Решение № 4637 от 1.8.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 11958/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 434708 от 21.06.2018 г. на СРС, 90 с - в, по гр. д. № 55658/2017 г., Б. И. Б. с ЕГН •••••••••• и И. К. Б. с ЕГН •••••••••• са осъдени да заплатят солидарно на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (България)“ ЕАД с ЕИК •••••••, сумата от 9 048, 18 евро, представляваща сбор от падежирали и изискуеми месечни вноски в периода от 06.02.2013 г. до 05.12.2013 г. по Договор за банков кредит № 60154/28.08.2008г. и Анекси № 1, 2, 3 и 4 към него, както и сумата от 6 290, 58 евро представляваща изискуема наказателна лихва, начислената в периода от 14.08.2014 г. до 14.08.2017 г. върху просрочени главници за периода от 06.02.2013 г. до 05.12.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от 9048, 18 евро, считано от 14.08.2017 г. до окончателното изплащане, както и разноски в производството. Решението се оспорва от ответниците Б. И. Б. и И. К. Б., чрез представителя им, с излягане на доводи, че е необосновано, незаконосъобразно - постановено в противоречие с материалния и процесуален закон. Считат, че ответниците са съдлъжници на заличеното след приключила несъстоятелност дружество „П.-М.“ ООД – кредитополучател. Сочат, че съгласно нормата на чл. 617 ТЗ всички парични и непарични вземания на длъжника стават изискуеми от датата на решението за обявяване в несъстоятелност на длъжник, което е станало с решение № 22 от 04.03.2014 г. на СОС, по т. д. № 118/2013 г. Поддържат, че от този момента започват да текат давностните рокове, които се разпространяват върху цялото вземане. Тъй като изискуемостта на цялото вземане е настъпила по чл. 617, ал. 1 ТЗ считат, че към датата на предявяване на иска вземането на банката е погасено по давност. Погасени са и лихвите за периода 14.08.2014 г. - 14.08.2017 г. в размер на 6 290, 58 евро към 04.03.2017 г. Поддържат още, че неправилно СРС е определил давностните срокове по отношение на лихвите. Излагат доводи, че след като СОС е постановил прекратяване на несъстоятелността и заличаване на „П.-М.“ ООД в ТР на 31.03.2015 г., който е главен субект на задълженията, за които и ответниците са се задължили, вземането на банката срещу заличения търговец е погасено поради настъпване на прекия ефект на чл. 739, ал. 2 ТЗ, понеже кредиторът не е предявил вземанията в производството по несъстоятелност. Излагат аргументи, че доколкото отговорността на съдлъжниците е с акцесорен характер, при погасяване на задължението на главния длъжник, на основание чл. 729, ал. 2 ТЗ, се погасява и тяхната отговорност. Поддържат също, че вземанията на банката са погасени както към главния длъжник, така и към солидарните длъжници. Излагат и съображения, че в предходно производство по чл. 422 ГПК, с решение № 1815/13.09.2017 г. по гр. д. № 681/2016 г. на САС, 2 – ри с-в, което не е допуснато до касационно обжалване, са отхвърлени претенциите на банката по същия договор за банков кредит, за същия период и банката е обявила предсрочна изискуемост на цялото вземане с подаване на исковата молба по това дело и те са уведомени чрез получаване на исковата молба по това дело за предсрочната изискуемост на цялото вземане. Поддържат, че от момента на настъпването на тази изискуемост текат всички срокове за давността, поради това неоснователно ищецът твърди, че има вземания по падежирали вноски. Считат, че след като е налице влязло в сила решение по чл. 422 ГПК, с което е отхвърлен иска за установяване съществуването на вземането, последващ осъдителен иск е недопустим поради формирана сила на пресъдено нещо. Молят да се отмени решението и исковете да се отхвърлят изцяло. Претендират разноски за двете инстанции. Ищецът „ОББ“ АД (конституиран като правоприемник чрез вливане на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, с предишно наименование „Райфайзенбанк (България)" ЕАД в съдебно заседание на 22.02.2024 г.), чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че решението е законосъобразно, обосновано и правилно в оспорените части. Сочи, че банката е изпълнила задължението си по договора за кредит от 28.08.2008 г. да предостави кредит на солидарните длъжници, а те не са изпълнили задължението да погасят в срок дължимите вноски. Позовава се на чл. 122 ЗЗД, според който кредиторът може да иска изпълнение на задължението от кой да е от солидарните длъжници. Според чл. 127, ал. 2 ЗЗД, ако някой от солидарните длъжници се окаже неплатежоспособен, както в случая „П.-М.“ ЕООД, загубата се разпределя съразмерно между съдлъжниците, включително върху този, който е изпълнил. Счита, че погасяване на вземането към един от солидарните длъжници в резултат от постановяване на решение за прекратяване на несъстоятелността и заличаването на търговеца в ТР, не влияе върху съществуването на вземането по отношение на останалите длъжници, което не е погасено за тях. При пълна неплатежоспособност на длъжника последиците не могат да останат в тежест на кредитора, а по силата на чл. 127, ал. 2 ЗЗД се разпределят между останалите платежоспособни длъжници. Моли решението да се потвърди изцяло. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК. СГС, като взе предвид доводите на страните и след преценка на установените по делото факти по реда на въззивната проверка, приема следното: Районният съд се е произнесъл по главни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 430 ТЗ, чл. 92 ЗЗД. Въззивната жалба е допустима - подадена в срок, от легитимирани страни, срещу решение, което подлежи на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата като служебно има задължение да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби. В този смисъл - ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Оспореното решение е валидно и допустимо постановено. От Договор за банков кредит от 28.08.2008 г., Общи условия към него, Анекси № 1, 2, 3, 4 и Договор за встъпване в дълг от 05.08.2010 г. се установява и не е спорно, че между ищцовата банка, в качеството на кредитодател, от една страна и от друга Б. Б. и И. Б., в качеството на солидарни длъжници наред с основния кредитополучател „П.-М." ЕООД, е сключен договор за инвестиционен кредит в размер на 100 000 евро, като солидарните длъжници са поели задължението да го погасят в срок до 05.09.2019 г. Не е спорно и се установява от съдебно решение № 22 от 04.03.2014 г. по т. д. № 118/2013 г. на СОС и решение № 39 от 13.03.2015 г. по същото дело, че кредитополучателят „П.-М." ЕООД е обявен в несъстоятелност е впоследствие е заличен в ТР. Представени са решение № 106/12.06.2017 г. на РС - гр. Костинброд, с което е установено, че ипотечното право по договор за ипотека по нот. акт № 165, т. ІV, рег. 4467 по дело № 687/29.09.2008 г., за обезпечаване на вземането, по договора за кредит с недвижим имот, собствен на ответниците, не съществува и е заличена ипотеката по посочения нотариален акт. Съдът служебно установи, че посоченото решение е отменено с решение № 6 от 05.01.2018 г. по в. гр. д. № 551/2017 г. на ОС София, което не е допуснато до касационно обжалване с определение определение № 599 от 16.10.2018 г. по т. д. № 894/2018 г., т. к., ІІ ТО на ВКС. Представени са и решение № 8394 от 08.12.2015 г. на СГС, по гр. д. № 6533/2014 г., потвърдено с решение № 1518 от 13.09.2016 г. на САС, по гр. д. № 681/2016 г., което не е допуснато до касационна обжалване с определение № 283 от 16.05.2017 г. на ВКС, по гр. д. № 73/2017 г. между същите страни. В приключилите производства, установителните искове по чл. 422 ГПК, предявени от банката срещу ответниците, са отхвърлени поради това, че не е установено да е настъпила предсрочната изискуемост на вземането по заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК за целият дълг по процесния договор за кредит, съобразно изискванията на закона. Пред СРС е прието и не е оспорено заключение на съдебно - счетоводна експертиза съгласно което отпуснатият кредит от 100 000 евро е бил усвоен чрез 4 отделни превода, последният от които на 25.11.2008 г. Размерът на непогасената главница по договора за кредит, както към датата на подаване на исковата молба - 14.08.2017 г., така и до датата на изготвяне на заключението е 76 455 евро. Сборът от падежиралите, изискуеми и незаплатени месечни вноски за главница по договора за кредит в периода от 06.02.2013 г. до 05.12.2013 г. е 9 794 евро, а начислената в периода от 14.08.2014 г. до 14.08.2017 г. (за просрочия от 1096 дни), изискуема и незаплатена наказателна лихва върху тези падежирали вноски за главници дължими в периода от 06.02.2013 г. до 05.12.2013 г. е 6 290, 58 евро. По съществото на спора като съобрази становищата на страните във въззивното производство, настоящият състав намира следното: Съгласно определението в чл. 430, ал. 1 ТЗ с договора за кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Съгласно общата норма на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, при неизпълнение на задължения произтичащи от договор, изправната страна има право да иска от неизправната изпълнението на задължението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнението му. Уважаването на исковете се обуславя от пълно и главно доказване от ищеца на следните предпоставки: сключен договор за кредит и неизпълнение на задълженията на длъжниците в определен размер. Ответниците могат да противопоставят правоизключващи и правопогасяващи възражения по исковете, които следва да докажат. В случая съдът споделя изводите СРС за неоснователност на възраженията на длъжниците, че не дължат сумите по договора за кредит, понеже вземането по него е погасено изцяло с обявяване на основаният длъжник в несъстоятелност и заличаването му в ТР, извършено с цитираните по - горе решения на СОС. Доколкото е установено, че ответниците са съдлъжници по договора за кредит наред с основния кредитополучател, обстоятелството, че последният е заличен търговец в ТР и че в производството по несъстоятелността му вземането на банката не е предявено, не рефлектира върху задълженията на останалите солидарни длъжници, страни по договора. Неоснователно е възражението на жалбоподателите – ответници, че тяхното задължение е обусловено от съществуване на задължението на кредитополучателя. В случая ищците са едновременно ипотекарни длъжници и солидарни такива по процесния договор за кредит. В този смисъл погасяването на вземанията по отношение на един от длъжниците (дружеството кредитополучател - "П.-М." ООД) по реда на чл. 739, ал. 1 от ТЗ (поради непредявяване в производството по несъстоятелност), не освобождава от отговорност останалите солидарни длъжници, ако се установи, че съществува непогасено задължение на ищците солидарни длъжници по договора за банков кредит от 28.08.2008 г. Съдът изцяло споделя изводите на СРР, че погасяването на вземането срещу кредитополучателя не води до погасяване отговорността на солидарните длъжници на основание чл. 739, ал. 2 от ТЗ, понеже по силата на тази норма се погасяват само вземанията срещу дружеството в несъстоятелност, но не и срещу останалите солидарно отговорни с него лица. Неоснователно е и следващото поддържано и във въззивното производство възражение, че със сила на пресъдено нещо е установено, че длъжниците не дължат суми по договора за кредит, поради постановяване в предходно производство на решение, с което е прието, че исковете по чл. 422 ГТПК срещу двамата са неоснователни поради недоказано настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията към онзи момент. Съдът изцяло споделя изводите на СРС, че отричането със силата на пресъдено нещо на вземането на ищцовата банка по процесният договор за кредит, поради неустановяването на настъпила предсрочна изискуемост на кредита към момента на делото, не рефлектира върху основателността на предявените в настоящото производство искове, понеже банката не се позовава на предсрочна изискуемост. Освен това с приключилото производство не са отречени вземанията на банката въобще, а само на твърдяното в това производство основание, което не е предмет на разглеждане по настоящото дело, поради което не се обхваща от силата на пресъдено нещо. Съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила между същите страни само ако е постановено по същото искане и на същото основание, каквато не е настоящата хипотеза. Понеже ответниците за първи път във въззивното производство са изложили съображения, че всички вземания са погасени по давност, понеже съгласно нормата на чл. 617 ТЗ всички парични и непарични вземания на длъжника стават изискуеми от датата на решението за обявяване в несъстоятелност на длъжника, обявена с решение № 22 от 04.03.2014 г. на СОС, по т. д. № 118/2013 г., съдът намира, че тези възражения за преклудирани и по тях не се дължи произнасяне. Пред СРС ответниците са твърдели погасяване само на вземанията за лихви, за различен от предявения в производството период. Следва да се посочи, че с решението искът за лихви е уважен за периода 14.08.2014 г. - 14.08.2017 г. (предявяване на иска), за който вземането не е погасено с три годишната давност по чл. 111, б. „В“ ЗЗД. В обобщение, решението с което са уважени исковете с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ във вр. с чл. 122 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, за сумата от 9 048, 18 евро, представляваща сбор от падежирали, изискуеми месечни вноски в периода от 06.02.2013 г. до 05.12.2013 г. по Договор за банков кредит № 60154/28.08.2008 г. и Анекси № 1, 2, 3 и 4 към него и сумата от 6 290, 58 евро, в периода от 14.08.2014 г. до 14.08.2017 г. върху просрочени главници за периода от 06.02.2013 г. до 05.12.2013 г., е законосъобразно постановено и следва да се потвърди, тъй като ответниците не са доказали, нито твърдят дългът да е погасен. Доколкото мотивите на настоящият състав съвпадат с тези на СРС, решението следва да се потвърди, както е постановено, включително по присъдените в тежест на ответниците разноски в производството. По разноските пред СГС: С оглед изхода на спора право на разноски пред СГС има ищеца. В негова полза, на основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК, съдът присъжда 100 лв. юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, съдът