Решение № 7 от 27.1.2026 г. на Районен съд - Панагюрище по дело № 677/2025 г.

Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗД Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от П. В. С. срещу „Сити кеш“ ООД, с искане да се прогласи за нищожен договор за паричен заем № 885630 сключен между страните по делото, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК. В исковата си молба ищецът твърди, че между нея и “Сити кеш“ ООД е сключен договор за паричен заем № 885630, по силата на който на ищеца е отпусната сума в размер на 1200 лева, при уговорен ГПР в размер на 49,85 %.Сочи се, че съгласно чл. 11 от договора заемателят дължи неустойа в размер на 1014, 48 лева в случай, че не осигури обезпечение посочено в чл. 6 от договора. Сочи се, че договорения лихвен процент противоречи на добрите нрави, тъй като в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.З то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби.Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните пакьрнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,предл.З от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се е достигнало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на доверителя ми с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или както е прието в решение № 452/25.06.201 Ог. по гр. д . № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност. Твърди се, че съдебната практика приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва обективен критерий може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от два пъти законната такава при обезпечени заеми. При обезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от четири пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 40,05 % годишно, към която следва да се прибави скритата лихва под формата на неустойка надхвърля с над 10 пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надвишава драстично четирикратния размер на законната лихва. Процесната клауза на договора, обективирана в чл.18 от договора накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвежда т никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца. Сочи се, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. на ПМС № 426/14г. В настоящия случай чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал, 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се калкулира допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна лихва поставяйки на кредитополучателя неизпълними условия, като по този начин кредитора създава предпоставки за начисляване на допълнително възнаграждение за неустойка. При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит и поетите с него права и задължения се формира извод, че последният има правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици освен общите правила на ЗЗД, следва при преценка на валидността и последиците му да се съобразят изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода на сключването му редакция /така в определение № 351 от 22.04.2016г, на ВКС по търг. дело No 3026/2015г., 1 г.о./. Също така, съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е възможно договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора може да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил без определено вьзнаграждение за отпуснатия кредит. Аргумент за недействителност на договора на това основание може да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишния процент на разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. От изложеното следва, че законът поставя важен акцент на посочените уговорки. Поради възмездния характер на договора за пол ребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правала и задължениялд на потребителите и за по-пълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвеният процент по кредита /чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК/ и годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита / чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК/, чиего изчисляване се извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в съответствие с пьрвопача лно определените срокове. Нищожността на клаузите, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски кредит - лихвен процент и ГПР - представляващи част от същественото съдържание на договора прави цялото заемно съглашение нищожно. По същество, кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в размер на 100 % от предоставената главница, като поставя неизпълними условия на креди гополучателя, което, освен на цитираните ограничения в ЗПК, противоречи и на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя, респ. до нищожност на клауза За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити въведоха практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми -гаранти, небанковите финансови институции си осигуриха допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената в ьзнаградителна лихва, като същевременно преодоляха законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към доводите на доверителя ми съгласно разясненията в задължителната тълкувателна практика на ВКС. Твърди се, че неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение. Предвидената неустойка е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е 80 % от заетата сума, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Сочи се, че в конкретния случай са предвидени редица условия, които кредитополучателя не може да изпълни. Неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тьй като на практика така се лишава от гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично е след като заемодателят поставя такива условия на заема теля, за да му отпусне кредит, то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема. Дори да се приеме, че кредиторът реално е имал за цел, макар и след сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той би договорил достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно и па други възможни за потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си. Явно е, че кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като е поставил ограничения и е дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители- едва три дни след сключване на договора. В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители е в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността па длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Моли се за уважаване на исковите претенции. Претендират се разноски. Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който се излага, че е неоснователна исковата претенция. Оспорва се твърдението, че посочения от ищеца договор е със съдържание, което противоречи на ЗЗД и ЗПК. Възразявам срещу твърденията, че договорът и отделните му клаузи са недействителни. Евентуално, се позоваваме на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, съгласно който нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор. Ищецът по никакъв начин не доказва наличието на обстоятелствата, на които основава иска си. Твърденията му, че сключеният между страните договор е с нищожно съдържание не са подкрепени с никакви доказателства. Оспорваме твърденията за недействителност по смисъла на ЗПК. Валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Договорът за потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за желания от него кредитен продукт и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата договора, кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още преди сключване на договора, без да е обвързан с отделни клаузи, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантират в найпълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Оспорват се твърденията за нарушение на принципа на добрите нрави. На първо място, доводът, че конкретно съотношение между конкретно възнаграждение по договор кредит и трикратния размер на законната лихва противоречи на закона и основополагащи правни принципи, не може да намери основание нито в закона, нито в правната доктрина. Наличието на противоречие с добрите нрави се преценява за всеки отделен случай като меродавна за преценката е конкретната фактическа обстановка. Те не представляват конкретни правила, а морални принципи, поради това изводът, че са нарушени не може да бъде изведен като императив за всеки случай, в който договорно задължение има една конкретна стойност. На следващо място, възнаградителната лихва е част от ГПР, в същото време в закона е установен максималният размер на ГПР. От това следва, че максималният възможен размер на договорна лихва в правоотношение между потребител и кредитодател е нормативно регулиран, макар и опосредено, който смисъл се цитира съдебна практика. Моли се да се отхвърлят като неоснователни исковите претенции. Претендират се разноски. Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна: С Определение № 667 от 19.11.2025 г. постановено по делото, с което е изготвен проекто доклада за безспорно между страните е обявено обстоятелството, че между П. В. С. и ”Сити кеш“ ООД, е сключен договор за паричен заем № 885630. Със същото определение е задължен ответникът на основание чл. 190 ГПК да представи намиращ се у него документ Договор за кредит № 885630 сключен между страните, като са указани на страната неблагоприятните последици от неизпълнение на този факт по см. на чл. 161 ГПК. Съгласно чл.190 ал.1 от ГПК всяка страна може да иска от съда да задължи другата страна да представи намиращ се у нея документ, като обясни значението му за спора. В тази хипотеза съдът разпорежда другата страна да представи намиращия се у нея документ, имащ значение за спора, като следва да я уведоми за последиците от поведението й, ако тази страна създава пречки за събиране на съответното доказателство - кои факти, имащи значение за спорното право ще приеме за доказани. По приложението на разпоредбите на чл.161 и чл.190 от ГПК е формирана практика с решение №23 от 26.04.2017г. по гр.д.№2732/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение №111 от 12.07.2018г. по т.д.№1892/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. В първото е прието, че едно от процесуалните задължения на страните в гражданския процес е задължението да представят намиращи се у тях доказателства, имащи значение за спора и ползващи противната страна, както и да не пречат за събирането на доказателства – чл.190, ал.1 от ГПК и чл.161 от ГПК. Процесуалното поведение на страната има доказателствено значение само при условията на чл.161 от ГПК, като съдът приеме за доказани неизгодни за страната факти, за които същата страна е създала пречки за събиране на допуснати от съда доказателства. Условие за приложение разпоредбите на чл.161 от ГПК е уведомяването на страната за фактите, които съдът ще приеме за доказани в случай, че страната създава пречки за проверката им. Само след изричното й уведомяване, в случай, че страната без основателни причини създаде пречки за събиране и проверка на доказателства, съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на доказателства. В решение №111 от 12.07.2018г. по т.д.№1892/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. е прието, че приложението на чл.161 от ГПК предпоставя неоказано съдействие за установяване на определени факти, които страната, искаща прилагането на нормата, твърди. Разпоредбата на чл.161 от ГПК предвижда само възможност при неоказано съдействие да приеме за осъществили се фактите, с оглед обстоятелствата. За пълнота на изложението следва да се посочи, че със задължаването на насрещната страна по чл. 190 ГПК не се размества доказателствената тежест установена с чл. 154 ГПК. Искането по чл. 190 ГПК представлява доказателствено искане, чрез което се целят да се докажат факти, които следва да се докажат от ищеца и които могат да бъдат установени с документа, които се иска да се представи от ответника. Аналогично би могло да се твърди, че с доказателственото искане по чл. 176 ГПК се цели разместване на доказателствената тежест, защото насрещната страна ще докаже факти, които са в тежест на ищеца. В конкретния случай по искане на насрещната страна съдът е задължил ответника да представи намиращ се у него документ, като съдът изрично е указал на ответника на основание чл. 161 ГПК кои факти ще приеме за осъществени при неоказване на съдействие, а именно, че ответникът е отпуснал на ищеца сума в размер на 1200 лева при ГПР в размер на 49,82 %, като се дължи неустойка по договора в размер на 1014,48 лева за непредставяне на обезпечение по договора за кредит. Това не са факти, които съдът е обявил за безспорни между страните, а факти които съдът приема за осъществени с оглед поведението на ответната страна и изложените по-горе мотиви в тази насока. С проекто-доклада за ненуждаещ се от доказване е обявен и фактът, че процесната неустойка за непредставяне на обезпечение не е включена в посочения в договора ГПР - факт който се установява и от изложеното от ответника в отговора на исковата молба. При прилагане на процесуалните правила и с оглед поведението на страните по делото именно посочените факти и обстоятелства следва да се приемат за осъществени между страните по делото. При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна страна: При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални и процесуални предпоставки (юридически факти), които следва да бъдат установени от ищеца, като е негова доказателствената тежест да установи в условията на пълно и главно доказване, следните правнорелевантни факти, от които се ползва- че е налице възникнало между страните облигационно правоотношение въз основа на сключения договор за заем № 885630, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, а именно, че с уговорената неустойка се цели заобикаляне на закона - чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и че същата накърнява добрите нрави. Ответникът следва да докаже фактите, на които основава своите твърдения - а именно, че клаузите по договора сключен между страните са индивидуално уговорени, както и че неустойката уговорена в чл. 11 от договора не представлява разход, който следва да се включва ГПР. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. От данните по делото се установява, че между „Сити кеш” ООД и П. С. е сключен договор за кредит № 885630, по силата, на който търговското дружество е предоставило на ищеца кредит в размер на 1200 лв. Уговорен е между страните годишен процент на разходи. Предвид изложеното, съдът приема, че между страните по делото са възникнали правоотношения по чл. 9 и сл. ЗПК, като съдът е длъжен служебно да следи за неговата валидност. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите. Императивна норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определен с постановление на Министерския съвет на Република България. В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В размера на тези разходи следа да се включат и всички суми уговорени в договора, които водят до увеличаване размера на дълга (в този смисъл са и Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС и Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС). Годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48 разходи, договорът за кредит следва да се счита за нищожен, което води до връщане само на чистата стойност на отпуснатия кредит- главница. В процесния Договор за потребителски кредит е уговорен процент ГПР от 49,82%, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК, доколкото така отразен този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Този размер на ГПР обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно неустойката при непредоставяне на обезпечение, което е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване с изготвения по делото доклад. Факт, койот се установява и при просто математическо изчисление, тъй като размерът на неустойката от 1014,48 лева е почти равна на размерът на отпуснатата в заем сума 1200 лева, поради което математически невъзможно е при включването й в ГПР същият да е едва в размер на 49,82 %. В процесния случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по договора за кредит. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Уговорената между страните неустойка не обезпечава изпълнението на задълженията по Договора за кредит, нито вредите от неизпълнението на задълженията по Договора, а евентуални такива от непредоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция. Чрез неустоечната клауза от Договора се цели санкциониране на кредитополучателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на предоставената в заем сума. От неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не настъпва вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Непредоставянето на обезпечение е посочено като условие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че предоставянето на обезпечение е условие, от което зависи размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по кредита, а не обезщетение, който в противоречие на правилото на чл. 11, т. 10 от ЗПК не е включен в ГПР. Съдът намира, че с процесната неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. Въпреки че формално в процесния договор е посочен размер на ГПР, който не надвишава законово допустимия, без включването в него на сумата дължима за неустойка уговорена в процесния договор сключен между страните, той не отговаря на реално прилагания между страните по Договора и не може да изпълни функцията си - да даде възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. Посочването на стойност на ГПР по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на целия Договор за кредит, на основание чл. 22 от ЗПК (в този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр.д. № 578/2022 г. на ВКС, III г.о. и Решение от 13.03.2025 г. по дело № С-337/23 СЕС) . Ето защо, съдът счита, че предявеният от ищеца П. С. срещу ответника „Сити кеш“ ООД иск за прогласяване нищожността на договор за кредит № 885630 на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и като такъв следва да бъде уважен. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят разноските направени от ищеца. В производството по делото ищецът е представлявана, на основание чл.38, ал. 1, т. 2 от ЗА от адв. Е. И. от АК – Пловдив, ввидно от представения Договор за правна защита и съдействие (л. 9). Според настоящия съдебен състав в случая са налице предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищцата. Преценката дали да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не е материално затруднено се извършва от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента (в този смисъл Определение № 442/28.06.2019 г. по ч.т.д. № 502/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., Определение № 708/05.11.2015 г. по ч.гр.д. № 4891/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.). Вярно е, че договарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презумира и следва да бъде установено от данните по делото, но изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА, обективирани в Договор за правна защита и съдействие, сключен между страна по делото и процесуалния й представител, обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. В този случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо да се провежда (в този смисъл Определение № 163/13.06.2016 г. по гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, I г.о.). В случая, видно от предоставения Договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца С. и адв. Е. И. са налице изявления, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и липсват данни, които да опровергават това. Ето защо, в полза на упълномощения процесуален представител на ищеца- адв. Е. И. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер от 250 лв. или 300 лева с ДДС - 153,39 евро с ДДС, с оглед Решение на СЕС от 25.01.24 г. по дело С-438/22, доколкото съдът не е обвързан с размерите определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа. Разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, предвижда, че когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски. Съответните суми се присъждат в полза на съда. Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса, съобразно цената на исковете, която е в размер на 80,04 лева - 40,92 евро . По изложените съображения Районен съд – Панагюрище