Решение № 1680 от 21.3.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3028/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С решение № 351 от 09.01.2023г. по гр.дело № 43527/2021г. по описа на Софийски районен съд, 90 с-в, е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, че Х. Д. Х., ЕГН ••••••••••, дължи на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК •••••••, сумата от 6 301, 06 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит № ••••••• от 26.06.2017г. за периода от 20.1.2018 г. до 28.11.2019 г., сключен между длъжника и „БНП П. Ф." ЕАД, по който договор кредит вземанията са прехвърлени с Приложение 1/09.08.2018г. към Рамков Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017г. в полза на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ведно със законната лихва от 28.11.2019г. до изплащане на вземането, сумата от 1773, 55 лева, представляваща договорна лихва за периода от 20.03.2018г. до 28.11.2019г., както и сумата от 371, 52 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 21.01.2018г. до 28.11.2019г. Със същото решение е отхвърлен искът по чл.422 от ГПК, вр.чл.240, ал.1 от ЗЗД за главница за разликата над 6301, 06 лева до пълния предявен размер от 9328, 22 лева и за периода 29.11.2019г. – 20.07.2020г., отхвърлен е искът по чл.422 от ГПК, вр.чл.240, ал.2 от ЗЗД за договорна лихва за разликата над 1773, 55 лева до пълния предявен размер от 1901, 95 лв. и за периода 29.11.2019г. – 20.07.2020г., като е отхвърлен и искът по чл.422 от ГПК, вр.чл.86 от ЗЗД за обезщетение за забава за разликата над 371, 52 лева до пълния предявен размер от 1819, 50 лева. За посочените суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 09.12.2019г. по ч. гр. д. № 68823/2019 г. по описа на СРС, 90 с-в. С решението си Софийски районен съд се е произнесъл и по предявените от АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК •••••••, в условията на евентуалност осъдителни искове с правно основание чл.79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 9, ал. 1 от ЗПК, във връзка с чл. 240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като е осъдил Х. Д. Х., ЕГН ••••••••••, да заплати на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД сумата от 2655, 16 лева – главница по Договор за потребителски кредит № PLUS- 14962420 от 26.06.2017 г., представляваща разликата над 6301, 06 лв. до 8956, 22 лв. за периода от 29.11.2019г. – 20.07.2020г., ведно със законната лихва от 23.07.2021г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 9328.22 лв. и го е оставил без разглеждане за сумата до 6301.05 лв. и за периода от 20.1.2018 г. до 28.11.2019 г.; осъдил е ответника да заплати сумата в размер на 128.40 лв., представлява договорна лихва за периода 29.11.2019г. – 20.07.2020г., като е оставил без разглеждане иска до пълния предявен размер от 1901.95 лв. и е осъдил ответника да заплати сумата в размер на 153.40 лв. за периода 28.11.2019г. до 20.07.2020г., като е оставил без разглеждане иска до пълния предявен размер от 1819.50 лв. С решението е разпределена и отговорността за разноски. Производството пред въззивния съд е образувано въз основа на въззивна жалба с вх. № 20503/25.01.2023г., подадена от ответника Х. Д. Х., с която е обжалвал решението на районния съд в частта, с която са уважени предявените срещу него установителни и осъдителни искове. В жалбата са изложени съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон и поради необноснованост. Въззивникът счита, че по договора за кредит не е настъпила твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост, тъй като не бил уведомен за това нито кредитодателя, нито от ищеца. Посочил е, че до него не са били изпращани уведомителните писма по делото, като от известията за доставяне не се установявало, както съдържанието на пратките и писмата, така и че е правен опит писмата да му бъдат връчени. Освен това, самите писма не съдържали волеизявление на кредитора, че прави кредита предсрочно изискуем, тъй като в тях се съдържало единствено позоваване на настъпването на предсрочната изискуемост. Допълнил е още, че не е бил уведомен за извършената цесия нито от цедента, нито от цесионера, като отново се е аргументирал, че не е получавал уведомителните писма. Счита, че действието на договора за цесия има действие спрямо него от деня на съобщаването за извършеното прехвърляне, направено от цедента. Клаузите на договора за потребителски кредит били неравноправни, а и самият договор бил недействителен. В тази връзка е посочил, че размерът на уговорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нравим тъй като надхвърля значително размера на законната лихва, което я прави нищожна, като в случая неприложима била разпоредбата на чл.26, ал.4 от ЗЗД, поради което целият договор бил нищожен. Основание за недействително на договора било и неспазването а изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.9, 10 и 11 от ЗПК. Годишният процент на разходите бил посочен единствено като абсолютна стойност, като липсвала разписана методика на формирането му и не боли посочено кои компоненти за включени в него. Не било ясно и каква част от месечната погасителна вноска представлява главница, лихва, застрахователна премия и други такси. При това положение на основание чл.23 от ЗПК ответникът следвало да дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Оспорил е и размера на претендираните суми, като поддържа и направеното от него възражение за изтекла погасителна давност. Така мотивиран, въззивникът моли решението да бъде отменено в неговите обжалвани части, а исковете да бъдат отхвърлени. Претендира и разноски. В срока по по чл.263 ал.1 от ГПК въззиваемата страна „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Посочено, че на основание чл.9 от договора страните били уговорили фингирано връчване на кореспонденцията между тях. Приложените от ищеца писма за предсрочна изискуемост бил изпратени до длъжника с обратни разписки, но същите били върнати като непотърсени. На основание чл.235, ал.3 от ГПК съдът следвало да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, като ищецът направил искане уведомителните писма да бъдат връчени на ответника заедно с исковата молба. За цесията ответникът бил надлежно уведомен, тъй като получил уведомителното писмо за това заедно с преписа от исковата молба. Лихвеният процент по кредита бил 15, 18% и не накърнявал добрите нрави, като в самия договор той бил посочен заедно с годишния процент на разходите, възлизащ на 19, 11%. Позовал се е на съдебна практика, съгласно която достатъчно е в общите условия на договора да се съдържат компонентите, които са включени при определянето на ГПР. Нямало необходимост погасителният план да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, тъй като заемът бил сключен при фиксиран лихвен процент. Счита, че по отношение на договори за заем е приложима общата пет годишна погасителна давност. Моли решението да бъде потвърдено в неговата обжалвана част. Претендира и разноски. В частта, с която са отхвърлени искът по чл.422 от ГПК, вр.чл.240, ал.1 от ЗЗД за главница за разликата над 6301, 06 лева до пълния предявен размер от 9328, 22 лева и за периода 29.11.2019г. – 20.07.2020г., искът по чл.422 от ГПК, вр.чл.240, ал.2 от ЗЗД за договорна лихва за разликата над 1773, 55 лева до пълния предявен размер от 1901, 95 лв. и за периода 29.11.2019г. – 20.07.2020г., искът по чл.422 от ГПК, вр.чл.86 от ЗЗД за обезщетение за забава за разликата над 371, 52 лева до пълния предявен размер от 1819, 50 лева, както и в частта, с която са отхвърлени и оставени без разглеждане предявените в условията на евентуалност осъдителни искове, решението на районния съд не е обжалвано и не е предмет на въззивна проверка. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. № 31944/26.07.2021г. на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с която е предявил срещу ответника Х. Д. Х. обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, вр.чл.99 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК, вр.чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 9328, 22 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит № PLUS- 14962420 от 26.06.2017г. за погасителни вноски за периода от 20.01.2018г. до 20.07.2020г., които са обявени за предсрочно изискуеми, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, сумата от 1901, 95 лева, представляваща възнаградителна лихва, дължима за периода от 20.03.2018г. до 20.07.2020г., както и сумата от 1819, 50 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 21.01.2018г. до 27.11.2019г. В условията на евентуалност, ако предявените установителни искове бъдат отхвърлени изцяло или частично, ищецът е предявил осъдителни искове срещу ответника за същите суми, като се е позовал на чл.235 от ГПК. Ищецът твърди, че 09.08.2019г. било подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017г. между „БНП П П. Ф.“ ЕАД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с което вземането на „БНП П П. Ф.“ ЕАД, произтичащо от Договор за потребителски кредит № PLUS-14962420 от 26.06.2017г., сключен с ответника Х. Д. Х., му било прехвърлено на основание чл.99 от ЗЗД. Цедентът изрично упълномощил цесионера-ищеца с правата по чл.99, ал.3 от ЗЗД за уведомяване на длъжниците за извършеното прехвърляне на вземания. До ответника били изпратени общо четири уведомления за извършената цесия, като всички писма се върнали в цялост, но на основание чл.9 от договора за кредит ответникът бил уведомен за цесията на 13.11.2019г. Едновременно с това е направил и искане копие от уведомленията да бъдат връчени на ответника заедно с исковата молба. Допълнил е, че на 26.06.2017г. между „БНП П П. Ф.“ ЕАД и ответника Х. Д. Х. е сключен договор за потребителски кредит № PLUS-14962420 от 26.06.2017г., с който кредитодателят отпуснал на ответника паричен заем в размер на 10 000 лева. Било договорено и сключването на застраховка на плащанията със застрахователна премия в размер на 2016, 00 лева, която сума била разделена на равен брой вноски, като част от всяка месечна погасителна вноска. Била заплатена и сумата от 350 лева за такса ангажимент, срещу която кредиторът фиксирал лихвения процент за срока на договора, като тази такса се заплащала от кредитополучателя при усвояване на кредита чрез удържането й от общия размер на заетата сума. Договорната лихва била в общ размер на 4654, 52 лева. Въз основа на така сключения между страните договор за ответника възникнало задължение да погаси заема на 36 равни месечни вноски, всяка една които в размер на 407, 07 лева, като крайният срок за издължаване бил 20.07.2020г. Длъжникът не изпълнявал в срок задълженията си по кредита и извършил частични погашения в общ размер на 2080, 35 лева, с които били погасени договорна лихва в размер на 1408, 57 лева и главница в размер на 671, 78 лева. В чл.5 от договора било уговорено, че вземането на кредитора става изискуемо в пълен размер, считано от падежа на втората пропусната вноска, ако длъжникът просрочи две или повече месечни вноски, като на длъжника било изпратено уведомително писмо от 11.11.2019г. за обявяване на предсрочната изискуемост, което било получено от него на 13.11.2019г. В срока по чл. 131 от ГПК ответникът Х. Д. Х. е подал отговор на исковата молба, с който е оспорил исковете като неоснователни. Ответникът е посочил, че по договора за кредит не е настъпила твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост, тъй като не бил уведомен за това нито кредитодателя, нито от ищеца. До него не били изпращани уведомителните писма по делото, като от известията за доставяне не се установявало, както съдържанието на пратките и писмата, така и че е правен опит писмата да му бъдат връчени. Освен това, самите писма не съдържали волеизявление на кредитора, че прави кредита предсрочно изискуем, тъй като в тях се съдържало единствено позоваване на настъпването на предсрочната изискуемост. Не бил уведомен и за извършената цесия нито от цедента, нито от цесионера, като отново се е аргументирал, че не е получавал уведомителните писма, а действието на договора за цесия имал действие спрямо него от деня на съобщаването за извършеното прехвърляне, направено от цедента. Клаузите на договора за потребителски кредит били неравноправни, а и самият договор бил недействителен. В тази връзка е посочил, че размерът на уговорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нравим тъй като надхвърля значително размера на законната лихва, което я прави нищожна, като в случая неприложима била разпоредбата на чл.26, ал.4 от ЗЗД, поради което целият договор бил нищожен. Основание за недействителност на договора било и неспазването а изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.9, 10 и 11 от ЗПК. Годишният процент на разходите бил посочен единствено като абсолютна стойност, като липсвала разписана методика на формирането му и не боли посочено кои компоненти за включени в него. Не било ясно и каква част от месечната погасителна вноска представлява главница, лихва, застрахователна премия и други такси. При това положение на основание чл.23 от ЗПК ответникът следвало да дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Оспорил е и размера на претендираните суми, като е направил и възражение за изтекла погасителна давност на вземанията. По делото е приложено заповедно дело 68823/2019г. по описа на СРС, 90 състав, съгласно което по заявление вх. № 3066756/28.11.2019г. е издадена заповед за изпълнение, с която е разпоредено Х. Д. Х., ЕГН ••••••••••, да заплати на „Агенция за събиране на вземания“, ЕИК •••••••, сумата от 9328, 22 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № PLUS-14962420 от 26.06.2017г. за периода от 20.01.2018г. до 20.07.2020г., сключен между длъжника и „БНП П П. Ф.“ ЕАД, вземанията по който са превърнати в предсрочно изискуеми и се прехвърлени с Приложение 1/09.08.2018г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017г. в полза на заявителя, ведно със законната лихва от 28.11.2019г. до изплащане на вземането, сумата от 1901, 95 лева – договорна лихва за периода от 20.03.2018г. до 20.07.2020г., сумата от 1819, 50 лева – мораторна лихва за периода от 21.01.2018г. до 28.11.2019г. и сумата от 310, 99 лева разноски по делото. За така издадената заповед длъжникът е уведомен на 12.02.2020г., като на 17.02.2020г. е подадено възражение срещу заповедта. Заявителят е уведомен за необходимостта да представи доказателства в едномесечен срок от съобщението, че е предявил иск за установяване на вземанията по заповедта на 24.06.2021г., като такива са представени на 26.07.2021г. – изпратени на 23.07.2021г. съгласно разписка. По делото е приет договор за потребителски кредит № PLUS-14962420 от 26.06.2017г., носещ подпис на страните по него, съгласно който кредитодателят „БНП П П. Ф.“ ЕАД се е задължил да предостави на кредитополучателя Х. Д. Х. в заем сумата от 10 000 лева. Начислена е и такса ангажимент в размер на 350 лева, както и застрахователна премия в размер на 2016 лева. Страните са уговорили ГЛП в размер на 15, 18% и ГПР в размер на 19, 11%. Общият размер на подлежащата на връщане сума е посочен на 14 654, 52 лева. Кредитополучателят е поел задължение да върне предоставената сума на 36 равни месечни вноски, всяка от които по 407, 07 лева. В т.2 от договора е посочено, че застрахователната премия е дължима на равни вноски, представляващи част от общата вноска. Уговорено е, че таксата ангажимент е дължима срещу задължението на кредитора да приеме, че договорът се сключва при фиксиран лихвен процент и е дължима при усвояване на кредита като се удържа от отпуснатия кредит. В т.5 от договора е уговорено, че при просрочие на две или повече вноски, считано от падежната дата на втората погасителна вноска, вземането на кредитора се счита предсрочно изискуемо в целия му размер, включително и всички определени надбавки и с обезщетение за забава в размер на законна лихва без да е необходимо задължение за изпращане на съобщение до кредитора за настъпване на предсрочна изискуемост. В съдържанието на договора за потребителски кредит е инкорпориран и погасителен план, в който са посочени падежните дати, размера на вноската и оставащият размер на главницата. Приети са и европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити във връзка с процесния договор за кредит, както и застрахователен сертификат. Представен е и рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017г., съгласно който „БНП П П. Ф.“ ЕАД – продавач, се е задължил да прехвърля и продава всеки месец за срока на договора определено портфолио от вземания, произтичащи от договори за потребителски кредит, сключени от продавача с длъжници, които не изпълняват задълженията си на земополучатели по тях, а „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД – купувач, купува и придобива от продавача вземанията, определени всеки месец в Приложение № 1 срещу заплащане на покупната цена общата стойност на вземанията (общият му размер), подлежащи на прехвърляне от продавача на купувача по всяко отделно месечно портфолио /пар.2, чл.1 от договора/. Прието е и допълнително споразумение № 4 към рамковия договор, както и извлечение от Приложение № № 1 от 09.08.2018г., от което се установява, че вземанията от Х. Д. Х., възникнали на основание договор № PLUS-14962420, са прехвърлени на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. Приложено е и потвърждение на извършената цесия съгласно рамковия договор за продажба на вземания от 27.07.2017г. и Приложение № 1 от 09.08.2018г. към него. По делото е прието и пълномощно № 3230/2018г., издадено от законните представители на „БНП П П. Ф. С.А.“, по силата на което „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е упълномощена да уведоми длъжниците по прехвърлените с гореописания договор вземания. Към доказателствената съвкупност са приобщени и четири броя уведомителни писма, от които се установява, че на 12.09.2018г. и 11.11.2019г. „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в качеството си на пълномощник на „БНП П П. С.А.“, клон България, е изпратила съобщения до ответника Х. Д. Х. относно прехвърлянето на процесните вземания. Съгласно представените известия за доставяне уведомителното писмо от 12.09.2018г. е върнато като непотърсено, а уведомителните писма от 11.11.2019г. са върнати поради недостатъчен адрес. В хода на първоинстанционното производство е прието заключението на съдебно-счетоводна експертиза, по която вещото лице е посочило, че с преводно нареждане от 19.10.2016г. кредитодателят е превел по банкова сметка на ответника сумата от 9650 лв. От предоставения заем е удържана сумата от 350 лева за такса ангажимент. Длъжникът извършил плащания по кредита в общ размер на 2080, 35 лева, които били отнесени за погасяването на главница в размер на 1043, 78 лева /пет месечни вноски и частично шеста/, възнаградителна лихва в размер на 711, 57 лева и застрахователни премии в размер на 325 лева. Неплатената главница по договора за кредит до 20.07.2020г. /падеж на последната погасителна вноска/ е в размер на 8956, 22 лева, а размерът на възнаградителната лихва към същата дата възлиза на 1926, 95 лева. Неплатената главница по договора за кредит за периода от 20.03.2018г. до датата на последната падежирала вноска към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е в размер на 6301, 06 лв., а възнаградителната лихва за същия период е в размер на 1773, 55 лева. Главницата от датата на първата падежирала вноска след подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 28.11.2019г. до 20.07.2020г. е в размер на 2655, 16 лева, а възнаградителната лихва за същия период възлиза на 153, 40 лева. Вещото лице е посочило, че действителният размер на договорната лихва по договора възлиза на 15, 184%, като е добавил, че ГПР би бил 31, 96%, ако към него бъде включена застрахователната премия и се вземе предвид единствено реално получената сума от кредитополучателя. При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното: Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/. В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо. По същество на спора съдът приема, че в обжалваната част решението на Софийски районен съд е частично неправилно. Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 9, ал. 1 от ЗПК, във връзка с чл. 240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, вр.чл.99 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД - за установяване на съществуването на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 и сл. от ГПК по гр.д. № 68823/2019г. по описа на СРС, 90 състав. Основателността на исковете е поставена в зависимост от това по делото да се установи, 1) че между цедента и кредитополучателя е възникнало валидно облигационно правоотношение с твърдяното съдържание, в което е включено задължение за ответника да заплати исковата сума, както и че страните са уговорили заплащането на договорна лихва и нейния размер, 2) сключването на договор за цесия между между цедента и ищеца и съобщаването на това на ответника и 3) срока и размера на забавата на длъжника. В условията на евентуалност, ако установителните искове бъдат отхвърлени, са предявени осъдителни искове за същите вземания. След като се запозна със съдържанието на представения по делото договор, сключен между страните, настоящата инстанция счита, че същият разкрива признаците на договор за потребителски кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК. Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Ответникът Х. Д. Х. е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност, а цедентът- праводател на ищеца е търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити, следователно, при сключването на договора ищецът е действал в качеството на "търговец", според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на "потребител", според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Като форма на предоставяне на потребителски кредит е уредено предоставянето на заем, като в настоящия случай такъв е и предметът на процесния договор. От представения договор е видно, че праводателят на ищеца „БНП П П. Ф.” ЕАД е поел задължението да предостави на ответника парична сума срещу задължението на последния да я върне. Размерът, начина и сроковете за връщане на заетата сума са уговорени в инкоропирания в договора погасителен план. Във връзка с оплакването на въззивника, че не е настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по процесния договор за потребителски кредит, следва да се отбележи следното: Не се установява преди подаването на заявлението по чл.410 от ГПК да е настъпила предсрочна изискуемост на целия кредит поради неплащане в срок. Съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013г., ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелства, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В хипотезата на предявен иск по чл.422, ал. 1 от ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Независимо че горепосоченото разрешение е дадено за договор за банков кредит, поради идентичността на хипотезите то трябва да намери съответно приложение и при договора за потребителски кредит /така и Решение № 123 от 09.11.2015 г. на ВКС по т. д. №2561/2014 г., ІІ т. о., ТК и Решение № 114 от 07.09.2016 г. на ВКС по т. д. №362/2015 г., ІІ т. о., ТК/. При това положение настоящият състав намира, че предсрочната изискуемост не би могла да настъпи по начина, предвиден в чл.5, изр.2 от договора за потребителски кредит, в който е посочено, че при просрочване на две или повече погасителни вноски, считано от падежната дата на втората погасителна вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер без да е необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпването на предсрочната изискуемост. Въззивникът твърди, че е изпратил на ответника уведомителни писма, с които е направил целия кредит предсрочно изискуем. В исковата си молба е посочил, че на длъжника е изпратено писмо от 11.11.2019г., съдържащо изявление за обявяване на договора за предсрочно изискуем, което било получено на 13.11.2019г. Видно е обаче от представените известия за доставяне, че всички уведомителни писма за били върнати, в т.ч. и писмото от 11.11.2019г., като е отбелязано, че посоченият адрес е недостатъчен, поради което не може да се приеме, че кредитополучателят е бил надлежно уведомен за изменението на договора. Независимо от това, следва да се съобразят и разясненията на Тълкувателно решение № 8/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 8/2017 год., ОСГТК, съгласно което предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, тъй като решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, което задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват, съгласно чл. 235, ал.3 от ГПК. Преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на иска. Съгласно погасителния план, инкорпориран в договора, на 20.07.2020г. е настъпил падежът на последната погасителна вноска, като това представлява нов факт, настъпил преди устните състезания – 14.12.2022г. пред първата инстанция, поради което към момента на приключване на съдебното дирене пред районния съд са били изискуеми всички вноски по сключения между страните договор за потребителски кредит и това е факт, подлежащ на съобразяване на основание чл.235, ал. 3 от ГПК. Неоснователно е оплакването на въззивника, че не е бил надлежно уведомен за извършената цесия нито от цедента, нито от цесионера. Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора, така и на трето лице – длъжника, налага да бъде извършено съобщаване на длъжника за цесията, съгласно чл.99 ал.3 и 4 от ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. Последното е неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено от стария кредитор /цедента/ – чл.99 ал.3 от ЗЗД. Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл.75 ал.1 ЗЗД. Няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията, като получаването от длъжника на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК /Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., ІІ т. о., ТК/. Видно от представеното по делото пълномощно, цедентът „БНП П П. Ф. С.А. е упълномощил ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД да уведоми всички длъжници за извършеното прехвърляне на вземанията от 27.07.2017г. Установява се в настоящия случай, че ищецът-цесионер е изпратил от името на цедента „БНП П П. Ф. С.А. до ответника-длъжник едно уведомително писмо от 12.09.2018г. и три такива от 11.11.2019г., с които го известява, че вземането е прехвърлено. Не се установява обаче от представените известия за доставяне тези писма да са били получени от ответника. Въпреки това, същите писма са представени към исковата молба и е било направено искане за връчването им на ответника, ведно с исковата молба и приложенията към нея. При това положение, следва да се приеме, че ответникът е бил уведомен за извършената цесия по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД с връчването на исковата молба и приложенията към нея на 13.04.2022г. Не могат да бъдат споделени и доводите на въззивника, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД поради противоречието на годишната възнаградителна лихва с добрите нрави. Договорът за заем с уговорена възнаградителна лихва е двустранен и възмезден. Договорната свобода позволява на страните да уговарят възнаградителна лихва, включително и над размера на законната лихва за забава. Ограничение на договорната свобода е посочено в чл. 9 от ЗЗД – съглашението да не противоречи на закона и на добрите нрави. Преценката относно съответствието на уговорената възнаградителна лихва с добрите нрави следва да се извърши, като се изходи от нейните същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да използва паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора. Според приетото в съдебната практика /Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Определение № 901 от 10.07.2015г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IV г. о., ГК/, възнаградителната лихва може да надхвърля размера на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки /уговорки/, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено, за неморална сделка следва да се приеме лихва, която превишава двукратния размер на законната лихва. В настоящия случай уговореният в договора годишен лихвен процент от 15.18%, а съгласно заключението на съдебно- счетоводната експертиза 15, 184% не надхвърля дори и два пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в размер на 10%, поради което съдът счита, че клаузата, предвижаща заплащането на възнаградителна лихва в посочения размер, не накърнява добрите нрави и не е нищожна, което от своя страна не влече до нищожност и на целия договор. По отношение на твърденията на въззивника за нищожност на договора за потребителски кредит на основание чл.22 от ЗПК поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9, 10 и 11 от ЗПК, съдът приема следното: Договорът между кредитодателя и ответника е сключен в писмена форма, поради което изпълнено се явява изискването за съблюдаване на задължителната форма за действително в чл.10, ал.1 от ЗПК. От съдържанието на приетия по делото оригинал на договор за потребителски кредит е видно, че са посочени датата и мястото на сключване, вида на предоставения кредит, индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишният процент на разходите, годишният лихвен процент по кредита, условия за издължаване на кредита - брой и размер на погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, срока на договора за кредит – доколкото в погасителния план е посочена крайна дата за издължаване на последната вноска – 20.07.2020г., че са дължими 36 месечни вноски. В чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК е посочено, че в договора следва да се съдържа и лихвеният процент на кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. Не е налице отклонение от това изискване, доколкото в настоящия случай лихвеният процент е уговорен като фиксиран, а не променлив, което означава, че в структурата му не са включени други съставни компоненти. В този случай не е необходимо да бъдат посочени периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и методиката за определянето му. Достатъчно е единствено да бъде посочен размерът на ГЛП, което е сторено. Спазено е изискването и на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, като в самия договор е поместен и погасителният план, който съдържа информация за размера, броя и датите, на които ответникът следва да направи своите вноски. Посочи се, че в настоящия случай договорът за потребителски кредит е сключен с фиксиран лихвен процент, поради което не е необходимо да се посочва последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Независимо от гореизложеното, съдът счита, че сключеният между страните договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22, ал.1, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, където е посочено, че договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Установява се от представения по делото договор, че в него е посочен ГПР в размер на 19, 11 %, като формално изискването за посочване се явява изпълнено. Липсва обаче допълнителна информация относно начина на формирането на посочения процент на разходите, както и какво е взето предвид при формирането му. Освен това съдът счита, че в размера на ГПР следва да бъдат включени и сумата за застраховка по кредита, както и заплатената такса ангажимент. Съгласно пар.1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Приложение намира и чл.3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ включват всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Следва да се приеме, че заплащането на застрахователната премия е условие за получаване на кредита, доколкото в договора за кредит в раздел „параметри и плащания“, изготвен предварително от кредитора, е предвидена покупката на застраховка „защита на плащанията“ и с подписването на договора кредитополучателят безусловно е изразил съгласието си за сключване на застраховката. Заплащането на застрахователна премия е включено в предварително изготвения от кредитора формуляр, поради което съставлява условие за получаване на кредита. Застрахователната премия в размер на 2016, 00 лева и таксата ангажимент в размер на 350 лева представляват разходи, които е следвало да бъдат включени в ГПР, като от заключението на вещото лице по допусната съдебно- счетоводна експертиза се установява, че ако посочените суми са били включени към ГПР, неговият размер би бил 31, 96%. Липсата на застрахователната премия и таксата ангажимент при изчисляването на ГПР е довело до подвеждащо оповестяване на действителния процент на разходите в противоречие с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което води до недействителност на договора на основание чл.22 от ЗПК. Според чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Независимо, че иск по чл.55 от ЗЗД за вземането за чистата стойност на кредита не е предявен от ищеца, в случая искът по реда на чл.422 от ГПК може да бъде уважен на основание чл.23 от ЗПК до размера на чистата стойност на кредита без лихва или други разходи по кредита, щом съдът е достигнал до извод за недействително на договора по смисъла на чл.22 от ЗПК /така и решение № 50056 от 29.05.2023г. по т. д. № 2024/2022г., т. к., І т. о. на ВКС/. Това правило следва да намери приложение спрямо непогасената и падежирала част от усвоения кредит, като по-горе се посочи, че е настъпила изискуемостта на всички вноски по кредита. Установи се от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което настоящата инстанция кредитира като обективно и компетентно изготвено, че заетата сума е усвоена от ответника Х. Д. Х. на 19.10.2016г., когато е постъпила по банкова сметка, посочена от последния в чл.1 от договора. При това положение настоящата инстанция приема, че кредитодателят реално е изпълнил задължението си да предостави кредит на ответника под формата на заем по сключения между страните договор за потребителски кредит PLUS- 14962420 от 26.06.2017г. Следва да се съобрази и обстоятелството, че реално отпуснатият размер на кредита в полза на кредитополучателя не е 10 000 лева, както е посочено в договора, а е 9 650 лева, тъй като от договорената сума е удържана при усвояването му сумата от 350 лева такса ангажимент, като това е изрично посочено и от вещото лице в експертизата. Според приетото в т. 4 от решение по дело С377/14 на СЕС член 3, б. „л“ и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, както и точка I от приложение I към тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включва тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. Съответно чистата стойност на кредита по смисъла на чл.23 от ЗПК в случая се съизмерява с реално предоставената сума от 9 650 лева. Отново от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че размерът на непогасената главница на кредита до 20.07.2020г., когато е настъпил падежът на последната погасителна вноска, възлиза на сумата от 8956, 22 лева. Вещото лице е посочило, че ответникът е извършил плащания по сключения договор в общ размер на 2080, 35 лева, с които са били изцяло погасени главниците за месечни вноски от 20.08.2017г. до 20.12.2017г. в общ размер на 1043, 78 лева, като с остатъкът от сумата от 1036, 57 лева е бил отнесен за възнаградителна лихва и застрахователна премия. Предвид извода за недействителност на сключения договор за потребителски кредит, съдът счита, че вноските, направени от ответника и отнесени от кредитора за погасяване на задълженията за възнаградителна лихва и застрахователна премия, следва да се зачетат като вноски по кредита, погасяващи неговата чиста стойност/главницата и сумата от 1036, 57 лева следва да бъде приспадната от размера на непогасената главница от 8956, 22 лева, като от главницата следва да бъде приспадната и удържаната от кредитополучателя сума от 350 лева за такса ангажимент при съображенията, изложени по-горе. Въз основа на гореизложеното искът на ищеца по чл.422 от ГПК, вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.9, ал.1 от ЗПК, вр.чл.240, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.99 от ЗЗД се явява частично основателен и е следвало да бъде уважен до размера на сумата от 7569, 65 лева. Въпреки това, решението на районния съд в частта, с която е признал за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 6301, 06 лева за главница следва да бъде потвърдено, тъй като в частта, с която установителният иск е отхвърлен за горницата над тази сума, решението не е обжалвано от насрещната страна и е влязло в сила, а и освен това на основание чл.271, ал.1, изр.2 от ГПК положението на жалбоподателя не може да бъде влошено, ако решението не е обжалвано от другата страна. На основание чл.23 от ЗПК, неоснователни се явяват установителните искове по чл.422, ал.1 от ГПК, вр.чл.240, ал.2 от ЗЗД, вр.чл.99 от ЗЗД и по чл.86 от ЗЗД за договорна лихва и за обезщетение за забава, поради което решението на районния съд следва да бъде отменено в частите, с които е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1773, 55 лева договорна лихва и сумата от 371, 52 лева обезщетение за забава. Неоснователно е направеното от ответника с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност по отношение на всички вземания на кредитодателя. Доколкото се прие по-горе, че ответникът не дължи възнаградителна лихва и обезщетение за забава и на основание чл.23 от ЗПК следва да върне единствено чистата стойност на отпуснатия му кредит, то по отношение на вземането на ищеца за главницата приложение намира петгодишният давностен срок по чл.110 от ГПК, тъй като плащанията по договор за кредит нямат периодичен характер. Заявлението по чл.410 от ГПК е подадено на 28.11.2019г., когато е бил прекъснат и давностният срок, поради което погасени по давност биха били вземанията, чиято изискуемост на настъпила преди 28.11.2014г. Договорът за потребителски кредит обаче е сключен на 26.06.2017г., а падежът на първата и най-стара вноска по него е на дата 20.08.2017г., като от тази дата е започнал да тече петгодишният срок. Щом вземането на ищеца за най-старата погасителна вноска не е погасено по давност, то следва че и последващите такива не са. Видно е при това положение, че вземанията на ищеца за главница не са погасени по давност. Доколкото настоящата инстанция прие, че главният установителен иск по чл.422 от ГПК, вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.9, ал.1 от ЗПК, вр.чл.240, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.99 от ЗЗД за заплащане на главницата по договора за потребителски кредит е основателен и е следвало да бъде уважен до размера на сумата от 7569, 65 лева, то следва, че предявеният в условията на евентуалност осъдителен иск с правна квалификация чл.79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 9, ал. 1 от ЗПК, във връзка с чл. 240, ал.1 от ЗЗД за заплащане на главница е основателен за сумата от 1268, 59 лева и до този размер решението следва да бъде потвърдено, като за горницата над тази сума до уважения от районния съд размер от 2655, 16 лева решението следва да бъде отменено, а искът отхвърлен. Що се отнася до евентуалните осъдителни искове по чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.9, ал.1 от ЗПК, вр.чл.240, ал.2 от ЗЗД, вр.чл.99 от ЗЗД и по чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на възнаградителна лихва и на обезщетение за забава, съдът счита, че същите са неоснователни, доколкото настоящата инстанция прие, че ответникът следва да върне единствено чистата стойност на кредита на основание чл.23 от ЗПК, като в тази връзка съдът препраща към мотивите изложени по-горе. Поради това решението на районния съд следва да се отмени в частта, с която е осъдил ответника да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата в размер на 128.40 лв., представлява договорна лихва за периода 29.11.2019г. – 20.07.2020г. както и сумата в размер на 153.40 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 28.11.2019г. до 20.07.2020г., а исковете подлежат на отхвърляне. С оглед приетото от съда, че установителните искове по чл.422, ал.1 от ГПК, вр.чл.240, ал.2 от ЗЗД, вр.чл.99 от ЗЗД и по чл.86 от ЗЗД за дължимост на възнаградителна лихва в размер на уважената от районния съд сума от 1773, 55 лева и обезщетение за забава от 371, 52 лева са неоснователни и подлежат на отхвърляне поради недействителността на договора за кредит, то се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявените в условията евентуалност осъдителни искове за посочените суми, като въз основа на изложените съображения по-горе и на основание чл.23 от ЗПК съдът счита, че те също са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. По отговорността за разноски: С оглед изхода на делото съдът приема, че разноските следва да се поставят в тежест на страните съобразно уважената част от исковете. В първоинстанционното производство ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е претендирал заплащането на сторените от него разноски. Заплатил е държавна такса в размер на 260, 99 лева, както и сумата от 350 лева за депозит за вещо лице, като е претендирал и юрисконсултско възнаграждение, чийто размер, определен по реда на 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25 от НЗПП, възлиза на 100, 00 лева. Общият размер на сторените от ищеца разноски възлиза на 710, 99 лева. Следователно в негова полза се следва сумата от 412, 42 лева, представляваща сторени разноски пред районния съд, съразмерно на уважената част на предявените искове. В хода на заповедното производство е заплати държавна такса в размер на 260, 99 лева, като е претендирал и юрисконсултско възнаграждание, чийто размер настоящата инстанция определи на 50 лева по реда на чл.26 от НЗПП. Предвид това на него му се следва сумата от 180, 39 лева за разноски в заповедното производство. Общият размер на разноските, които се следват на ищеца за исковото и заповедното производство, възлиза на сумата от 592, 81 лева, поради което решението на районния съд следва да се отмени в частта, с която Х. Д. Х. е осъден да заплати на ищеца сумата над 592, 81 лева до размера от 889, 12 лева. Ответникът Х. Д. Х. също е претендирал заплащането на разноски, но не е представил доказателства, че е сторил такива пред първата инстанция, поради което такива не му се следват. Във въззивното производство Х. Д. Х. е заплатил сумата от 227, 66 лева за държавна такса, поради което му се следва сумата от 76, 26 лева, съразмерно на уважената част от въззивната жалба. Във въззивното производство въззивемата страна Агенция за събиране на вземания“ ЕАД претендирала юрисконсултско възнаграждение, чийто размер, определен по реда на 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25 от НЗПП, възлиза на 100, 00 лева, като съразмерно на отхвърлената част на въззивната жалба на страната се следва сумата от 66, 49 лева. Водим от горното, съдът