Решение № 3625 от 4.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 4948/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 20016094 от 23.02.2022 г. по гр.д. № 73484/2019 г. Софийски районен съд, 47 състав отхвърлил като неоснователен предявения от Г. С. И., ЕГН ••••••••••, срещу Кооперация „С.В.К. – СиВЗК“, ЕИК •••••••, осъдителен иск с правно основание чл. 9, ал. 1, т. 7 вр. чл. 14, ал. 1 ЗК за заплащане на сума в общ размер 19 774.10 лв., представляваща неизплатен остатък от вземания за дялов капитал, дължими във връзка с прекратяване на членственото правоотношение между ищеца и ответната кооперация, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 1 350 лв. – разноски по делото. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Г. С. И., който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Правото на член – кооператора за изплащане на неговия дял след прекратяване на членството му възниквало след приемане на ГФО, което в случая следвало да се приеме, че е осъществено на 28.02.2019 г. - датата на решението на органите на кооперацията за приемане на ГФО за 2018 г., което било видно от вписването по партидата на ответника в ТРРЮЛНЦ. Установило се, че ищецът няма непогасени задължения към кооперацията. Съгласно досие № 1500/2018 г., на основание молба-претенция от 14.06.2018 г. кооперацията изразила становище, че по застрахователен договор № 112211000001537 ищецът има за получаване сума в размер на 603.05 лв., както и сума в размер на 16 807.53 лв.; по застрахователен договор № 401131000000100 – сума за получаване в размер на 807.53 лв.; по застрахователен договор № 196191000004139 – сума за получаване от 761.18 лв. Това доказателство представлявало извънсъдебно признание на неизгоден за ответника факт, че дължи именно претендираните с исковата молба суми. Неправилно първостепенният съд приел, че изискуемостта на вземането настъпва с изтичането на тригодишния срок по чл. 29, ал. 5 ЗК. Този срок не бил начален, а краен (максимален) за изпълнение на задълженията за кооперацията по изплащане на дяловите вноски. Именно уточнението в разпоредбата на чл. 9, ал. 1, т. 7 ЗК пояснявало, че получаването на дяловата вноска става по реда на чл. 14 ЗК, без да препраща към разпоредбата на чл. 29, ал. 5 ЗК. От момента на приемане на ГФО вземанията на ищеца били изискуеми. Срокът по чл. 29, ал. 5 ЗК бил препоръчителен, с оглед организация на уреждането на имуществените отношения на кооперацията с нейните бивши членове, но не можел да повлияе върху момента на изискуемостта на вземането. Дори да се приеме, че за настъпване на изискуемостта е меродавна разпоредбата на чл. 29, ал. 5 ЗК, искът не бил преждевременно заведен, тъй като към подаване на въззивната жалба тригодишният срок вече бил изтекъл, който факт следвало да бъде взет предвид от съда по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Въззиваемата страна Кооперация „С.В.К. – СиВЗК“ с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд следва да прецени неговата правилност с оглед оплакванията във въззивната жалба. Съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 14, ал. 1 вр. чл. 9, ал. 1, т. 7 ЗК за сумата от общо 19 774.10 лв., представляваща неплатен остатък от дялови вноски, дължими във връзка с прекратяване на членственото правоотношение между ищеца и ответната кооперация на 31.03.2018 г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба в съда на 17.12.2019 г. до окончателното плащане. Ищецът твърди, че общо дължимият му от ответника дялов капитал бил в размер на 20 377.15 лв., като след плащане на 27.03.2019 г. на сумата 603.05 лв. по застрахователен договор № 112211000001537, имал за получаване по същия договор сума в размер на 16 807.53 лв., по застрахователен договор № 401131000000100 – сума за получаване в размер на 2 205.39 лв., и по застрахователен договор № 196191000004139 – сума за получаване в размер на 761.18 лв. Така дължимият остатък бил в размер общо на 19 774.10 лв. От фактическа страна: По делото не е било спорно, че от 01.04.1998 г. ищецът е бил член-кооператор в ответната кооперация, като членственото правоотношение между страните е прекратено с изтичане на определения срок по застрахователен договор № 112211000001537 на 31.03.2018 г. В отговор на молба-заявление от ищеца от 14.06.2018 г., с досие № 1500/2018 г. ответникът взел становище, че по застрахователен договор № 112211000001537, след извършени прихващания по чл. 60 ОУМЖС сумата за получаване е 603.05 лв. + 16 807.53 лв.; по застрахователен договор № 401131000000100 сумата за получаване, след извършени прихващания, е: минус 2 205.39 лв.; по застрахователен договор № 196191000004139, след извършени прихващания сумата за получаване е: минус 761.18 лв.; Общо сума за получаване в размер на 17 411.98 лв. Не се спори и се установява, че на 27.03.2019 г. на ищеца е изплатена сумата 603.05 лв. От приетото в първоинстанционното производство заключение на ССЕ и приетите писмени доказателства, въз основа на които е изготвено (л. 192 – 282 от делото на СРС) се установява, че остатъкът от дължимия на ищеца дялов капитал, след извършени от ответника прихващания съобразно уговореното в ОУ Модулно животозастраховане на СиВЗКи във връзка с получени от ищеца заеми и плащането на сумата 603.05 лв., възлиза на 16 808.93 лв. Съдът кредитира заключението като обективно и компетентно изготвено. Същото е оспорено от ищеца с твърдения, че между страните нямало сключен договор за заем, но получаването на сумите по заемите се установява от приетите и неоспорени преводно нареждане от 20.12.2007 г. за сумата 7 552 лв. и 2 бр. авизо по платежно нареждане от 01.02.2006 г., видно от които ответникът е превел на ищеца сумата 3 500 лв. и сумата 2 260 лв. с основание „заем срещу застраховка живот Тета“. От правна страна: Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗК, бившите кооператори или наследниците им имат право на внесените дялови, допълнителни и целеви вноски, актуализирани по установения нормативен ред, на припадащия се дивидент, както и на заемите, предоставени на кооперацията по реда на чл. 31, ал. 6, включително припадащите се лихви. Вноските, дивидентът, заемите и лихвите се изплащат на бившите кооператори или на наследниците им след приемане на годишния финансов отчет и ако са погасили всички свои задължения към кооперацията. В случай на непогасени задължения може да се извърши прихващане с вземанията им. Разпоредбата на чл. 29, ал. 5 ЗК предвижда, че дяловите вноски се изплащат на напусналите кооператори в продължение на три години. С оглед така очертаната нормативна уредба, за да възникне правото на бившия член кооператор да получи дяловите си вноски не е достатъчно прекратяването на членственото правоотношение, а и приемане на годишния финансов отчет на кооперацията за годината, в която членственото правоотношение е прекратено. Това е необходимо, тъй като до приемане на ГФО за съответната година правото за получаване на дялова вноска е все още неопределено. В случая, видно от приетия по делото ГФО на ответната кооперация за 2018 г., същият е бил подписан на 28.02.2019 г. с особено мнение от представляващите кооперацията квестори, назначени след отнемане на лиценза на кооперацията с решение № 1501 - ЖЗ от 01.12.2017 г. на Комисията за финансов надзор. Върху финансовия отчет е издаден одиторски доклад от 27.06.2019 г. и на 27.06.2019 г. от квесторите е взето решение за обявяване в ТРРЮЛНЦ на годишния доклад за дейността на кооперацията, доклада за извършения одит на ГФО и ГФО за 2018 г. Същевременно, както беше посочено, с разпоредбата на чл. 29, ал. 5 ЗК е предвидено, че дяловите вноски се изплащат на напусналите кооператори в продължение на три години. Срокът започва да тече от приемане на ГФО за съответната година от ОС на кооперацията, в случая – от назначените от КФН квестори. Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния, че този тригодишен срок е предвиден в полза на кооперацията предвид особения характер и целите й съгласно чл. 1 ЗК. Преди изтичане на този тригодишен срок бившият член кооператор не би могъл да получи вземането си със средствата на държавна принуда, независимо дали срокът е краен и/или препоръчителен. Настоящият въззивен състав намира, че в случая, доколкото ГФО е подписан с особено мнение от двамата квестори, представляващи кооперацията заедно, като е извършен одиторски доклад на ГФО, тригодишният срок е започнал да тече от 27.06.2019 г., когато е взето решение от квесторите за обявяването на ГФО в ТРРЮЛНЦ. Или тригодишният срок по чл. 29, ал. 5 ЗК, в който кооперацията е следвало да изпълни задължението си за плащане на остатъка от дължимите на ищеца дялови вноски, е изтекъл на 27.06.2022 г. На основание чл. 235, ал. 3 ГПК този факт от значение за спорното право следва да бъде взет предвид от въззивния съд при постановяване на решението му. Съобразно кредитираното заключение на ССЕ, дължимият остатък от дялови вноски е 16 808.93 лв., до който размер предявеният иск с правно основание чл. 14, ал. 1 вр. чл. 9, ал. 1, т. 7 ЗК е основателен. Доводът в жалбата приетото досие № 1500/2018 да съставлявало извънсъдебно признание на ответника за претендирания от ищеца размер от 19 774.10 лв. е несъстоятелен. В досието ясно е посочено какъв е общият признат размер – 17 411.98 лв., като след плащането на сумата 603.05 лв. дължими остават 16 808.93 лв. Върху тази сума следва да се присъди и претендираната законна лихва, но считано от момента, в който вземането на ищеца е станало изискуемо – 27.06.2022 г. По изложените съображения и при приложение на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, атакуваното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът е отхвърлен до размера от 16 808.93 лв. и вместо това постановено друго, с което искът се уважи до посочения размер, като се присъди и законната лихва върху главницата от 27.06.2022 г. до окончателното плащане. В частта, с която искът е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 19 774.10 лв. решението следва да бъде потвърдено. При този изход, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за първата инстанция над 202.43 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да му заплати разноски за първоинстанционното производство в размер на 1 692.41 лв. С оглед изхода на спора, разноски за настоящата инстанция се следват на двете страни. Доказано направените от въззивника разноски са в размер на 395.48 лв. – държавна такса, и 1 200 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие от 20.03.2022 г. Съобразно обжалваемия интерес и чл. 7, ал. 2, т. 4 о т Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в редакция към сключване на договора за правна защита), минималното възнаграждение е в размер на 1 123.22 лв. Заплатеното възнаграждение от 1 200 лв. незначително надвишава минималния размер, поради което възражението на въззиваемия за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Или общо разноските на въззивника за настоящото производство са в размер на 1 595.48 лв. Доказано направените от въззиваемия разноски са в размер на 1 350 лв. – адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, което е заплатено по банков път съгласно представените фактура от 26.04.2022 г., преводно нареждане и извлечение от сметка. Съобразно обжалваемия интерес и чл. 7, ал. 2, т. 4 вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в редакция към датата на фактурата), минималното възнаграждение е в размер на 1 123.22 лв. плюс 224.64 лв. – ДДС, или 1 347.86 лв. с вкл. ДДС. Заплатеното възнаграждение от 1 350 лв. незначително надвишава минималния размер, поради което възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Или, при общо направени от въззивника разноски в размер на 1 595.48 лв., съразмерно с уважената част от жалбата въззиваемият му дължи 1 356.23 л в. Съразмерно с отхвърлената част от жалбата, въззивникът дължи на въззиваемия разноски в размер на 202.43 лв. Делото е търговско, а цената на иска – под 20 000 лв., поради което съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване (така и определение № 150 от 30.05.2022 г. по т. д. № 1419/2021 г., ІІ ТО на ВКС, определение № 50087 от 03.05.2023 г. по т. д. № 1001/2022 г., ІІ ТО на ВКС и др.). Така мотивиран, съдът