Решение № 847 от 24.2.2026 г. на Административен съд - Велико Търново по дело № 43/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, вр. с § 19, ал. 1, изр. второ от ЗИДАПК/обн. ДВ бр. 39/2011г., изм. ДВ бр. 58/2017г., в сила от 18.07.2017г./. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Н. И., в качеството й на пълномощник С. К. Е. от гр. В. Търново, срещу Решение №1661/03.12.2025г. по гр.д. №2509/2025г. по описа на Великотърновския районен съд, с което решение е отхвърлена жалбата на С. Е. с искане за обявяване нищожността на Решение №2П/18.04.1995г. на Поземлена комисия – В. Търново, с което е възстановено правото на собственост на наследниците на М. И. Е. върху земеделски земи „ниви“ както следва: от 4,4 дка в местност „Дядова Нейкова чешма; 0,358 дка в местността „Над село“; 4,941 дка в местността „Караиванови върби“ и 3,549 дка в местността „Мешелика“, всички в землището на [населено място], обл. В. Търново. В жалбата се правят оплаквания за неправилност на съдебното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендира се за отмяна на обжалваното съдебното решение и постановяване на друго, с което да се прогласи нищожността на административния акт, както и присъждане на разноски по производството пред двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба – на Общинска служба по земеделие – гр. В. Търново, в представено по делото писмено становище оспорва касационната жалба и моли съда да я остави без уважение. Участващият в делото прокурор от Окръжна прокуратура – В. Търново взема становище за недопустимост на първоинстанционното съдебно решение. Административният съд – В. Търново, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С Решение №1661/03.12.2025г. по гр.д. №2509/2025г. състав на Великотърновския районен съд е отхвърлил жалбата на С. Е. с искане за обявяване нищожността на Решение №2П/18.04.1995г. на ПК – В. Търново, с което е възстановено правото на собственост на наследниците на М. И. Е. върху земеделски земи „ниви“ в землището на [населено място], обл. В. Търново. За да постанови този резултат съдът е приел, че издаденото решение е валиден административен акт, съобразно правните разпоредби, действали към момента на издаването му. Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. От събраните по делото доказателства безпротиворечиво се установява, че по подадено от наследниците на М. И. Е. заявление с вх. №276/13.02.1992г. и образувана преписка №276-П/13.02.1992г. на Поземлена комисия – В. Търново е било налице произнасяне от органа по чл. 60, ал. 1 от ППЗСПЗЗ/ред. изм. ДВ бр. 34/1992г./, като е постановено оспорваното пред първа инстанция като нищожно Решение №2П/18.04.1995г. На настоящия състав на касационната инстанция е служебно известно от множеството съдебни производства, образувани между същите страни, че с Договор от 18.01.2010г. придобилият през 1999г. наследствените права и задължения на М. Е. – Л. В., е продал ½ идеални части от тях на Н. В. Р., който след смъртта си през 2011г. е оставил един наследник – Д. Н. П.. С Договор от 09.08.2013г. Д. П. е продала наследствените права и задължения, придобити от Л. В. (т.е. ½ идеални части), на С. К. Е.. Л. В. и С. Е. са съсобственици на наследствените права и задължения на М. Е.. Отделно, на 08.10.2018г. М. И. (един от наследниците на М. Е.) е упълномощил С. Е. да управлява наследствените му права/вж. Решение №196/25.11.2022г. по КАД №10201/2022г. по описа на АСВТ/. Застъпваното от страните/ответник и ВТОП/ становище за недопустимост на оспорването, подадено от касатора Е., с мотива, че тя не е страна в реституционното производство по възстановяване на правото на собственост на наследниците на М. Е./не е наследник или заветник/ не се споделя от касационната инстанция. Правото на оспорване на един административен акт, породено от наличието на правен интерес, изразяващ се в нормативно призната способност за защита на нарушени или застрашени права и законни интереси, не се покрива само с рамките на конкретното материално правоотношение. Това е така, защото когато административният орган бъде сезиран с искане от конкретен субект за издаване на акт или документ с определено съдържание, и ако административния орган постанови отказ/пълен или частичен/, то само сезиращият може да оспори този отказ, без значение дали е притежавал материалното право, чието упражняване зависи от издаването на конкретния акт/документ от значение за упражняване на права. Ако както е в случая касаторът претендира собствени права, придобити впоследствие, за него съществува призната и гарантирана възможност да оспори актовете, въз основа на които са придобити/погасени тези права. При постановяването на обжалваното решение, ВТРС е установил, че атакуваното решение е издадено в писмена форма, от специализиран орган по поземлена собственост, комуто е възложено възстановяването на собствеността върху земеделските земи – чл. 33, ал. 2 от ЗСПЗЗ. Едно от основанията за нищожност на административен акт е издаването му от некомпетентен орган или такъв, действал в незаконен състав. Съгласно разпоредбата на чл. 60, ал. 4 от ППЗСПЗЗ, в приложимата и редакция към момента на издаването на Решение №2П/18.04.1995г./изм. ДВ бр. 34/1992г./, поземлените комисии се състоят от председател, секретар и нечетен брой членове. Председателят и секретарят на комисията и определените от Министерството на земеделието нейни членове задължително се назначават на щат. Съгласно ал. 5 на чл. 60 от ППЗСПЗЗ в същата редакция, в комисиите задължително се включват: юрист, агроном, инженер-геодезист или инженер-земеустроител, представител на ликвидационния съвет и на частните земеделски стопани. При издаването на решението на колективния орган, същият е функционирал в посочения по-горе състав, докато в случая, съгласно отразеното в самото решение, то е взето от комисия в състав председател, секретар и нечетен брой членове. Членовете, попълващи състава на колективния орган, притежават необходимия съгласно чл. 60, ал. 5 от ППЗСПЗЗ образователен ценз и длъжност, съгласно означението на техните длъжност/специалности в решението. На второ място, към момента на постановяване на процесното решение, в специалния закон /ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ/, не са предвидени някакви особени изисквания към формата на волеизявлението, поради което в процесния случай е била приложима общата разпоредба на чл. 15, ал. 2 от ЗАП/отм./. Съгласно чл. 15, ал. 2, т. 6 от ЗАП/отм./, когато органът е колективен, актът се подписва от председателя и секретаря на този орган. В конкретния случай съдържащите се в делото преписи от Решение №2П/18.04.1995г. не носят подписите на членовете на ПК – В. Търново, но това се дължи на липсата на съхранение на оригинал на въпросния документ и наличен по делото екземпляр от съхранено копие на документа. Това обстоятелство, както и начинът на обработка на информацията в ползвания от структурите на МЗХ програмен продукт води до изписване в заглавната част на представения от пълномощника на жалбоподателя екземпляр на други лица, актуални служители на ОСЗ – В. Търново, вместо на лицата, постановили оспорваното решение на ПК. Т. разминаване на данни в част от документа, не води до извод, че издаденият през 1995г. документ е недействителен. По делото е представен наличен при администрацията на ответника препис от документа, с отбелязване в него, че е снет от първообраза и заверен при условията на чл. 183 от ГПК. В този образец са посочени коректно именно лицата, заемали съответните длъжности към момента на произнасянето на ПК с оспорваното решение и участвали в постановяването му в това си качество. Независимо от липсата на оригинал на документа, съхраняването му в регистрите може да се направи извод за неговото съществуване, съдържание и правно действие. Липсата на оригиналния екземпляр не е равнозначна на изначална липса на документ, в случая на твърдяна нищожност, нито може да се обоснове правен извод, че загубен или унищожен документ изначално не е породил правни последици. Ако се продължи тази логика, то праводателите на касатора не биха имали права, които да прехвърлят на другите лица веригата от правоприемници на наследството. Неоснователно е и позоваването от страна на касатора на предходни съдебни актове по сходни казуси между същите страни, както цитираното в касационната жалба КАД №10410/2016г. по описа на АСВТ. Случая е подобен, но не идентичен с настоящия, различна е и приложимата нормативна уредба, спрямо актовете на различни органи – Поземлена комисия и Общинска служба по земеделие. Отделно от това, произнасянето на съдебен състав по определен спор не създава правен прецедент, който задължително да се съблюдава от други състави по спорове между същите страни. По отношение на другите възражения на касатора същите са били заявени и поддържани пред районния съд, който е изложил правилни съображения защо не ги възприема. Поради това, след като не са налице заявените с жалбата касационни основания за отмяна на решението, настоящият състав приема то да бъде оставено в сила. При този изход на делото разноски не се присъждат. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. І от АПК, Административния съд – В. Търново