Решение № 4027 от 20.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 2189/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 20004438 от 17.01.2022 г. по описа на СРС, ГО, 6 1 състав, е признато за установено по предявеният от П. М. – гражданин на Обединеното Кралство и Северна Ирландия, роден на •••• г. срещу „Б.Е.Е.“ ООД с ЕИК •••• със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „••••, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, чл. 79 ЗЗД вр. чл. 5 § 1, б. „в“ вр. чл. 7 § 1, б. „б“ от Регламент ЕС/261/2004, че „Б.Е.Е.“ ООД с ЕИК •••• със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „•••• дължи на П. М. – гражданин на Обединеното Кралство и Северна Ирландия, роден на •••• г. сумата от 400 евро, представляваща обезщетение за закъснял полет BGH5595 от Бургас до Единбург на 07.09.2018 г. с повече от три часа, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 31.08.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 7 от Регламент ЕС/261/2004 относно създаването на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голяма закъснение на полети. Срещу решението е депозирана въззивна жалба от ответника – „Б.Е.Е.“ ООД, чрез процесуалния му представител – юрк. П.Ш.. Излага доводи, че първоинстанционното решение е постановено в нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения, довели до погрешни изводи на съда и неправилност на решението. Поддържа, че изложените от ищеца твърдения в исковата молба са недоказани. Твърди, че доколкото процесният полет е част от пакетно туристическо пътуване, в което е включена и нощувка, то същият представлява пътническа услуга към туристическия пакет и попада в обхвата на Директива (ЕС) 2015/2302. Излага аргументи в подкрепа на тезата, че в случая следва да се ангажира отговорността на туроператора, а не на превозвача, доколкото първият се е задължил пред съответния пътник. Поддържа, че за да възникне правото на обезщетение по чл. 7 от Регламента, трябва да е налице валиден договор за превоз между авиопревозвач и пътник. Твърди, че ЗГВ предвижда задължително рекламационно производство, каквото в случая не е проведено и в този смисъл не са налице предпоставките за пораждане правото на иск. Поддържа, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като е променил с решението си определената правна квалификация и в този смисъл жалбоподателят в качеството му на ответник не е могъл да се защити. В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника – П. М., чрез процесуалния му представител – адв. К. В., в който излага доводи, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо, обосновано и правилно, като първоинстанционният съд е обсъдил всички правопораждащи факти досежно правото на обезщетение по чл. 7 от Регламент 261/2004. Излага доводи, че посоченият регламент се прилага и спрямо полети не по разписание, включително и тези, които са част от пакетни екскурзии, като изрично е предвидено в европейското законодателство, че полети като процесния – част от чартърни програми, попадат в приложното поле на регламента. Поддържа, че горепосоченият регламент е приложим към процесния случай, доколкото е налице валиден договор за въздушен превоз с опериращ на територията на Общността въздушен превозвач, процесният полет е заминал от летище, находящо се на територията на държава-членка на ЕС, както и ищецът има потвърдена резервация за полета и се е представил на гишето навреме. Твърди, че представянето на договора за туристическа услуга не е необходимо и задължително условие за претендиране на обезщетение. Поддържа, че специалната уредба на ЗГВ се отнася до случаите, в които е налице липса или повреди на багажи или товари, но не и в случаите, обхванати от регламента при закъснели полети. Оспорва като неоснователно възражението на жалбоподателя, свързано с промяната на правната квалификация, като посочва, че разпределението на доказателствената тежест е еднакво и при двете нормативни основания. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира следното от фактическа и правна страна: Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт, поради което същата е допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси въззивната инстанция е ограничена от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, в които следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо. Съгласно чл. 123, б. „в“ и чл. 127, ал. 1 от Закона за гражданското въздухоплаване е предвидено производство по рекламация, което се предявява пред превозвача при липси и повреди на багаж или товар, като това производство е предпоставка за допустимост на иска за обезщетение. В чл. 134 ЗГВ законодателят е предвидил правото на иск срещу превозвача, което е обусловено от пълен или частичен отказ от страна на последния да удовлетвори предявената срещу него претенция или когато рекламантът не е получил отговор в срока по чл. 133 ЗГВ. Настоящият случай обаче не е такъв, тъй като ищецът претендира обезщетение за закъснял с повече от три часа полет. На следващо място, във въззивната жалба са изложени доводи за недопустимост на първоинстанционното решение във връзка с приемането на различна от първоначално определената от съда правна квалификация едва със съдебното решение. Настоящият съдебен състав намира за неоснователно така релевираното възражение, като съображенията за това са следните: Докладът по делото е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. В настоящия случай първоинстанционният съд с доклада по делото е дал указания кои твърдени от всяка една от страните факти следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване, като е посочил съответната страна, която носи доказателствена тежест за това. Със съдебното решение съдът се е произнесъл по твърдените от ищеца и ответника факти, според които е и разпределил по-рано доказателствената тежест между страните. Ето защо, посочването на различна приложима правна норма, едва с крайния съдебен акт, не води до недопустимост на решението, доколкото е налице произнасяне на съда в рамките на целия спорен предмет, по същите факти и съгласно разпределената между страните с доклада по делото доказателствена тежест. В изложения контекст, съдът намира, че обжалваното решение е процесуално допустимо, поради което следва да бъдат обсъдени доводите във връзка с правилността му. Софийският районен съд е сезиран с предявен по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. 7, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) 261/2004г. Посоченият регламент съдържа общи правила, уреждащи обезщетяването на пътниците при отказан достъп на борда, отмяна или голямо закъснение на полети, както и правото на обезщетение на пътници за претърпяната вреда от загуба на време поради неизпълнението на задължението на превозвача да осъществи превоза, като е предвиден точен размер на обезщетението в зависимост от разстоянието на полета, като когато се касае за полет с дължина на маршрута над 1500 км, обезщетението съгласно чл. 7, § 1, б. „б“ е в размер на 400 евро. За основателността на иска е необходимо ищецът да установи при услови наличието на валидно правоотношение с ответната страна по договор за въздушен превоз, във връзка с който ищецът има потвърдена резервация, както и закъснение на полета в повече от три часа, като разстоянието на полета е над 1500 км. В тежест на ответната страна е да установи, че точно е изпълнила задълженията си по договора, както и всички свои правоизключващи възражения. В практиката си Съда на Европейския съюз е дал разяснения, свързани с чл. 5, 6 и 7 от Регламент (ЕО) 261/2004г. Така съгласно решение на СЕС по дело С-402/07 от 19.11.2009 г., посочените разпоредби следва да се тълкуват в смисъл, че пътниците на закъснели полети може да се приравнят на пътниците на отменени полети за целите на прилагането на правото на обезщетение и че така те могат да се позовават на правото на обезщетение по член 7 от този регламент, когато поради закъснение на полет претърпяват загуба на време, равна на или по-голяма от три часа, с други думи — когато достигат своя краен пункт на пристигане три часа или повече след предварително планираното от въздушния превозвач време за пристигане по разписание. Съгласно чл. 2, б. „е“ от регламента, „билетът“ е валиден документ, даващ право на транспорт, или нещо еквивалентно на нехартиен носител, включително електронна форма, издаден или одобрен от въздушния превозвач или негов упълномощен представител. В чл. 2, б. „ж“ от регламента е уредено, че „резервация“ означава фактът, че пътникът има билет или друго доказателство, което показва, че резервацията е приета и регистрирана от въздушния превозвач или туроператор. В конкретния случай от представения и приет по делото електронен билет на английски език, придружен с превод на български език, с референция на резервацията 419835 за полет BGH5595 на 07.09.2018 г., от летище Бургас с час за заминаване 07: 20 и пристигане в Единбург в 09: 10 часа, се установява, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за въздушен превоз на пътници. В хода на първоинстанционното производство с протоколно определение от 09.11.2021 г. е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че разстоянието между Бургас и Единбург е 2661 км. Съдът намира, че в настоящото производство безспорно е установен и фактът, че ищецът се е явил навреме за процесния полет, доколкото по делото е представена и багажна квитанция. В тази насока следва да се има предвид и постановеното в определение на Съда по дело С ‑756/18, съгласно което при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети, и за отмяна на Регламент (ЕО) № 295/91, и по-специално член 3, параграф 2, буква „а“ от него, трябва да се тълкува в смисъл, че на пътниците на полет, който има закъснение с три или повече часа, установено при пристигането му, притежаващи потвърдена резервация за този полет, не може да бъде отказано предвиденото в разглеждания регламент обезщетение единствено поради това че в рамките на претенцията си за обезщетение те не са доказали, по- конкретно посредством бордните си карти, че са се представили на гишето за регистрация за този полет. Положението би било различно само ако въздушният превозвач разполага с доказателства, че обратно на твърденията на тези пътници, последните не са били превозени посредством съответния полет. Такива доказателства не са ангажирани по делото. Във въззивната жалба са наведени доводи за наличие на мултимодално пътуване, в който случай регламентът не следва да намери приложение. Настоящият съдебен състав намира, че по делото не са ангажирани доказателства в подкрепа на тези доводи. От друга страна, следва да се съобрази и Решение от 26.03.2020 г. на Съда на Европейския съюз по дело C- 215/18, с което е дадено задължително тълкуване на Регламент (ЕО) 261/2004г., като е посочено, че нормите му трябва да се тълкуват в смисъл, че пътникът на полет закъснял с три часа или повече, има право да предяви иск за обезщетение на основание на членове 6 и 7 от този регламент срещу опериращия въздушен превозвач дори ако между пътника и този въздушен превозвач няма сключен договор, а полетът е част от пакетно туристическо пътуване, което попада в обхвата на Директива 90/314/ЕИО на Съвета от 13 юни 1990 година относно пакетните туристически пътувания, пакетните туристически ваканции и пакетните туристически обиколки. С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че в полза на ищеца е възникнало процесното вземане за обезщетение във връзка със закъснял полет по чл. 7, § 1, б. „б“ от Регламент № 261/2004 в претендирания от него размер. Доколкото изводите на въззивния съд съвпадат изцяло с тези на Софийския районен съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло. При този изход на делото право на разноски има въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. С отговора на въззивната жалба, страната е направила искане за присъждане на сторените по делото разноски, но не е представила доказателства за реалното извършване на такива, поради което разноски не следва да й се присъждат. Воден от гореизложеното, съдът: