Решение № 335 от 1.12.2023 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 387/2023 г.

Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по жалба на Г. Г. К. и Д. Д. К., двамата от гр. Попово, представлявани от Д. Д. К., срещу решение № 260000/11.05.2023г., постановено по т.д. № 82/2018г. по описа на Търговищки окръжен съд, в частта, с която са отхвърлени предявени от въззивниците искове срещу „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК 831094393, гр. София, за присъждане на сумата 21 305.48 лв. представляваща обща стойност на извършени от „ПИБ“ АД по банкова сметка ВG 70 FINY9150 10BGNH0J1 5К, с титуляри: Г. Г. К. и Д. Д. К., в периода от 28.11.2006г. до 16.10.2014г., неразрешени платежни операции- 323 бр., описани в молба вх. № 1652/07.05.2019г. (с изключение на операции № 2 и № 4), на основание чл. 57, ал. 1 от ЗПУПС (отм.). Поддържайки доводи за неправилност на решението в обжалваната част въззивниците молят за неговата отмяна и постановяване на друго, с което исковете да бъдат уважени. Според страната първоинстанционният съд необосновано е приел, че 323 бр. операции, за които няма представени преводни нареждания, са разрешени. Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирани лица, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалване в установителната му част, и е процесуално допустима. Същата е редовна, както и надлежно администрирана от първоинстанционния съд. Въззиваемото дружество „Първа инвестиционна банка“ АД, представлявано в процеса от ст. юрк. Д. Д., представя отговор в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, в който е изразено становище за неоснователност на жалбата, с подробно изложени доводи и съображения по оплакванията на въззивниците. Съставът на ВнАпС, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази приложимите законови разпоредби, приема следното: Пред Поповски районен съд е била предявена искова молба, по реда на чл. 211 ГПК, в производството по гр. д. № 56/ 2018 г. по описа на съда, с която са предявени като насрещни и евентуални, множество осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 във вр. чл. 57, ал. 1 от Закона за платежните услуги и платежните системи (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, от Г. Г. К. и Д. Д. К., двамата от гр. Попово, срещу „Първа инвестиционна банка“ АД- гр. София. Производството по насрещните искове е отделено и изпратено по подсъдност на Търговищки окръжен съд; по този спор е образувано т. д. № 82/2018г., по което е постановено частично обжалваното решение решение № 260000/11.05.2023г. В исковата молба и в уточняваща молба (лист 13 от първоинстанционното дело) се твърди, че на 20.01.2015г. ищците са поискали от ответната банка да им бъдат предоставени отчети за движението по банкова сметка ВG 81 FINV 9150 10 BG N0IQ QJ за периода от м. 06.2014г. до м. 12.2014г., като във връзка с това искане са получили информация, че не са титуляри на сметката. Излага се също, че в периода от м. 11.2006г. до момента на завеждането на иска в тяхна банкова сметка ВG 70 FINY9150 10BGNH0J1 5К, по която се е обслужвал сключен между страните Договор за банков кредит № 94 КР-АА-0249 от 23.11.2006г. са внесли общо сумата 54 452.22 лв., а през същия период ответникът е изтеглил, при условията на директен дебит, сума в размер на приблизително 34 852 лв. без правно основание, т. е. ненаредени. Според ищците по тази сметка са неразрешени всички платежни операции, за които не са издавали платежни нареждания, респ. липсва съгласие. Позовават се на неспазване на посочените в молбата разпоредби на чл. 2, ал. 2 от Наредба № 3 от 29.09.2005г. на БНБ (отм.) и на чл. 8 ал. 2 от Наредба № 3 от 16.07.2009г. на БНБ (отм.) В условията на евентуалност, е предявен и кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, за присъждане на същата сума, като получена без основание, в случая на отхвърляне на иска по чл. чл. 57, ал. 1 от Закона за платежните услуги и платежните системи (отм.), ако ответникът предостави редовни платежни нареждания до размера на натрупаните обороти по дебитното салдо по сметката с основание Договор за кредит № 94КР-АА-0249/23.11.2016г. и договорът бъде обявен за нищожен или унищожен или се установи, че сумата по платежните нареждания надхвърля дължимото от ищците по договора за кредит. В изпълнение на указания на първоинстанционния съд, дадени с разпореждане № 254/26.06.2018г., ищците са депозирали уточняваща молба вх. № 2803/20.07.2018г., с която са пояснили, че процесните платежни операции са извършени по банкова сметка ВG 70 FINY 9150 10BGN H0J1 5К, на която са титуляри; по същата сметка им е предоставен отчет за 2007г., изготвен на 11.05.2015 г., от който се вижда, че натрупаното дебитно салдо е в размер 41 075.66лв. – т.е. извършени са платежни операции над този размер. С молба вх. № 1652/07.05.2019г. ищците са направили поредни, нови уточнение въз основа на представени от ответната банка документи- отчети за движения по сметката, в смисъл, че претендират обезщетения за стойността на неразрешени от тях множество банкови операции- 325 на брой, извършени от ответника през периода от 28.11.2006г. до 16.10.2014г., в общ размер 34 355.48 лв. Ответникът оспорва исковете изцяло по основание. Твърди, че взаимоотношенията между страните са възникнали по повод Договор за банков кредит-овърдрафт № 94 КР-АА-0249 от 23.11.2006г. с краен срок на погасяване до 2026г.; ищците са усвоили кредита и са погасявали месечните вноски по кредита само по банкова сметка с IBAN BG70FINV915010BGN0J15K, на която са титуляри, като по същата сметка са заплащани месечните вноски по кредита от двамата ищци, т.е. правени са вноски, както лично на каса в банката, така и чрез парични преводи от други банки, с цел на вноската - погасяване на задълженията им по кредитното правоотношение по Договор за кредит №94КР-АА-0249/23.11.2006г. Сочи се, че няма нито едно платежно нареждане от страна на ищците, което да е извършено от други техни сметки в банката към процесната сметка. Твърди се също, че действията на банката са осъществени при спазване разпоредбите на чл. 2, ал. 2 от Наредба 3/16.07.2009 г., на чл. 70, ал. 1, изр.1 от ЗПУПС, предвид легалното определение на „платежна операция“ в §1 т.17 от ДР на ЗПУПС и на „платец“- §1, т.20 от ПЗР на ЗПУПС. Искането към съда е за отхвърляне на исковете поради липса на основания за ангажиране отговорността на банката, съгласно разпоредбата на чл. 57, ал.1 от ЗПУПС, според която при неразрешена платежна операция доставчикът на платежни услуги дължи незабавно възстановяване стойността на тази услуга. Прави се възражение за изтичане на 13 месечния срок, предвиден в чл. 55, ал. 1 от ЗПУПС, считано от датата на задължаването на сметката по процесните платежни операции, в резултат на което ищците са загубили правото да оспорват като неразрешени или неточно изпълнени процесните платежните операции от посочената банкова сметка. Производството по делото е било спряно, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, до приключване, с влязъл в сила съдебен акт, на производството по гр. д. № 56/2018г. по описа на РС–Попово. След приключване на преюдициалното производство и възобновяване на делото, евентуалния иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е оттеглен от ищците и производството по него е прекратено с влязло в сила протоколно определение от 13.04.2023г. Обжалваното решение на ОС– Търговище е валидно, по критериите, възприемани в мотивите към ТР № 1/2011г. от 10.02.2012г. по тълк. д. № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС, като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК. Същото е допустимо в обжалваната част. Налице са всички, предвидени от закона предпоставки, и липсват процесуални пречки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск. Първоинстанционното решение № 260000/11.05.2023г. не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която са отхвърлени осъдителните искове с правно основание чл. 57, ал. 1 от ЗПУПС (отм.), за посочените две платежни операции, фигуриращи под номер № 2 и № 4 в уточняващата молба вх. № 1652/07.05.2019г. Въззивният съд намира, че възприетата от окръжния съд фактическа обстановка е в съответствие с фактите и обстоятелства, които се установяват от съвкупната преценка на събраните доказателства, като препраща към мотивите на първоинстанционното решение в тази част, на основание чл. 272 от ГПК. В допълнение, за да се произнесе по конкретните оплаквания в жалбата съгласно правомощията си по чл. 269 от ГПК, въззивният съд съобрази следното: Преюдициалното производство между страните, в хода на което са предявени като насрещни процесните множество осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 във вр. чл. 57, ал. 1 от Закона за платежните услуги и платежните системи (отм.), уточнявани с последващи молби, последната от които е подадена една година след първоначалното предявяване, е приключило с влязло в сила решение от 06.12.2018г., с което е признато за установено по отношение на ответниците Г. Г. К. и Д. Д. К., че същите дължат при условията на солидарност, на „ПИБ“ ЕАД, сумата 15 960.16 лв. - просрочена главница по Договор за банков кредит № 94КР- АА-0249 от 23.11.2006 г. и Анекс № 1 от 23.11.2011г. към него, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.09.2017г., до окончателното изплащане на задължението, сумата от 2 190.87 лв. - договорна лихва за периода от 23.10.2014г. до 14.09.2017 г. и сумата от 1 063.50 лв. - лихва за забава /наказателна лихва/ за периода 23.10.2014 г. до 20.09.2017г., за които вземания е издадена Заповед № 781/25.09.2017г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д № 790/2017г. по описа на Районен съд– Попово. С оглед обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо, следва да се приеме, че между страните е възникнало валидно кредитно правоотношение по Договор за банков кредит № 94 КР-АА-0249 от 23.11.2006 г. (л. 11 и сл.), по силата на който банката е приела да извършва разплащания при условията на овърдрафт по разплащателната сметка при максимално допустим размер на дебитното салдо в размер до 20 000 (двадесет хиляди) лева за рефинансиране на съществуващи задължения и текущи битови нужди, с изготвен погасителен план (приложен) и уговорени права и задължения на страните, сключен Анекс от 23.11.2011г. Съгласно договореното в т.18 от Договора „Всички суми, включително начислените лихви и комисионни, дължими от Кредитополучателите се събират служебно от Банката на датата на падежа или на следващия работен ден, ако падежът е в неработен ден, от средствата по всички сметки на Кредитополучателя/ите в Банката, за което с подписване на настоящия договор той/те дава/т своето изрично съгласие“. Отпуснатият кредит е усвояван на части, на следните дати: на 28.11.2006г.- сума в размер на 13 420 лв., от които теглени на каса от Г. Г. К.- 370 лв.; на 30.11.2006г.- сума в размер на 4 500 лв., от които изтеглени касово от Д. Д. К.- 3 500лв., на 20.03.2007г. и на 06.04.2007г.- изтеглени касово от Г. Г. К. съответно сумите 1 300 лв. и 400 лв. Въззивният състав не намира основание да направи други, различни изводи от тези на ОС. Търговище, въз основа на извършена самостоятелна преценка по чл. 202 ГПК на заключението на назначената от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, възложена на вещо лице, разполагащо с необходимите специалност и квалификация за изпълнение на задачите и чиято компетентност не е оспорена. Установява се въз основа на заключението, че банката разполага с платежни нареждания за две от процесните платежни операции, подписани от ищцата – за преводи към „Банка ДСК“ АД и към „ОББ“ АД от 28.11.2006г. с основание „Предсрочно погасяване на кредит изцяло“. Това са именно платежните операции от първата посочена по- горе в мотивите дата- 28.11.2006г., чрез които отпусната от банката сума по Договора за банков кредит № 94КР-АА- 0249 от 23.11.2006 г. е усвоена от кредитополучателите (за посочените две платежни операции, фигуриращи под номер № 2 и № 4 в уточняващата молба вх. № 1652/07.05.2019г., първоинстанционното решение не е предмет на инстанционен контрол). За четири банкови операции, съставляващи изтеглени касово от Г. К. суми, на вещото лице не са представени и не биха могли да се представят платежни нареждания, тъй като операциите не съставляват преводи от сметка в сметка, а по отношение на разписки за изтеглени суми ответникът заявява, че няма запазени екземпляри, тъй като този вид документи не се съхраняват повече от 5 години в архива на банката. За всички останали операции с посочено основание: „служебно“, извършени в периода от 28.11.2006г. до 16.10.2014г., които са суми в размери от 0.02 лв. до 374.78 лв., няма изричен документ, тъй като банката е удържала автоматично дължимите суми от разплащателната сметка на ищците за дължимите вноски по кредита- такси, лихви, главници и др. по силата на т. 18 от Договора за банков кредит № 94КР-АА-0249 от 23.11.2006г. Въз основа на горната установеност за факти и обстоятелства, ценени във връзка с конкретните оплаквания в жалбата и становището на насрещната страна, съставът на въззивния съд прави следните правни изводи: Фактическият състав за възникване на предвидената в приложимия за процесните отношения ЗПУПС/отм./, отговорност на доставчика на платежни услуги изисква освен съществуването на правоотношение между страните, наличие на осъществена неразрешена платежна операция /тази, за която липсва съгласие на платеца/ и уведомяване без неоснователно забавяне на доставчика на платежни услуги от ползвателя след узнаването за такава операция, но не по-късно от 13 месеца от задължаването на сметката, като отговорността на доставчика на платежни услуги възниква и в хипотезите, при които липсва противоправно поведение от негова страна /обикновено вредите са причинени от противоправното поведение на трето за платежния процес лице/, стига да не са налице основания за пълно или частично освобождаване от отговорност на доставчика, с оглед предвидените в закона случаи, при които отговорността или част нея се поема от платеца. Т. е. правопораждащите юридически факти, с наличието на които се свързва възникването на отговорността на доставчика на платежните услуги за всяка една неразрешена платежна операция, са различни /независимо, че може да са сходни и да са осъществени в близък период от време/, респективно независимо дали предвидената в закона отговорност е възпроизведена в сключения между доставчика и платеца договор или не и независимо, че неразрешените платежни операции са осъществени в рамките на едно съществуващо правоотношение между страните, всяка претенция на ищеца да му бъде възстановена стойността на конкретна неразрешена платежна операция представлява предявяване на отделно право, основаващо се на различни правопораждащи факти, поради което и представлява предявяване на отделен иск. Разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗПУПС (отм.) фингира одобрение на извършена от доставчика платежна операция, когато ползвателят го е уведомил с неоснователно забавяне или след изтичане на тринадесет месеца от момента, в който е задължена банковата му сметка със съответната сума. За всяка от процесните платежна операция, 323 на брой, описани в молба вх. № 1652/07.05.2019г., за които ищците продължават да твърдят, че са неразрешени, този срок от 13 месеца тече от датата на заверяването на сметката по конкретната платежна операция. Платежните операции са извършени в периода от 28.11.2006г. до 16.10.2014г., при което срокът от 13 месеца по отношение на първата от тях е изтекъл на 28.12.2007г., а на последната / от дата 16.10.2014г./ – на 16.11.2015г. В процесния казус, уведомление от ищците до ПИБ“ АД- гр. София за извършени неразрешени платежни банкови операции не е депозирано преди подаването на насрещна искова молба, с която са предявени множество установителни и осъдителни насрещни искове, вкл. процесните, по реда на чл. 211 ГПК в производството по гр. д. № 56/2018г. по описа на РС–Попово, а фактическото основание относно това кои са процесните платежни банкови операции и в какво се състои неизпълнението от страна на банката е уточнявано в последващ период от една година. Предвид изтичането на предвидения от закона 13-месечен срок за възражения, настъпило много преди предявяването на исковете в производство по чл. 422 ГПК за оспорване вземанията на банката по Договора за банков кредит № 94КР-АА-0249 от 23.11.2006 г., за които е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, следва да се приеме, че ответната банка е освободена от задължение да доказва съгласие по всяка платежна операция, тъй като е налице приложение на предвидена от закона фикция за съгласие от страна на ищците, което изключва ангажиране отговорността на ответната банка по предявените искове с правно основание чл. 57, ал. 1 ЗПУПС (отм.), и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с оглед акцесорния му характер. Въпреки, че в случая намира приложение фикция за съгласие на титулярите на сметката, с изтичане на предвиден в закона срок, ответната банка е била принудена да проведе главно пълно доказване чрез документи, съхранявани в архив. Единствените платежни операции от кръга на процесните, за които действително е било необходимо изготвянето и подписването на платежни нареждания, са два банкови превода от 28.11.2006г. съответно към „Банка ДСК“ АД и към „ОББ“ АД. С тези банкови преводи ищците са погасили предсрочно задълженията си към други две банки, като осъществяването им е част от усвояване на кредита. Ответното дружество е намерило в архива платежните нареждания, надлежно попълнени и подписани, и ги е представило по делото, в резултат на което, решението на ТОС, в частта, с която исковете за тези платежни операции са отхвърлени, не е обжалвано. Както е посочено по- горе в мотивите, сумата, с която ищците са кредитирани по сключения между страните Договор за банков кредит № 94КР-АА-0249 от 23.11.2006г., е усвоена изцяло, но не чрез еднократно теглене или превод, а на части: на 28.11.2006г. е усвоена сума в размер на 13 420 лв., от които теглени на каса от Г. Г. К.- 370 лв.; на 30.11.2006г. е усвоена сума в размер на 4 500 лв., от които изтеглени касово от Д. Д. К.- 3 500лв., на 20.03.2007г. и на 06.04.2007г. са усвоени съответно сумите 1 300лв. и 400 лв., изтеглени касово от Г. Г. К.. За тези четири платежни операции, които са от кръга на процесните, не е заявено адекватно фактическо основание, доколкото за тях не се съставят платежни нареждания, а разписки за изтеглени суми, а банковата услуга не се състои в превеждане на суми по сметка на трето лице. Предявяването на иск с правно основание чл. 57, ал. 1 ЗПУПС (отм.) за платежна услуга по смисъла на чл. 4, т. 2 от чл. 57, ал. 1 ЗПУПС (отм.), свързана с теглене на пари в наличност от платежна сметка, предполага твърдение за предаване на определена парична сума на трето лице, различно от титуляра (напр. на мним представител), като част от фактически състав за неизпълнение на задължение на банката, довело до имуществена вреда за титуляра. Подобни твърдения не са релевирани, а заявеното по отношение на другите процесни платежни операции, фактическо основание, свързано с липсата на платежно нареждане, респ. на съгласие, е несъответно на вида платежна услуга. Отделно от това, освен фикцията за съгласие на ищците, изначалната неоснователност на исковете по отношение на теглените пари в брой от титулярите, констатираната в предходния абзац, т. е. неоснователност по фактически твърдения, които не обосновават уважаване на иска, пречка за уважаване на исковете за тези четири платежни операции е обстоятелството, че с тях е усвоена сумата, с която ищците са кредитира по силата на Договор за банков кредит № 94КР-АА-0249 от 23.11.2006г., а този факт е обхванат от обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр. д. № 56/2018г. по описа на РС–Попово. За всички останали платежни операции с посочено основание: „служебно“ не е необходимо съставянето на нарочен документ- платежно нареждане или разписка, тъй като банката е имала право да удържи автоматично дължимите суми от разплащателната сметка на ищците за дължимите вноски по кредита - такси, лихви, главници и просрочени суми, предвид даденото предварително при сключването на договора за кредит. По изложените съображения въззивния съд намира, че осъдителни искове, с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД във вр. чл. 57, ал. 1 от ЗПУПС (отм.), предмет на въззивното производство, са неоснователни и подлежат на отхвърляне, ведно с акцесорните претенции за законна лихва. Поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции по съществото на спора първоинстанционното решение следва да се потвърди. С оглед резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и предвид обстоятелствата, че въззиваемото дружество е защитавано от юрисконсулт и е направеното искане за присъждане на съдебно-деловодни разноски, въззивниците дължат на насрещната страна юрисконсултско възнаграждение за защита във въззивна инстанция, на основание чл. 78, ал. 8 във вр. ал. 1 ГПК, в размер на 350 лв., съгласно чл. 37 от ЗПрП във вр. чл. 25 от Наредба за правната помощ. Поради това, че всяка претенция на ищците да им бъде възстановена стойността на всяка от 323 бр. платежни операции представлява предявяване на отделно право, респ. предявяване на отделен иск, и предвид стойността на отделните процесни платежни операции в размери от 0.02 лв. до 3 500 лв., въззивното решение не подлежи на касационно обжалване (в този смисъл е константната практика на ВКС - напр. определение № 43 от 19.01.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 2055/2020 г., II т. о., ТК.). Воден от горното, ВнАпС, ТО, ІII- ти състав,