Решение № 130 от 7.3.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 968/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 и чл. 376 вр. чл. 378 ГПК. С решение № 119/05.11.2024 г. по т.д. № 156/2024 г. на СОС е осъдено на осн. чл.232, ал.2 от ЗЗД „ЧИЧИНИЯ” ЕООД, ЕИК 203935612 да заплати на „СОФАГРО БГ” ЕООД, ЕИК 206480608 по банкова сметка IBAN ••• сумата от 47 905.04 лева (четиридесет и седем хиляди деветстотин и пет лв. и четири стотинки), съставляваща незаплатен наем за стопанската 2022/2023 год., дължим по сключен между страните договор № СА-21072/07.07.2022 год. за пренаемане на земеделска земя и анекс № СА- 21073/07.07.2022 г. Със същото решение е осъдено, на осн. чл.232, ал.2 от ЗЗД „ЧИЧИНИЯ” ЕООД, ЕИК 203935612 да заплати на „СОФАГРО БГ” ЕООД, ЕИК 206480608 по банкова сметка IBAN ••• сумата от 10 845.70 лева (десет хиляди осемстотин четиридесет и пет лв. и седемдесет стотинки), съставляваща дължима на осн. чл.24, ал.3 от договора мораторна неустойка за забава в плащане на главницата от 47 905.04 лева за периода от 30.07.2023 год. до 07.05.2024 год. С решението е отхвърлен предявения от „СОФАГРО БГ” ЕООД, ЕИК 206480608 срещу „ЧИЧИНИЯ” ЕООД, ЕИК 203935612 иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД – за заплащане на сумата от 5 054.94 лева (пет хиляди и петдесет и четири лв. и деветдесет и четири стотинки), съставляваща дължима на осн. чл.9, ал.1 от договора мораторна лихва за забава в плащане на главницата от 47 905.04 лева за периода от 30.07.2023 год. до 07.05.2024 г. Ищецът „СОФАГРО БГ” ЕООД е депозирал въззивна жалба против първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска за присъждане на договорна мораторна лихва по чл. 9, ал. 1 от процесния договор. Жалбоподателят поддържа, че съдът неправилно приел какви са твърденията и претенциите му за отделните видове лихви по договора, като неправилно приел, че няма претенция за законна лихва. Уточнява, че в чл. 9, ал. 1 от договора била уговорена дължимост на законна лихва за забава за всеки ден на забавата, а в чл. 24, ал. 3 от договора – мораторна лихва в размер на 0.08% на ден за периода на забавата, ако тя продължава повече от 90 дни. Законната лихва и мораторната лихва били два различни вида лихви и не било налице едновременно прилагане на две санкции. Предвид изложеното се иска да бъде отменено обжалваното решение в частта по иска за законна лихва и вместо него да бъде постановено друго, с което този иск за сумата 5 054.94 лева да бъде уважен. Ответникът „Чичения“ ЕООД не е депозирал отговор на въззивната жалба. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби, приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК). Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Във връзка с правилността, като взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Ищецът „Софагро БГ“ ЕООД е твърдял в исковата си молба, че между него и „Чичиния“ ЕООД бил сключен договор № СА-21072/07.07.2022 г. за пренаемане на земеделска земя, изменен с анекс № СА-21073/07.07.2022 г., по силата на който преотдал под наем на ответника 598.813 дка земеделски земи за срок от една стопанска година /01.10.2022 год. – 30.09.2023 год./. Договорената годишна наемна цена била в размер 47 905.04 лева, платима до 30.07.2023 г. С чл.9, ал.1 от договора било договорено заплащане от пренаемателя на законна лихва за забава при просрочие на дължимата наемна сума, а с чл.24, ал.3 от договора – мораторна лихва за забава в размер на 0.08% върху дължимата сума за всеки ден забава. Твърди се, че до момента пренаемателят не е заплатил дължимата за периода 01.10.2022 год. – 30.09.2023 год. наемна цена по договора в размер на 47 905.04 лева, поради което дължи и законна лихва за забава по чл. 9, ал.1 от договора в размер на 5 054.94 лева за периода от 30.07.2023 г. до 07.05.2024 г. и лихва за забава по чл.24, ал.3 от договора в размер на 008% върху дължимата сума за всеки ден забава или сумата 10 845.70 лева за същия период. Претендирал е заплащане на посочените суми. Ответникът „Чичиния“ ЕООД не е депозирал отговор на исковата молба. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частите, с които „Чичиния“ ЕООД е осъдено да заплати на „Софагро БГ“ ЕООД сумата от 47 905.04 лева, съставляваща незаплатен наем за стопанската 2022/2023 г., дължим по сключен между страните договор № СА-21072/07.07.2022 г. за пренаемане на земеделска земя и анекс № СА-21073/07.07.2022 г., както и сумата от 10 845.70 лева, съставляваща дължима на осн. чл.24, ал.3 от договора мораторна неустойка за забава в плащане на главницата от 47 905.04 лева за периода от 30.07.2023 г. до 07.05.2024 г. Спорен пред настоящата инстанция е само въпросът дали ответникът дължи да заплати за периода от 30.07.2023 г. до 07.05.2024 г. наред с неустойката върху главницата, уговорена в чл.24, ал.3 от договора, (наречена мораторна лихва за забава, но имаща характер на договорна неустойка) и законна лихва за забава върху главницата за същия период, каквото задължение страните са уговорили в чл. 9, ал. 1 от договора. Относно съотношението между неустойката за забава и обезщетението в размер на законната лихва по чл.86 от ЗЗД е формирана практика на ВКС (решение № 157/02.11.2023 г. по гр.д. № 4321/2022 г. на III г.о., решение № 68 от 9.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г. на II т.о., решение № 270 от 1.04.2005 г. по т. д. № 535/2004 г. на II т.о., решение № 230/13.07.2011 г. по т. д. № 1088/2009 г. на II т.о.), която се възприема изцяло от настоящия състав. Според тази практика вредите, представляващи неблагоприятните последици от неизпълнението, които засягат защитени блага на кредитора, са не само основание за отговорността на длъжника, но определят и размера на тази отговорност. При неустойката настъпването на вредата е предположено, а размерът е определен от страните в договора. При обезщетението по чл.86, ал.1, изр.1 ЗЗД вредата също е предположена, а размерът е определен от законодателя. На обезщетяване по чл.82 ЗЗД подлежат вреди, чието настъпване и размер следва да е доказано. Независимо от посочените различия законодателят е предвидил обезщетяване на “по-големите вреди”, което сочи, че нормата следва да се тълкува в смисъл на вреди, надвишаващи по размер договорената неустойка, а не и досежно основанието за настъпването им - предположено или подлежащо на доказване. Следователно обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД, ако надхвърля договорната неустойка, би представлявало по-голяма вреда за кредитора по чл. 92, ал.1, изр. 2 ЗЗД. Правото на обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва произтича от закона, поради което кредиторът разполага с избор дали да претендира договорената мораторна неустойка или обезщетение в размер на законната лихва. След като уговорката в договора за неустойка, не ограничава по размер обезщетяването на вредите, то с претенцията за законна лихва по реда на чл.86, ал.1 ЗЗД не следва да се счита, че се дерогират договорните клаузи или, че кредиторът предварително е упражнил избор. Правото на избор е предопределено от вредите и следователно може да се реализира при настъпило неизпълнение, включително и чрез претенция за неустойка и за обезщетение за вредите, над размера на уговорената неустойка. Този избор не може да бъде контролиран служебно от съда. Законодателното разрешение отговорността при неизпълнение да не е ограничена до размера на уговорената неустойка, а кредиторът да има право да претендира и обезщетение за по-големи вреди, обуславя извод, че уговорената в договора неустойка за забава принципно не изключва възможността на кредитора да претендира обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва вместо договорната неустойка или над нейния размер. В този смисъл са изложени съображения в мотивите на Решение № 230/13.07.2011г. по т.д.№ 1088/2009г. на ВКС, ТК, ІІ отд., постановено по реда на чл.290 ГПК. Единствено е недопустимо да се претендират както обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на неустойката, така и договорната мораторна неустойка за едно и също неизпълнение. Законодателното разрешение отговорността при неизпълнение да не е ограничена до размера на уговорената неустойка, а кредиторът да има право да претендира и обезщетение за по-големи вреди, обуславя извод, че уговорената в договора неустойка за забава принципно не изключва възможността на кредитора да претендира обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва вместо договорната неустойка или над нейния размер. Уговорената неустойка за забава при неизпълнение на парично задължение се подчинява на режима на чл. 92 ЗЗД и отговорността на длъжника не следва да се счита за ограничена до размера на неустойката. Обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи и при наличието на клауза за неустойка в договора между страните, ако претенция за неустойката не е предявена и длъжникът не е заплатил уговорената неустойка или ако законната лихва надхвърля неустойката. Съобразно посоченото и доколкото в настоящия случай ищецът е избрал да претендира както договорна неустойка по чл. 24, ал.3 от договора, (която там е наречена мораторна лихва в размер на 0.08 % на ден върху главницата, но същата има характер на договорна неустойка), така и законна лихва, каквато се дължи както предвид нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, така и предвид изричното и посочване в чл. 9, ал. 1 от договора, от една страна, но от друга е недопустимо да получи и двете, претенцията му за законна лихва ще бъде основателна само за онази нейна част, която евентуално надхвърля размера на договорната неустойка и представлява действително претърпени по-големи вреди по смисъла на чл. 92, ал. 1, изр. последно ЗЗД. Съдът определя законната лихва върху главницата от 47 905.04 лева за периода от 30.07.2023 г. до 07.05.2024 г. на 5054.94 лева с помощта на електронен калкулатор. Нейният размер е по-нисък от този на присъдената неустойка от 10 845.70 лева, не се доказват по-големи вреди от уговорената неустойка, поради което и претенцията за законна лихва за периода, за който е претендирана и присъдена договорна неустойка за забава, е неоснователна. Предвид изложеното, въззивната жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение в обжалваната част следва да бъде потвърдено. По разноските: при този изход от спора право на разноски има въззиваемият, но той не е сторил такива, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното Апелативен съд – София