Решение № 716 от 12.8.2024 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 394/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по въззивната жалба на ОБЩИНА НЕСЕБЪР със седалище и адрес на управление: гр.Несебър, ул.“Еделвайс“ №10, представлявана от кмет Н.Димитров, против Решение № 20/21.01.24г., постановено по гр.д. №321/23г. по описа на НРС, с което е уважена заявената против жалбоподателя вещна претенция на ищците по делото. В жалбата се излагат съображения за неправилност на съдебното решение, изразяваща се в постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения и в противоречие на материалния закон. Конкретно се възразява срещу трите решаващи правни мотива на първата инстанция за уважаването на заявената претенция за собственост, основана на давностно владение, а именно: че представената по делото Заповед №234/12.09.89г. за откриване на производство по отчуждаването на процесния имот не е подписана и не може да бъде санирана, поради което не произвежда правно действие; че Заповед № 275/27.11.89г. е подписана от заместник- председателя на ИК на ОНС- Несебър, но по делото липсвали доказателства той да е бил оправомощен за това; че не са представени доказателства за фактическото получаване на обезщетението от собствениците на отчуждения със Заповед №257/27.22.89г. имот. На база горните съображения съдът неправилно бил приел, че процесният имот не е бил отчуждаван, владян е от наследодателя на ищците и от тях, може да бъде придобиван по давност, т.к. не е нито държавна, нито общинска собственост. Така изтъкнатите доводи се сочат за изцяло неправилни. Относно първия аргумент се възразява, че първата посочена заповед е само вътрешно ведомствена, поради което липсата на подпис върху нея няма възприетото от съда правно значение за отчуждаването на имота; Относно второто съображение се възразява, че общината няма нормативното задължение да съхранява трудовото досие на напуснал работник или служител( в казуса на Ат.С.) за период по- дълъг от пет години, а в случая се касае до действия отпреди 34 години. След като един документ е загубен или унищожен, се поддържа, че фактът обективиран в него подлежи на установяване с всички доказателствени средства, вкл. и по косвен път. Страната поддържа, че събраните в процеса документи( в частност представеното по делото заверено копие и оригинал на разплащателна ведомост за м. Ноември 1989г.) еднозначно водят до извода, че Ат.С. е изпълнявал функциите на Председател на ИК на ОбНС- Несебър през м. ноември 1989 г. В този момент Председателя на ИК на ОбНС –Несебър е бил в отпуск, а вторият заместник –председател на ИК(И.П.) е бил в болнични.Затова функцията е била делегирана на С..Последният е бил и председател на комисия по ТСУБ, което е самостоятелно основание да положи легитимен подпис върху заповед №275/27.11.89г. Относно третия аргумент на съда се възразява с това, че по делото има данни за уведомяването на наследодателя за отчуждаването, че с платежно нареждане от 24.01.90г., постъпило в банка ДСК на 30.01.90г., сумата е депозирана по сметка и с писма с изх. 94 02-5- 10/02.05.90г. С., Д. и И. К.и Д.и са уведомени, а с писмо с изх.№ 53 0-00-115/17.10.90г. банката е уведомена, че процедурата е приключила и сумите следва да се изплатят на правоимащите лица.С оглед това страната намира за спазени изискванията на чл.77 от ЗТСУ(отм.), приемащ собствениците за редовно обезщетени, ако в 14-дневен срок от уведомяването не се явят за получаване в брой на определеното им парично обезщетение, след което парите се депозират в ДСК в спестовен влог на тяхно име.Липсата на информация в електронните архиви на ДСК за направени плащания според страната не променя горния факт. Освен това през 1990г. банките не са ползвали електронни архиви, а според удостоверение от 13.11.23г. информацията за банковите операции на хартиен носител се съхраняват до пет години. Оспорва се и изводът на съда, че през цялата година по сметките на Общината не е имало движение, след като тогава други банки освен ДСК е нямало, а според Правилника за самоуправление на Общината, тя целогодишно събира редица подробно изброени данъци, такси и парични постъпления и същевременно извършва всичките си плащания за заплати, поддръжка на материална база, ремонти, финансира всички свои мероприятия и дейности, така че горният извод на съда се сочи за направен в противоречие с правилата на формалната логика. Страната е направила и доказателствени искания, които съдът е оставил без уважение по съображения, изложени в определението по доклада му. В срок е постъпил отговор на жалбата, подаден от въззиваемите: Д. К. Д. с ЕГН ••••••••••, В. К. Д. с ЕГН •••••••••• и З. В. Д.- Н. с ЕГН ••••••••••- всички с постоянен адрес в •••••, чрез адв. Ж.Иванова- АК-Бургас с адрес: гр.Несебър, ул.“Иван Вазов“ №4. В отговора жалбата се сочи за допустима, но изцяло неоснователна.Затова и т.к. решението на първата инстанция се приема за правилно и законосъобразно, се моли то да бъде потвърдено от БОС.Дирят се и съдебно- деловодни разноски. Не се ангажират нови доказателства. Конкретно се възразява обосновано срещу всяко оплакване на въззивника, като страната напълно се солидаризира с мотивите, изложени в обжалваното съдебно решение. Заповедта, поставяща начало на отчуждителното производство се сочи за непроизвеждаща действие, като неподписана; втората заповед също се приема за такава, т.к. е подписана от заместник председател, който не е бил оторизиран за това( на осн. чл.265 от ППЗТСУ за отчуждаване на недвижими имоти). Заместването на председателя на ИК на ОбНС се сочи за допустимо само в хипотезата на чл.52 ал.4 от Закона за народните съвети, въз основа на изрична писмена заповед на председателя на ОбНС, каквато в случая не се представя. Поддържа се, че в следствие горното имотът не е бил отчужден от държавата, а после не е преминал в патримониума на общината по силата на §42 от ЗОС.Следователно не е била налице и забрана за придобиването му по давност ( по см. на §1 от ДР на ЗС).За недоказано се сочи и твърдението на общината за редовно извършено плащане на обезщетение за отчуждаването на имота. Възразява се и срещу направеното пред БОС доказателствено искане, сочено за преклудирано още пред първата инстанция, без да се изтъква наличие на обективни пречки за своевременното му заявяване, а освен това се твърди да е неотносимо към спора. Извършената от БОС проверка по чл.267 от ГПК е посочила въззивната жалба за допустима, а служебната такава по чл.269 от ГПК определя като валидно и допустимо съдебното решение, изключая частта, в която съдът се е произнесъл в диспозитива на акта си като е признал право на собственост на ищците за установено и по наследство от Д. Д.. След направеното във въззивната инстанция по указание на съда уточнение на исковата молба, ищците са заявили като основание за правата си в имота само давност, към която присъединяват полезна такава и от своя наследодател, посочен по-горе. Тъй като основание „наследяване“ на вещното право на собственост не е било заявено, произнасянето на съда се явява недопустимо в тази му част, като постановено извън петитума за съдебна защита, с който е бил сезиран от ищцовата страна. В тази част решението следва да бъде обезсилено. По съществото на спора, в контекста на оплакванията за неправилност на първоинстанционното съдебно решение, при съвкупна преценка на събраните в процеса доказателства и в приложение на закона, въззивният съд приема за установено от фактическа и правна страна следното: Производството по делото е образувано по исковата молба на Д. К. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: ••••••, В. К. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: ••••• и З. В. Д. - Н., ЕГН ••••••••••, с адрес: ••••••, подадена чрез процесуалния им представител адвокат Ж. Д. Иванова от АК - Бургас, със съдебен адрес: гр. Несебър, ул. „Иван Вазов“ № 4 против Община Несебър, Булстат 000057122, с адрес: гр. Несебър, ул. „Еделвайс“ № 10, представлявана от кмета Николай Димитров по претенция с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК- за установяване на собственост върху недвижим имот, представляващ поземлен имот(ПИ) с идентификатор 61056.502.320, с адрес: с. Равда, ул. „Чайка“ № 5, с площ от 755 кв.м., съставляващ УПИ XIX - 139 в кв. 25 по плана на с. Равда, одобрен със Заповед № 261/08.11.1994г. на площ от 720 кв.м. Сочат, че са придобили имота въз основа на давностно владение(вж. и уточнението на претенцията им, направено пред БОС в този смисъл и прието в последно о.с.з.), продължило повече от десет години, присъединявайки владението на наследодателя им К.Д. Д. - баща на първите двама ищци и съпруг на третата ищца. Обяснили са, че първоначално този имот е бил част от дворно регулирано място, находящо се в с. Равда с площ от 1200 кв.м. при съседи: С.О., Д. В., път и ниви с построена върху него къща, собствени на К.И. Д. - прадядо на първите двама ищци, починал на 21.07.1935г. След неговата смърт имотът станал собствен на наследниците му по закон - тримата му сина Д. К. Д. - дядо на първите двама ищци, С. К. Д. и И. К. Д., за което се снабдили с н.а.№ 23, том 1, дело № 37/1957г. на Народен съдия при Народен Съд гр. Поморие за право на собственост върху недвижим имот, издаден въз основа на Указа за уреждане на задълженията по отменения ЗССНБ. Твърдят, че дворното регулирано място от 1200 кв.м. и сградата били владени единствено от Д. К. Д., който живял в сградата със семейството си, поддържал я и полагал грижи за дворното място, което оградил с трайна ограда, обработвал го и събирал добивите от него. Уточняват, че на 06.03.1971г. тримата съсобственици извършили съдебна делба на дворното място и сградата, като в дял на Д. К. Д. било поставено част от дворното място на площ от 436 кв.м., за което бил отреден парцел III, имот 140 в кв. 21 по плана на с. Равда, урегулиран от 520 кв.м., заедно с построената в него сграда от 58 кв.м., а остатъкът от дворното място на площ от 764 кв.м. останало съсобствено. Сочат, че след извършената делба Д. К. Д. започнал да владее като свой ведно с предоставения му по делбата имот и останалата част от дворното място с площ от 764 кв.м.- двата имота продължили да бъдат оградени и ползвани от него като един общ имот без вътрешни граници помежду им до момента на смъртта му на 27.07.1993г. Твърдят, че след смъртта на Д. К. Д. на 27.07.1993г., неговият син и наследодател на ищците- К.Д. Д., владеел имота като свой собствен, явно, спокойно, непрекъснато, постоянно и несъмнено в периода от 27.07.1993г. до датата на смъртта си - 29.09.1999г., като никой не бил оспорвал правото му на собственост. К. Д. поддържал оградата, заграждаща поземления имот, обработвал го, събирал добивите от него, използвал го за складиране на различни движими вещи и други. Наследодателят на ищците декларирал имота в Община Несебър като свой собствен и заплащал местни данъци и такси за него до датата на смъртта си. Ищците заявяват, че след смъртта на наследодателя си и до настоящия момент продължават да владеят имота като свой собствен по давност, като владението им било явно, спокойно, непрекъснато, постоянно и несъмнено, те заплащали и данъците към Община Несебър. Присъединяват на основание чл. 82 от ЗС владението на наследодателя си К.Д. Д. от 27.07.1993г. до 29.09.1999г. (датата на смъртта му) към тяхното владение, като развиват доводи, че са налице предпоставките за това. Излагат, че през 2021г. Община Несебър съставила за имота Акт за частна общинска собственост № 6689 от 19.05.2021г., но той не е бил издаден от длъжностно лице в кръга на службата му, нито бил подписан от Кмета на Община Несебър. Наред с това сочат, че е незаконосъобразен и невярно отразява правата на собственост на Общината върху процесния имот, т.к.тя не е собственик на процесния имот. По изложените съображения са молели съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответната Община Несебър, че ищците са съсобственици на основание давностно владение на поземлен имот № 61056.502.320, с адрес: с. Равда, ул. „Чайка“ № 5, с площ от 755 кв.м., съставляващ УПИ XIX - 139 в кв. 25 по плана на с. Равда, одобрен със Заповед № 261/08.11.1994г. на площ от 720 кв.м. При условията на евентуалност са молели съдът да признае за установено по отношение на Община Несебър, че ищците са съсобственици на основание давностно владение на реална част от същия поземлен имот, съответстваща по граници и квадратура на УПИ ХIХ-139 в кв.25 на площ от 720 кв.м по плана на с.Равда, одобрен със Заповед № 261 от 08.11.1994г., за което пред БОС са представили и графично изображение. В срока по чл. 131 от ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба от Община Несебър, изразяващ становище за неоснователност на исковата молба. ПИ № 61056.502.320 по КККР на с. Равда се сочи за бивша държавна собственост, придобита въз основа на проведено отчуждително производство, приключило със Заповед № 275/27.11.1989г. на председателя на ОНС - Несебър, за което бил съставен и Акт № 1635/25.12.1989г. След влизане в сила на § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС собствеността на имота се е трансформирала от държавна в общинска частна такава, като със Заповед № РД-11-213/26.03.2007г. на Областен управител Бургас имотът бил деактуван като държавен и бил съставен АЧОС № 6689/19.05.2021г. Навежда се, че за периода от актуването му като държавен и след трансформацията на собствеността от държавна в общинска, спрямо Община Несебър никой не бил оспорвал собствеността на имота. Изтъква се, че дори да е била упражнявана фактическа власт върху имота от страна на ищците, спрямо ответника не е било демонстрирано, че владеят имота като собствен. Обръщат внимание, че предвид наличието на законова забрана за придобиване по давност на държавен или общински имот, ищците не могат да придобият процесния по давност. Ответникът оспорва и евентуалната претенция на ищците за придобита собственост по давностно владение на реална част от имота, за което излага доводи. С решението си Несебърският районен съд е уважил първоначалния иск, като е приел правото на собственост на ищците за установено по отношение на ПИ № 61056.502.320 по КККР на с. Равда на основание наследство( в тази част решението е недопустимо, както бе посочено по – горе) и давност, като в мотивите на акта си е счел за основателни възраженията на ищците за нищожност на проведеното за същия имот отчуждително производство по реда на ЗТСУ(отм.) и е приел за доказани твърденията на ищците за упражнен върху имота корпус за над 10 годишен срок, с афиширано намерение за своене. Тъй като не е настъпило необходимото процесуално условие за това, евентуалната претенция на ищците не е разгледана от НРС. Въззивният съд споделя изцяло крайния правен извод за собственост на ищците, придобита по давностно владение за повече от 10 годишен срок, като в тази връзка и в контекста на изнесените в жалбата оплаквания по съществото на спора излага следните съображения: Фактическата обстановка по делото не е предмет на спор пред настоящата инстанция, поради което и БОС я възприема така, както е установена от НРС.Процесният по делото имот е бил във фактическата власт на наследодателя на ищците от 1993г.до смъртта му на 29.09. 1999г., а в тази на последните е преминал след това без прекъсване и те я упражняват до сега. Ищците осъществяват владението си явно, поради което го защитават чрез настоящия иск, както го е упражнявал и техният праводател приживе. Последният е декларирал имота като свой през 1998г. пред общинските данъчни власти. Спорът на страните е правен и в насока дали предприетата през 1989г. процедура по отчуждаването на процесния имот от държавата за „жилищно строителство и крайулична търговия“, предвидено със ЗРП от 1988г., е била валидно осъществена, т.е. дали е настъпил вещният й ефект. В тази връзка ищците са твърдели, че наличните в преписката за отчуждаването заповеди: №234/12.09.89г. и №275/27.11.89г.- двете на Председателя на ИК на ОбНС –Несебър са нищожни като неподписани от компетентен орган и не са породили действие, освен това наследодателят им не е бил обезщетен за отнемането на имота, поради което е незавършен и фактическият състав на отчуждаването.От това извеждат, че последното не е проведено, имотът не е променял статута си от собственост на физически лица- в притежание на държавата, преминал след влизане в сила на ЗОС и в патримониума на Общината, следователно е можел да бъде придобит по давност от тях, т.к. не попада под забраната на чл.86 от ЗС за придобиването му по оригинерния способ- давностно владение като държавен или общински. В контекста на горния спор БОС съобразява законодателството, действало към датата на заповедта за отчуждаване на конкретния имот( 27.11.89г.) и заявява следното: Съгласно чл. 63 в редакцията му от ДВ, бр. 29 от 1973 г.ЗТСУ(отм.), при чието действие е била предприета процедурата по отчуждаването на процесния имот, е била предвидена възможност за отчуждаването на недвижими имоти на граждани, кооперации и обществени организации за различни държавни и обществени нужди, включително за осъществяване на мероприятия на държавата, кооперации и обществени организации, предвидени по застроителния и регулационен план (чл. 22 - 25). В конкретния случай предвиждането е било именно такова- за жилищно строителство и павилионна търговия, както е посочено и в СТЕ на в.л. П., назначена пред НРС(вж. л.199- дело РС и комб.скица- Приложение №1 към него). При отчуждаване в тези случаи са се предвиждали два начина на обезщетяване- имотно или парично. Отчуждаването на недвижими имоти за държавни и обществени нужди се осъществява според чл. 95 в редакцията му от ДВ, бр. 45 от 1984 г. с мотивирана заповед на председателя на изпълнителния комитет на окръжния, съответно на градския народен съвет, при който е създаден Съвет за териториално и селищно устройство, строителство и архитектура, като само за Изпълнителният комитет на Столичния народен съвет със съгласие на министъра на строителството и селищното устройство може да се вземе решение функции на председателя на изпълнителния комитет по отчуждаване на недвижими имоти и обезщетяване на собствениците да се предоставят на негов заместник, както и на председателите на изпълнителните комитети на районните народни съвети. Първоначално за целите на откритото отчуждително производство се назначава комисия по чл.265 от ППЗТСУ (отм.), която според чл.268 от ППЗТСУ(отм.) прави проучвания и за резултатите от тях съставя протокол с мотивирано предложение, служещо като основа на органа по чл. 95 от ЗТСУ(отм.) да издаде заповедта за отчуждаване на недвижимия имот по чл.95 от ЗТСУ(отм.) или с мотивирана резолюция да остави искането за отчуждаване на имота без уважение. Самата заповед за отчуждаване(основната) по чл.95 от ЗТСУ(отм.), издадена от органа, посочен в същата разпоредба, има съдържание(вж. чл.98 ЗТСУ-отм.), с което се определят: оценката на имота; начинът, по който собственикът се обезщетява - с отстъпване на недвижим имот или с плащане в брой; недвижимият имот, включително правото на строеж, който се отстъпва като обезщетение (вид, местонахождение, размер, застроена площ, кубатура и др.), и неговата оценка - в случай, че се отнася за обект в построена от по-рано сграда или друг наличен обект. Тази заповед се съобщава на заинтересуваните по реда на ГПК и те могат да я обжалват съгласно с чл. 138, ал. 1, т.1, чл. 139 и чл. 143 от Закона. Трайната практика на ВС и съдилищата е приела тази заповед за стабилен и неотменяем административен акт.С влизането си в сила тя произвежда и вещно правен ефект досежно отчуждения имот, макар придобиването му да е поставено под условие, т.к. ако не бъде обезщетен в тригодишен срок от деня на влизането на заповедта в сила, правоимащият може да поиска нова оценка, респективно заповедта да бъде отменена изцяло. При липсата на такова изявление плащането остава в сила, т.е. и отчуждителната заповед запазва действието си. Тя може да бъде отменена по искане на отчуждения собственик и когато мероприятието, за което е било проведено производството не бъде изпълнено или обектът, за който е било направено отчуждаването, е отпаднал от плана на инвеститора. В случаите, когато обезщетението е имотно, се издава и допълнителна заповед по чл.100 от ЗТСУ(отм), която също подлежи на обжалване. В конкретната хипотеза не е налично такова обезщетяване.Наследодателят на ищците е поискал парично такова, както и останалите съсобственици в имота.Всички те са били надлежно уведомени както за започналото отчуждително производство, така и за издадената на 27.11.89г. заповед по чл.95 от ЗТСУ отм., а също и за размера на обезщетението. По делото няма нито твърдения, нито данни заповедта за отчуждаване да е била обжалвана от праводателя на ищците. Няма твърдения и данни също така отчуждаването да е било отменяно. В рамките на първоинстанционното производство е била извършена проверка на подписите на наследодателя на ищците върху всички документи от отчуждителното производство, в които той е бил посочен за издател поради оспорването им като неверни, но експертното заключение е категорично, че писмените доказателства са автентични. При тези данни и в съответствие с така посочената нормативна база, настоящият състав приема за основателно възражението на жалбоподателя, че първата оспорена в производството заповед (№234/12.09.89г.) за съставянето на комисията по чл.265 от ППЗТСУ отм., която да даде предложение за отчуждаването и за обезщетяването на засегнатите от него лица, е вътрешно ведомствена, не подлежи на съдебен контрол и дори в нея да се констатират пропуски, това не може да опорочи цялостното производство по чл.63 и сл. от ЗТСУ отм.до степен на нищожност. В този смисъл е Решение № 796 от 25.VII.1974 г. по гр. д. № 510/74 г., III г. о., сочещо, че „в производството по отчуждаване на имоти за мероприятия на държавата, кооперациите и обществените организации комисията по чл. 265 ППЗТСУ действува като помощен орган, който не решава, а само прави предложение за начина на оценяване на отчуждения имот. В тези случаи нейните актове не подлежат на обжалване пред съда, нито на преглед по реда на надзора.“ В решението се сочи, че нейната дейност не е решаваща и поради това самата комисия няма характер на административна юрисдикция и нейните актове не подлежат в тези случаи на обжалване пред съда или на преглед по реда на надзора. Изводимо от това според БОС е и че порокът при самото й сформиране е без правно значение за производството по отчуждаването, т.к. правопораждащи за трети лица и важими за настъпването на последиците от отчуждаването са заповедите по чл.95 и чл.100 от закона. Отделно от горното, доводът за нищожност е неоснователен и защото от данните по делото е видно, че оспорената заповед е представена в официален препис, заверен от ОбНС, като в него е отразено, че Председателят на ИК на ОбНС В.К. я е подписал.Т.е. заповедта е валидна и произвежда действие. Основателно е според БОС и изложеното в жалбата разсъждение, че обезщетението, определено на наследодателя на ищците, е било валидно изплатено. В чл. 77 от ЗТСУ отм. в приложимата му към казуса редакция от ДВ, бр. 45 от 1984 г.се приема, че собствениците са обезщетени с влизане в сила на заповедта за определяне на конкретния недвижим имот, който им се отстъпва като обезщетение при спазване на условията по чл. 82 и 83 и с плащането на евентуалната разлика в повече, а когато обезщетението е парично- с плащането му в брой. Ако обаче правоимащите не са се явили да получат паричното си обезщетение в 14-дневен срок от съобщението и в други случаи, определени с правилника за прилагане на закона, инвеститорът го внася в Държавната спестовна каса на спестовен влог на тяхно име.ППЗТСУ отм. допълва в чл.272, че дължимите в брой обезщетения за отчуждаване на недвижими имоти за мероприятия на държавата, кооперации и обществени организации по закона, се плащат чрез или по нареждане на съответните технически служби на общините, а ако правоимащият не се яви да получи обезщетението си в 14-дневен срок от съобщението (както и в още няколко изрично посочени хипотези на неполучаването му в брой) според чл.273 последното се внася в Държавната спестовна каса на разположение на правоимащия. Според закона в тези случаи внасянето на сумата се счита за плащане на правоимащия от деня на уведомяването му по реда на Гражданския процесуален кодекс. В конкретния случай има платежно нареждане за сумата от 30.01.90г., с което в спестовна книжка на наследодател Д.К.Д. в ДСК е внесена дължимата му част от обезщетението в размер от 534, 05лв. Има данни в преписката по отчуждаването, че ОбНС е изготвил уведомително писмо до горното лице за паричния превод, но няма категорични такива за получаването му от адресата. Така или иначе в преписката няма доказателства правоимащият да е поискал отмяна на отчуждаването поради неплащане на обезщетението или на друго основание, от което съдът заключава, че сумата е достигнала до лицето, на което е следвало да бъде изплатена. Обаче БОС намира за неоснователно оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд неправилно е приел за нищожна, като неподписана от компетентен орган заповедта по чл.95 от ЗТСУ. Аргументите на РС Несебър в насока, че заповедта е недействителна и не поражда предвиденото в закона вещно действие се споделят и от този съд. Заповед №275 от 27.11.89г., отчуждаваща имота, е подписана от „Председателя“ на ОбНС Несебър, но със запетайка пред „председател“ и в хода на делото се установява безспорно, че подписът е на един от заместник председателите на ОбНС – А.И. С..Събраните по делото доказателства и изготвената съдебно счетоводна експертиза в първа инстанция са установили, че през целия месец ноември 1989г. председателят на Изпълнителния комитет на Общински народен съвет – Несебър( В.К.Д.) е бил в платен годишен отпуск, а заместник-председателят И.А.П. е бил в отпуск по болест, като на работа е бил само заместник председателят А. С.. Посочената заповед е атакувана като недействителна, т.к. подписът под нея е на заместник, а не на председателя, който е органът, предвиден от закона като неин издател според разпоредбата на чл. 95 ЗТСУ (отм.) в редакцията към момента на отчуждаване на процесния имот. Освен това по делото няма данни за изрично оторизиране на този заместник председател да издава заповеди по чл.95 от ЗНСУ отм. Според чл.52, ал.4 от действалия към същия този момент Закон за народните съвети, при отсъствие на председателя, той се замества по негова писмена заповед от заместник-председателя, а там, където няма такъв - от секретаря или друг член на изпълнителния комитет. Съдебната практика приема, че макар правомощието на председателя на ИК на ОбНС за подписване на заповедите по отчуждаването да е изключително, е допустимо от закона то да се осъществи по заместване от друго лице, когато титулярът е в обективна невъзможност да го изпълни. В тези случаи, предвид необходимостта от непрекъснато функциониране на административния орган, по силата на изрична писмена заповед, отсъстващият титуляр нарежда заместването му от друго, подчинено нему лице, което според закона(чл.52 от ЗНС) може да е зам. председател, секретар или друг субект. Тогава за определения период заместващият изпълнява правомощията на замествания в пълен обем, като върши това от името на замествания орган. При заместването няма прехвърляне на правомощия между органи, а оправомощаване на конкретно лице, различно от първоначално оправомощеното, да упражнява компетентността на органа в пълен обем за определен период от време, т.е. ad hoc. Заместването трябва да се отграничи от „делегиране на правомощия“, каквото чл.95, ал.2 от ЗНСУ отм. предвижда за възможно по решение на ИК на СНС. Делегация на правомощия е допустима само когато е предвидена в закона и цели от компетентността на един орган, те да се възложат като част от компетентността на друг орган, но случаят тук не е такъв. Данните по делото сочат на чиста хипотеза на заместване, обаче без да е налице изискуемата от закона изрична писмена заповед, възлагаща на С. да изпълнява функциите на председателя на ИК на ОбНС, докато последният е в отпуск. След като такова овластяване липсва, то и заповедта е подписана от некомпетентен орган, поради което следва да се приеме за недействителна. Като такава тя не поражда присъщите й, предвидени в закона правни последици, включително вещния ефект, отчужденият имот да стане държавна(социалистическа) собственост, а по- късно, предвид предвижданията за него по ЗРП и на осн. §42 от ПЗР на ЗИД ЗОС да премине в общинска частна такава. От горното следва, че ищците-физически лица не са имали ограничението на чл.86 от ЗС за придобиването на имота по давност и това следва да се е осъществило в тяхна полза още през 2003г., т.е. 10 години след установяването на фактическата власт върху него от прекия им наследодател К. Д.. БОС се солидаризира с останалите съображения на първата инстанция, изнесени като решаващи мотиви за уважаването на претенцията за собственост на ищците върху процесния ПИ, заявена на основание чл.124, ал.1 от ГПК, поради което препраща към изразяващите ги мотиви от обжалваното съдебно решение на основание чл.272 от ГПК. Само за пълнота на изложението съдът добавя, че дори отчуждаването да бе произвело своето вещно действие и собствеността върху имота да бе установена като първоначално държавна(социалистическа), а по-късно общинска, тя е частна такава, поради което общата забрана на чл.86 от ЗЗД не се отнася до нея след изменението на нормата от ДВ бр.33/96г., в сила от 1.06.1996 г. и до налагането на мораториума за придобиването по давност на частни имоти на държавата и общините в сила от 31.05.2006г., продължен докато разпоредбата за това е обявена за противоконституционна с Решение № 3 на КС на РБ - бр. 18 от 2022 г. от 04.03.22г.. Предвид трайно установената фактическа власт на ищците върху имота, продължила 10 години без един ден към 31.05.2006г., те би следвало да се счетат за придобили го по давност с изтичането на деня, следващ този на прекратяването на мораториума, който ден очевидно е изтекъл още преди завеждането на делото( 07.04.23г.)Следователно и в тази хипотеза ищците биха били приети за собственици на процесния имот по отношение на Община Несебър поради изтекла в тяхна полза дълга придобивна давност, като крайният резултат от правния спор на страните би бил еднакъв с този от обжалваното решение на НРС, независимо от мотивите. В обобщение от гореказаното, поради съвпадението на крайните правни изводи на двете съдилища по разрешаването на казуса, решението на НРС следва да бъде потвърдено. При този изход от обжалването, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, ищец Д. К. Д., като единствен направил разноски за въззивното производство въззиваем, има право на сторените за адвокатско възнаграждение такива в размер от 1500лв. Мотивиран от горното, Бургаски окръжен съд