч. от наследството, в чиято маса влиза процесният имот, въпреки тутула й за изключителна собственост, с който се е легитимирала при сделката от 30.03.2012. Приемайки наличието на презумирано знание у ответниците Л.и за факта на вписаната искова молба по гр.д.№ 133/05г. на ТРС, първоинстанционният съд правилно е възприел, че те са установили недобросъвестно владение, чиято продължителност не е достатъчна за придобиване по давност на чуждата 1/2 ид.ч. от процесната вещ. По тази причина възражението им по чл. 99 вр. чл. 77, пр. второ ЗС, че ищецът е изгубил собствеността върху нея, защото те са я придобили, се явява неоснователно. Осъществяваната фактическа власт има значение за презумпцията по чл. 83 ЗС, която гласи, че който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното. По делото не се твърди прекъсване на осъществяваната от ответниците фактическа власт, установена от Л.и от 30.03.12г. насетне, която и към настоящия момент е безспорен факт по отношение на тях. Следва да се има предвид обаче, че тази непрекъсната фактическа власт може да се квалифицира като владение едва след края на съдебното производство по гр.д. № 133/05г. на ТРС, т.е. след 13.01.2014г. До влизане в сила на решението, респ. съдебната спогодба по делбения иск, осъществяваната фактическа власт не представлява давностно владение по см. на чл. 79 ЗС. В този см. и Р. № 119/15.01.2018 г. на ВКС по гр.д. № 5062/2016 г., II г.о. От 13.01.2014г. до завеждането на настоящия ревандикационен иск на 06.07.2021 са изминали 7 години, 6 месеца и 5 дни, което е повече от необходимата „кратка” 5-годишна придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС и по-малко от „обикновената” 10-годишна по чл. 79, ал.1 ЗС. През това време владелци са само Л.и. Не са наведени възражения от ищеца, че владението на ответника не е било поС.но, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно. Само при наличие на спор относно тези допълнителни признаци на владението съдът следва да постави на страните въпроси чрез какви действия е упражнявана фактическата власт - така в Решение № 262/1.11.2012 г. по гр.д. № 439/2012, ВКС, II г.о. При липсата на такъв спор и от безспорния факт на осъществяваната фактическа власт, ТРС правилно е презумирал, на осн. чл. 69 вр. чл. 68, ал. 1 ЗС, че Л.и държат земята като своя, т.е. владеят е я по начин, годен да ги направи собственик на онази идеална част, спрямо която ищецът С. се легитимира като собственик по наследство. Необходимо е обаче владението да е продължило повече от 10 г., предвид факта, че исковата молба по гр.д.№ 133/05г. ТРС е била вписана по личната партида на Домника М.а още на 11.04.2005г., а всички прехвърлителни сделки с имота са след тази дата. Вписването презумира знание, тъй като целта на вписването по ЗС в книгите по ПВ е да гарантира правната сигурност, а тя се постига преди всичко чрез оповестителното действие, формулирано в разпоредбата на чл. 1 от ПВ, която гласи, че вписването се състои в даване гласност на подлежащите на вписване актове. В този см. са постановените по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 448 от 30.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 100/2011 г., ГК, I г.о.; Решение № 250 от 21.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3897/2015 г., I г. о., ГК, Решение № 52 от 23.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1455/2017 г., I г. о., ГК. Относно подробно развитите от ТРС постановки по този въпрос, настоящият състав препраща и към неговите мотиви. Гласността на вписания акт е презумирана гласност и същата се реализира чрез два принципа, намерили нормативен израз в чл. 42, ал. 1 и чл. 2 ПВ - публичност на книгите за вписванията и изчерпателност на вписаните обстоятелства. Л.и, като кандидат-приобретатели на недвижим имот, знаейки че определена категория искови молби подлежат на вписване в книги, които са публични, се предполага, че са били известени за наличието на вписаната искова молба по гр.д.№ 133/05г. ТРС, когато са сключили придобивните за тях сделки. Приемайки наличието на презумирано знание у ответниците за факта на вписаната искова молба по гр.д.№ 133/05г. на ТРС, се налага изводът, че Л.и са установили недобросъвестно владение, чиято продължителност не е достатъчна за придобиване по давност на чуждата 1/2 ид.ч. от процесната вещ. Ето защо първоинстанционният съд е достигнал до правилния извод, че възражението на ответниците по чл. 99 вр. чл. 77, пр. второ ЗС, че ищецът е изгубил собствеността върху нея, защото те са я придобили, е неоснователно. По възражението за право на задържане: Съгласно ТР № 111 от 11.11.1962 г. по гр. д. № 104/1962 г. владелецът - добросъвестен или недобросъвестен - ответник по ревандикационния иск, може да поиска сумата за подобренията, които е направил в процесния имот, не само чрез насрещен иск, но и по реда на възражението. Това тълкуване е съобразено с чл. 221, ал. 2 ГПК-отм., който е гласял, че решението влиза в сила и по отношение разрешените с него искания и възражения за подобрения и прихващания. Аналогичен е и текстът на чл. 298, ал. 4 ГПК. Правилно ТРС е съобразил, че като се има предвид че само добросъвестният владелец има право на задържане - чл. 72, ал. 3 вр. ал. 1 ЗС, това означава, че по сега действащия ГПК само той може чрез възражение да предяви вземането си за подобренията, които е направил в чуждия имот. Недобросъвестният владелец не разполага с право на задържане и затова вземането му за извършените от него подобрения срещу предявен ревандикационен иск не могат да се упражнят чрез възражение, а ако са предявени с това процесуално средство, за съда не възниква задължение да се произнесе по основателността на искането. В този см. и Р. № 376/12.03.2013 г. на ВКС по гр.д. № 260/2012, I г.о. След като Л.и са недобросъвестни владелци, то те нямат право на задържане за стойността на подобренията в имота. Правилно ТРС е отчел също, че по делото не е предявено като евентуално възражението по чл. 72, ал. 2 ЗС, нито са наведени такива твърдения - че ищецът С. е знаел за извършваните подобрения върху имота и не се е противопоставил. Само в този случай съдът би могъл, въпреки недобросъвестното владение на ответниците, да приеме, че те следва да се приравнят на добросъвестни владелци по чл. 72 ЗС. Диспозитивното начало забранява на съда да изследва този въпрос по своя инициатива, без нарочно искане /чл. 6, ал. 2 ГПК/, което налага извод, че за ответниците остава възможността да предявят вземането си за подобренията в друг процес. В писмената защита пред СОС Л.и сочат, че са имали правата по чл.72, ал.З от с.з., а именно да получат правото да задържат вещта до заплащане на подобренията и разноските, тъй като още към 13.03.2015 год. и най-късно на 19.05.2016 год., далеч преди подаването на исковата молба по настоящото дело, въззиваемият С. е знаел, че в имота се правят подобрения, на които той не се е противопоставял. Такива доводи обаче липсват както в писмения отговор пред ТРС, така и до приключване на производството пред този съд, вкл. и в писмената защита, за да се обсъждат тепърва от въззивния състав. В съответствие с чл. 298, ал. 4 ГПК първоинстанционният съд е постановил в решението си отхвърлителен диспозитив по възражението за право на задържане за подобренията, направени в процесния имот след 30.03.2012 до приключване събирането на доказателства по делото - 27.10.2021г., съобразявайки че тяхната стойност за целия поземлен имот е 30300 лева, но тъй като възражението за право на задържане винаги е в условията на евентуалност, отхвърлителният диспозитив е само за половината от сумата на общо направените подобрения, колкото е размерът на уважения евентуален иск. Настоящият състав се солидаризира с довода на ТРС, че за по-голяма сума от 30300 лева няма направено искане след приемането на експертизата и така тя има значение само за доказването на първоначално предявения размер. Що се касае до доводите на Л.и във възивната жалба, че вписването на исковата молба през 2005 год. не е извършено по партидата на имота и евентуалното й оповестително-зашитно действие не може да се разпростре по отношение на тях, то ТРС подробно е отговорил н атози довод, като настоящата инстанция се солидаризира с посоченото от него и препраща към неговите мотиви относно тов възражение, направено повторно в жалбата и писмената защита на жалбоподателите Л.и. Вписванията в имотните партиди по ЗКИР имат само помощен характер - чл. 39, ал. 2 ПВ, защото никъде в нашата страна, в т.ч. в съдебния район на ТРС, не е въведен имотен регистър със заповед по чл. 73, ал. 1 ЗКИР. Едва след такава заповед вписванията в него по партидите на имотите ще има правнообвързваща сила. Дотогава вписванията се извършват по досегашния ред - чл. 74 ЗКИР, който е по персоналната система на ПВ. Ето защо наличието или липсата на вписване по имотната партида на процесната недвижима вещ няма правно значение. Освен това липсващото вписване на исковата молба по гр.д.№ 133/05 ТнРС в нея се дължи на факта, че кадастралната карта и кадастралният регистър за територията, където се намира поземленият имот, са одобрени едва на 04.02.2008 със Заповед РД-18- 6, видно от представената скица (л. 14); а исковата молба, която е вписана по партидата на Домника М.а, е от 2005 г. Тогава нивата все още не е имала кадастрален идентификатор. Същият е бил условие за откриване на имотна партида - арг. чл. 65, ал. 1 ЗКИР, допреди приемането на новата ал. 3 (ДВ, бр. 49 от 13.06.2014), допускаща имотна партида да се води независимо дали за имота има създаден идентификатор. Що се касае до изтъкнатия в жалбата на М. довод, че ТРС не е обсъдил изобщо възражението на ответниците, че въпреки нищожността на делбата двамата съделители Милка Михайлова С.а и Георги Г. С. са се разпоредили с останалите поземлени имоти, предмет на делбата, като сделките са сключени с трети лица, неучаствали в нея, и това е косвено доказателство за наличието на предварително разпределение и неформална подялба на имотите между съделителите по гр.д. 133/2005г., то същият е несъстоятелен. Първоинстанционният съд изрично е посочил, че не се е доказало твърдението, че Георги С. и Домника М.а фактически са си били разделили наследствените имоти, а и дори да е било така, този неустановен факт няма никакво значение, след като в крайна сметка спор за подялбата на нивите е възникнал и е постановено решение по допускане на делбата, обвързващо страните и техните правоприемници. Несъстоятелен е и доводът, че приобретателите явно и безсъмнено са владели имота добросъвестно, със съзнанието, че други лица / вкл. ищеца Т. С./ нямат претенции спрямо имота или владението му, предвид обстоятелството, че видно от материалите и протокол от с.з по гр.д. № 252/2015г на ТРС ищецът Т. С. е оттеглил предявени от него идентични искове за същия имот спрямо ответниците, като въпросното дело е прекратено спрямо всички ответници. Предвид всичко изложено до тук, обжалваното решение следва да се потвърди като правилно и законосъобразно, включително и в частта за присъдените разноски, които са съобразени с фактическата и правна сложност на делото и неговия изход. Предвид изхода на процеса пред настоящата инстанция, на присъждане подлежат разноските, направени от страна на Т. С., но по делото не са представени доказателства за направени от него разноски пред въззивната инстанция. Водим от горното, СОС