Решение № 26 от 19.5.2026 г. на Районен съд - Бяла Слатина по дело № 109/2026 г.

наказателно дело № 20261410200109 по описа за 2026 година За да се произнесе, взе предвид следното: „П. 2002“ ООД, с ЕИК 130951969, със седалище и адрес на управление гр.С., пк. 1407, район Л., ул. „М.Т.“, бл.108, ап.1, представлявано от управителя си П. П. П., със съдебен адрес гр.С. 1000, ул. „Цар Шишман“ № 5, вх.А, ет.1 /надпартерен/ е обжалвал НП № 876706-F863294/24.02.2026г. на Изпълнителния директор на Национална агенция по приходите гр.С., с което е наложена имуществена санкция в размер на 25564.59 евро, на осн. чл.97а, ал.4 от Закона за хазарта за нарушение на чл.17, ал.6 от същия закон. ПРОИЗВОДСТВОТО Е ПО РЕДА НА чл.58д – 64 ЗАНН. В жалбата и в с.з. се навеждат доводи за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното НП и се прави се искане за отмяната му. Въззиваемата страна, чрез процесуалния си представител ю.к.И. К., счита жалбата за неоснователна, като излага съображения и прави искане тя да бъде оставена без уважение, а атакуваното НП потвърдено. По делото са събрани писмени и гласни доказателства. Съдът като прецени представените по делото доказателства и наведените от страните доводи и съображения, приема за установено следното: Жалбата е процесуално допустима, като отговаряща на изискуемите реквизити по чл.59 – 60 ЗАНН за форма, съдържание, срок и надлежна страна. Разгледана по същество, тя е основателна. От анализа на събраните по делото доказателства е видно, че Изпълнителния директор на НАП е подал искане до Председателя на Софийски районен съд да постанови всички предприятия, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги да спрат достъпа до описаните с Решение № Р-ЦУ-205/13.10.2025г. интернет страници. След разглеждане на искането Председателят на Софийски районен съд е издал Разпореждане с № РД-30-3784/28.10.2025г., с което е разпоредено всички предприятия, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги в срок до 24 часа от публикуване на същото на интернет страницата на НАП да спрат достъпа до територията на Република България на интернет страници и нейните домейни, описани в разпореждането. Разпореждането на Председателя на СРС е публикувано на интернет страницата на НАП на 31.10.2025г. На 10.12.2025г. в изпълнение на Заповед № З-ЦУ-30-1009/10.07.2025г. на Изпълнителния директор на НАП, в гр.Б.С., на ул. Х.Б. № 16 е извършена проверка за спазване задължението на дружеството „П. 2002“ ООД да спре достъпа до интернет страници от територията на Република България, на които се организират хазартни игри без издаден лиценз по реда на Закона за хазарта. Проверката е извършена от свидетелите К. Т. С., Б. К. З. и П. К. Б. – главни експерти по приходите в ЦУ на НАП гр.С.. При посещение на офиса в гр.Б.С. на дружеството „П. 2002“ ООД, същите са изискали достъп до мрежа на дружеството, която то разпространява – интернет мрежа. Свидетелите установили, че има достъп до сайт https://stake.bet, с което също е нарушена разпоредбата на чл.17, ал.6 от Закона за хазарта. За това нарушение бил съставен АУАН, въз основа на който било издадено и обжалваното НП. Изрично в НП е записано, че нарушението е извършено на 01.11.2025г. в гр.Б.С.. Горната фактическа обстановка се установява от събраните по делото писмени и гласни доказателства – АУАН № F863294/10.12.2025г., НП № 876706-F863294/24.02.2026г., протокол за извършена проверка в обект с бл. № серия АА № 0219586/10.12.2025г., приложение № 1 към протокол за извършена проверка, 2 броя екранни снимки, Заповед № З- ЦУ-30-1009/10.07.2025г. на изпълнителния директор на НАП; Разпореждане на СРС, Решение за преустановяването организирането на хазартни игри на интернет страници, както и от показанията на разпитаните в с.з. свидетели К. Т. С. – актосъставител, Б. К. З. и П. К. Б. – свидетели при съставяне на акта, тримата служители на ЦУ на НАП гр.С.. Настоящото производство е от административнонаказателен характер. Същественото при него е да се установи има ли извършено деяние, което да представлява административно нарушение, дали това деяние е извършено от лицето, посочено в АУАН и в НП, и дали е извършено от него виновно. Следва да се отбележи, че актовете за установяване на административно нарушение нямат обвързваща доказателствена сила, т. е. посоченото в акта не се счита за безспорно доказано. Това означава, че в тежест на административнонаказващия орган е да докаже по безспорен начин пред съда, че има административно нарушение, което е извършено виновно от лицето, посочено като нарушител. Освен това, за да бъде наказателното постановление правилно и законосъобразно, е необходимо да бъдат спазени и изискванията на ЗАНН за съставянето на АУАН и издаването на НП. В административнонаказателното производство не е достатъчно органът да докаже съществуването на общо нормативно задължение и публикуване на съдебно разпореждане. Необходимо е да бъде установено по категоричен начин фактите и обстоятелствата по извършване на нарушението, а именно кога е възникнало конкретното задължение за конкретния санкциониран субект, кога точно е било нарушено, чрез какви технически действия е констатирано нарушението, с какво средство, при какви условия и дали резултатът от проверката е годен да обоснове административнонаказателна отговорност. Видно от свидетелските показания на разпитаните свидетели, проверката е извършена на 10.12.2025г. в офис на дружеството в гр.Б.С. и е проверен сайта https://stake.bet, като според свидетелските показания е видно, че е имало достъп до този сайт. В съставения АУАН, впоследствие и в издаденото НП е записано като дата на нарушението 01.11.2025г., т.е. не е датата, на която е извършена фактическата проверка, а е изведена от органите по пътя на правен извод – публикуване разпореждането на 31.10.2025г. и изтичане на 24 часовия срок по чл.17, ал.6 от Закона за хазарта. Като свидетелите сочат, че това е датата на изтичане на законовия срок. Същите заявяват, че към тази дата – 01.11.2025г. не са извършили проверка, т.е. съдът намира, че датата на извършване на нарушението не е установена като факт, а е презюмирана от лицата, извършили проверката, тъй като те не отговориха на въпроса възможно ли е на 01.11.2025г. въпросният сайт да е бил спрян и на по-късен етап отново да е имало достъп до него. В административнонаказателния процес датата на нарушението е задължителен елемент от обвинението и не може да се замества с предположение, изведено от нормативния срок за изпълнение. Ако органът твърди, че нарушението е извършено на 01.11.2025 г., той е следвало надлежно да докаже именно това – че към тази дата сайтът https://stake.bet е бил достъпен през мрежата на „П. 2002“ ООД и че дружеството не е изпълнило задължението си. Такива доказателства по делото обаче не са ангажирани. Още по-съществено е, че при разпита на свидетеля Б. З. същият изрично заявява, че „нарушението се установява в деня на проверката“, т.е. на 10.12.2025 г., а не на 01.11.2025 г. На въпроса дали е технически установено, че на 01.11.2025 г. сайтът със сигурност е бил достъпен в мрежата на дружеството, свидетелят не посочва извършена техническа проверка към тази дата, а отново се позовава на законовото задължение. На последващ въпрос дали технически е възможно дружеството да въведе ограничение и след това да го премахне, свидетелят отговаря: „Предполагам, че да.“ Това обстоятелство според съда е от съществено значение за изхода на спора. От една страна, то оборва тезата, че достъпността на сайта към 10.12.2025 г. автоматично доказва неизпълнение към 01.11.2025 г. От друга страна, то показва, че самият свидетел на административнонаказващия орган не изключва техническа възможност сайтът да е бил ограничен към една дата и впоследствие достъпът да е бил променен. При това положение изводът, че нарушението е извършено именно на 01.11.2025 г., остава недоказан от страна на адм. орган. Съдът намира това за съществен порок на НП, защото засяга основен реквизит от производството по установяване на нарушението и налагане на наказанието. Съдът намира за основателно и възражението на жалбоподателя относно начина на техническо установяване на нарушението. В АУАН е посочено единствено, че проверката е извършена чрез „преносим компютър“, без индивидуализация на устройството, без посочване на марка, модел, инвентарен номер, собственост, операционна система, използван браузър, мрежови настройки, начин на свързване и без данни за техническата му изправност. В съдебно заседание свидетелят С. посочва, че техническото средство било „служебен лаптоп“, в който се визуализирали IP адрес, DNS сървър и име на мрежата, но не дава конкретни индивидуализиращи белези и не сочи документ, който да удостоверява изправността или настройките на устройството към момента на извършване на проверката. В настоящата хипотеза, когато твърдяното нарушение се установява чрез техническо действие в интернет среда, съдът следва да разполага с достатъчно данни, че резултатът от проверката е надежден, възпроизводим и необусловен от особености на използваното устройство, браузър, кеш, прокси устройства, мобилна връзка или друга техническа конфигурация. В конкретния случай, такива данни не са събрани по делото. Екранните снимки, на които се позовава органът, не могат сами по себе си да заместят липсата на индивидуализация, проверимост и изправност на техническото средство. Те визуализират резултат, но не доказват надеждността на начина, по който този резултат е получен. В резултат на изложеното, съдът намира, че показанията на свидетелите следва да бъдат кредитирани единствено в частта, в която установяват факта на извършване на проверка на 10.12.2025 г. в офис на дружеството и извършване на опит за достъп до сайта https://stake.bet. В останалата им част, относно датата на извършване на нарушението, съставомерността на поведението и техническата достоверност на резултата, същите имат характер на правни изводи и предположения, а не на преки и непосредствени фактически възприятия. Свидетелите не установяват еднозначно, че на 01.11.2025 г. сайтът е бил достъпен през мрежата на дружеството, не установяват какви са били настройките на системите на дружеството към тази дата, не установяват как технически дружеството филтрира сайтове и не установяват, че използваното при проверката техническо средство е било годно и проверено. В този смисъл, съдът не споделя становището на НАП, че наличието на разпореждане, публикуването му на сайта на НАП и последваща проверка са достатъчни за ангажиране на административнонаказателната отговорност на дружеството. Тази теза би превърнала отговорността по чл. 97а, ал. 4 ЗХ в почти обективна санкционна отговорност, при която не се доказва конкретното неизпълнение към конкретна дата, а само се предполага въз основа на общо задължение. Подобен подход е несъвместим с принципите на ЗАНН, според които административното нарушение следва да бъде установено по несъмнен начин от наказващия орган. Съдът намира, че е налице и самостоятелно съществено нарушение на чл. 57, ал. 1, т. 5 ЗАНН. Според същия текст, наказателното постановление следва да съдържа описание на нарушението, датата и мястото на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, и доказателствата, които го потвърждават. В случая, в НП е посочена дата 01.11.2025 г., но доказателствата по делото сочат единствено на проверка от 10.12.2025 г. По делото липсва доказателствен мост между тези две дати. Административнонаказващият орган не е установил дали към 01.11.2025 г. достъпът е бил наличен, дали е бил ограничен, дали е бил възстановен впоследствие, или дали изобщо технически е проверявано състоянието на мрежата към тази дата. Това създава неяснота относно времевите параметри на нарушението и препятства правото на защита на дружеството. Съдът следва да обсъди и доводите на жалбоподателя относно приложението на Регламент (ЕС) 2022/2065 – Акта за цифровите услуги. В жалбата се поддържа, че тълкуване на чл. 17, ал. 6 ЗХ, според което предприятията се считат уведомени само чрез публикуване на съдебно разпореждане на интернет страницата на НАП, без индивидуално адресирано и връчено разпореждане, противоречи на чл. 8, чл. 9 и чл. 10 от Регламент (ЕС) 2022/2065. Жалбоподателят излага, че подобна конструкция фактически въвежда задължение за постоянно следене на публикувани актове и решения, което е несъвместимо със забраната за общо задължение за мониторинг. Съгласно чл. 8 от Регламента държавите членки не могат да налагат на доставчиците на междинни услуги общо задължение за наблюдение на информацията, която те предават или съхраняват, нито общо задължение за активно издирване на факти или обстоятелства, указващи незаконна дейност. Тълкуване на националната уредба, при което предприятията следва постоянно да следят публикуваните на интернет страницата на административен орган актове, за да идентифицират нововъзникнали задължения за ограничаване на достъп до определени интернет страници, по същество води до въвеждане именно на подобно общо задължение за мониторинг, което е несъвместимо с чл. 8 от Регламента. Съгласно чл. 9 от Регламента ограниченията върху предоставянето на услуги следва да бъдат налагани чрез ясни, конкретни и индивидуализирани разпореждания от компетентен орган, които съдържат достатъчно информация за адресата, основанието и обхвата на задължението. В случая обаче не се установява жалбоподателят да е бил адресат на индивидуално разпореждане, нито да му е било връчено такова по начин, който да гарантира реалното му узнаване, като единственото установено обстоятелство е публикуване на съдебен акт на интернет страница в общ формат. Това поставя под съмнение съответствието на приложената процедура с изискванията на чл. 9 от Регламента за яснота, предвидимост и индивидуализация на задълженията. Същевременно, чл. 10 от Регламента изисква мерките, налагани на доставчиците на услуги, да бъдат пропорционални, конкретно насочени и да не надхвърлят необходимото за постигане на легитимната цел. В разглеждания случай съдът не констатира извършена от административнонаказващия орган преценка за пропорционалност – нито по отношение на начина на уведомяване, нито по отношение на краткия срок за изпълнение, нито по отношение на значителния размер на наложената санкция при твърдяно неизпълнение спрямо един конкретен интернет сайт от множество посочени в разпореждането. При липсата на подобен анализ не може да се приеме, че са спазени изискванията на чл. 10 от Регламента, което допълнително обосновава извод за несъвместимост на приложената административнонаказателна мярка с правото на Европейския съюз. Съдът намира за необходимо да отбележи, че приложението на националната правна уредба в разглежданата хипотеза следва да бъде съобразено и с изискванията на правото на Европейския съюз, което съгласно принципа на примата има предимство пред противоречащите му норми на вътрешното право. Съгласно чл. 288 от Договора за функционирането на Европейския съюз регламентите имат общо приложение, задължителни са във всички свои елементи и се прилагат пряко във всяка държава членка, без необходимост от национална транспозиция. В тази връзка, националният съд е длъжен, при наличие на противоречие или съмнение за съвместимост, да тълкува вътрешното право в съответствие с правото на Съюза, а при невъзможност за такова тълкуване – да остави без приложение противоречащата национална норма, без да е необходимо нейното предварително отменяне. В конкретния случай следва да се съобразят разпоредбите на Регламент (ЕС) 2022/2065, които въвеждат изисквания за прозрачност, предвидимост и пропорционалност при налагане на задължения към доставчиците на услуги в цифровата среда, включително изрична забрана за налагане на общо задължение за наблюдение и изискване ограниченията да бъдат конкретно адресирани и ясно индивидуализирани. Тълкуване на чл. 17, ал. 6 от Закона за хазарта в смисъл, че задължението възниква единствено чрез публикуване на съдебен акт на интернет страница, без индивидуално уведомяване и без гаранция за реалното му узнаване от адресата, поставя под съмнение съвместимостта на тази уредба с посочените принципи на правото на Съюза, както и с изискването за правна сигурност и ефективна защита. В този смисъл и съгласно трайната практика на Съда на Европейския съюз (включително по дела Simmenthal, C-106/77, и Costa v. ENEL, 6/64), националният съд е длъжен да гарантира пълното действие на правото на ЕС, като не допуска прилагане на национални разпоредби, които водят до непропорционално ограничаване на правата и задълженията на икономическите субекти. При тези съображения, съдът намира, че и от гледна точка на правото на Европейския съюз, в случая не са налице достатъчно основания за ангажиране на административнонаказателна отговорност на жалбоподателя при така установените факти. В този смисъл, съдът намира възраженията на жалбоподателя за релевантни към спора. Действително, производството е административнонаказателно и предмет на преценка е законосъобразността на конкретното НП, но когато санкционната отговорност се основава на задължение, възникващо само чрез публикуване на акт на интернет страница, без индивидуално уведомяване, както бе посочено, съдът следва да прецени дали това тълкуване е съвместимо с принципите на правна сигурност, пропорционалност и ефективна защита. В случая НАП не е доказала да е извършено индивидуално уведомяване на „П. 2002“ ООД за Разпореждане № РД-30-3784/28.10.2025 г., нито е доказала да е налице механизъм, който да гарантира реалното достигане на съдържанието на разпореждането до адресатите на задължението. Напротив, по делото е безспорно, че разпореждането е било публикувано в PDF формат на интернет страницата на НАП. Свидетелят С. заявява, че това е „обичайното публикуване“. В същото време, представителят на НАП изрично е възразил, че липсва автоматично известяване на предприятията, макар те да са лицензионно регулирани субекти и държавата да разполага с данни за тях и техните електронни адреси. Съдът намира, че при санкция в размер на 25 564,59 евро и 24-часов срок за изпълнение, единственото публикуване на сканиран PDF документ на интернет страница, без индивидуално уведомяване и без технически удобен машинночетим списък на адресите, поставя предприятията в положение на значителна правна и техническа несигурност. Това има значение, не само за преценката за съставомерност, но и за преценката за пропорционалност на санкцията и за евентуалното приложение на чл. 28 ЗАНН. Съдът не споделя тезата, че след като законът предвижда публикуване, всяко предприятие автоматично и безусловно следва да понесе санкция при установен впоследствие пропуск. В административнонаказателното право формалното наличие на задължение не освобождава органа от задължението да докаже конкретно виновно/противоправно неизпълнение, конкретна дата, конкретен механизъм на установяване и годни доказателства. Още повече, това важи при електронна среда, при която грешка в един символ, особености на домейн, пренасочване, DNS резолюция или начин на въвеждане в системите за филтриране могат да доведат до различен резултат. По отношение на санкцията съдът намира, че и при хипотетично приемане на формално нарушение, наказателното постановление не съдържа убедителни мотиви защо следва да бъде наложена имуществена санкция именно в този значителен размер. Жалбоподателят основателно сочи, че се касае за твърдяно неизпълнение по отношение на един сайт от общо 32, посочени в разпореждането. Този факт не е обсъден от наказващия орган като смекчаващо обстоятелство. Не са обсъдени и начинът на публикуване, краткият срок за изпълнение, липсата на индивидуално уведомяване, характерът на евентуалния пропуск и липсата на данни за настъпили вредни последици. Съдът намира, че при тези данни наказателното постановление не може да бъде потвърдено. Нарушението не е доказано по несъмнен начин. Посочената дата 01.11.2025 г. не е установена чрез фактическа проверка, а е изведена по презумпция. Използваното техническо средство не е индивидуализирано и не е доказана неговата изправност. Свидетелските показания не установяват всички елементи от състава на нарушението, а в съществените си части потвърждават именно слабостите в доказателствената конструкция на административнонаказващия орган. НАП не е доказала надлежно индивидуално уведомяване, не е обсъдила съвместимостта на приложената схема със стандартите на правото на ЕС и не е мотивирала пропорционално размера на санкцията. При този изход съдът намира, че наказателното постановление следва да бъде отменено изцяло като незаконосъобразно. С оглед изхода на спора и направеното искане, на жалбоподателя следва да бъдат присъдени сторените разноски, доколкото са доказани по размер и основание и следва да бъде отхвърлено искането за прекомерност от юрк. К.. Водим от горното и на основание чл. 63 ЗАНН, съдът