Решение № 4492 от 16.8.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 10408/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. С решение от 06.07.2022г., постановено по гр.д. № 30286/2020г. по описа на СРС, ГО, 151 състав, са уважени предявените от Т. Г. С. срещу С.О. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 4 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки, страдания и причинени неудобства вследствие на травматични увреждания – счупване на горния край на дясната лъчева кост, навяхване и разтягане на ставния апарат на дясната лакътна става, навяхване и разтягане на ставите на ниво дясна китка, контузия на лявото коляно, настъпили на 25.11.2019г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.07.2020г. до окончателното изплащане и за заплащане на сумата от 254, 44 лева – обезщетение за забава за периода от 25.11.2019г. до 10.07.2021г., както и за заплащане на сумата от 60 лева – имуществени вреди, изразяващи се в разход за издаване на съдебно-медицинско удостоверение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.07.2020г. до окончателното изплащане и за заплащане на сумата от 3, 45 лева – обезщетение за забава за периода от 25.11.2019г. до 10.07.2021г., Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника С.О., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че нормите на чл. 30, ал. 4 и чл. 31 от ЗП не създава задължение за С.О. за фактически действия, пряко произтичащи от нормативен акт по смисъла на чл. 257 от АПК. Поддържа, че разпоредбите на ЗП и Наредбата за управление на общинските пътища на територията на СО изобщо не са валидни за територията на целия район “Красно село” – С.О., в която няма републикански и местни пътища. Конкретно се твърди, че улица “Виктор Григорович” в гр. София е част от второстепенната улична мрежа на града, поради което посочените в първоинстанционното решение норми на ЗП са неприложими за същата. Във въззивната жалба са наведени и оплаквания за нарушение на материалния закон при определяне на справедливия размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Счита, че съдът не е изследвал всички обстоятелства, които са относими при определяне на размера на подлежащите на обезщетяване вреди. Поддържа, че така определеното обезщетение е в завишен размер. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост. Насрещната страна Т. Г. С. оспорва въвзивната жалба като неоснователна. Счита решението за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства, от които е установен фактическият състав на съдебно предявеното вземане за ангажиране на имуществената отговорност на ответника за настъпилите вреди в резултат на противоправното бездействие на служители на С.О.. Сочи, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди отговаря в пълна степен на критерия за справедливост предвид установените травматични увреждания, интензитета на претърпените болки и страдания, както и продължителността на оздравителния процес. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното: Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за репариране на имуществени и неимуществени вреди от противоправно поведение на ответника. Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. Според чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго, за разлика от деликтната отговорност за лични виновни действия по чл. 45 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна в смисъл, че тя не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/, 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така – ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест. Когато се твърди, че вредите са причинени от бездействие, за да е противоправно бездействието, то на деликвента трябва да е предписано нормативно задължение за действие. Следователно, за да е противоправно бездействието на служители на С.О., то трябва да има правна норма, която да го задължава да извършва дейности по поддържане на пътното платно в гр. София. Релевираните във въззивната жалба правоизключващи отговорността възражения са неоснователни по следните съображения: Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 3, ал. 2, т. 1 ЗОС, вр. с § 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА, улиците в рамките на населеното място, които не са част от републиканската пътна мрежа, представляват публична общинска собственост. Общината е длъжна да управлява предоставената й собственост, в т.ч. улиците в рамките на населеното място, в интерес на населението и с грижата на добър стопанин - чл. 140 КРБ и чл. 11, ал.1 ЗОС. Дължимата грижа в полза на териториалната общност включва както изграждане, ремонт и поддържане на улиците, така и полагане на грижи за чистотата им, в т.ч. снегопочистване и осигуряването на безопасно придвижване на пешеходци и превозни средства. Освен това, съгласно чл. 31 от Закона за пътищата изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините. Според т. 1 от ДР на ЗП „път“ е ивицата от земната повърхност, която е специално пригодена за движение на превозни средства и пешеходци и отговаря на определени технически изисквания. Тротоарът е част от пътя съгласно § 6, т. 6 от ДР на ЗДвП, а съгласно нормата на § 1, т. 1 от ДР от Наредба №1/17.01.2001г. за организиране на движението по пътищата, издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството, общината е стопанин на пътя. Съгласно нормата на чл. 167 ал. 1, изр. 1 от ЗДвП лицата, които стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най - кратък срок. В този смисъл частите от тротоара на мястото на инцидента е следвало да се поддържа от общината и тя следва да носи отговорността за причиняването на вреди от него. Бездействието е на служителите на СО да изпълнят своите задължения по чл. 167, ал. 1 от ЗДвП за поддържане на тротоара като част от пътя - общинска собственост в изправно състояние и същото е противоправно. В този смисъл са определение № 468 от 25.05.2018г. по гр.д. № 943/2018г. на ВКС, IV ГО и решение № 9 от 02.02.2018г по гр.д. № 1144/17г. на ВКС, III ГО. В случая се претендира обезщетение за вреди от бездействие на служители, на които С.О. е възложила дейности по поддържане на улиците и тротоарната настилка на града. Безспорно такова произтичащо от закона задължение в тежест на ответника е налице – доколкото общинската улична и тротоарна мрежа е със статут на публична общинска собственост, като изграждането, ремонта и поддържането им се осъществяват от общините, а самото поддържане е дейност по осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година, включително предпазването им от преждевременно износване, охрана и защита. Организирането на дейността по поддържане на тротоарите в границите на урбанизираните територии е задължение на съответната община – чл. 30, ал. 4 от Закона за пътищата, те са предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от местно значение, определени от общинския съвет, а разпоредбата на чл. 11 ЗОС вменява в тежест на собственика /ответник по иска/ задължението да управлява общинските имоти в интерес на населението съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин. Общините са длъжни да изпълняват възложените им правомощия, защото така те постигат целта на закона - добро управление на съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме предписано от закона действие, или го предприеме, без да положи дължимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. По делото е установено, че около 09, 30 часа на 25.11.2019г., ищцата Т. С. се движела пеша по тротоара на ул. “Виктор Григорович” в гр. София в посока към ул. “Св. Георги Софийски”, като в района на ул. “••••••• стъпила на неравност, в резултат на което внезапно паднала по лице на земята. Почувствала силна болка в областта на лактите, тъй като при падането тя инстинктивно поставила ръце пред лицето си, за да предпази главата си от удара. Други пешеходци се притекли на помощ на пострадалата и я придружили до дома й, тъй като тя била много уплашена и чувствала силни болки в ръцете и колената. Същата вечер на посещение в дома й дошла нейната приятелка – свидетелката Б.С.. Тя установила, че ищцата е зле, изпитвала силни болки и плачела, поради което повикали Бърза помощ. Пристигналият екип на място преценил, че е необходима болнична помощ и закарали пострадалата във Военна болница. Свидетелката придружила ищцата до болницата и останала там до края на прегледа. В медицинското заведение било констатирано, че дясната й ръка е счупена и че е необходимо да се обездвижи. Тези обстоятелства са установени въз основа на събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпит на свид. Сивинова. Съдът счита, че нейните показания следва да се кредитират като логични, отразяващи непосредствени възприятия относно релевантните за спора обстоятелства и кореспондиращи с приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза. На етапа на въззивното производство ответникът не оспорва обстоятелствата, при които е настъпил инцидента, състоянието на тротоарното платно и механизма на произшествието и конкретно обстоятелството, че ищцата е паднала на тротоара на посочената улица поради наличие на неравност на тротоарната настилка. По делото е представено съдебно-медицинско удостоверение от 17.12.2021г., изготвено от специалист в Катедра по съдебна медицина и деонтология при МУ – София, което не е оспорено от ответника. В същото са описани всички данни от изготвения лист за преглед на пациент от 25.11.2019г., включително и установената фрактура на шийката на дясна лакътна става. Отразена е и предприетата терапия за лечение – гипсова лонгета за 14 дни, превръзки на ляв лакът, криотепария, митела и медикаментозно лечение. За издаването на това съдебно-медицинско удостоверение ищцата е заплатила сумата от 60 лева, което се установява от представената и неоспорена квитанция. От приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-медицинска експертиза, което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира като пълно и обективно, се установява, че ищцата е получила следното травматично увреждане: счупване на горния край на дясната лъчева кост, навяхване и разтягане на ставния апарат на дясната лакътна става, навяхване и разтягане на ставите на ниво дясна китка, контузия на лявото коляно. Експертизата е изготвена въз основа на представеното по делото съдебно-медицинско удостоверение от 17.12.2019г. и въз основа на личен преглед на пострадалата, извършен на 12.12.2021г. Вещото лице е направило извод, че установените увреждания отговарят да са получени по начина, описан в исковата молба. В заключението е посочено, че счупването на горния край на дясната лъчева кост причинява трайно затрудняване движенията на десния горен крайник за срок по-дълъг от 30 дни, съответно контузията на лявото коляно причинява временно затрудняване движенията на левия долен крайник за срок по-кратък от 30 дни. Всички констатирани увреждания са причинили интензивни, силни и продължителни болки и страдания. Лечебният процес е включвал консервативно ортопедо-травматологично лечение. В заключението е посочено още, че травмата на дясната лъчева кост не е позволявала самостоятелно обслужване за срок по-дълъг от два месеца, както и че в продължение на два-три месеца животът на пострадалата е бил променен, не само от невъзможността й за самообслужване, но и от ограничаване движенията на горните крайници, както и от ограничените движения на левия долен крайник. Според заключението изминалият дълъг период от време от момента на счупването до изготвяне на експертизата позволява да се приеме, че ищцата е възстановена от това увреждане, като в областта на десния лакът се установява болка /прищракване/, което не причинява затруднение в обема на движение. Изложеното дава основание настоящата инстанция да приеме, че са налице всички елементи от фактическият състав на деликтната отговорност- противоправно деяние на ответната община - бездействие при изпълнение на вменените със закон задължения, настъпило увреждане, претърпени неимуществени вреди - болки и страдания и причинна връзка между същите. По изложените съображения се налага извод, че предявеният иск е доказан по основание. Ответникът и лицата, на които той е възложил да поддържат уличната инфраструктура, не са положили дължимата грижа, присъща на добрия стопанин, т. е. поведението на последните осъществява деликтния състав на чл. 45 ЗЗД противоправно бездействие, вреда и причинна връзка между поведението и вредата. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД. В ППВС № 4/68 г. е разяснено, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от увреждащото действие. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Такива факти, наред с изброените в Постановлението, са и продължителността на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възрастта на увреденото лице и възможността да продължи трудовата си кариера и да се социализира, общественото и социално положение, икономическата конюнктура и др. Икономическото положение съставлява необходим ориентир за определяне на обезщетение, което да има на практика реална стойност. Изброяването не е изчерпателно и не може да бъде, доколкото във всеки случай се касае за различни относими обстоятелства и различни проявления на съответното увреждане и вредите от него. В резултат на увреждането ищцата е търпяла физически болки и страдания, свързани с претърпяната фрактура – счупване на горния край на дясната лъчева кост, като медико-биологичният характер на това увреждане е трайно затруднение на движенията за срок повече от 30 дни /средна телесна повреда/. В конкретния случай възстановителният период от тази травма е продължил около 2 - 3 месеца. Останалите увреждания – навяхване и разтягане на ставния апарат на дясната лакътна става, навяхване и разтягане на ставите на ниво дясна китка, контузия на лявото коляно, са причинили болки и страдания и съответно временно затрудняване движенията на левия долен крайник, за срок по-кратък от 30 дни. Всички увреждания са причинили интензивни, силни и продължителни болки и страдания. Следва да бъдат съобразени вида и тежестта на телесното увреждане довело до значителни по сила и интензитет болки и страдания и невъзможност за обслужване с увредената ръка за продължителен период от време, начина и обстоятелства, при което е получено увреждането – неравност на тротоарна настилка; интензитета на понесените болки и страдания /физически и психически/, поставената гипсова лонгета за 14 дни, болките и трудностите при самообслужване с увредената ръка за срок от 2-3 месеца; проведения лечебен процес, неговата продължителност около 3 месеца; преживените неудобства в битов и психоемоционален аспект от невъзможността за самообслужване в продължение на 2-3 месеца, преживените негативни емоции, стрес и уплаха, които са обичайни за този вид инциденти. Липсват данни за остатъчни увреди, както и такива за понесени болки и страдания над обичайните за периода на възстановяване. При съобразяване на изложеното относно характера и тежестта на увреждането на здравето на ищцата, претърпените от нея болки от физическо естество след увреждането, периода и естеството на лечението, продължителността на търпените болки, причинените неудобства в битов и личен план, негативните емоционални изживявания като обичайни неимуществени вреди от такъв вид увреждане, както и съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите, настоящият съдебен състав намира, че с определянето на обезщетение в размер на 4 000 лева ще бъде постигнат справедлив баланс между претърпените вреди и паричното измерение на нуждата от обезвреда съобразно принципа, въведен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Ответникът е в забава считано от датата на деликта – чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, поради което предявеният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва е основателен за присъдения от първоинстанционния съд размер и период. Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу правилността на решението в частта му по иска с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 60 лева, представляващи сторени разходи за издаване на съдебно- медицинско удостоверение, както и по иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху главницата в размер на законната мораторна лихва, поради което и с оглед липсата на нарушение на императивни норми на материалния закон - то не може да бъде отменено в тази част и следва да се потвърди /чл. 272 ГПК/. Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив, по отношение на разглеждане на спора по същество е очертан в случая само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми. Ето защо в решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения, установени от първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено от фактическа страна относно наличието на главно парично задължение и досежно изпадането в забава, началния и крайния период на забавата и размера на вземането. Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на 400 лева за заплатено адвокатско възнаграждение съобразно представения договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 от ГПК. След връщане на делото в СРС първоинстанционният съд следва да извърши преценка за провеждане на производство по чл. 247 от ГПК за отстраняване на очевидна фактическа грешка в постановеното решение относно бащиното име на ищцата, което съгласно изисканата от въззивния съд служебна справка е Г., а не Г., в какъвто смисъл са и изявленията на нейния процесуален представил в проведеното на 18.05.2023г. публично съдебно заседание пред настоящата инстанция. С оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на обжалване. Така мотивиран Софийският градски съд,