Решение № 4169 от 13.10.2026 г. на Административен съд - Велико Търново по дело № 851/2026 г.

Производството е по реда на чл. 285, изречение второ от ЗИНЗС. Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София против Решение № 2772 от 03.07.2026г. по АД № 431 / 2026г. по описа на Административен съд – Велико Търново, в частта, с която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София е осъдена да заплати на В. С. С. с [ЕГН] и адрес гр.Габрово, [улица], сума в размер на 1200 евро (хиляда и двеста евро), ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 18.03.2026 г. до окончателното й изплащане, както и на адвокат И. Т. М. от Адвокатска колегия Велико Търново адвокатско възнаграждение в размер на 181.36 евро. В жалбата се твърди неправилност на оспорения съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че съдът не е отчел правилно събраните по делото доказателства и е формулирал правни изводи в противоречие с приетата фактическа обстановка. Изразява несъгласие с изводите на съда за липса на дневна светлина и чист въздух в килиите, в които е пребивавал С., като поддържа, че такива са осигурявани косвено. Споделя фактическите установявания, че не е осигуряван престой на открито, но застъпва тезата, че такъв е осъществяван в специални помещения поради обективна невъзможност за извършването му при други условия. Намира за неправилни изводите за липса на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения, изтъквайки, че това изискване важи само за заведенията от закрит тип и за арестите в затворите. Оспорва и размера на присъденото обезщетение, като счита, че не е ясно по какъв критерий е определен. Моли за отмяна на решението в тази част. Ответникът В. С. С., чрез пълномощника си адв. М., заема становище за неоснователност на касационната жалба и за правилност на обжалваното решение. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата. Представителят на Окръжна прокуратура – Велико Търново дава заключение за неоснователност на жалбата, като излага мотиви за правилност на оспореното решение и предлага същото да бъде оставено в сила. Настоящият касационен състав, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно чл. 218 от АПК приема за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от легитимирана лице, имащо право и интерес да обжалва съдебния акт съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 от АПК и при спазване на изискванията на чл. 212 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Въз основа на събраните по делото доказателства и тези, служебно известни на съда, първоинстанционният съд безпротиворечиво е установил фактическата обстановка. Прието е съгласно данните от представения дневник за разпределение на задържаните в сектор „Арести“ на Областна служба "Изпълнение на наказанията" – гр. Велико Търново, че В. С. С. е пребивавал в ареста в гр. Велико Търново общо 243 дни - от 18.07.2025г. до 18.03.2026г. От справката са установени и данни за килиите, в които ищецът С. е бил настанен, както и за лицата, с които е пребивавал. Установено е също, че арестът се намира на третия етаж в сградата на ОД „Полиция” Велико Търново. В експлоатация е от 1982г. и според изискванията към този момент килиите са без външни прозорци. Над вратата на всяка килия има прозорец. Самите врати са масивни и дублирани с решетка, което позволява да бъде отваряна масивната врата при заключена решетка. С. се осигурява от луминисцентни лампи и чрез отваряне на плътните врати на килиите към коридора. Помещенията се проветряват чрез прозорци над вратите и през самите врати към коридора. Всяка от килиите е с площ от 8 кв. м. и е оборудвана с 4 бр. легла на два етажа, маса, два стола и шкаф. Налице е един общ санитарен възел с течаща вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. Извеждането до санитарния възел се извършва по сигнал на задържаните лица покилийно с цел запазване сигурността в ареста. Задържаните се извеждат до санитарен възел при заявено тяхно желание по всяко време на денонощието. Мястото за престой на свеж въздух се намира на четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където задържаните се раздвижват и разхождат по график по един час в рамките на работния ден. Там задържаните лица провеждат телефонни разговори с близки и защитници, като за осигуряване на сигурността в ареста служители на НОС са ситуирани на разстояние, което да позволява прекъсване на разговора в случаи на нарушение. Дезинфекция, дезинсекция и дератизация се извършва периодично, но неефективно, предвид показанията на свидетелите за наличие на дървеници в помещенията. При така установеното от фактическа страна съдът e приел, че в периода на пребиваване в ареста в гр. Велико Търново В. С. е бил поставен в нечовешки и унизителни условия, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, неприкосновеност на разговора с адвокат; липса на санитарен възел и течаща вода в килията, както и на пряка слънчева светлина и проветрение, престой на открито, наличие на дървеници, представляващи нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека. Съобразена е презумпцията по чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, че при наличието на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС се предполага до доказване на противното претърпени неимуществени вреди, които се явяват следствие на незаконосъобразните бездействия на администрацията на ареста, респективно на държавата. Отчетено е, че липсата на данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания, не изключва нарушението на чл. 3 от ЕКЗПЧОС. Съдът приема, че действително у С. са настъпили негативни преживявания, емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение „задържане под стража“. За ирелевантно е прието обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствие с изискванията на законодателството и европейските стандарти за условията в арестите. Обезщетението за претърпени неимуществени вреди е определено по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД, вр. §1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, както и при съобразяване на практиката на Европейския съд по правата на човека. За справедливо обезщетение е приета сумата от 1 200 евро. За разликата до пълния размер на исковата претенция от 3 000 евро исковата молба е отхвърлена. Като основателна е уважена и претенцията на ищеца за присъждане на законна лихва, считано от 18.03.2026г. /датата на преустановяване на незаконосъобразните действия и бездействия/ до окончателното изплащане на сумата. Ответната администрация е осъдена да заплати разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. второ от ЗА в размер на 181,36 евро. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно, като същото не страда от пороци, представляващи касационни основания за отмяната му. В хода на съдебното следствие пред първата инстанция са събрани гласни и писмени доказателства, които заедно със заявените възражения, съдът е разгледал и обсъдил всестранно и обективно, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК настоящият състав препраща към тези мотиви, без да е необходимо тяхното преповтаряне. При правилна преценка на събраните в хода на съдебното производство доказателства и без да е нарушено правото на защита на страните, съдът е достигнал до правилен и обоснован извод, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са налице основанията за присъждане на обезщетение за нематериални вреди. Настоящият състав изцяло споделя виждането, че е доказано осъществяване на нечовешко, унизително отношение по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС, в резултат на което за ищеца са настъпили неимуществени вреди, както правилно е приел и първоинстанционният съд. По конкретните възражения, заявени от касатора. Обратно на поддържаното с касационата жалба решението в осъдителната му част е обосновано от доказателствата по делото. Същото е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка. Фактическите констатации на съда са основани на годни доказателства, събрани по приложимия процесуален ред и обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност с излагане на мотиви кои се кредитират и защо. Несъгласието на касатора с възприетите от съда факти не е белег за необоснованост на решението. Съобразно установените от първата инстанция факти е безспорно, че в периода от 18.07.2025г. до 18.03.2026г. В. С. е поставен в описаните в обжалваното решение условия, изразяващи се в липса на естествена светлина, чист въздух, наличие на дървеници, достъп до санитарен възел и престой на открито. Неоснователно се твърди, че на ищеца в първоинстанционното производство е осигурявана престой на открито с позоваване на Заповед №Л-1321/10.03.2020 г. Визираната от касатора заповед, с която се приема, че в арестите, където няма възможност за изграждане на места за престой на открито, провеждането се извършва в изградени за целта закрити помещения с осигурен достъп на свеж въздух или вентилация. По аргумент от чл. 256, ал. 4 от ЗИНЗС вътрешният ред в арестите, броят на свижданията и времето за провеждане на открито се определят със заповед на главния директор на ГДИН и следователно този орган може само да предвиди времето за престой на открито, но не и да предвижда провежданото му при закрити врати в противоречие на закона. Издаването на вътрешно служебен акт не може да отмени разпоредба на закона. Неоснователно се поддържа и възражение, че изискването за санитарен възел и течаща вода в спалните помещения касае само арестите в затворите, какъвто не е настоящият случай. Според чл. 41, ал. 2 от ЗИНЗС към затворите могат да се създават затворнически общежития от закрит и открит тип, поправителни домове за непълнолетни и арести. Разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗИНЗС конкретизира, че арестите са места за лишаване от свобода за настаняване на лица, задържани по реда на Наказателно-процесуалния кодекс. В чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС е регламентирано, че всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Налага се изводът, че арестите са един от видовете места за лишаване от свобода, че няма разграничителен критерий за видове арести според местоположението им /такива в затворите и такива в сградата на ОД на МВР примерно/. Като всички такива места и арестите трябва да отговарят на минимални хигиенно-санитарни изисквания, като според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС достъпът до санитарни възли и течаща вода се определя с правилника за прилагане на закона. Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Доколкото няма законова диференциация по отношение на арестите /такива в затворите и други/, а и видно от чл. 41, ал. 2 от ЗИНЗС арестите винаги се създават към затворите, то екзистенц-минимумът по отношение на санитарния възел и течащата вода касае всички арести. Останалите възражения на ГД "ИН" пред касационната инстанция, са били наведени пред решаващия съд и са обсъдени от него, изводите по всяко от тях са подробно мотивирани, споделят се от настоящия състав и е излишно да бъдат преповтаряни. Следва еднозначният извод, че при правилно установена фактическа обстановка първоинстанционният съд обосновано е приел, че условията, при които е пребивавал С. са такива, които обуславят неблагоприятно въздействие върху него до степен на понасяне на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване по реда на ЗИНЗС. Нормата на чл. 284, ал. 5, вр. с ал. 2 от ЗИНЗС презюмира, че щом са доказани нарушенията на забраната за нечовешко и унизително отношение /както в случая/, то неимуществените вреди са настъпили и са в причинна връзка с нарушението по чл. 3 от ЗИНЗС. Не се намира основание да се приеме, че размерът на обезщетението е завишен и несъответен на доказателствата по делото, както се твърди в касационната жалба. Противно на релевираните оплаквания, същият е определен по правилата за това и съобразно константната практика на касационните състави в Административен съд – Велико Търново. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди подлежи на определяне от съда по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД съгласно препращащата разпоредба на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Правилно съдът е съобразил съотношението на времето на неблагоприятно въздействие, което е понесъл С., както и интензитета на това въздействие, характера и обема на вредите, които е причинило то. Определеният от съда размер на обезщетението отговаря на законовите изисквания, доколкото е справедливо определено, тъй като в съдебния акт е фиксиран паричен еквивалент, съответстващ на негативните преживявания. Несъгласието с правилно установените факти и изведените от тях правни изводи, заявено от касатора, не опорочава постановения съдебен акт до степен необоснованост. Необосноваността като касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. последно от АПК се проявява в погрешно формиране на вътрешното убеждение на съда относно спорните или релевантните за спора факти, поради което се е достигнало до погрешни изводи по съществото на спора, каквото в случая не е налице. Обстоятелството, че крайните изводи на първоинстанционния съд не съвпадат с тезите на касатора, не представлява и нарушение на съдопроизводствените правила. В заключение касационният състав намира, че при постановяване на процесното решение законът е приложен правилно. Оплакванията, така както са формулирани и изложени в касационната жалба, са неоснователни, защото не се оправдават фактически и от гледище на закона. Касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Като правилно постановено обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото основателна е претенцията на адвокат М. като пълномощник на ответника за заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие от 14.04.2026 г., е вписана уговорка за осъществяване на безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. От Адвокатска колегия Велико Търново е представено решение, постановено на основание чл.38, ал.2 и ал.3 във връзка с чл.36, ал.3 от Закона за адвокатурата, с което се предлага определяне на възнаграждение за адв.М. в размер на 332 евро. Съдът намира, че следва да бъде съобразен определения от Адвокатска колегия Велико Търново размер на възнаграждение. Водим от горното съдът