Решение № 304 от 17.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2581/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 20219076 от 06.12.2021 год., постановено по гр.дело № 43056/2018 г. на СРС, Г.О., 33 състав, са отхвърлени предявените от „Г.“ ООД, ЕИК ••••••• срещу Б. Д. И., ЕГН ••••••••••, искове, както следва: 1./ по чл.521, ал.2 от ГПК за сумата от 1800 лв., предявен като частичен от 12866, 40 лв., представляваща равностойността на собствени на ищцовото дружество вещи, с които е оборудван недвижим имот, находящ се в гр.София, бул.“•••••••, представляващ заведение- кафе- аператив въз основа на договор за наем от 30.11.2011 г.; 2./ по чл.93, ал.2, изр.2 от ЗЗД за сумата от 100 лв., частична претенция от общо вземане в размер на 1100 лв., представляваща получен и невъзстановен от ответника задатък за консумативи и режийни разноски по договор за наем от 30.11.2011 г.; 3./ по чл.238 ЗЗД за сумата от 100 лв., частична претенция от общо вземане в размер на 1100 лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие при направен от ответника отказ от договора за наем от 30.11.2011 г. С решението на съда е осъдено на основание чл.78, ал.3 ГПК, „Г.“ ООД, ЕИК ••••••• да заплати на Б. Д. И., ЕГН ••••••••••, сумата от 3010 лв./ три хиляди и десет лева/, представляваща направени в производството по делото разноски. Срещу решението на СРС, 33 състав е постъпила въззивна жалба от „Г.“ ООД, гр.Пловдив, подадена чрез пълномощника адв.И. Х., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените осъдителни искове. Твърди се, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото. ВъззИ.емата страна- ответник Б. Д. И., чрез пълномощника си адв.Б. Т. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ищеца, като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Не претендира присъждане на направени разноски по делото за въззивната инстанция. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Предметът на спора, по който следва да се произнесе съда е твърдяното от ищеца в исковата молба чрез наведения фактически състав и заявения петитум субективно право или правоотношение. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо, в частта, с която е разгледан непредявен осъдителен иск с правно основание чл.521, ал.2 от ГПК поради следните съображения: При постановяването на обжалваното решение, първоинстанционния съд, не се е произнесъл по предмета на делото, очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Видно от подадената от ищеца искова молба срещу ответника, както и от уточнителна молба с петитума на исковата молба са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, чл.93, ал.2, изр.2-ро от ЗЗД и чл.238 от ЗЗД. При постановяването на обжалваното съдебно решение, първоинстанционния съд, не се е произнесъл по предмета на делото, очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Съдът приема, че в процесния случай, СРС, 33 с-в, се е произнесъл по осъдителен иск с правно основание чл.521, ал.2 от ГПК / с който не е бил сезиран/, вместо по действително предявения осъдителен иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, /с който е бил сезиран/. Съдът приема, че предметът на делото е спорното материално субективно право - претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т.9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, решението е недопустимо и въззивната инстанция, като го обезсили, следва да изпрати делото на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск. Разпоредбата на чл.2 от ГПК задължава съда да се произнесе по всяка подадена от него молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т.9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., решение № 140/07.10.2009 г. по т.дело № 342/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 166/31.10.2011 г. по т.дело № 742/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, съдът е длъжен да даде защита на претендираното от ищеца право и да се произнесе по предявения иск. Когато първоинстанционният съд е разгледал непредявен иск, а не е разгледал предявения, и не се касае до неправилна правна квалификация, първоинстанционното решение е недопустимо и въззивната инстанция следва да го обезсили и върне делото на първата инстанция за разглеждане на предявения иск. Отделно от изложеното, съгласно практиката на съдилищата, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. На следващо място, съдът приема, че разглеждането на иск, който не е предявен и неразглеждането на предявения иск, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и има за последица обезсилване на постановеното недопустимо решение. Спорният предмет се индивидуализира с основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право. С оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът е длъжен да се произнесе само в рамките на търсената защита. Тогава, когато произнасянето е извън определения от страните по спора предмет на делото и извън обхвата на търсената от ищеца защита, този принцип е нарушен. Произнасянето е plus petitum и е недопустимо. Съдържанието и пределите на търсената в исковия процес съдебна защита се определят от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба, посредством която се индивидуализира спорното материално право. В този смисъл допустимостта и правната квалификация на предявения иск се определят от съда въз основа на твърденията на ищеца, съдържащи се в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения в нея петитум. Процесуалната недопустимост на съдебно решение е обусловена от различни основания - арг. чл.130 ГПК; арг. чл.270 ал.3 ГПК; при нарушения, свързани с дипозитивното начало, установено като основен принцип на гражданското съдопроизводство с разпоредбата на чл.6 ГПК. Съдебният исков процес е организиран като система на процесуални действия на страните и съда с цел и гаранция за ефективна защита на субективните материални права на физическите, юридическите лица, държавата общините и други правни субекти, когато тези права са застрашени или нарушени. Именно спорното материално субективно право - претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, е предмет на делото. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения в рамката на заявената от страната-ищец защита. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, когато дава защита не на търсеното, а на друго право, което дадената защита е извън предметната рамка на спора, то постановеното съдебно решението се приема за процесуално недопустимо. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. Излизане извън пределите на търсената защита от гледна точка на форма или съдържание, обуславя недопустимост на съдебния акт по съществото на спора. В правомощията на втората инстанция е задължението да обезсили съдебното решение на първата инстанция, когато са налице процесуални пречки или липсват процесуални условия за съществуването и/или надлежното упражняване на правото на иск. В процесния случай, настоящият въззивен състав, приема, че първоинстанционният съд не е разгледал предявения осъдителен иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, така както е заявен по петитума на исковата молба, поради което е постановил недопустимо решение. В процесния случай, диспозитивът на решението на първостепенният съд не съответства и не е в отговор на петитума на исковата молба, който от своя страна е напълно съобразен с наведеното с обстоятелствената част на исковата молба, извъндоговорно основание на предявения осъдителен иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1800 лв., предявен като частичен иск от обща претенция в размер на сумата от 12866, 40 лв. Исковата претенция е основана на неоснователно обогатяване по чл.59 от ЗЗД от ответника. Съдът не е разгледал исковата претенция на заявеното от ищеца извъндоговорно основание. Както съдебната практика, така и доктрината последователно и еднозначно поставят неоснователното обогатяване в групата на извъндоговорните отношения. В обособената група на извъндоговорните задължения, макар и вътрешно нееднородна, имплицитно се съдържа идеята, че към тях не се прилагат принципите и правилата на договорните облигации. Този извод се налага от това, че при неоснователното обогатяване задълженията възникват независимо от това дали са желани и съдържанието им се определя от закона, а не от волята на страните. Или обобщено, с оглед изложеното - като източник на задължения неоснователното обогатяване поражда конкретни правоотношения имащи извъндоговорен, облигационноправен характер. Субективният състав на това правоотношение включва лицето, което е дало нещо без основание и този който е получил облагата. Съдържанието на правоотношението обхваща правото на обеднелия да иска връщане на неоснователното даденото и задължение на обогатилия се да върне неоснователно получената облага. Или субективният и обективен обхват на правоотношението изключва приложението на правилата на договорната отговорност, която се поражда от друг фактически състав, рекспективно самото облигационно отношение има различно съдържание обусловено от източника му - договорът между страните. Предметът на иска се индивидуализира със страни, правопораждащи юридически факти и петитум, и той следва да е ясно посочен в резултативната част на съдебното решение. В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитИ. му като констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК, съдът се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора". Релевираните възраженията на страните, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитИ. на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност. Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитИ. му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите – само по изключение досежно възраженията за право на задържане и прихващане/чл.298, ал.4 от ГПК/. В процесния случай, съдът приема, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като не е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съдът е задължен да се произнесе по предмета на спора, с който е сезиран, така както той е заявен от ищеца в исковата молба, с изложените в нея обстоятелства и петитум. Както ищеца, така и ответника има правен интерес от решение, което да се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на заявеното в исковата молба спорно материално право. Разглеждането на иск, който не е предявен, и не разглеждането на предявения иск, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес, което има за последица обезсилване на недопустимото решение. Съобразявайки, че в процесния случай диспозитивът на съдебното решение, който определя не само вида и обема на даваната от съда защита - санкция на спорното субективно материално право, но и определя субективните и обективни предели на силата на пресъдено нещо, не съответства на търсената защита със заявения от страната петитум относно обема и премета на спора, в частта относно предявения осъдителен иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение е произнесено при съществено нарушение на процесуалните правила. С оглед на изложеното, обжалваното решение, в частта с която е разгледан непредявен осъдителен иск с правно основание чл.521, ал.2 от ГПК / с който съдът не е бил сезиран/, вместо действително предявения осъдителен иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, /с който е бил сезиран/, като процесуално недопустимо следва да се обезсили в тази му част, включително и в частта за разноските на основание чл.270, ал.3, изр.3-то от ГПК и делото да се върне на СРС за ново разглеждане от друг състав на същия съд и произнасяне по действително предявения частичен осъдителен иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, и по предмета на делото. Новото разглеждане би следвало да започне от стадия на изготвяне на доклад по делото по чл.146 от ГПК. С оглед цената на иска и дадените задължителни за съдилищата указания в т.8 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване - арг. чл.280, ал.3, т.1 от ГПК. Предвид изхода по делото и липсата на произнасяне по съществото на спора по предявения частичен осъдителен иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, разноски в настоящето производство при спазване на чл.78 ГПК не следва да бъдат присъждани. ТакИ. следва да присъди СРС при новото разглеждане на делото. На следващо място, макар въззивната жалба на въззивника- ищец, да е насочена срещу първоинстанционното съдебно решение и в частта, с която са отхвърлени предявените обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.93, ал.2, изр.2 от ЗЗД и чл.238 от ЗЗД, жалбоподателят не е навел конкретни доводи за неправилността на решението по тези осъдителни искове, в обжалваната от него част /единствените кратки фактически и правни доводи в жалбата на ищеца са свързани с предявения иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД/. С оглед на това, при липсата на допуснато от районния съд нарушение на императивни материалноправни норми и при съобразяване на характера на производството по въззивно обжалване по действащия ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на правилността на решението, въззивникът следва да посочи в какво се изразява неправилността на първоинстанционния акт според него, въззивният съд няма правомощието да формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността на съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт. В процесния случай във въззивната жалба на ищеца не са изложени конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение, като изложените доводи освен тези досежно предявения осъдителен иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, съдът намира, че не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитИ. на обжалваното решение, като констатация относно спорното право. В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитИ. му като констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК, съдът се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора". Релевираните възражения на страните, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитИ. на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност. Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитИ. му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите - само по изключение досежно възраженията за право на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение при действието на приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело Граждански процесуален кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин въпросът за обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените указания, на обжалване подлежи самото решение /т. нар. диспозитив/, с което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо относно съществуването на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Мотивите към решението, които съдържат констатации за доказателствени факти, юридически факти и преюдициални правоотношения, не са източник на правни последици и не са част от решението. Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно въззивно и касационно обжалване, отделно и независимо от решението по съществото на правния спор. В този смисъл са решение № 167/09.11.2010 г. по т.дело № 1012/2009 г. на ВКС, Т.К., ІІ т.о., определение № 60521/28.09.2021 г. по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І т.о. и други. На следващо място, въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г.К., І г.о. на ВКС/. С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на ищеца, във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение в частта относно разгледаните обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.93, ал.2, изр.2 от ЗЗД и чл.238 от ЗЗД, относими към предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в тази обжалвана от ищеца част, в частта, с която предявените обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.93, ал.2, изр.2 от ЗЗД и чл.238 от ЗЗД са отхвърлени, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл.272 ГПК. В тази връзка, обжалваното решение в посочената му обжалвана част, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. При този изход на спора, на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. При липса на направено искане за присъждане на разноски, такИ. не следва да се присъждат и на въззИ.емата страна- ответник по делото. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,