Решение № 1555 от 14.3.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 1374/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от ДРАМАТИЧНО–КУКЛЕН ТЕАТЪР „КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ“-ПАЗАРДЖИК срещу решение № 20111238/19.12.2013г. по гр.д. № 16361/2020г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 75 състав, и с което са уважени предявените от А. Г. Ж. обективно кумулативно съединени искови претенции, като: -на основание чл.344 ал.1 т.1 от КТ е признато за установено, че извършеното със заповед № РД 12-137/02.03.2020г. на министъра на културата прекратяване на трудовото правоотношение на А. Г. Ж. на основание чл.328 ал.1 т.10 от КТ е незаконно; -на основание чл.344 ал.1 т.2 от КТ А. Г. Ж. е възстановен на длъжността, заемана преди незаконното уволнение, а именно „директор“ в ДКТ„КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ“- ПАЗАРДЖИК; -на основание чл.344 ал.1 т.3 вр. чл.225 ал.1 от КТ ДКТ„КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ“-ПАЗАРДЖИК е осъден да заплати на А. Г. Ж. обезщетение за оставане без работа, поради незаконно уволнение за периода 02.03.2020г. – 02.09.2020г. в размер на 7998, 00 лв., ведно със законната лихва върху главницата считано от 28.04.2020г. до окончателното й изплащане; -на основание чл.78 ал.1 от ГПК и чл.78 ал.6 от ГПК ДКТ„КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ“-ПАЗАРДЖИК е осъден да заплати разноски в производството. Въззивникът навежда доводи за незаконосъобразност на постановеното решение, поради допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с конституирането му като ответник по делото, при условията на евентуалност – неправилно приложение на материалния закон. Счита, че ако съдът приеме, че е надлежен ответник в производството, то е налице погасяване на исковете по давност, каквото възражение е изрично направено в отговора на исковата молба, тъй като спрямо него давността е прекъсната едва след конституирането му като ответник в първо съдебно заседание и получаване на препис от исковата молба. Счита, че не е налице хипотезата на чл.228 ал.1 от ГПК поради липса на съгласие на нови ответник, а на тази предвидена в разпоредбата на чл.228 ал.3 от ГПК. Излага становище и по съществото на спора, като твърди, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е законосъобразна, като по безспорен начин е установено наличието на фактическият състав по чл.328 ал.1 т.10 от КТ и на което основание е прекратено трудовото правоотношение, без спазване срока на предизвестие съответно с изплащане на обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ, съответно при законност на уволнението, обусловените от този извод искове с правно основание чл.344 ал.1 т.2 и т.3 от КТ също са неоснователни, а на самостоятелно основание.иска по чл.344 ал.1т.2 от КТ подлежи на отхвърляне, тъй като срочния трудов договор, по който е бил назначен ищеца е с изтекъл срок. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се отхвърлят изцяло. Претендира разноски и за двете съдебни инстанции. В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната по нея страна - А. Г. Ж. със становище за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение, постановено при правилно приложение на процесуалния и материалния закон и утвърдената съдебна практика. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес и е допустима. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата. Първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Досежно правилността на обжалваното решение, настоящият състав счита следното: С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: от кой момент се счита предявен иска срещу ответникът-въззивник във връзка с приложение на института на погасителната давност по чл.358 от КТ; правнорелевантно ли е кога придобито правото на пенсия за служителя - преди или след възникване на трудовото правоотношение с оглед правилното приложение на основанието за прекратяване на трудовия договор по чл.328 ал.1 т.10 от КТ. Установената от първоинстанционният съд фактическа обстановка, която не е спорна между страните, а именно: прекратяване на трудовото правоотношение между страните, възникнало въз основа на трудов договор /споразумение/ № РД 12-547/09.08.20217г. и след проведен конкурс, на основание чл.328 ал.1 т.10 от КТ със заповед № РД 12-137/02.03.2020г. на министъра на културата, връчена при отказ на ищеца на 02.03.2020г.; придобито от ищеца към датата на сключване на трудовия договор на право на пенсия по чл.68 от КСО, не е предмет на установяване в настоящоято производство, предвид липса на оплаквания във въззивната жалба и разпоредбата на чл.269 изр.2 от ГПК. Първото правоизключващо възражение направено от въззивника и ответник в първоинстанционното производство е относно наличие на пречка за разглеждане на спора по същество, а именно –погасяване по давност на предявените искове по чл.344 ал.1 т.1-3 от КТ. В разпоредбата на чл.358 от КТ е предвидена специална давност, която дерогира общата по ЗЗД. В случая ответникът твърди, че срокът предвиден в разпоредбата на чл.358 ал.1 т.3 от КТ, доколкото заповедта за прекратяване на трудовия договор е връчена на 02.03.2020г., а исковата молба следва да се счита, че е предявена срещу него като ответник на 17.10.2023г. с оглед разпоредбата на чл.228 ал.3 от ГПК, е изтекъл, поради което и исковете са погасени по давност. Настоящият съдебен състав не споделя направеното тълкуване на сроковете вкл. и на разпоредбата на чл.228 от ГПК от въззивника, по следните съображения: Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно. Ако при проверката за това бъде констатирано, че исковете по чл. 344 ал. 1 КТ са предявени срещу ненадлежен ответник, съдът следва да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази нередовност чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник, като при неизпълнение на указанието производството следва да бъде прекратено /ТР 1/12 ОСГК на ВКС/. Ако указанията бъдат изпълнени и нередовността - отстранена, съобразно общите правила на ГПК поправената искова молба се счита за редовна от деня на подаването й /чл. 129 ал. 5 ГПК/. В настоящият случай, първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като още при проверка на исковата молба не е дал указания за отстраняване на нередовностите й във връзка с надлежната процесуална легитимация на страните, като предвид служебното задължение да следи за наличие на всички абсолютни процесуални предпоставки в хода на съдебното производство е възможно тази констатация да се направи в по-късен момент от развитието на производството, дори и от касационната инстанция. В случая нередовността е била констатирана в насроченото открито съдебно заседание на 17.10.2023г., когато не е даден ход на делото, като още в съдебното заседание ищецът е отстранил нередовността на исковата молба и включително е представил писмена молба с посочване на надлежния ответник – л.54 от делото на СРС. Поправената искова молба се счита редовна от деня на подаването й – в случая това е 28.04.2020г. вкл. и срещу посочения надлежен ответник по исковете. /в т. см. определение № 463 от 3.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1108/2015 г., IV г. о., ГК, определение № 193 от 22.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5787/2015 г., IV г. о., ГК, Решение № 264 от 1.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 83/2009 г., IV г. о., ГК/. Следователно в случая не е налице която и да е хипотезите по чл.228 от ГПК, а отстраняване нередовност на искова молба по чл.129 от ГПК, поради което и изложените доводи и съображения коя от хипотезите следва да намери приложение – ал.1 или а.3 на чл.228 от ГПК са ирелевантни и не следва да бъдат обсъждани. С оглед на това искова молба е подадена в рамките на давностния срок по чл.358 ал.1 т.2 и т.3 вр ал.2 т.2 от КТ доколкото тя е предявена на 28.04.2020г., независимо, че нередовността й е отстранена в по- късен момент в хода на съдебното производство вкл. и чрез посочване на надлежния ответник т.е. в рамките на 2- месечния срок от връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение /02.03.2020г./ - по отношение на иска с правно основание чл.344 ал.1 т.1 от КТ и и 3 годишния срок за останалите искове. Предвид горното, спорът следва да бъде разгледан по същество. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд за незаконност на прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.328 ал.1 т.10 от КТ, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, настоящият състав намира следното: При прекратяване на трудово правоотношение немотивираността на заповедта, липсата на фактически основания посочени в нея, както и противоречието между тях до степен неяснота е самостоятелно основание обуславящо незаконността на уволнението. В случая съдът счита, че заповед №РД 12-600/27.08.2018г. на министъра на културата е издадена от компетентно лице, в кръга на правомощията му, в същата има изложени фактически и с цитиране на съответните приложими правни норми са посочени основанията за прекратяване на трудовото правоотношение.Тук следва да се има предвид, че дори и да е неточно посочване на правната квалификация на основанието /което в случая не е налице/, въз основа на което се прекратява трудовото правоотношение или пък да е в противоречие със словестното изложение, то няма да е основание за отмяна на заповедта на формално основание, ако по ясен и недвусмилен начин са посочени фактите, обосноваващи основанието за уволнение и именно срещу които работникът/служителят следва да организира защитата си /в т. в т.см. и постановени по реда на чл.290 от ГПК /отм/ решение№ 105 от 11.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4992/2013 г., III г. о., ГК на ВКС /. Дали действително е налице соченото в заповедта основание за прекратяване на правоотношението е предмет на проверка в хода на производството и съобразно заявените от ищеца основания за незаконност на уволнението. В разпоредбата на чл. 328 КТ е уредено субективното право на работодателя едностранно да прекрати трудовото правоотношение с работника/ служителя при наличие на определените в хипотезиса на цитираната норма предпоставки и е относимо както към безсрочните, така и към срочните трудови договори. Надлежното упражняване на потестативното право на работодателя на уволнение се осъществява чрез отправяне на писмено изявление/предизвестие до работника служителя, което според разпоредбата на чл.328 ал.1 вр.чл. 326 ал.2 от КТ е 30 –дневно /като в случая уговореното в трудовия договор е за същия законоустановен срок/. В настоящият случай правоотношението е прекратено по реда на чл.335 ал.2 т.2 от КТ – без да е спазен срока за предизвестието и което е право на работодателя и което е ирелеватно за законността на уволнението, а само поражда потестативно право за работника/служителя да получи обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ. Правоотношението следва да се счита за прекратено от датата на връчване на процесната заповед и към този момент следва да се преценява дали са налице основания за прекратяване на същото. Както беше посочено по – горе, не е спорно, че заповедта е връчена на ищеца на 02.03.2020г. при отказ, удостоверен от двама служители на ответника. В разпоредбата на чл. 328 ал. 1 т. 10 КТ са уредени две отделни основания за уволнение: придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, което основание важи за всички работници и служители, с изключение на хабилитираните лица от академичния състав във висшите училища и в научните институти, за които се прилага второто основание, което е самостоятелно основание за уволнение и се състои единствено във факта на навършване на 65-годишна възраст от изброените категории служители. За законосъобразността на уволнението на основание чл. 328 ал. 1 т. 10 предл. 1 КТ /в редакцията към ДВ, бр. 98 от 2015 г., в сила от 1.01.2016 г. / е от значение дали работникът или служителят е придобил правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст по смисъла на чл.68 от КСО през време на действието на трудовото правоотношение, като право на работодателя /а не негово задължение/ е да прецени в дали и кога след възникване на основанието, да прекрати трудовото правоотношение и която субективна преценка не подлежи на съдебен контрол. На първо място за изясняване точния смисъл на прекратителното основание по чл.328 ал.1 т.10 предл.1 от КТ е необходимо систематичното тълкуване на разпоредбата със самостоятелните основания по чл. 328 ал. 1 т. 10а КТ, чл. 328 ал. 1 т. 10б КТ и чл. 328 ал. 1 т. 10в КТ – макар и свързани с придобиване и упражняване право на пенсия – съществено се различават. Работодателят има право да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1 т. 10, предл. 1 КТ само в случаите на придобито право на пълна пенсия за осигурителен стаж и възраст. /решение № 454/08.07.2024г. по гр.д. № 6/2023г. на ВКС, IV г.о./ На следващо място, докато по чл. 328 ал. 1 т. 10 предл.1 КТ е необходимо лицето само да е придобило, но не и да е упражнило, право на пенсия, то по чл. 328 ал. 1, т. 10а КТ, чл. 328 ал. 1, т. 10б КТ и чл. 328 ал. 1, т. 10в КТ се имат предвид различни хипотези, в които лицето е упражнило право на пенсия и тази пенсия му е отпусната. /т.е. по волята на работник/служителя/. Придобиването на право на пенсия е уредено в чл. 68 и сл. КСО, а упражняването на право на пенсия е уредено в чл. 94 КСО, като пенсионното производство може да започне само по заявление на лицето, а не и служебно т. е. придобитото право на пенсия не е равнозначно на упражнено право на пенсия и от "придобитото право" не възниква публично вземане срещу държавата /органите на пенсионното осигуряване/. Настоящият състав не споделя тълкуването, че е без значение кога лицето е придобило право на пенсия – преди или след сключване на трудовия договор. Чрез подписване на трудов договор със служител придобил право на пенсия работодателят приема, че го назначава без дискриминация и като равен на останалите си служители, без оглед на възрастта му респ. че може да го уволни на всички други допустими основания по КТ, но е и на известното му вече – придобито право на пенсия, тъй като това основание /предвиден от закона юридически факт/ има еднократно проявление. Ако се приеме възможност във всеки един момент трудовото правоотношение да бъде прекратено на основание чл. 328, ал. 1 т. 10 КТ, при положение, че работодателят е сключил трудовия договор със знание, че ищецът е придобил вече право на пенсия, би означавало да се допусне злоупотреба с право от страна на работодателя и да се нарушат основни принципи н а Кодекса на труда - защита на работниците и законоустановеност на основанията за уволнение. / в т. см. определение №1267/20.03.2024г. по гр.д. № 3981/2023г. на ВКС, IVг.о., определение № 541/12.06.2020г. по гр.д. № 592/2020г. на ВКС, III г.о., вкл. и решение № 379 от 10.01.2012 г по гр. д. № 300/2011 г, ГК, ІІІ ГО на ВКС, решение № 838 от 17.12.2010 г по гр. д. № 1739/09 г на ВКС, IV ГО, решение № 884 от 26.07.2010 г по гр. д. № 381/09 г на ВКС, IV ГО и решение № 275 от 14.10.2013 г по гр. д. № 23/2013 г, ГК, ІV ГО на ВКС, относими както към редакцията на чл.328 ал.1 т.10 предл.1 от КТ и към настоящия момент, така и към конкретния казус/. Относно иска с правно основание чл.344 ал.1 т.1 от КТ: За уважаването на иска по чл.344 ал.1 т.2 от КТ е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: уволнението да е признато за незаконно/ която в случая е налице предвид гореизложеното/ и да не са налице пречки за възстановяване на ищеца на работата, която е заемал преди уволнението /напр. изтичане на срока на срочното трудово правоотношение, несъществуване на предприятието и т.н./. Видно от съдържанието на трудовия договор - споразумение № РД12-547/09.08.2017г. правоотношението, възникнало от конкурс е срочно – за срок от 4 години – т.е. до 09.08.2021г. Следователно към настоящия момент е изтекъл срока, за който е сключено прекратеното правоотношение, поради което ищецът не може да бъде възстановен на длъжността, от която е уволнен незаконно и решението на първоинстанционният съд в тази му част следва да бъде отменено и иска по чл.344 ал.1 т.2 от КТ - отхвърлен. Относно иска с правно основание чл.344 ал.1 т.3 вр. чл.225 ал.1 от КТ: Основателността на иска за обезщетение поради незаконно уволнение се предпоставя от продължителността на периода, в който правото на обезщетение съществува - от датата на незаконното уволнение до обявяването на недействителността от съда, но не повече от 6 месеца. В 6-месечния срок по чл. 225 ал. 1 КТ работникът има право на обезщетение, защото отношенията между него и работодателя се уреждат като при действителен трудов договор. Уволнението е незаконно поради допуснати нарушения на императивни правни норми. Разпоредбата на чл. 225, ал. 1 КТ предоставя причинна връзка между правонарушението (незаконното уволнение) и вредата (оставането без работа). В настоящият случай ищецът претендира обезщетение за периода периода 02.03.2020г. – 02.09.2020г., като предвид липса на конкретни оплаквания включително и относно размера на уважения иск, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269 изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции същото следва да се потвърди. С оглед частично несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва на основание чл.271 ал.1 изр.1 хип.3 от ГПК да бъде частично отменено – относно произнасянето по иска с правно основание чл.344 ал.1 т.2 от КТ, а в останалата му част – потвърдено. Разноски В първоинстанционното производство: С оглед изхода на делото и разпоредбите на чл.78 ал.1, ал.3 и ал.6 от ГПК: -на ищеца следва да се присъдят разноски съобразно уважената част от исковете, а именно от направени 600, 00 лв. – за платено адвокатско възнаграждение, ответникът следва да му заплати 400, 00 лв. т.е. първоинстанционното решение следва да се отмени за разликата над 400, 00 лв. до присъдените 600, 00 лв.; -на ответника – същия има право да му бъдат присъдени разноски съобразно отхвърлената част от иска. По представения списък по чл.80 от ГПК ответникът претендира да му бъде присъдено заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 2000, 00 лв. по договор за правна защита и съдействие от 21.11.2023г. и спрямо което пълномощникът на ищеца е релевирал своевременно възражение за прекомерност. Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер /решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/. Именно с аргумента, че с оглед легитимните цели на тежестта за разноски, в конкретния случай присъждане на възнаграждение от 1000, 00 лв. не е съответно и противоречащо на чл.3 от ГПК / макар този размер да е съответен на материалния интерес по делото и правилата на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ предвид извършените от адвоката действия по делото, включително при съобразяване на необходимата правна квалификация за извършване на тези действия за гарантиране на правото на страната на адвокатска защита. Тази преценка кореспондира с критериите по чл.78 ал.5 от ГПК за отчитане на фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от пълномощника на страната процесуални действия. В настоящият случай съдебният състав отчитайки горните критерии и конкретиката на случая счита, че адвокатско възнаграждение от 1200, 00 лв. не е прекомерно и от което съобразно чл.78 л.3 от ГПК следва да се присъдят 200, 00 лв. Предвид отхвърляне на иска с правно основание чл.344 ал.1 т.2 от КТ, ответникът на основание чл.78 ал.6 от ГПК не дължи държавна такса върху същия в размер на 50, 00 лв., поради което и първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с което ответникът е осъден да заплати в полза на бюджета на съда държавни такси и разноски за разликата над 369, 92 лв. до размера от 419, 92 лв. Във въззивното производство: -на основание чл.273 вр. чл.78 ал.1 от ГПК с оглед частичната основателност на въззивната жалба, на въззивника следва да се присъдят разноски, които претендира в общ размер от 2210, 00 лв., от които 210, 00 лв. – внесена държавна такса и 2000, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 13.06.2024г. Въззиваемата страна е направила своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което настоящият състав счита за основателно по мотиви и съображения вече изложени по – горе.Извършваки преценката по чл.78 ал.5 от ГПК настоящият състав счита, че съответния размер на адвокатнко възнаграждение следва да бъде определен в размер на 600, 00 лв., от които подлежат на присъждане 200, 00 лв., както и съответна част от внесената държавна такса – 25, 00 лв. или общо 225, 00 лв. -въззиваемата страна не претендира разноски. Така мотивиран, Софийски градски съд